Джон Брънър
Град върху шахматна дъска (9)

IX

Не промълвих нито дума, докато пътувахме с големия „Пегасос“ обратно към управлението, където ме очакваше среща с Ангърс. Намирах се в нещо като вцепенение.

Бях дошъл във Вадос да се справя с проблеми, които познавах добре. Вярно, предизвикателството може би беше по-дръзко от обикновеното, имайки предвид особения статус на града, ала в края на краищата работата се свеждаше до рутина и нищо повече.

Но ето че вместо това застанах пред морален избор.

Дявол да го вземе, аз бях потресен от новината, която ми поднесе сеньора Посадор!

Ако оставим настрана въпроса дали е етично да се използва манипулирането на подсъзнателното възприятие за политически цели, съществуваше едва ли не вродена нагласа да се мами обществеността. А фактът, че с тези лъжи искаха да повдигнат моя авторитет сред хората, само утежняваше положението.

И все пак…

Вадос управляваше Агуасул вече двайсет години — без революции, икономически кризи и гражданска война, без паника или каквито и да било бедствия. Той бе осигурил един сравнително продължителен мирен период, какъвто историята тук не познаваше. Докато съседите губеха сили и време, разяждани от вътрешни противоречия, президентът основа Сиудад де Вадос, повдигна почти навсякъде жизнения стандарт, създаде добри условия за намаляване на болестите, глада, неграмотността и беднотията. Хората го уважаваха за това, вероятно в представите им тоя великолепен град го оневиняваше за всичко останало, което би могъл да направи.

А аз какво трябваше да сторя? Да се откажа ли?

Да взема подобно решение, би означавало да нанеса сериозен удар върху собствената си репутация. Бях работил дълги, неуморни години, за да си създам положение, и самият отказ от една толкова желана от други задача би бил равносилен на признание за некомпетентност. Ами да, независимо от причините — още повече че тези причини не бяха професионални.

Не можех да си позволя такъв ход и от финансова гледна точка.

Хм, последното не бе съвсем вярно. Въпреки усилената конкуренция за вещия експерт по анализиране на уличното движение (какъвто се смятах аз) винаги щеше да се намери подходяща работа.

Ала доводът, който натежа с най-голяма сила още от самото начало, бе следният: отдръпна ли се, задачата неминуемо ще бъде възложена на Ангърс или пък на друг негов колега от пътния отдел. И тяхното решение, разбира се, щеше да е по вкуса на правителството и съответните му поддръжници.

В последна сметка си казах, че съм отговорен най-вече пред моята съвест. В каквито и обстоятелства да бях забъркан, от мен се изискваше да си свърша работата колкото се може по-качествено и по такъв начин, че никой да не пострада от действията ми. Ех, ако не никой, то поне минимален брой хора.

 

 

Влязох в отдела все още със спомена за горчивата усмивка на Мария Посадор.

Ангърс отвърна кратко на поздрава ми и без да губи нито минута, премина към същината.

— Къде бяхте досега, господин експерт? — попита той.

Погледнах го изненадано.

— На гости у един приятел — отвърнах аз. — Защо?

— И откога сеньора Посадор е сред приятелите на Бойд Хаклит? Не ви ли предупредих, че тя е неподходяща компания за вас?

— Значи наистина сте ме следили — забелязах хладно. — Подозирах го. Нима смятате, че прекарвам цялото си свободно време по баровете? Да не мислите, че съм неспособен да се справя с каквато и да било работа, щом не ми държите ръцете постоянно? Ако такова е вашето мнение, по-добре си наемете друг човек. Но ви предупреждавам, че ще се погрижа лично никакъв по-известен специалист в моята професия да не приближи дори на миля до този град!

Злобата, с която произнесох последните думи, изглежда, уплаши англичанина, защото той внезапно омекна и продължи с далеч по-спокоен тон:

— Вижте, Хаклит. Вие не сте съвсем наясно с положението тук, инак щяхте да избягвате сеньора Посадор като чума. Трябва да призная, че имате право — наистина сте под постоянно наблюдение. Опасяваме се, че някои хора биха могли да направят опит и да ви… да ви отстранят, понеже за Тесол и Сам Франсис (както и за всички останали размирници, от които е съставена Националната партия) вие сте една голяма заплаха.

