Джон Брънър
Град върху шахматна дъска (28)

XXVIII

В моята професия — за разлика от много други — неизменно идва един момент на пълна промяна в гледната точка, свързан с отхвърлянето на поредната задача. Замислих се за това донякъде парадоксално следствие, докато си пийвах във фоайето на хотела, съзерцавайки минувачите зад стъклената витрина.

Довчера този град беше проблем за мен: виждах хората като цифри, размити единици от пътникопотока. Сега вече бях във ваканция.

Утре, разбира се, щях да проверя дали са решили да започнат строежа на Питермарицбургската скоростна магистрала и ако е така, да си предложа там услугите. Вероятно щяха да ме вземат. Не се надценявах, в целия свят работеха максимум половин дузина специалисти с моя опит.

Днес обаче…

Надигнах чашата и се помъчих да си представя, че съм някакъв ленив турист, дошъл в Сиудад де Вадос, за да зяпа, да се разхожда, да вкусва и помирисва тая столица (в която имаше повече климатични инсталации на глава от населението, отколкото където и да било другаде), това монументално творение на човека от двайсети век, единствения град без улични задръствания…

И в момента — без телевизия и опозиционен печат. Последната мисъл за кратко пробуди дремещото в душата ми безпокойство, но аз се опитах да я прогоня. Отново се съсредоточих върху ролята си на безгрижен турист.

Не се получи. Въздъхнах и се предадох. Едва сега осъзнах, че някой е седнал в креслото до мен, изчаквайки да му обърна внимание. Беше Мария Посадор.

— Напоследък не се мяркате насам, уважаема госпожо — подех аз. — Какво става?

Тя се усмихна вяло, виолетовите й очи излъчваха умора.

— Оттогава се случиха много неща. Казаха ми впрочем, че посещението ви във Вадос било към своя край.

— Съвсем вярно.

— Нима си тръгвате веднага?

— Не точно днес за съжаление. Ще трябва да се навъртам тук още няколко дни — може би дори седмица, — докато приключат с изчисленията и решат дали си заслужавам хонорара. Така или иначе свърших с моята част от работата.

— Изглеждате ми огорчен. Не ви ли хареса при нас?

— Само това не питайте. През повечето време ми се искаше да съм на хиляди мили от Агуасул.

Тя извади със замислен вид позлатената си табакера, подбра една тънка черна цигара и я запали.

— Научих също — продължи Мария, изпускайки облак ароматен дим, — че не сте останали доволен от вашия собствен проект.

— Не съм се и старал да го премълчавам. Даже напротив. По дяволите, когато пристигнах тук, някой ми каза, че съм щял да бъда като бяло кръвно телце, избиващо болестотворните организми в системата на града. Отначало тази идея дори ми пасна. После открих, че е калпава работа. Левкоцитът всъщност не се различава много от бактерията, дето трябва да унищожи — представяте ли си бацили, които молят животът им да бъде пощаден?

— Не — отвърна сеньора Посадор със застинало лице.

— О, вече няма значение — свих рамене аз.

Тя ме разглеждаше с красивите си аметистови очи, явно мъчейки се да намери подходящ израз на своите размишления. Накрая подхвърли:

— Драги Хаклит, не съм особено впечатлена от начина, по който се освобождавате от всякаква отговорност. Смятам, че вие сте малко повърхностен специалист: преценявате нещата според външния им вид и ви липсва дарбата да разбирате скритото в дълбочина послание. Ще се съгласите ли с мен?

— А, напротив — избъбрих засегнат, — работата ми е именно да откривам онова, което лежи на дъното!

— Тогава не сте чак толкоз вещ в професията, колкото се мислите — произнесе равнодушно Мария, сякаш оповестяваше добре известен факт. — Какво е мнението ви за el Presidente например?

— Като човек или държавен глава? Това са две различни категории.

— Те са събрани в едно — възрази моята събеседница. — Искам да ми отговорите честно.

— Мога да кажа само, че той е изключително умел и амбициозен ръководител. В състояние е да постигне доста, щом вложи всичко от…

— Което не пречи да произнасят името му с проклятие по задните улички на Астория Негра — прекъсна ме Мария Посадор. — Или да горят лика му в бордеите на Пуерто Хоакин, палейки нощните си огньове, та да се сгреят. О, може би не трябваше да ви наричам повърхностен — вие просто изглеждате такъв, понеже сте скитник без корени, живеете там, където работите, а пък работите навсякъде. Не позволявайте на този кратък престой в Агуасул да ви внушава измамната представа, че схващате напълно местното положение. — Тя се усмихна и добави по-скоро на себе си: — Защото всичко ще продължи постарому, след като напуснете столицата.

— Зная — кимнах аз. — Струва ми се, че разбирам какви сили бушуват тук. Но така и нямах време да ги изуча и проследя до първоизточниците. Виждах само въздействията им върху обикновените граждани. Казвате, че съм повърхностен, обаче това не е вярно. Незаангажираността е неизменна част от занаята ми. Имам голям опит в умението да оставам неутрален свидетел, макар понякога да ми е доста трудно. Малко преди да дойдете, си мислех колко по-различно е да възприемаш агуасулците като личности, а не като единици от пътникопотока — двете понятия никога не могат да бъдат разделени съвсем. В известен смисъл е възможно да направите паралел между поведението на хората в рамките на уличното движение и на живота. Уверен съм, че някои учени — Алехандро Майор например, ако беше жив — биха успели да създадат цяла математическа теория, обхващаща далеч повече фактори от простото разстояние между чифт точки…

— Моля ви, не спирайте, сеньор — подкани ме Мария с неочакван интерес. Бе се навела напред, за да не пропусне нищо от моите думи.

В този миг през главния вход влезе позната тройка. Същите люде бях срещнал в деня на пристигането си — дребния мъж с мише лице и бележник плюс двамата придружители гиганти. Човекът приближи с уверен вид един от сервитьорите, заприказва го и веднага получи почтителен отговор.

— Какъв ли е въпросът днес? — обърнах се към Мария Посадор и чак тогава си спомних, че никъде не бях зървал публикувани резултатите от предишното допитване.

— Навярно е свързан с лишаването на Сигейрас от правомощия върху земята. Si por favor, продължавайте! — покани ме нетърпеливо тя.

Като че ли само това и чаках.

— Да, сеньора. Ще ви бъде ли любопитно да узнаете, че се натъкнах на няколко подобни постановки в по-ранните трудове на Майор? Вижте, аз се старая да обобщавам човешкия поток, сякаш става дума за идентични молекули газ. Да си призная, повечето формули, които използвам, са приспособени от хидродинамиката и механиката на флуидите. Щом гражданите се скупчат в някой подлез на път за работа, те се подчиняват на определена сила. На пръв поглед тя изглежда абстрактна, но със сигурност действа не по-малко ефикасно от мощен вентилатор. Тази сила не се интересува, че леля Мая е изкарала безсънна нощ, че бебето е плакало до зори или че Педро се е успал и не е имал време да погълне сутрешната чаша кафе, а стомахът му вече стърже до болка. Единственото, с което се занимава, е да прибавя ускорение на потока от движещи се хора… — Тук си запалих цигара. — Да вземем, ако щете, рекламата. Нейната мотивираща енергия се основава върху ред първични инстинкти като глад, жажда, нуждата от облекло и дом. Ех, включва и разни повърхностни влечения, желанието да не изостанеш от съседите. Ала въпреки това печените агенти умеят да насочват тези иначе неуловими струи. Започнат ли поредната рекламна кампания, крайният продукт винаги е някакво материално въздействие. С други думи, клиентите ще отидат в магазина, за да пазаруват. Тоест говорим за процес, подлежащ на предварително планиране и развитие. Можете да кажете: „Толкова и толкова души ще закупят нашите стоки за еди-какъв си период от време“ със същата увереност, с която обявявате: „N броя пътници при такива и такива обстоятелства ще изпълнят подземната транспортна мрежа десет минути след приключване на трудовия делник.“ Изобщо ми се струва, че само невъзможността да съберем точна информация за всички участници в изследването ни пречи да изградим система за прогнозиране и влияние върху всеки отделен човек. И то през целия ден…

— Ох — прекъсна ме малко объркано Мария Посадор, — не е тайна за никого, че Алехандро мечтаеше да постигне пълен надзор над моите съграждани — вече ви запознах с един от методите, до които прибягваше. Нима искате да кажете, че хората могат да бъдат контролирани и по този начин?

Дръпнах сериозна глътка от чашата пред мен.

— Не само могат, ами са контролирани — поправих я леко изненадан. — Вижте, който и да било пътник в метрото, потеглил сутрин на работа, не разполага с повече власт върху собствените си действия, отколкото… да речем, някоя шахматна фигура! За да получава заплата, той трябва да се труди. Възможно е да избира, но в строго определени граници. Да предположим, че обича да се среща с хора, да разговаря с тях. Тоест ще му се да бъде търговец. За нещастие стоките, с които опитва, не се продават добре. Семейството му гладува, налага се да захване нещо, което ненавижда — примерно да вкарва информация в компютър. Взема свестни пари. Е, ако на негово място поставят сканираща машина, операцията ще върви по-бързо. Ала нима въпросният човек има избор? Би могъл естествено да зареже и тази работа, но нали все някак трябва да поддържа най-близките си? Или да се обеси, отчаяните глави го правят. Той обаче е католик и самоубийството за него е непростим грях. И какво му остава: да бъде една от хилядите молекули в метрото като всички други…

— Сеньор, вие сте циник — каза твърдо дамата. Лицето й бе пребледняло въпреки златистия тен, тя дишаше учестено и гласът й трепереше.

— Не, късметлия — поправих я отново аз. — Струва ми се, че успях да предвидя това още в университета. Прочитайки първата книга на Майор „Управлението на държавата през XX век“, стигнах до извода, че вътре има много горчиви истини… Ето защо се насочих към работа, която дава възможност за реализация на съвсем малък брой специалисти и не е свързана с подобен автоматизъм. Резултатът — разполагам с относителна свобода на избора, харесвам занаята си, понеже съм добър в него, а съм такъв, защото (вие сама го забелязахте) напомням скитник без корени.

— Значи Бойд Хаклит е господар на своята съдба, пък ние, гражданите на Сиудад де Вадос, не сме, така ли?

Поклатих глава, после угасих димящия фас в пепелника.

— Казах относителна свобода. Иначе и аз като другите хора съм играчка на неумолимите безлични сили. Трябва да се храня, да спя, да нося дрехи и прочие, у мен са заложени и доста несъществени желания, породени от привичките плюс рекламата: пуша, пия алкохол, обичам да се забавлявам, ако не съм на работа. Но въпреки туй представлявам само една фигура, нищо повече от безвластна пешка, придвижвана върху земната повърхност от същите онези процеси, които винаги са оформяли историята на човечеството.

— Изненадвате ме, сеньор Хаклит — произнесе Мария след известна пауза. — Сигурно си давате сметка, че тъкмо вашите действия тук положиха основите на продължителна и кървава борба…

— Кървава борба ли? Глупости! — извиках аз и ударих с разтворен пестник по масата. — Обвинявате ме, че не съм познавал местната обстановка. Не разбирате ли, че всичко е било предопределено още когато Вадос е взел решение да построи този град? То може би е следствие от факта, че жена му си е развалила фигурата, раждайки тяхното първо дете, или el Presidente е бил импотентен, дори стерилен. Няма значение, използвал го е само като таен претекст. По-важното е, че вождът също е бил движен от стихийните сили, дето ни управляват. Аз направих, каквото мога, за да подобря, а не да влоша нещата. Признавам; че изпълнявах заповеди, но се стараех да омекотявам ударите. Ако Хуан Вадос съумее да избегне размириците през следващите няколко седмици, ще имате поне две относително спокойни години. Според мен те са ви напълно достатъчни да преглътнете горчилката от последните кошмарни дни. Макар че няма да изчезнат скоро, проблемите вече ще бъдат различни. Дано успеете да се захванете с истинските причини — бедността, неграмотността, ей такива истории. Пък може и да не успеете. Хората рядко следват законите на логиката.

— Едва преди десетина минути вие твърдяхте, че нашите действия били предсказуеми. Това не означава ли, че са логични?

— Не-е-е… Със здравия разум е свършено веднага щом се докоснете до понятия като религията или генетичното предразположение. Може би съществуват обуславящи фактори, които трябва да се вземат предвид, и в бъдеще навярно ще казваме: „Отрокът X. носи в своите хромозоми пропинкидинкидол на утербимоличната киселина, значи ще му изстиват краката и ще е подходящ купувач на електрически одеяла.“ Хм, дори и тогава не е изключено същият този нещастник да получи токов удар в детството си и тъй да се плаши от електричеството, че да се грее само с бутилки топла вода и нищо повече.

Сеньора Посадор бе втренчила поглед през витрината.

