Даниеле Брокс
Сълзата на Орфей (3)

3.

Полин отново заспа с приспивателно. Не искаше да рискува родителите й да я видят уморена и изтощена. Учуди се, че на сутринта Джордан изглеждаше недоспал, а и беше станал много рано. Бе сложил закуската на масата и вече пиеше кафе, когато Полин се появи. Тя си обясни външния му вид с часовата разлика.

Докато пиеха кафето си, пристигна Вики. Беше в толкова присъщото й добро настроение и зареди всички с оптимизъм. Полин представи госта си:

— Вики, това е Джорди или Джей. Той е от Ню Йорк и не говори френски.

— Приятно ми е! — усмихнат поздрави Джордан. — Нямам търпение да разгледам замъка.

Скоро те вече пътуваха по шосето от Париж за Дижон. Полин извади дискмена си и го подаде на Джордан:

— Ето, пусни си музика, защото ние ще си поговорим за нашите си женски неща и ще говорим на френски. Слушай си музика, така няма да скучаеш. В страничния джоб на вратата има дискове. Избери си.

Джордан прие дискмена, постави в него диск, сложи слушалките и изключи звука. Разсеяно се загледа през прозореца, за да се запознае с френската природа. Полин вече беше спокойна и започна да разказва на Вики:

— Вече близо месец сънувам един и същи сън. Това е пълен кошмар. Чувам женски глас и виждам онази жена от портрета в дома на родителите ми. Тя ме вика по име и ми казва, че е в беда. Казва, че трябва да отида при третото око, да се кача на третата скала над него и да погледна към мястото на лирата. До това място имало лодка. Тя отчаяно моли да й занеса тази лодка. Гласът стене и тя се мъчи в ужасни страдания. Отчаяна е и иска нещо от мен. Това се повтаря по един и същи начин. Никога нищо не е различно в този сън. Вече не мога да издържам. Кажи ми какво да правя!

— Поли, не бива да се претоварваш с работа. Трябва повече да излизаш и да се забавляваш. Твоята амбиция да откриеш нещо истински важно за науката те е обсебила. Не може непрекъснато да се работи и да се мисли за работа. Искаш ли утре вечер да излезем. Ще идем да хапнем, а после ще идем на клуб. Ти си красива жена, все някой ще се впечатли. Трябва ти отдушник. Трябва ти нещо различно от археологически находки и амбиция в кариерата. А, защо отиваме при вашите?

— Искам пак да разгледам портрета на Мадлен Буже — онази, която оставила мъжа и децата си, и избягала с англичанина. Някои от преданията за нея я определят като вещица или жрица на някакъв култ. Каквото и да е било, тя е кръстила децата си в католическата църква, а пък е следвала някаква друга религия. Легендите разказват, как на врата си носела някакъв странен медальон. Знам само, че от тогава до днес някакъв медальон се предава от поколение на поколение и представлява счупено наполовина слънце. Бил изработен от титаниева сплав, а за 13 век това е малко вероятно. Ще искам мама да ми покаже колието. Може то да е ключ към загадката на съня ми.

— Поли, в съня ти няма никаква загадка. Сънят разкрива само твоята отдаденост на работата ти.

— И е съвсем случайно, че с Джордан заминаваме за България, където се предполага, че е открита лирата на Орфей? И е съвсем случайно, че траките и древните гърци са почитали Слънцето? В този сън има всичко — и слънцето, и лирата. Само не знам какво иска от мен Мадлен.

— Мадлен е мъртва от векове. Тя не може да иска нищо от теб! Престани да изпадаш в такива състояния! Бягаш от реалността и търсиш спасение за всяка своя нервна криза в археологията. Разбери ме добре — никой не може да получи послание от отвъдното. Ако беше така, всеки кошмарен сън щеше да е врата към онзи свят! Такава врата няма!

— Не можеш да ме промениш. Такава съм!

— Не си такава. Сега ти просто бягаш от реалността в някакъв твой измислен свят и той пак е свързан с митология и археология. Престани да мечтаеш за велики открития и невероятни, неосъществими подвизи! Слез на земята! Мечтай за голямата любов. Не искаш ли някой съвършен мъж да ти предложи среща?

— Искам. Лошото е, че този съвършен мъж е с нас в колата, а аз вече два пъти се изложих пред него. Обидих го и от това аз се чувствам зле и неудобно.

Вики учудено повдигна вежди:

— И затова отново мислиш за несъществуващата лира и за сънищата, в които ти говори жена от 13 век?

— Не знам как да се държа. С всеки друг мъж се държа на положение и със самочувствие. С него направо оглупявам и се чувствам засрамена. Не знам нито къде да си сложа ръцете, нито накъде да погледна.

— Опитай се да го възприемеш като приятел. Само така ще може отново да се държиш нормално.

— Всъщност аз търсех помощ от теб за съня ми, а не за любовния ми живот.

