Джон Брънър
Град върху шахматна дъска (26)

XXVI

Има един миг при разрушаването на някоя кула, стар заводски комин или пък висока стена, когато сриващата се структура — тежаща може би стотици тонове — сякаш лети, дори се опира на въздуха.

Моментът продължава около секунда, но ти се струва, че е минала вечност. И в този тесен процеп от време целият осезаем свят замира, настръхнал пред неизбежната катастрофа.

Аз очаквах такава катастрофа сега. И което беше още по-лошо: изглежда, че стърчах на пътя на онова, дето предстоеше да падне.

Сгънах листовката тъй, че изявлението на О’Рурки остана отгоре, и дадох знак на Мануел. Тъкмо обслужваше друг посетител. Щом приключи, дойде при мен и ме погледна с леко безпокойство.

— Чете ли тая история, друже? — попитах го, сочейки „Вердад“.

Барманът въздъхна.

— Да, сеньор. Надявах се, че сте я забелязали по-рано.

— Не, не съм… Какво ти е мнението, Мануел? Как преценяваш моята работа тук? — В първия миг реших, че не желае да отвръща: Ето защо добавих малко рязко и с дрезгав глас: — Говори, за Бога.

— Лично аз нямам никакво мнение по въпроса — подзе неохотно той. — Занаятът ми е добър. Спечелих куп парички след построяването на града. Преди се подвизавах в един скромен хотел в Пуерто Хоакин, а вижте сега къде съм. Но въпреки това ми се чини, че има и хора, които пострадаха от новата столица, и не е толкоз трудно да си представим какво мислят.

— Хм, защо el Jefe трябва да спада към тях?

— Хич не е случайно, уважаеми сеньор. — Мануел се наведе, опрял с лакти плота, и заговори с тих, поверителен тон. — Доста от пришълците вече бяха привикнали към големия свят. Прислужвал съм на немалко известни и богати люде както тук, така и в баровете на Пуерто Хоакин, където често ме викаха за сериозни приеми. Зная, че човек днес може да бъде в Агуасул, а пък утре — в Сан Франсиско, Москва или Токио. Бързина, промяна, прогрес! Но не всички разсъждават по този начин. „Това, братче, е наше, нека си остане такова завинаги.“ Също като различията между Вадос и Диас. Според мен el Jefe (мой чест гост) е от боята именно на сеньор Диас… Та ето значи как виждам нещата, без да забравяте, че съм само един обикновен барман.

— Ами в града колко хора мислят като О’Рурки?

— Много, ако се съди по броя им из площадите и улиците. Твърде много.

Кимнах и вдигнах отново листовката.

— Мога ли да я взема?

— Заповядайте, моля. — Той надникна под тезгяха. — Струва ми се, че пазя два екземпляра от нея.

— Благодаря. Не знам дали ще ми свърши работа и все пак ще си пробвам късмета.

Оказа се, че дори не ми се удаде възможност да опитам.

Както обикновено, щом отидох на следващата сутрин в службата, първо се отбих при Ангърс. Ники Колдуел ме беше изпреварил буквално с няколко минути. Имаше още по-изморен вид от последния път, косата му бе разчорлена, а под очите му тъмнееха огромни виолетови кръгове.

Предположих, че е наминал да провери как се развиват нещата с прочистването на бордея под монорелсовата станция, понеже здравният отдел беше сред най-заинтересованите от неговото премахване. В известен смисъл, разбира се.

Докато сядах в креслото, върху лицето на Ангърс за миг се изписа разтревожено изражение, но междувременно Колдуел ме заговори и не успях да попитам англичанина кое точно го е обезпокоило.

— Хаклит, хайде да ви чуем. К-какъв според вас е истинският п-повод да се бавят с изритването на С-Сигейрас?

Запалих цигара. Димът нашари въздуха с лазурните си серпантини.

— Доколкото схванах, причината била в отказа на генерал Молинас да прати армейски подразделения и в изявлението на О’Рурки, че подобни мерки ще предизвикат нови размирици. Да си призная, аз съм на същото мнение.

— Значи грешите! — произнесе тържествуващо момъкът. — Това е п-политика, ч-човече. Пак съзирам ръката на Националната партия.

Намръщих се и поклатих глава.

— О, не вярвам.

Наистина го мислех. Напоследък социалният фронт бележеше известно умиротворяване. „Гражданите“ бяха като посечена змия след загубата на Гуереро, Лукас и Арио, от които първият бе мъртъв, вторият — задържан по обвинение в заговор, а третият очакваше присъда за убийството на писателя по време на дуела. Националистите също не можеха да се похвалят с видни личности, способни да поемат кормилото. Домингес, макар и техен поддръжник, не беше сред ръководителите на върхушката. Що се отнася до действията на Муриета против боса Арио, те вероятно се дължаха повече на литературното му сътрудничество с Фелипе Мендоса, отколкото на политическа привързаност.

Но Колдуел виждаше събитията под друг ъгъл. Усмихна се и извади някакви бумаги от джоба си.

— Тази сутрин п-преглеждах разни документи в п-прокуратурата — рече той. — Интересуваха ме с-счетоводните книги от бившата кантора на Б-Браун. К-кой според вас е п-платил хонорара за делото Сигейрас срещу Градския съвет?

Свих рамене. Боже мой, откъде да знам?

— Изглежда, че е Педро Муриета — подхвърли Ангърс и Ники го стрелна с пламнали очи, задето го бяха лишили от възможността да ми поднесе поредната голяма изненада.

Хм, действително беше така.

— Аз пък смятах, че интересът на тоя тайнствен сеньор е бил продиктуван по-скоро от обстоятелството, че той финансираше романите на Мендоса. Не съм ли прав?

— Т-това е, което са искали да си мислим — обяви с величествен глас младежът. — Останалото е скрито зад завесата… Господа, отивам да разкажа на п-професор Кортес. Хората трябва да научат к-какво всъщност става тук.

След като излезе от стаята, погледнах към англичанина.

— Толкова ли е важно наистина, колкото се опитва да го изкара? — учудих се аз.

Доналд Ангърс махна с ръка.

— Честна дума, не зная — произнесе с озадачен вид. — Малко преди да дойдете вие, той ми подмяташе блудкави намеци за съучастието на Муриета в незаконен бизнес, свързан с бордеите и най-вече с онзи под станцията.

— О, пак ли започва! — въздъхнах отегчено. — Нали помните, че веднъж ме помъкна със себе си на вечерна обиколка? Всичко, което открихме, беше парче земя (там според уверенията на Ники отглеждали коноп за марихуана) и една барака, обитавана от проститутки, които тогава отсъстваха. Ако питате мен, не бива да се слушат много неговите брътвежи. Изглежда, че въображението му се е развинтило от преживяното в последно време напрежение.

— Съгласен съм, но Алонсо Руис го подкрепя.

— Положението на чичко доктор също не е за завиждане. Спомнете си само какво се говореше за него, когато го извикаха да свидетелства по делото Сигейрас.

— Стига в тези приказки да имаше дори капчица истина — прокашля се Ангърс, — дейците от Националната партия щяха да ги подхванат на висок глас. Не, Хаклит, просто ни подхвърлят обикновени пропагандни трикове — пускат се непотвърдени с нищо слухове и не след дълго те нарастват като снежна топка. Накрая става така, че човекът, обвинен за някой дребен грях, се превръща в убиец в очите на хората.

 

 

Не зная дали това беше обичаен пропаганден ход на националистите, или не, но методът се прояви доста ефикасно спрямо Ники Колдуел.

Ето как се развиха събитията. „Либердад“ — Кортес навярно е бил впечатлен от разказа на младежа — публикува съобщението, че Муриета финансирал въпросното дело. За всеки случай, преди да се завъртят машините, от вестника позвънили за справка на самия сеньор Педро. Оказало се, че е в Ню Йорк по някакви сделки, ала секретарят му, макар и неохотно, потвърдил сведенията. Моят работодател, заявил чиновникът с половин уста, бе замолен от Фелипе Мендоса да помогне на Сигейрас и той се съгласи, тъй като защитата на гражданските права е негова първостепенна грижа.

На това Колдуел отвърнал, че според Муриета тия права комай включват и употребата на наркотици плюс участие в сексуални оргии, понеже негърът се специализирал при подобни занимания в своя бордей.

Съвсем недвусмислено обвинение, което налагало бърз отговор. Но Ники не спрял дотук. Така и не разбрах как са му позволили да продължи в същия налудничав дух, обаче следващото му изявление гласяло, че Педро Муриета не е нищо повече от професионален сводник.

През двайсет и четирите часа, предхождащи завръщането на сеньора от Ню Йорк, този слух разцъфтя като бурени върху изгорена земя. Стигна даже до моите уши. Осведомиха ме с поверителен шепот, че в мрачните опушени бараки на Сигейрас се предлагали на безценица деца, девствени момичета и стари парантии, а клиенти били предимно заможни деградирали типове. Разправяха, че там въздухът никога не се прочиствал от дима на марихуана и дори добитъкът се държал не само за да изхранва хората.

Беше ми доста чудно как разни богати люде ще се съгласят да задоволяват перверзните си прищевки в толкова неприятна, лишена от елементарни хигиенни изисквания обстановка. Но малцина от ония, които разпространяваха букета клюки, имаха реална представа за условията на живот долу. Те вероятно предполагаха, че на мръсните желания отговаря и мръсна среда.

В понеделник всичко това бе минало отвъд пределите на шегата, предизвиквайки всеобщо нарастващо възмущение. Няколко селяци, излезли посред бял ден, бяха обстрелвани с камъни. На два пъти полицията трябваше да загражда входа към бордея под монорелсовата станция, дано спре наплива на разгневени демонстранти и примамени от слуховете мераклии. Като капак някаква правителствена делегация отмени посещението си във Вадос, с което чашата направо преля.

Ето че Колдуел се появи отново в кабинета на Доналд Ангърс. Сега темата, която го вълнуваше, не бе Муриета, ами текущите проблеми на здравния отдел. С англичанина го подхванахме още от прага, но скоро се изясни, че не сме били единствените.

— Н-нали ви казах, че съм г-ги виждал с очите си! — продължаваше да настоява момъкът с треперещ от възбуда глас. Четвъртото или петото повторение вече ми дойде много.

— Ако е така — отвърнах аз, — значи и вие сте от клиентелата на Педро Муриета!

За миг си помислих, че ще се нахвърли върху мен като обезумяло животно, и неволно се напрегнах, готов да го отблъсна. Тъкмо тогава в стаята надникна един чиновник с разтревожено изражение.

— Señor Angers — започна, — por favor…^[1]

Повече не можа да каже, защото беше изтикан от непознат тип с разкопчана риза и панталони, опънати до такава степен, че заплашваха всеки момент да се спукат по шевовете. Расова „горила“! Мъжът бе толкоз едър, че изпълваше касата на вратата, спирайки идещата отзад светлина.

— Caldwell aquí? — попита настойчиво. Сетне погледът му се закова върху младежа, който се беше свил в креслото, и той изръмжа доволен. Накрая се обърна да даде знак на някого зад него.

Другият се оказа дребен на ръст, облечен в безупречен снежнобял костюм и бежова широкопола шапка. Между устните му димеше луксозна цигара, а в дясната си ръка държеше бастунче със сребърна топка. Имаше тънки мустачки и искрящи подобно бисер зъби.

Колдуел буквално се вкамени на своето място.

Новодошлият завъртя бастунчето и го насочи като пушка към гърдите на нещастния момък.

— Простете нахлуването ми, господа — произнесе човекът, без да откъсва очи от тебеширеното лице на Ники. — Но ми се отвори малко работа с туй дръгливо псе.

Доналд се надигна от стола не без достойнство.

— Кой ви дава право да влизате без покана в моя кабинет?

— Аз — отвърна спокойно гостът — съм Педро Муриета. Съобщиха ми, че сеньор Колдуел разпространявал какви ли не мръсни лъжи. Твърдял например, че аз, гражданин на Сиудад де Вадос, срещу когото никой досега не е произнесъл нито една лоша дума, съм бил сводник. Търговец на плът сиреч. Това не е истина, кълна се в Божието име, че не е истина! — Краят на бастуна опари физиономията на Ники, оставяйки след себе си тъничка червена ивица. — Кажи, че не е вярно бе, незаконно създание на някоя крастава кучка!

И тогава специалистът от здравния отдел избухна в порой сълзи.

Ангърс премести удивен поглед от Муриета към мен, а очите му настояваха за обяснение. Гостът свали изящната пръчка и се подпря на нея с доволен вид.

— Сеньор Муриета, вие знаете ли защо… — промълвих най-сетне — защо той говори всички тези нелепици за вас?

— Защото се е побъркал — отвърна след известна пауза потърпевшият. После въздъхна, разкърши рамене и добави: — Господа, аз не съм отмъстителен човек, но трябваше да предприема мерки, когато научих какви ги разправя зад гърба ми. Да, няма никакво съмнение, че Колдуел не е наред. Днес го търсихме в апартамента му — заедно с полицията, понеже е престъпил законите — и там се натъкнахме на книги и снимки, които потвърждават, че той просто е ненормален.

Черните му очички се стрелнаха към нас.

— Вие не чухте ли слуховете? Не можахте ли да го спрете? Този младеж ми нанесе неоценима морална вреда с дрънканиците си!

— Сеньор — забелязах изморено аз, — това, което става напоследък в Сиудад де Вадос, не е моя грижа. Очаквам с нетърпение благоприятния шанс да изчезна оттук.

— Diablo! Тръгвайте си тогава! — сопна се Педро Муриета и махна презрително с ръка.

Неговата „горила“ бе излязла от стаята в началото на разговора. Сега се появи отново, придружена от полицай и двама яки санитари. Щом ги видя, момъкът нададе уплашен писък.

 

 

Гледката на разпадащата се човешка личност е една от най-неприятните. Когато всичко свърши и Колдуел бе натоварен в линейката, аз предложих да пийнем някъде. Доналд Ангърс, който трепереше като лист, се съгласи охотно.

Слънчевите лъчи позлатяваха улиците. Поръчахме уиски в близкия бар и инженерът подзе с приглушен глас:

— Кой би могъл да очаква подобно нещо? Ники винаги е изглеждал съвсем нормален — работлив, усърден, — а ето че… О, Господи!

— Дано да си въобразявам — отвърнах след кратка пауза, — но според мен рано или късно ще докажат, че Колдуел е посещавал някоя проститутка в бордея и постепенно у него се е загнездило чувството за вина. Може пък всичко да се корени в затрудненията му с говора, от които е развил комплекс, дълъг поне миля…

— Дрън-дрън! — прекъсна ме грубо Ангърс. — Искам да знам дали тези събития ще повлияят върху вашия проект. Разчитахме на изявленията на здравния отдел, понеже имаха немалка тежест сред обществото. Оказа се обаче, че това са брътвежи на един идиот. И сега какво?

— Ще паднат подигравки — рекох аз. Така си беше.

Като хора с доста примитивно отношение към душевните заболявания гражданите на Вадос удостоиха поредната новина със смях — хилеха се гръмко, продължително и често. Не само на Колдуел, но и на всички, повярвали в приказките му.