— Ако някой, преди да подпиша този договор, ми бе заявил, че ще бъда превърнат вън футболна топка между двете местни политически сили, кракът ми нямаше да стъпи в Агуасул — отсякох аз. — Според мен това е чисто нарушаване на договора.

Действително го мислех, готов бях да накъсам бумагата на парченца и да ги разхвърлям из кабинета, стига в същия момент да разполагах с копие. Изведнъж ме беше завладял заслепяващ гняв.

— Моля ви! — вдигна ръце Ангърс. — Повтарям, че не ви грози никаква опасност, докато се занимавате само и единствено с непосредствените си задължения. Но въпреки предупрежденията ми вие направихте точно онова, което ви казах да не вършите — позволихте на чувствата да се бъркат в работата. Сеньора Посадор е много красива и умна жена и без съмнение умее да очарова своите събеседници. Сега обаче ще научите още една подробност за нея, която навярно е пропуснала да ви довери. Нейният съпруг беше съперникът на Вадос в последните избори и щом разбра за поражението си, се застреля.

По гърба ми преминаха студени тръпки.

— Продължавайте — подканих го аз и загасих цигарата.

— Ами… хм… предполагам, че това е следвало да се очаква. Та тогава, преди двайсет години де, той е бил доста млад, женен твърде отскоро… Но истината е, че тази трагична смърт засегна дълбоко сеньора Посадор и тя вече не е съвсем уравновесена. Малко по-късно избяга от страната, придружена от неколцина последователи на мъжа си, и известно време се занимаваше с разпространяване на клевети срещу „режима на Вадос“ из съседните държави. За всички стана повече от очевидно, че в обвиненията й няма даже капчица правда, и в края на краищата преди около пет години el Presidente я покани да се завърне у дома. За жалост, вместо да приеме тоя жест на добра воля — а това наистина беше великодушна проява от негова страна след купищата злословия, които му отправи, — тя продължи да създава неприятности. Сигурно нямаше да оставят нещата така, ако не се бе застъпил министърът Диас, известен навремето като личен приятел на покойния й съпруг. Може би в случая натежа и аргументът, че е по-разумно да живее тук, където ще бъде под наблюдение, отколкото да разгръща нелегалната си дейност зад граница. Но напоследък много хора са на мнение, че е преминала всякакви норми. Ето защо близостта ви с нея ще повлияе твърде зле върху вашата собствена репутация.

— Не го знаех — отвърнах замислено аз. Доналд Ангърс почувства, че се колебая, и продължи атаката.

— Трябва да ви кажа също, че Посадор е готова на всичко, за да дискредитира Вадос. Все още е доста заможна, дори се говори, че именно тя финансира издаването на „Тиемпо“ — истински парцал според мен, — и ако това е вярно, само връзките й с Диас са спасили редакцията от цял куп съдебни дела за клевета: Хубаво е да знаете тези шарени подробности, господине. Тогава ще си обясните защо по страниците на вестник „Тиемпо“ се излива толкоз помия срещу президента и правителството. М-да… — той ме погледна с обичайната си хладна усмивка. — Мисля, че не е необходимо да ви убеждавам повече. Помнете мъдрия съвет, който ви дадох. А сега да се захванем на работа…

След миг англичанинът поде разпалено:

— Повярвайте, изобщо не искам да ми отделяте от времето, определено за вашите проучвания. Но изглежда, че ще се наложи. Сигурно сте чули от Колдуел — Сигейрас е внесъл жалба с цел да ни попречи да разрушим неговия бордей. Както е обичайно, когато става дума за спор между чужденец и местен гражданин, нашият съдебен секретар Гонсалес настоя за предварително разглеждане на делото и то ще се състои точно днес. Научихме, че адвокатът на Сигейрас, Шишкото Браун, е решил да ви призове за свидетел.

— Наистина ли? — кимнах равнодушно аз.

— Така ни съобщиха. Рекохме си, че бихме могли да му прекършим крилата, ако се явите на страната на Градския съвет като неутрален експерт. В никакъв случай не бива да свидетелствате за негъра, защото хората току-виж си помислили, че му симпатизирате независимо от онова, което ще кажете.

— Да ви призная честно — отвърнах навъсен, — не смятам да обслужвам нито едната, нито другата страна.

