Джон Брънър
Град върху шахматна дъска (21)

XXI

Спомних си спокойния глас на Мария Посадор, съзнателно изчистен от всякакъв намек за чувства, докато произнасяше: „Дълбоко съм убедена, че Сиудад де Вадос се нуждае и от контрапропаганда.“

Изведнъж проумях, че в подобна забележка се съдържа истина, смазваща като удар.

Когато даден сатрап лиши опозицията си от последното островче за общуване с масите, нямаш друг избор, освен час по-скоро да се махнеш от неговото царство. До този момент националистите не си бяха позволявали открита атака срещу el Presidente, никой не се противопоставяше на режима и в останалите информационни средства. В края на краищата една-единствена телевизионна програма, подсилена с техниката за подсъзнателно манипулиране, струваше повече от тиражите на който и да било вестник.

Дали пък не бе някаква отчаяна стъпка — следствие от тежката загуба на пропагандния фронт? Може би Вадос се опасяваше, че губи контрол над столицата и че „Тиемпо“ представлява осезаема заплаха за властта, му? Започнах трескаво да преобръщам всички факти, които ми бяха известни, опитвайки се да стигна до що-годе приемлив извод.

Днес съдията Ромеро навярно е имал махмурлук.

Това бе последният „бисер“ от дългия ми низ умозаключения. Неведнъж в човешката история физическото неразположение е докарвало цели народи (а какво оставаше за блестящи градове като Сиудад де Вадос!) до ръба на пропастта. Съвсем пресен беше случаят, когато една болна администрация, съставена предимно от телесно нездрави субекти, едва не вдигна нашия свят във въздуха, преследвана от хронично лошо настроение.

С атаките си във вчерашния брой срещу мен и Сейксас собствениците на „Тиемпо“ бяха предизвикали стария Ромеро да изпълни своята закана. И ето че той премина незабавно към действие — без да се посъветва с моя милост или Лукас, конфискува още топлия тираж на вестника.

Не, това хич не беше невинна игра. Полицията затвори издателството, пред вратите му цъфнаха постове. Скоро надали щеше да се появи нова рожба на дръзките журналисти от „Тиемпо“.

Само след час новината обиколи настръхналия град. Реакцията, както и следваше да се очаква, бе мигновена и невъздържана. Лишени от единствения си пропаганден орган, националистите надигнаха такъв вой, че сигурно се чуваше чак в Пуерто Хоакин. Далеч преди началото на обедната почивка към Пласа дел Сур почнаха да прииждат разгневени демонстранти, въоръжени с импровизирани знамена и плакати, от които се отправяха обвинения против правителствената машина и в частност срещу Ромеро. Гражданската партия също не остана назад — при нея акцентът падаше най-вече върху изгарянето на Радио-телевизионния център и смъртта на доктор Майор.

Е, полицията не закъсня да се включи, обаче опитите й да бъде прочистен площадът не дадоха резултат. Известно време наблюдавах сражението отблизо, но щом почувствах сериозна опасност, се приютих във фоайето на Хотел дел Принсипе. Неговите служители залостиха входа и бяха готови, ако се наложи, да издигнат барикада от вътрешната страна. Имаше период, в който тази възможност изглеждаше твърде реална: надъханите тълпи си разменяха най-напред оскърбления, а после преминаха към удари с юмруци и тук-таме с ножове, докато накрая бунтът обхвана цялата пласа.

Ченгетата реагираха според силите си — може би дори повече, отколкото очаквах, — ала действията им се ограничаваха до арестуването на единици, и то отделени от своите хора дотолкова, че да не разчитат на подкрепа. Казано накратко, копоите просто хапеха краищата на човешкия водовъртеж.

— Не виждат ли, че трябва да повикат армията? — чух да произнася нечий уплашен глас във фоайето. — Защо се бавят?

— И какво ще направи армията, та да спре побоя? — запита вяло друг.

А после се намеси Нейно величество природата.

Още от сутринта откъм океана духаше остър влажен вятър. Той носеше куршумени облаци право към склона на планината и тъкмо когато сражението достигна най-разгорещената си фаза, върху града се разрази буря. Шибани от студените порои, поддръжниците на двете страни бързо забравиха своя ентусиазъм и се разбягаха. Тогава полицията с нескрито облекчение съпроводи линейките, дошли да приберат ранените от площада.

Но това бе краткотраен отдих. През останалата част от деня напрежението, което ей така за миг прерасна в експлозия, продължи да набира сили под повърхността и беше достатъчна някаква нова искра… Ох, по дяволите!

И всичкото туй само защото един старец е пийнал повечко снощи! Откъде ли можех да науча дали вече не са взети мерки да бъде поправен този безсмислен и потенциално опасен акт? Сетих се за Луис Арио, кой друг щеше да е по-наясно с въпроса от председателя на „Гражданите“?

Поръчах на близкия сервитьор да ме свърже с Арио, като почти не вярвах в успеха, обаче буквално след минута ми съобщиха, че ще говори с мен — изглежда, моето име още значеше нещо. Да си известен във Вадос все пак дава някои предимства.

— Уважаеми сеньор — започнах аз, — току-що станах свидетел на страхотни безредици по Пласа дел Сур. Бихте ли ми казали подробности около спирането на вестник „Тиемпо“?

— О, всичко се развива много добре — получих изумяващия отговор. — Главният редактор е арестуван, но ще бъде освободен веднага щом публикува извинения, а на останалите членове от редакцията е забранено да се занимават с журналистика, докато той не стори това. Поне за няколко дни няма да ни пречат, дано междувременно обстановката се успокои…

— Хм, нима Ромеро ще се измъкне ни лук ял, ни лук мирисал?

Настъпи пауза, сякаш събеседникът ми се чудеше дали ме е разбрал правилно.

— Защо не, сеньор? Така повелява законът!

— Ама хората на площада комай не даваха пукнат грош за вашия закон! — избухнах. — Те смятат (и аз съм склонен да се съглася с тях), че подобно решение е проява на чист идиотизъм!

— Действаме според конституцията — натърти с леден глас Арио, сетне затвори телефона.

Изведнъж се почувствах крайно изнервен и отчаян, горях от желание да предприема каквото и да било само и само да намаля опасността от назряващия взрив. Но с кого можех да поговоря без заобикалки, къде да открия съмишленици?

Единственият подходящ човек, за който се сетих, бе Мигел Домингес. Като приятел на Браун той едва ли изпитваше кой знае какво уважение към мен. Особено ако е повярвал на онова, дето показваха по телевизията. От друга страна, Миг разполагаше с известна власт над дъртия съдия — спомних си, че почти успя да го свали от поста заради безобразното му държане на процеса срещу Гуереро и неговия шофьор. Боже мой, дали това не бе последният шанс да бъде спрян навреме Ромеро?

Дъждът продължаваше да се сипе. Подкарах колата към Съдебната палата, без да съм сигурен ще открия ли там адвоката. За щастие този ден имаше някакво маловажно дело, понеже ми подхвърли, че ще му отнеме само няколко минути.

Очаквах от Домингес по-хладно посрещане, макар и сега да не прояви голяма сърдечност. Е, поне ми спести обясненията във връзка с всичко, което вестниците писаха за моето участие при смъртта на Браун.

— Научих от Хосе Далбан какво сте казали на Майор в кабинета му — информира ме Миг. — Изслушах го с удоволствие. В началото се бояхме, че ще ви е грижа повече за изпълнението на договора, отколкото за моралната страна на въпроса.

— И сгрешихте.

— Признавам, така е. Мога ли да направя нещо полезно за вас?

— Както подразбрах, вие настоявате съдията Ромеро да бъде уволнен от работа. Съществува ли допълнителна възможност този ход да се ускори? Защото спирането на „Тиемпо“ неминуемо ще предизвика растящо недоволство — онова, което стана на Пласа дел Сур преди час, може да се нарече откровен бунт. Струва ми се, че все още има надежда за решаване на конфликта, стига някак да премахнете пречката Ромеро.

Адвокатът ми хвърли изненадан поглед.

— Продължавайте, сеньор Хаклит — произнесе с глас, в който долових неочаквана топлота. — Мисля, че чрез вас говори здравият разум.

— Чисто и просто аз тъй виждам нещата — отвърнах. — Ако привържениците на Националната партия останат без вестник, не е изключено да последват сериозни размирици. Днес само бурята спаси Вадос от взрива на миниатюрна гражданска война. Правителството изгуби своята телевизионна сграда — не зная кой го е сторил, но трябва ли да се вдига чак толкова шум? Та те разполагат с преднина от двайсет години! Навярно el Presidente не иска да се занимава с дребна риба като Ромеро, ала същото биха могли да свършат Диас или Гонсалес. Преди малко Луис Арио се опитваше да ми внуши, че такъв бил законът, но по дяволите, закон или не, това е лоша политика и калпава психология!

На лицето му разцъфна усмивка.

— Добре, сеньор. Много добре. Ние наистина предприехме нужните стъпки, за да се образува ново дело срещу шофьора на Гуереро. Започнахме и процедура по отстраняване на стария съдия заради поведението му в предишния процес. Струва ми се дори, че вие присъствахте на него… За съжаление — той се намръщи — смутът, породен от гибелта на боса Марио, беше една от причините да не пресилваме нещата, така че ще ни отидат още няколко дни, преди да се похвалим с успех. Същевременно само Господ знае какво ще се случи по-нататък. Между нас казано, можете да бъдете спокоен: въпросът с Ромеро, който и бездруго се задържа твърде дълго на поста си, е приключен в общи линии.

— Ами после? — попитах аз, въздъхвайки облекчено.

— После всички негови решения ще се анулират, а делата, които е ръководил, ще бъдат преразгледани. Естествено оттук следва, че ще отпадне и забраната за „Тиемпо“, и (горещо се надявам!) никой от колегите му няма да повтори този толкова безумен ход. — Мигел разпери длани. — Все пак ние, простосмъртните, сме в ръцете на съдбата… Напълно съм съгласен с вас, драги сеньор Хаклит. Не бива да отлагаме повече от необходимото. Трябва да вземем спешни мерки още сега.

С това разговорът ни се изчерпа. Тръгнах си поуспокоен, но не достатъчно.

 

 

Главната тема в съботния брой на „Либердад“ беше искането за отстраняване на дъртака Ромеро. Диас бе наредил да почне разследване по въпроса. Страниците на вестника бяха изпъстрени с материали за „всеобщото“ възмущение от тоя вандалски акт. Забелязах яростна статия от Андрес Лукас, очевидно писана съвсем набързо, в която се разглеждаше жизненият път на съдията. Представяха го като твърд и непоколебим страж на правото, подложен на критики от своите най-злостни врагове. Сигурно Андрес прибягваше до сродни доводи, щом се налагаше да защитава някой виновен клиент.

В едно не се съмнявах: че след всичко това Ромеро вече ще бъде аут от играта и че случаят наистина е „приключен“. Четейки между редовете на статията, постепенно бях завладян от впечатлението, че авторът й се бои от Домингес — може би защото съзира в него съперник за върховния пост в юридическото царство на Агуасул. Реална ли бе такава заплаха, питах се аз. Ни най-малко, ако Лукас разполагаше зад гърба си с цялата мощ на „Гражданите“.

По стечение на обстоятелствата същата вечер срещнах този елегантен мъж. Видях го в ресторанта на Пласа дел Норте, навън все още беше хладно, но дъждът спря и масите отново приканваха на обичайните си места под палмите. Изражението върху лицето на адвоката ме накара да си спомня за Хуан Тесол в деня, когато го съгледах да се прибира у дома под монорелсовата станция. Индианецът бе дълбоко замислен откъде да намери хиляда доларос, за да изплати глобата, наложена му от съдията Ромеро. В края на краищата могъщите поддръжници на Националната партия, които го използваха вместо чучело, се бяха освободили от Хуан, превръщайки го в мъченик. Хрумна ми, че не е изключено Андрес Лукас също да се опасява от подобна участ, и за първи път си дадох сметка колко мръсна може да се окаже всяка политическа игра.

Не зная защо, обаче не изпитвах съчувствие към него.

В събота Ангърс се появи в хотела, като предварително ми се обади по телефона. Е, сега не бях особено учтив с англичанина. Въпреки това цъфна — изглеждаше малко нервен и необичайно неуверен, бих казал, дори засрамен. Оставих го той да поведе разговора.

Носеше със себе си дебела папка. Известно време се рови в нея, по-скоро за да тушира неудобното мълчание, после извади някакви документи и се прокашля.

— Ох… хм… опасявам се, че имам лоши новини. Диас се запозна с проекта за реконструкцията на пазарния участък, който ми дадохте. Заяви, че изобщо не можел да го разпише. Настоява да се внесат редица доста сериозни промени. Аз, разбира се, възразих, ама…

— Нали ви предупреждавах? — прекъснах го уморено. — Първо, този проект е твърде скъп. Второ, министърът Диас разполага с пълното право да критикува всички наши слаби места. Нямам нищо против, стига да не поставя под въпрос действителния поток от пътници. Струва ми се, още в началото ви обясних, че това е само едно предварително виждане.

Доналд Ангърс ме погледна изпод вежди. Не отговори веднага, но бързо сведе очи.

— Криво ви е за инцидента, който стана с Браун, а? — попита гостът.

— Да, господине.

Той разпери ръце с дланите нагоре и се втренчи в тях, сякаш не знаеше какво да каже. Най-сетне промълви:

— И на мен също, дявол да го вземе! Аз… аз се изплаших, Хаклит. Сигурно ще ме разберете. Когато почувствах неговия удар в гърба, се обърнах и изведнъж се озовах лице в лице с един… маниак, умопобъркан! Можех ли да сторя друго, за Бога! Минутка колебание и Шишкото щеше да ме удуши като пиле.

— Което не ви попречи да се държите с жена му тъй, както не подобава на английския джентълмен — скастрих го.

Скулите му се покриха с алени петна чак до корените на косата.

— Тя… тя… о, баста, Хаклит! Каквото и да разправят хората, Браун беше заподозрян в убийство, предпочете да избяга и се спотаи в бордея, вместо да се яви пред съда. Мисля, че така не би постъпил доблестният мъж…

— Защо непрестанно търсите доводи в своя полза? — попитах кисело аз. — Нали видях с каква радост приехте пистолета в полицията? Защо, по дяволите, не си гледате вашата работа? Вие сте специалист по пътно строителство и организация на уличното движение, а не кръстоносец, вдигнал се да защитава моралните устои на Сиудад де Вадос! Освен това не вярвам, че удоволствието да изиграете поне веднъж ролята на благородния рицар Галахад, си заслужаваше убийството на един добър юрист и честен човек.

За миг лицето му представляваше интересна смесица от менящи се изражения: накърнено достойнство, колебание, отново гъста руменина, но накрая се сбръчка като захвърлена под дъжда хартиена маска.

— Явно няма никакъв смисъл да ви убеждавам, че грешите.

— И аз така смятам.

Той извади цигара, обаче не я запали. Размърда я между пръстите, широката му уста се изкриви от горчива усмивка.

— Вие просто не харесвате нито нас, нито страната ни. Прав ли съм, господин Хаклит?

— Никой не се постара да ме убеди в обратното.

— Сигурно… И все пак мисля, че трябва да разбирате групата на чужденците. Тъкмо ние, както се казва, стегнахме заселническите фургони, за да открием Сиудад де Вадос. Ние вложихме душите и умовете си в тоя град. Отрекохме се от всички останали изкушения на живота — възможности за забогатяване, за по-голям успех — само защото бъдещата столица беше нещо, което можехме да създадем според нашите собствени желания. — Тук англичанинът отново придоби познатия високопарен изглед. — Доста често през първите седмици след пристигането ми аз си повтарях един стих. Звучеше горе-долу тъй: „да изваеш според зова на сърцето“. Това обяснява защо не понасяме личности като Сигейрас и Шишкото Браун Да посягат на любимата ни мечта. Може би те също имат свои причини, може би също вярват най-искрено, че са поели по истинския път. Но тези хора, уважаеми господине, никога не са се отказвали от нищо, понеже не са притежавали нищо, докато не са цъфнали тука, за да го получат от нас. И когато забравят туй, ни изкарват извън нерви.

Не отговорих. Доналд Ангърс почака няколко секунди, надявайки се да чуе одобрението ми, после се надигна.

— Утре ще дойдете ли в отдела? — запита инженерът.

— О’кей — кимнах аз. — Ще се постарая.