Най-много пострада Леон Кортес, задето беше позволил догадката на лудия да види бял свят върху страниците на „Либердад“. Твърде късно бе да се публикуват каквито и да било оправдания. Вместо компенсация професорът направи ялов опит да насочи вниманието за кой ли път към Домингес. Ала позицията на адвоката изглеждаше по-непоклатима от когато и да било заради успеха му при унищожаването на Андрес Лукас. Ето защо посрещна обвиненията с презрителна усмивка.

Почти бях забравил моите собствени тревоги в напрегнатата атмосфера, последвала нервния срив на Колдуел, но все пак си отварях очите за някоя угроза от страна на О’Рурки. Нямах желание да си създавам неприятности, стига да не повтореше отново своето изказване, че бил готов да ме изхвърли от Агуасул. Може би той също имаше достатъчно грижи — по-точно една-единствена голяма грижа. Доктор Руис.

Както обикновено, узнах за това от Мануел: барманът постепенно се бе превърнал в основен извор на информация. Комай се чувстваше неудобно, че пръв ми е съобщил за заканите на храбрия капитан.

Та според него О’Рурки предупредил Руис, че ако продължава с безпочвените си обвинения, полицията ще го предаде на съд за съучастие в клеветничество и на всичкото отгоре ще започне разследване по слуховете около смъртта на предишната госпожа Вадос.

Все пак във въздуха се усещаше някакъв полъх на отчаяние, сякаш el Presidente полека-лека, но неумолимо надвиваше съпротивата за прочистването на бордеите. Разбира се, не ставаше и дума Алонсо Руис да бъде официално уличен в толкова сериозно престъпление — скандал с подобни размери би заплашил вожда със загуба на върховния пост, което пък означаваше, че капитанът ще се озове в някоя килия на участъка още преди да си е отворил устата. Ала Мануел твърдеше, че научил тази история от съвсем меродавен източник, и аз бях склонен да му вярвам.

— Не са ли излизали нови листовки? — попитах го. — Или и тях забраниха?

— Не зная, сеньор — въздъхна със съжаление барманът, — но напоследък все по-трудно се снабдявам с екземпляри за моята колекция. Видяхте ли днешния „Либердад“?

Той разтвори един брой върху плота пред мен и забоде пръст в дебело подчертано заглавие. Епископ Крус запретил на всички изповядващи католицизма да купуват или четат неофициални новинарски издания.

— Аз съм добър католик — отбеляза Мануел със същата жалост в гласа. — Е, надявах се, че ще продължа да събирам листовките, понеже вътре даваха обзор на шахматния турнир, където участва и синът ми. Представя се доста свежо.

— Значи няма да получавам повече прясна информация от тебе?

Очите му се изпълниха с весел блясък.

— Скъпи сеньор, в бара човек може да научи всичко, което го интересува.

И това не бяха празни думи. На следващия ден ми съобщи поредната вест, която професорът отказал да публикува, ала хората вече я предавали от уста на уста. Генерал Молинас обявил официално, че армията застава на страната на О’Рурки и полицията. Главнокомандващият подчертал също, че ако избухнат други размирици, предизвикани от опитите да бъдат прочистени бордеите, войниците му едва ли ще останат верни на правителството и Вадос. Тая новина бе далеч по-вълнуваща от втръсналите ми изказвания на доктор Руис за моралния упадък в бараките — те се предъвкваха във вестника и по радиото и се свеждаха до заключението „Няма дим без огън“. Изглежда, Кортес правеше отчаяни стъпки да си възвърне изгубения авторитет след историята с Ники Колдуел.

Именно този момент избра Сигейрас, за да взриви своята бомба.

Съвсем бях забравил заплахите, с които той обсипа англичанина при първата ни среща, вероятно окачествявайки ги като невъздържани и гневни закани. Давах си сметка, че високият негър е твърде решителен мъж, но сега, когато вятърът задуха в полза на Гражданската партия, човекът предприе толкова смел и неочакван от никого ход, че в миг спечели всеобщото изумление и уважение.

Без да броим, разбира се, Ангърс.