— Ваша воля — сви рамене Ангърс. — Струва ми се, че Браун само се опитва да вдигне излишен шум. Решим ли да ви използваме в качеството на експерт, Шишкото навярно ще се откаже и тогава необходимостта да се явявате в съда ще отпадне съвсем. Ех, все пак този тип е страшно изобретателен.

— Вече се запознах с него — подхвърлих — и съм съгласен с вас.

— О, не се съмнявам. Той беше поел предишното дело на Сигейрас. За него е преимущество, че е нюйоркчанин — умее да води разпитите както на испански, тъй и на английски. Да работиш с преводач е доста неудобно. Трябва да му се признае, че е ужасно ловък в своята област. Но нас ще ни защитава Андрес Лукас, затова мога отсега да кажа кой ще спечели. Без колебание Андрес е най-добрият адвокат в Република Агуасул.

— Онзи същият ли, дето е секретар на партията на Гуереро?

— Да, същият. Общо взето, той стои в основата на законопроекта за създаването на града, така че ако Браун посмее да го засегне на тема граждански права, смятайте, че си е намерил майстора.

— Щом стана дума за Лукас, тоя сеньор не участваше ли и в случая за опасното каране, по който бяха обвинени Марио Гуереро и личният му шофьор? — сетих се изведнъж. — Все ми се щеше да ви питам за него.

— Опасно каране, дрън-дрън! — озъби се моят събеседник. — Нищо повече от поредния ход в дискредитиращата кампания срещу Гуереро. Не могат да го сразят по честен път, та затова прибягват до непочтени методи. Човекът, който предяви обвинението, се нарича Домингес и също е адвокат. Води се като официален съветник на Националната партия. Все се заяжда и хората говорят, че завиждал на Лукас за престижа му на водещ юрист в страната. Неприятен ми е. Просто един мазник.

— И какъв според вас ще бъде изходът?

— За шофьора не зная, обаче Марио несъмнено ще се измъкне. Противникът разполага с двама-трима свидетели и всичките са известни националисти, така че ще ги глътнат на закуска.

Той бръкна в шкафчето, за да извади дебела папка, привързана със златен шнур.

— Ето призовката да се явите в съда като експерт на Градския съвет по делото, възбудено от Сигейрас. Както вече ви казах, надали ще се стигне чак дотам, но ако това стане, ще ви предупредим предварително. А, сетих се още нещо. В случай че нямате някаква неотложна работа утре следобед, сеньор Вадос би желал да се срещне с вас. Ще има градинско увеселение в Президентския дом — поводът е нашият шахматен шампион, който зае първо място преди няколко дни в съревнованието на карибските държави. Ще ви изпратя покана, стига да намерите време.

— За мен ще бъде висока чест да се запозная с el Presidente — отвърнах развълнувано аз.

Началникът на отдела се усмихна:

— Уверявам ви, че ще ви направи голямо впечатление. Той е забележителен човек.

 

 

Чувствах се съвсем объркан, когато си тръгнах от Доналд Ангърс. Онова, което каза за сеньора Посадор (че е вдовица на съперника на Вадос в последните избори), подейства досущ като кофа с ледена вода върху досегашните ми настроения. Но въпреки твърдението, че била готова на всичко, за да дискредитира президента, ми беше трудно да приема нейните разкрития само за една добре изпипана измислица.

Завих обратно към паркинга до Съдебната палата, където бях спрял колата; предоставена изцяло на мое разположение. Тук зърнах позната фигура, приседнала върху стръмните, извити стълби пред входа — едър мъж с охранено тяло, облечен в зацапан бял костюм. Бе захапал солидна пура и стиснал запотена бутилка, от гърлото на която стърчеше сламка.

— Ей, Хаклит! Ела насам!

Обърнах се и заизкачвах стъпалата, опитвайки се да скрия своята усмивка. Браун беше живо олицетворение на нещастието.

— Какво ще кажеш, ако този път почерпя аз? — запитах. Наистина се нуждаех от глътка ободряващ алкохол.

Дебелакът се изправи и изтупа от праха доста широкото дъно на панталона си.

— О’кей, приятелче! И бездруго си мислех, че ми трябва нещо по-силно от тая конска пикня. Искаш ли да узнаеш в каква страна си попаднал? Искаш ли да проумееш какво означават понятията законност и ред във Вадос? Ами да присъстваш на убийство?

— Не те разбирам — смотолевих аз.

— Ей там, зад мен — той посочи с пръст през рамо, без да обръща внимание на сипещата се по ревера му пепел от пурата, — един от най-свестните ни адвокати беше разкъсан на парченца от някакъв съдия, който не дава пукната пара за закони, правосъдие или пък свидетелски показания. Мигел Домингес — да си чувал за него?

— Това да не е делото за опасното шофиране против Гуереро? Не мислех, че е толкоз важно, та да го гледат тук.

Браун се изплю с отвращение.

— Не, сър, за Марио Гуереро — винаги най-доброто! Ако само се бяха опитали да го прехвърлят в някоя местна justiciaría^[1], както всъщност трябваше да бъде, щеше да вдигне пушилка чак до Мексико сити. Влез вътре и погледай — може да ти стане забавно. Хайде!

Той ме сграбчи за ръката и почти насила ме помъкна към сградата. Докато вървяхме, продължаваше да ме засипва с обяснения:

— Този път и теб те засяга, Хаклит. Споменаха името ти поне шест пъти. В края на краищата ми призля, та излязох за малко на чист въздух. Реших да се навъртам тук, очаквайки да дойде ред на Сигейрас в гражданския съд от другата страна, но предишното дело нещо се проточи. По всичко изглежда, че няма да ни повикат по-рано от утре следобед. Ето защо си рекох да видя как я кара Миг Домингес и… Боже мили, тая история ще ме убие!

— Какво общо имам аз с това, дявол да го вземе?

— Старият Ромеро, съдията де, сигурно наближава вече стоте, понеже е забравил всички правила, които някога са му набили в главата относно приемливите доказателства. Хе, той още в началото подчерта съвсем недвусмислено, че гледа на делото срещу Гуереро като на откровен опит за политическа дискредитация. Последва близо 15-минутна лекция за злодеянията на националистите, сетне обвини Миг в лъжесвидетелстване. Накрая заяви със задоволство, че някой най-после щял да се заеме сериозно и да почисти тази селска напаст, дето подкрепяла Националната партия… За теб също говори, да — ох, направо ми се повръща, щом си спомня!

Стигнахме вратата на заседателната зала. Разсилният отмести встрани дървената преграда, ние влязохме и се настанихме на местата за посетители. Помещението беше почти празно. На първия ред седеше Сам Франсис, мрачен и навъсен, в компанията на още неколцина, чиито лица, както ми се стори, бях виждал на Пласа дел Сур.

Вместо на подсъдима скамейка Гуереро се кипреше усмихнат в широко меко кресло, а до него, и той усмихнат, се бе облегнал Андрес Лукас. Зад пъстър параван стоеше някакъв мъж с пребледняло лице и тресяща се от гняв брадичка.

— Ето го — прошепна Шишкото. — Това е Миг.

Съдията наистина беше в доста напреднала възраст — не чак на сто лазарника, както твърдеше Браун, ала на седемдесет и отгоре. Дървеното чукче изглеждаше прекалено тежко за съсухрената му жилеста ръка. Тъкмо бе взел думата пак и говореше с дрезгав, треперещ глас. С известни усилия успях да проследя същината на изказването му.

— … не бих могъл, разбира се, да приема свидетелствата на обвинението, защото те са така очевидно пропити от лична неприязън и политически съображения. Вече трийсет години слушам дела в съда, но никога досега не бях чувал толкоз глупости, събрани накуп. Мога да ви уверя, че ще взема мерки съответната колегия да се запознае с действията на адвоката Домингес. С нетърпение очаквам деня — а той не е много далеч, — когато хората, отговорни за тази безпрецедентна атака срещу един от нашите най-изтъкнати съграждани, бъдат прочистени от Сиудад де Вадос заедно с тяхното убежище, превърнало се в гнездо на мръсотията и аморалността… Схващам, че е време да оповестя присъдата. Невинен. Закривам заседанието.

Разнесе се прощалният удар на дървеното чукче. Тук Сам Франсис подскочи като ужилен и забравил къде се намира, изкрещя към съдията Ромеро на английски език:

— Ах, ти, безпринципен стар копелдак! Ти си просто…

Нов удар на чукчето, последван от развълнуваните викове на присъстващите, сред които потънаха последните думи на Сам. Седналият до мен Браун също се бе надигнал, за да излее своя гняв с цяло гърло. Ето че един чиновник отвори задната врата, а през това време дотичаха разсилните и се заеха да въдворяват ред.