— Свързано е.

— Да, при вас всичко опира до любовта.

Вики се ядоса:

— Не, свързано е с липсата на любов.

— Добре, обещавам да бъда нормална и приветлива към него, ако ти ми помогнеш с моя загадъчен сън.

Пътят продължи с много рок и добро настроение, в които накрая се включи и Джордан. Той свали дискмена, когато момичетата усилиха музиката в колата. Всяка разказваше весели случки от съвместното им детство. Спомняха си лудешките приключения и палавите бели всяко лято в стария замък. Джордан се опитваше да си представи това безгрижно и щастливо детство, прекарано сред широки ливади и огромни стаи. Сред прислуга и лукс. Точно затова се изненада, когато пристигнаха. Сградата представляваше каменен куб. Беше изумителна, внушителна и невероятна. Сякаш пренесена от далечното минало и кацнала в настоящето, но тук също си стоеше на мястото. Съвременните подобрения се ограничаваха само в отварянето на големи прозорци, електрификация и газификация. Парното и топлата вода са крайно необходими в каменния замък. Тъмносивите каменни стени не бяха мрачни, а някак тържествени и величествени. Никой не бе посмял да загрози с боя естествената красота на натуралните камъни. Къщата наистина беше огромна, но имаше само малък парк около нея. Всичко наоколо бяха огромни площи с лозя. Краят им не се виждаше. Стройно подредени и перфектно оплевени, това беше една от най-поразителните гледки за него. В къщата наистина имаше много лукс, но всичко беше изискано и умерено, с много вкус и без излишество. Слугите бяха малко и всеки вършеше работата си като се забавляваше, говореше си с останалите и се смееше. Доста странни отношения за един замък.

Родителите на Полин бяха мили и много очарователни хора. Любезни и с отворени обятия приеха гостите си. Полин представи Джордан:

— Татко, това е Джордан, от САЩ, който е почитател на твоето вино, защото го е опитал при сенатор Дрейк.

Мишел Буже сърдечно се ръкува с госта си и го поведе към винарната.

— Мамо, скоро няма да имаш шанса да се запознаеш с нашия гост. Ела да поговорим!

Полин и Вики влязоха в къщата и последваха Ванеса Буже. Тя имаше благородна осанка и все още забележителна красота. Приликата им с Полин беше поразителна. Само че резките, припрени и енергични движения на Полин рязко контрастираха на уверената, спокойна и премерена походка на майката. Нетърпението и въодушевлението на младостта заставаха до разума и трезвата преценка на зрелостта.

Трите жени седнаха до масичката, на която вече беше сервирано кафе. Полин разказа на майка си всичко — и съня, и воплите, и стенанията, разказа й за откритието и за скорошното си заминаване, за Джордан, за лирата, за колебанията и страховете си. Ванеса мълчеше и замислено си играеше с дръжката на чашата си.

— Мамо, къде е онзи счупен медальон?

— Надявах се още няколко поколения да остане затворен в касата. — Ванеса извърна глава. — Казват, че който го носи на себе си, го обладават тъмните сили и полудява. Също като онази Мадлен. Губи разсъдъка си и погубва живота си. Не искам да го дам точно на теб. Страхувам се. Веднъж го занесох в църквата. Исках да го потопя в светената вода, за да го пречистя и да спре тази легенда. Само че на прага ми прилоша и аз се върнах обратно в колата. Не можах да вляза в църквата!

Вики се усмихна:

— Във вашето семейство всички ли вярвате в нелепи суеверия? Не мислех, че толкова образовани и умни хора ще се повлияят от една приказка, за която не се знае дали е била истина дори. Та онази Мадлен може просто да е откачила и да е избягала в гората. Може да се влюбила в коняря и да е избягала с него. Не е задължително да е била вещица или магьосница, или както казва Полин, велика жрица на забравен култ към Слънцето.

— Вики, ако не престанеш да ни осъждаш, ще си говорим само двете с мама, а теб ще изпратим с мъжете да дегустираш вината!

— Нямам нищо против, но предпочитам, като професионалист, да слушам вашите приказки.

Полин се усмихна:

— До преди малко ми се караше, че нямам личен живот и всичките ми мечти са свързани с работата.

Вики не отстъпи:

— Ако продължите още малко с тези фантасмагории, може да се окаже, че вие ще бъдете великият случай в моята кариера! Ще напиша книга за вас!

Ванеса Буже сериозно се обърна към Вики:

— Сигурна съм, че ще чуеш още безброй странни легенди и приказки от нас, но като пишеш, обещай, че ще смениш имената поне!

Трите прихнаха в звънлив смях. Мадам Буже стана грациозно и поведе момичетата след себе си. Отправиха се към библиотеката. Вики знаеше много добре какво ще правят там. Изгаряше от нетърпение и сега повече от всякога се чувстваше психиатър, който гребе с пълни шепи от изворите на истинския живот.

