Джон Брънър
Град върху шахматна дъска (7)

VII

Бетонната сграда на Радио-телевизионния център се издигаше върху хълм над града — в срещуположния край на летището, вероятно за да не пречат високите й антени на кацащите самолети. Отправихме се към нея с луксозна лимузина, карана от девойка в тъмнозелена униформа.

Нощните светлини на Вадос се простираха под нас досущ като килим от блестящи перли. Това беше най-красивата гледка от столицата, която бях виждал досега, и аз побързах да го споделя с Исабела Кортес.

— Да, градът ни е хубав — кимна усмихнато тя. — Радвам се, че и вие, уважаеми сеньор, възнамерявате да ни помогнете, за да го запазим такъв.

Седнал отпред до шофьорското място, асистентът се засмя леко сякаш на някоя своя мисъл, а не на последните думи.

Както всичко тук, телевизионното студио бе модерно и впечатляваше с размерите си. Спряхме пред едно ярко осветено фоайе с широко отворени прозорци — нощният въздух нахлуваше през тях свободно. Към колата се приближи портиер в зелена униформа като тази на момичето, дето караше, и ни помогна да слезем.

Забързани хора кръстосваха насам-натам из помещението с тиха работна атмосфера. Неколцина от тях поздравиха сеньора Кортес, щом влязохме. Актьори и актриси с изморени лица (гримът им придаваше призрачен вид); техници и оператори, щъкащи между кабинетите; някакъв мъж, повел тройка френски пудели, чиито шии бяха украсени със сини ленти; небръснат музикант с тромпет, озъртащ се объркано; стройни девойчета с гъвкави походки на професионални танцьорки — типичната шарена смесица, каквато човек можеше да срещне във всяко подобно студио.

Толкова по-неочаквано бе онова, което се случи след малко.

Изнервена, Исабела Кортес натисна копчето на асансьора и започна да потропва припряно с крак, докато сигналните светлинки се движеха от 3 към 1. Щом вратата се отвори, дамата пристъпи напред, после се отдръпна с изумено изражение на лицето.

В кабинката стоеше епископ в цялото величие на своите църковни одежди.

Човекът ни кимна с блеснали очи и закрачи тържествено, заобиколен от по-дребни свещеници. Когато приближи изхода, във фоайето се възцари почтителна тишина. Погледнах назад (вече бяхме в асансьора) и зърнах, че една от танцьорките е коленичила пред духовника, а той поднася към устните й ръката си с пръстен.

Забелязал моето изумление, Рико се разсмя.

— Това е нашият добър епископ Крус — обясни. — Явява се тук веднъж седмично за запис и произнася поредната… как се казваше — лекция?

— Проповед — поправих го аз.

— Аха, така да бъде. За първи път обаче го виждам облечен в тези дрехи. — Младежът отново се засмя. — Най-напред си помислих, че някой артист се е наконтил за шоуто!

Асансьорът стигна последния етаж. Докато вървяхме по коридора, плешив едър мъж ни спря и заговори моите придружители на гърлест испански.

— Къде, по дяволите, се губиш, Исабела? Даваш ли си сметка колко е важно тая вечер програмата да бъде изпипана по конец? Защо трябваше да изчезваш тъкмо сега, като отгоре на всичко си взела и Енрике със себе си? — Той разпери ръце. — О, хаосът при нас надхвърля всякаква представа!

Сеньора Кортес пребледня, но въпреки това намери сили да поясни с умиротворителен тон кой съм аз и къде е била доскоро.

— Върви в студиото, Енрике — обърна се тя към Рико. — Едва ли нещата са чак толкова зле, ала все пак ще се нуждаят от помощта ти.

Асистентът изчезна през най-близката врата. Плешивият мъж сякаш се беше поуспокоил от думите на Кортес и дори ми протегна ръка с отсъстващо изражение.

— Май ще съжалявам, че не се заех лично с тази история — промърмори мрачно той, без да ми обръща повече внимание. — Исабела, моля те, постарай се спектакълът да мине добре. Хайде!

И забърза по коридора. