Даниеле Брокс
Сълзата на Орфей (36)

36.

Работата беше подновена на другата сутрин. Всички с нетърпение се впуснаха отново към трона, изработен от метеоритен камък. Искаха да разкрият изцяло парчето и да разберат защо е поставено там. Отстраняването на горния слой камък ставаше бавно, защото археолозите работеха много внимателно. Никой не искаше да нарани царския трон и да го повреди. Започнали от средата, до обяд те разкриха и горния край на метеорита. След това търпеливо започнаха да почистват от средата надолу. Надолу се разчистваше малко по-лесно и затова много бързо стигнаха до основата на камъка.

Полин се зае да почиства лявата страна, а Хелън започна да отстранява последната част от десния ъгъл. Англичанката почисти мястото и се вгледа съсредоточено:

— Полин, това е някакъв символ. Дълбоко е издълбан в камъка, но е запълнен с пясък. Много е твърдо, но ще трябва да се махне.

Ева застана зад гърба й веднага:

— Какво намери?

Полин се обърна и се вгледа в ъгъла пред Хелън. Нереално, с чисти ръбове и неповреден от времето, там беше издълбан символът от медальона на Джордан. Само каза:

— Не казвайте нищо! — и се обърна да довърши работата си. С падането на последната част от скалата, тя видя пред себе си издълбан своята половина от символа.

Ева не се стърпя:

— Чакайте, нали в София убиха едно момче в гората. Помните ли, че полицията ни показа снимки. Ако съберем тези двата знака, ще се получи нещо подобно, като знакът на гърдите му.

Хелън изтръпна:

— Значи наистина убийството му е свързано с нас? Какво общо може да има?

— Сега се отдалечете бавно и спокойно — Полин пое нещата в свои ръце. — Може би убийците на момчето ни наблюдават. Валери, моля те, кажи на Джордан да дойде, без да тича. Трябва да запазим всичко в тайна.

Валери се усмихна и се отдалечи. Полин погледна Ева и разбра, че скоро приятелката й няма да издържи и ще започне да вярва на всяка приказка. Тя се обърна към Вики, която вече пристигаше с няколко чаши кафе. Раздаде на жените и накрая се приближи до Ева:

— Хайде да изпием кафето си на сянка.

Ева вдигна очите си към нея и все още не вярвайки, тихо каза:

— Това е тронът на Орфей.

Вики я хвана под ръка и я поведе настрани:

— Всички ти казваха, че има много интересни находки, а сега вече и ти се убеди. Радвай се. Направихте огромно откритие. Ще работиш по този проект поне цяла година.

Двете се отдалечаваха и се разминаха с Джордан, който небрежно разговаряше с Валери. Той се доближи до Полин:

— Какво става? Какъв знак сте намерили? Не можах да разбера нищо от разказите на Валери за убитото момче.

— Виж сам!

Полин се отдръпна. Беше почистила част от единия символ. Издълбани навътре, стените на отвора бяха изключително гладки и равни. След това коленичи отново и продължи спокойно да си работи. Джордан предложи:

— Да помогна?

— Не пипай нищо! Валери много ли е разстроена? Те се уплашиха като разбраха, че убийството е свързано с нашата работа. Тя дали ще може да поработи малко?

— Аз ще се справя! — чу зад себе си гласът на Хелън. — Това е моето откритие и аз ще си го почистя. После ще му търсим предназначението. Ще повикам Марио да направи снимки.

— Стой близо до нас и ще видиш нещо много интересно! — прошепна французойката и се усмихна.

Жените работеха спокойно и внимателно. Скоро отворите бяха напълно почистени. Нито една прашинка нямаше по стените на издълбаните фигури. Хелън стана и се отдалечи две крачки назад, като гледаше с присвити очи.

— Символът е един. Защо е разделен на половини?

— Това е един от въпросите, които ще си задаваме, но по-късно…

Полин погледна Джордан и той коленичи пред трона. Тя бавно хвана красивия ланец на врата си извади изпод фланелката си поразително красиво бижу, със същата форма като издълбания в камъка отвор. Джордан също извади своя знак. Двамата внимателно и бавно поставиха символите в отворите и ги избутаха до края. Не стана нищо и те смаяно се спогледаха. Полин отчаяно каза:

— Трябва да има механизъм, който да отваря този камък. Зад него наистина може да е златният венец на царя.

