Даниеле Брокс
Сълзата на Орфей (42)

42.

След време радиостанцията на Джордан пропука и той се стресна. Огледа се наоколо, но пред тях вече нямаше сенки. Само в далечния край над водата се движеше нещо, но то можеше да бъде и отражение от водата. Полин вдигна глава към него:

— Заспали сме. Тук въздухът е тежък. Трябва да има някакви изпарения.

Джордан включи радиостанцията си:

— Никола, добре сме.

— Водата спадна и ще имате възможност да се върнете. Ще спуснем лодка. Има около 50 сантиметра въздух от тавана до нивото на водата и ще можете да гребете. Джордан, за нищо на света не се потапяйте в тази вода. В нея нищо не може да се движи.

— Това го разбрах. — Джордан се стресна от рязкото движение на Полин, която посочи нещо.

Той се вгледа в мрака. Към тях приближаваше лодката. Насочи фенерчето си към нея и каза:

— Не сме спали, скъпа, и не сме сънували! — а в радиостанцията добави — Никола, тук има лодка, не спускайте друга.

Хвана отчаяната Полин и я вдигна на ръце. С крак придърпа лодката към стената и остави французойката вътре. После и той се настани леко. Огледа се и подхвърли небрежно:

— Баба и дядо са се сетили да ни оставят и гребло!

Полин потръпна и се заоглежда. До нея се приближи женският силует и махна с ръка. Чу се тихото:

— Сбогом, детето ми! Дано успеете! Дано ни простите!

Джордан побърза да се отдалечи, докато Полин все още е на себе си.

Лодката се движеше бавно и трудно в гъстата вода и бяха нужни големи усилия, за да се придвижат напред. Въпреки че водата не се движеше, тя сякаш непрекъснато ги дърпаше обратно. Нещо като течение ги теглеше обратно във втория тунел. Преминаха портата и наведоха ниско глави. Наистина водата бе само на петдесет сантиметра от тавана, но затова пък галерията беше къса, а Джордан много силен. Доста трудно и бавно се напредваше, но се движеха и не след дълго се озоваха в дупката.

Никола се усмихваше щастливо от ръба на олтарния кръг:

— Живи сте!

Джордан му подвикна:

— Хвърли ни въже. Лодката трябва да се завърже, защото ще ни трябва пак! — обърна се към Полин и подхвърли — Нали така каза баба ти?

Полин все още не можеше да реагира адекватно и само кимна с глава. Гледаше наоколо с ококорени очи. Докато Джордан завързваше лодката, тя изпищя зад гърба му. Той се обърна да види какво става и я видя вторачено да се взира във водата. Вгледа се и едновременно забеляза и усети, че нивото се покачва. Хвана я през кръста и я качи на стълбата:

— Хайде, скъпа, побързай!

Никола се провикна от ръба:

— Няма да се покачи още много! Не се страхувайте!

Когато излязоха горе, Джордан попита приятеля си:

— Какво знаете за тази вода? Явно тук знаете повече от нас!

— Нико има теория, че водата е жива, че се храни с хора и че може да е активна само на тъмно. В началото ми идваше да се разсмея, но пък тя се покачва само до там, където не стига дневна светлина. Леко да я освети, и тя веднага спада. Нико каза, че се криела от слънцето! Ей, хора, какво ви стана на всички вас долу?

— Ще ти кажа и тогава приказките за живата вода, която се плаши от слънцето ще ти се струват най-нормалното нещо.

— Казвай, какво стана?

— Първо трябва да заведем Полин при Вики. Много е зле. А след това, насаме, ще ти кажа какво трябва да правим! Трябва да измислим някакво достоверно обяснение и за пред властите!

— Какви ги говориш?