Даниеле Брокс
Сълзата на Орфей (41)

41.

Джордан и Полин стояха сами в мрака и само лъчите на фенерите им прорязваха черното. Имаше нещо странно и нереално, защото светлината не се разпръскваше, а очертаваше само тънка бяла права лента. Полин не можеше да се съвземе и вторачено гледаше водата. Тя бе застинала и не мърдаше. В унеса си попита на френски:

— Къде сме?

В този миг Джордан стреснато вдигна фенера си и го насочи към стените. Стори му се, че нещо мърда. Беше му нужно доста време, за да определи видяното, колкото и невероятно като в сън, да беше. В пълния мрак наоколо се движеха сенки.

Едрият американец хвана здраво Полин. Тя също се вглеждаше в мрака над водата. Всичко се движеше напред-назад. Тя ахна и с ужас се притисна в него.

— Какво е това?

Само след миг сенките започнаха да отстъпват назад и да се отдалечават. От далечния край на тунела се приближаваха две сенки, като че ли леко по-светли от останалите. Колкото по-близо идваха, толкова по-светли ставаха и се очертаха силуети на хора. Разнесе се познатият вече на Полин глас:

— Полин! Полин!

Коленете й омекнаха и тя започна леко да се свлича. Джордан я прегърна през кръста и я притегли по-плътно до себе си. Двамата отстъпиха назад, но нишата беше плитка и скоро опряха гърбовете си в стената.

Сенките стигнаха до нишата и спряха пред тях. Мъжкият силует се раздвижи и наоколо се разнесе дрезгав шепот:

— Аз съм Жан. Това е Мадлен. Ние ви повикахме.

Джордан и Полин се взираха в мрака и не можеха да помръднат. Полин леко въртеше глава, отказвайки да възприеме случващото се.

Сянката продължи:

— Сторихме голяма злина. Ще ни помогнете ли да я поправим?

Джордан и Полин приклекнаха и седнаха на пода на нишата. Водата се бе оттекла и след нея, странно как, бе останала суха скала.

Женският силует леко се раздвижи и прошепна:

— Полин, излъгаха ни. Демонът ни измами и сега е навън.

Младата жена едва успя да изрече:

— Къде сме? Сянката отвърна:

— В Стикс. Тук е отвъдното, светът на мъртвите, това е реката на сенките.

Мъжкият силует се раздвижи леко и предложи:

— Ние ще ви разкажем какво се случи, вие само ни слушайте.

Джордан му отвърна:

— Това не е истина!

— Истина е, момчето ми! С Мадлен бяхме жреци на възродения култ към Слънцето. Тогава Демонът се влюби в нея и я отвлече. Аз се самоубих, за да я последвам в мрака на сенките и да бъда винаги с нея.

Другата сянка продължи:

— Демонът ни обеща, че ако го пуснем да излезе, ще ни върне сред живите и ние ще можем да изживеем любовта си. Само че той излезе сам, а ние нямаме сили да напуснем това място. Само той може.

— Сега е навън. Той е абсолютното зло. Не бива да е навън! Вие трябва да го върнете!

Джордан едва проговори:

— Как?

Джордан и Полин се бяха отпуснали и като че ли се унасяха в полусън. Мъжкият силует се обърна към сянката до себе си:

— Стикс изсмуква жизнените им сили. Кажи им бързо какво трябва да направят!

Сянката заговори бързо и не спираше.