Джордан извади своя символ, огледа добре гладката повърхност на отвора и отново го постави вътре.

— Нека са опитаме да ги натиснем едновременно и много силно.

Полин само кимна. Сините очи на американеца й дадоха кураж. Твърдият му глас й даде сила:

— Сега!

Двамата притиснаха силно навътре символите. Нищо.

— Хайде още веднъж — упорито и вече настървено предложи Полин.

— Добре!

Двамата натиснаха още веднъж и задържаха по-продължително. Нещо изхруптя под пръстите на Полин и тя стреснато отдръпна ръката си:

— Счупих някой от камъните! Счупих го! Аз съм некадърна и глупава!

Тя извади колието от отвора и се вгледа внимателно:

— Джорди, камъните като че ли са цели.

— Може да се е изронила малко от скалата отзад — той също беше извадил своята част от колието и го разглеждаше внимателно. — Без драскотина е! Може тези отвори да са били запълнени в древността със злато и да са служели само за украса. А разбира се, по-късно са се намерили хора, които да откраднат златото.

Двамата се изправиха и заразглеждаха камъка по-внимателно. Тогава се чу глух, далечен тътен. Като естествен рефлекс, Джордан вдигна глава и заразглежда небето да види откъде ще дойде дъждът, предизвестен от гръмотевиците. Тътенът се усилваше и премина в дрезгаво стържене. Джордан прегърна Полин, а тя тихо му каза:

— Какво направихме, Господи?

— Това не са гръмотевици. Струва ми се, че не е и земетресение.

— Защо не спира тогава?

Звукът ставаше по-силен и по-ясен. Последва оглушително простъргване и всичко утихна. Джордан я погледна:

— Ето, сега вече спря. Това по-спокойна ли те прави?

— Не, сега е по-страшно.

Всички стояха прави и се оглеждаха. Мълчаха и мислеха какво ли се е случило. Никола приближи. Джордан попита:

— Откъде идваше този звук? От хълма, според мен.

— Там е пещерата — прекъсна го Полин и се втурна да бяга по пътеката надолу. След нея тръгнаха и останалите.

Двамата войника, които пазеха пред входа на пещерата бяха пребледнели, но външно показваха хладнокръвие. Потвърдиха, че отвътре се е чувал ужасно силен шум. Полин и Джордан влязоха първи, но Никола викна след тях:

— Запалете фенерите и стъпвайте внимателно. Може да се е срутил подът или да е пропаднала част от тавана! Пазете се!

След това запали своя фенер и влезе. Останалите от групата учени скоро влязоха след тях и с фенерите си обляха цялата пещера в синьо-бяла светлина. Таванът и стените си бяха цели. Подът си беше цял, но олтарният камък го нямаше. На мястото на олтара зееше огромна и дълбока дупка с гладки и влажни стени, които се спускаха отвесно надолу. Тъмнина поглъщаше и скриваше дъното на отворената дупка. Никола насочи фенера си към горната част на стените и откри ниша, в която се беше оттеглил олтарният камък. След това всички наклониха фенерите си в отвора и осветиха дъното. Доста надълбоко.

Никола се изправи и каза твърдо:

— За днес — толкова! Прибираме се в хотела. Вече е късно и не бива да оставаме по тъмно тук.

Полин се учуди:

— Но ние току-що открихме нещо.

— За да разберете какво сте открили, ще трябва да слезете долу. Това ще е възможно най-рано вдругиден.

— Не можеш да спреш работата ни сега!

— Мога! Как мислиш, че ще слезеш? Тази вечер ще се свържа със спелеолози, които утре ще дойдат и ще направят някаква стълба. Ще монтират и макара, с която да се контролират осигурителните ви въжета. Без тези предпазни мерки, никой няма да слезе в дупката.

Учените се съгласиха с тих одобрителен шепот и с разбиране се отправиха към изхода на пещерата. Джордан хвана Полин за ръка и я поведе със себе си.