Даниеле Брокс
Сълзата на Орфей (48)

48.

След обяд всички се събраха в двора на хотела. Двамата представители на музея взеха малката раница със себе си и също се присъединиха. Учените изгледаха техния запис от трона в скалата, а след това — и записа от пещерата. Много от загадките се изясняваха или поне можеше да бъдат решени доста проблеми.

— Лъчът слънчева светлина стига до дъното на пещерата и осветява олтара само два пъти годишно, по време на слънцестоенето — разсъждаваше Полин. — Трябва да вкараме по някакъв начин слънце в тази дупка, за да стигнем до вратата на втория тунел. Само с петдесет сантиметра няма да успеем да се справим. Трябва ни повече пространство.

Никола погледна небето:

— През цялото време това слънце ни изгаряше от жега, а сега, когато ни трябват лъчите му, започнаха да идват облаци. Ще се опитам да имате слънце през процепа през повечето време. Ще направим система от огледала — един ще улавя слънчевата светлина извън пещерата с огледало и ще го насочва към процепа, а вътре с две огледала ще насочим слънцето към центъра на дупката. Така ще имате истинска слънчева светлина да кажем по четири-пет часа на ден, ако няма облаци, като днес.

— Не може да се разчита на слънцето. Трябва ни постоянен източник, за да държим водата колкото се може по-дълго долу — гледайки отново записите, каза Хелън.

— Щом не може да вкарате слънцето в пещерата, купете си едно слънце — обади се Иванов, — една ултравиолетова лампа ще ви свърши същата работа. Нали лъчите на слънцето са ултравиолетови?

Нико го погледна и кимна:

— Прав си! Ще опитаме. Аз имам една, но не е много мощна. Откъде тук може да намерим нещо подобно?

Петров стана и тръгна към хотела:

— Ще се обадя на един колега в близкия град и още довечера ще имаме, ако искате и ултравиолетов прожектор.

Учените стъписани гледаха след него. Нико се обърна към приятеля му:

— Защо така се промени отношението ви към нас?

— Да кажем, че ви повярвахме, да кажем, че вие бяхте откровени с нас, да кажем, че тези неща ни заинтригуваха много.

Настъпи кратко мълчание.

— Когато за първи път влязохме в тунела — започна Джордан, — водата за кратко време спадна до половин метър под тавана и ние успяхме да излезем. Не може да рискуваме лъчът да се премести и ние да останем за цяло денонощие във втория тунел, докато лъчът отново се появи. Трябва да опитаме с тази лампа.

Полин се обади:

— Доколкото разбирам, ще се наложи да чакаме дълго, може и няколко дни. Но ние с теб трябва да бъдем долу, когато той дойде. Една такава лампа може ли да свети по 10 часа на ден?

— Може — успокои я Нико, — ако започне да премигва, да намалява светлината и водата да се покачва, ще включа моята. Ако се случи нещо, колкото и маломощна да е моята лампа, тя ще ви даде възможност поне бързо да излезете.

Ева не можа да се стърпи:

— Много сте загадъчни. Кого толкова чакаме и какво трябва да направим още?

— Трябва да приберем водата и да затворим всички врати — тихо каза Джордан.

— Какво? Да не би да сте отворили вратите на Ада? — подигравателно подхвърли Иванов и широко се усмихна.

— Не е Ада. Това долу е Стикс — реката на сенките, която води към царството на мъртвите.

— Господин Тирози, тук вече прекалихте! Вие сте известен митолог, но точно вие не трябва да смесвате приказки с реалност.

Италианецът впи сините си очи в пазителя на лирата:

— Аз ви се представих като Марио. Не си спомням да съм си казвал фамилията. В Историческия музей имате много подробна информация за нас! Ние приехме всичките ви измислени имена и длъжности, не скрихме нищо от вас, а сега се подигравате. Много бързо забравихте как треперихте днес, докато лирата мърдаше в ръцете ви.

Джордан прекрати разговора и се опита да го прехвърли на друга плоскост:

— Господин Иванов, ще ни дадете ли лирата за малко. Искам да опитаме нещо. Вие може да я държите, но искам да я докоснем с Полин.

Американецът погледната любимата си:

— Полин, вземи медальона си и нека да допрем и двата амулета до лирата! Искаш ли да опитаме какво ще стане?

— Да — неуверено кимна тя. — Сигурен ли си, че ще стане нещо?

— Не знам, просто ми хрумна!

Иванов вече беше извадил лирата и я държеше пред себе си. Джордан и Полин свалиха медальоните си и ги допряха до гладкия камък. Българинът огледа всички:

— Затопля се.

— Почакайте, може и да засвири — каза Джордан. Хелън се приближи и се вгледа отблизо:

— Мислех, че тронът и лирата са направени от метеоритен камък. Според легендата, лирата е дар от Боговете, което значи, че може да е паднала от небето, както става с метеоритите. Когато се доближат може да се създава магнитно поле, от което лирата започва да трепти и да издава звуци. Просто е настроена така, че тези звуци да са хармонични, а не безразборни и хаотични. По тази логика, лирата ще може да свири, само поставена на трона.

Тихи звуци прекъснаха разсъжденията й. Джордан погледна Полин:

— Свири!

— Вика го!

Ева погледна Полин:

— Кого непрекъснато чакате и викате?

Джодан й отговори кратко:

— Мистър Смит.