Ванеса Буже отвори врата на библиотеката и запали лампите. Приближи се до бюрото и натисна скрития механизъм. Стената зад стола се помести и откри вход към малко помещение, в което имаше стол, масичка с чаша и пепелник, и един портрет. Ванеса театрално посочи с ръка:

— Това е олтарът на неумиращата истинска любов. Когато Мадлен Буже избягала, графът направил тази стая само за себе си. Затварял се сам и с часове пиел вино, пушел и съзерцавал любимата жена. За седем века не се е наложило нито веднъж да се реставрира портрета, защото стаята е затворена и няма влага или слънце.

Вики ахна:

— Много си приличате!

— Да, всички жени, потомки на Мадлен имат някаква прилика с нея. Най-вече в очите…

— Господи! — Полин гледаше вцепенена. — Толкова пъти съм гледала портрета й, но не ми е правило впечатления колко зелени са очите й!

— Твоите също са зелени и много красиви! — Вики разглеждаше портрета като произведение на изкуството, но след това се вгледа в очите. — Много са живи. Настръхвам! С вашите приказки ще ме подлудите!

Ванеса Буже се намеси:

— Била е известна с красивите си очи. Легендите разказват, че всичките й бижута са били с големи смарагди. Тези качествени изумруди били със същия наситен зелен цвят като очите й. Когато тя напуснала замъка, носела огърлица със седем смарагда. Хората казвали, че където открият седемте изумруда, там ще открият и гроба й.

Вики се намръщи:

— Започна да става зловещо. Не обичам да се говори за смърт и гробища. Аз обичам живота и се радвам на всеки миг от него.

— Тази лудетина никога няма да улегне, а винаги ще си остане с детска душа, колкото и велик психиатър да е! — Ванеса прегърна Вики и я отведе в библиотеката. — Това са само легенди и приказки.

— Тогава защо не си потопила медальона в светената вода?

— Не знам. Това ти ще го обясниш, като не искаш ние да обясняваме със свръхестествените сили на древното Слънце.

Вики въздъхна:

— Значи сега дойде ред и на медальона. Вие двете няма ли да престанете с тези самовнушения? И после аз ще се тревожа, че Полин не може да спи и я викат някакви стенещи гласове! Ако продължава така, няма да може да спи без лекарства. Това не бива да се допуска! Ти си й майка. Не бива да насърчаваш нейните фантазии, защото й вредят.

Полин се намеси рязко:

— Аз все пак съм тук! Сама ще реша кое ми вреди. Не съм дете. Мамо, покажи ми медальона! Вики, ако искаш ела, но ще трябва да спреш с поученията и да престанеш да се грижиш за психическото ми здраве.

Полин излезе от стаята, а двете жени я последваха. Мадам Буже затвори вратата на тайната стая и се отправи към вградения в стената сейф. Извади ключ от джоба на панталона си и го постави в ключалката. Отвори вратата и след това набра кода на втората врата. След светването на зелената лампа, тя отвори и нея. От намиращите се вътре подредени стриктно една до друга кутии и папки, тя избра една малка кутийка, облицована в зелено кадифе. Ванеса отвори кутийката и подаде колието на Полин. Трите жени бяха затаили дъх. Полин не беше виждала толкова красиво колие. Изработено от титаниева сплав, то представляваше слънце със златни, извити като огнени езици четири лъча. В основата на всеки лъч имаше прекрасен смарагд. Слънцето беше неравно счупено през половината. Когато Полин се вгледа по-подробно установи, че то не е счупено, а старателно е разрязано от бижутер. Дали това беше половината на цялото слънце, или просто това бе цялото бижу? В този миг се обади Вики:

— Ванеса, легендата разказва ли случайно дали има второ бижу с другата половина на слънцето? Искам да имам такова!

Ванеса се усмихна:

— Има втора половина! Тя е принадлежала на жреца на Луната. Само че неговата половина има три лъча и те са също с изумруди.

Ванеса прегърна дъщеря си:

— Вземи колието. Носи го, ако искаш. Няма полза от едно бижу, ако не те краси и не ти доставя удоволствие.

Полин веднага сложи медальона и се огледа в огромното огледало в коридора:

— Наистина е много красиво. Вики, успокой се, не се задуших, значи не съм жрица или вещица! Дори огладнях и се чувствам прекрасно!

Мадам Буже заключи сейфа:

— Да извикаме мъжете за вечеря, докато не са опитали от всички бутилки вино!

Вечерята премина чудесно. Всички бяха весели и щастливи, и явно всички се харесваха един друг. Виното беше отлично, сирената бяха задължителни. Финалът с коняк, кафе и пури беше логичен завършек. Джордан се чувстваше като сред свое семейство и нямаше следа от неудобство или стеснение. Полин го наблюдаваше тайно и го харесваше все повече. Физическото привличане от пръв поглед започна да се задълбочава и тя се чувстваше щастлива.