— Баста! Да се махаме оттук — каза Шишкото, когато се успокои. — Сега не мога да погледна Миг в очите. Току-що го осъдиха на смърт, поне що се отнася до политическата му кариера. Харесва ли ти тази страна, сър Хаклит? Според мен е чудесна. Само дето е пълна с вонящи подлеци.

— Но как е възможно Ромеро да постъпва така? — попитах аз.

— Че кой ще го спре? — изсумтя дебелакът. — Той е главен съдия на Агуасул, председател на Върховния съд и нищо повече от гумен печат на сеньор Вадос. Уф! Да излизаме час по-скоро на чист въздух!

 

 

Браун ме задърпа по коридорите към изхода с такова бясно темпо, че когато спряхме на стълбите, едва си поемаше дъх. Извади от джоба голяма кърпа и изтри лицето си с нея.

— Нали ти обещах да видиш какво наричат законност във Вадос? Хареса ли ти?

Не успях да отговоря, защото през това време до нас се курдиса Сам Франсис и почна да ругае моя спътник за случилото се. Шишкото посрещаше упреците му твърде спокойно, осъзнавайки, че Франсис просто се нуждае от човек, без значение кой, на когото да излее мъката си.

След няколко минути потокът от проклятия секна — от вътрешността на сградата се появи група смеещи се на висок глас хора. Нямаше нужда да поглеждам натам, за да установя, че Гуереро и Лукас бяха между тях, а също приятелката на боса от предната вечер и още десетина, без съмнение из средите на Гражданската партия.

Застанаха недалеч от нас на площадката, където свършваха стълбите, и някакъв мъж, който ги следваше отзад — явно шофьорът на лимузината, — се втурна пъргаво да докара автомобила.

— Ами този господинчо? — побутнах Браун. — Нали и срещу него имаше обвинение?

— Хм, Ромеро го освободи — беше отговорът. — Казал, че е само прикритие за истинската цел, която била да се очерни Марио Гуереро.

— Да се очерни ли! — повтори като ехо Франсис, достатъчно високо, та да го чуят всички. — Как могат да го направят по-черен, отколкото е в момента?

Гуереро млъкна току по средата на изречението и сетне се спусна с уверена крачка по стъпалата, за да спре съвсем близо до трима ни. Останалите от компанията се подредиха зад него. Той втренчи поглед в очите на Сам и последва дълга, вледеняваща тишина.

— Изявлението ми се видя твърде смешно — промълви накрая босът, — имайки предвид откъде идва. Май ти единствен си черен сред нас!

Лицето на Франсис се изкриви от гняв, мургавият мъж скъси дистанцията помежду им със светкавичен скок. Дебелите му пръсти се свиха, а юмрукът му се заби подобно чук в устата на Гуереро.

Ударът беше толкова силен, че онзи направо подскочи във въздуха, след което се преметна назад по стълбите. Търкаляше се като кукла и времето сякаш спря.

Имах някакъв смътен спомен за звук от трошащи се кости, който се смеси с шума от падащото тяло на Марио. Подир това всички се завтекохме към мястото, където лежеше проснат.

Някой от приятелите на пострадалия (струва ми се, че беше адвокатът Лукас) се наведе и докосна неговото чело. После вдигна ръка: пръстите му бяха покрити с кръв.

— Ох, глупак такъв! — прошепна Браун, впил горящи зеници в Сам Франсис. — Ах, ти, проклет тъп глупак!

От всички страни заприиждаха хора. Дамата на Гуереро стискаше безжизнената му длан. Очите й бяха пълни със сълзи. Намръщен полицай си проби път през нас, клекна, потърси с опитни движения пулса. Сетне се изправи и запристъпва бавно нагоре по стълбите към Франсис, който стоеше като човек, завладян от кошмари, без да смее да помръдне.

Шишкото Браун ми хвърли мрачен поглед.

— Съжалявам, Хаклит — рече с нисък глас той. — Когато ти предложих да присъстваш на убийство, дори и не предполагах, че това наистина ще се случи.