— Знаете ли, Хаклит, спомням си един от първите часове по english в училище, когато чух думата „инат“. Преподавателят ни обясни, че била на жаргон и не бивало да я употребяваме. Но на мен ми хареса. В нея се усещаше нещо толкова… човешко…

Тя разпери грациозните си ръце в безпомощен жест, търсейки точното определение.

— Ако наистина е възможно да се прогнозира поведението на отделни личности със същата сигурност, с каквато се предсказва ходът на тълпата, забързана към влака — подзе Мария, — тогава за всички нас няма голям избор. Или да сме от онези, които събират и използват информацията, или от… от жертвите.

Тук поклатих енергично глава.

— Не, не. Съществува един съвършено прост способ да попречим на тоя процес да стане реалност.

— Така ли? Е, досега твърдяхте обратното…

— Да, но вие самата ми дадохте подходящ пример. След като ми показахте как агуасулската телевизия се кълчи, за да внушава идеи на зрителите, аз спрях да я гледам. Помислете, би ли изчаквала търпеливо съдбата си която и да било пионка от шахматното поле, ако познава правилата на играта? Едва ли. Най-малкото ще се прехвърли върху някое съседно квадратче, където ще бъде в безопасност. А току-виж се прокраднала между останалите фигури и изведнъж се коронясала. Не, абсолютната тоталитарна система не може да оцелее без пълното невежество на народа. На пръв поглед не бива да има никаква промяна във всекидневието. Вие, аз, онзи там сервитьор ще продължаваме да живеем нормално, да се храним, да спим, да се влюбваме или страдаме от стомашно неразположение както обикновено. Може би подобна система е изобретена отдавна — кой от нас би могъл да го знае? Ние сме като пешки, които са научили правилата, ала предпочитат да си затварят очите пред своя жребий. Защо? Ами защото им липсват крака и не умеят да напускат черно-белите кутийки, ако не бъдат преместени.

Мария седеше все така неподвижно, зареяла взор. Минаха няколко минути, преди да отвърне:

— Сеньор, вие описахте твърде мрачна картина на света.

— Не съвсем. Принудени сме да признаем, че зависим от сили извън нашия обсег. Докато те не са подчинени от никого, ние плаваме в една лодка и няма за какво да се безпокоим. Но да бъдеш управляван или да съзнаваш, че другите са управлявани от хора, владеещи тези безлични стихии — това е доста различно.

Посадор въздъхна тежко.

— Аз пък смятам, че всички сме попаднали във властта на подобни хора. Даже вие, Хаклит, с вашата свобода на действие не сте ли само играчка в ръцете на съзаклятници, които контролират огромни икономически ресурси, а в случая просто ви плащат?

— И така да е, не туй ме тревожи. Да си призная, повече се боя от друго. Нека да сравним ситуацията във Вадос с ресторант, където готвачът е направил за обяд определен брой разнообразни ястия, защото знае какво и колко ще изконсумират клиентите и е уверен, че нищо няма да остане. Виждате ли, в тоя пример се крие една ужасна истина. Никой освен въпросния готвач (хм, може би дори и той) надали ще осъзнае, че е настъпила промяна.

Сеньора Посадор потрепери съвсем явно.

— Съжалявам, ако съм ви уплашил — промълвих аз. Тя кимна замаяно, сетне погледна часовника си.

— Ни най-малко. Привикнала съм към подобни парадокси. М-да-а… Усещам във вас нещо, което ме безпокои — засега не мога да го определя точно. — Жената се изправи със замислено изражение. — Извинете, но имам уговорен ангажимент наскоро. Надявам се, че… — тя се усмихна едва забележимо — споменатите безлични сили ще ни разрешат поне още една среща, преди да отпътувате. Hasta la vista, señor. Пожелавам ви успешни ходове в играта.

Надникнах в нейните чудесни очи с цвета на бразилски аметист.

— Благодаря ви. И аз разчитам на същото. Искате ли да вечеряме заедно през някой от следващите дни — може би ще ми помогнете най-после да се почувствам във ваканция?

Мария наведе глава, а усмивката изчезна от лицето й.

— Не — отвърна със спокоен глас. — Разбирате ли, вече не мога да виждам във вас човека. За мен вие сте олицетворение на онези сили, срещу които се боря. Бих предпочела да е инак, обаче…

И като сви рамене, си тръгна.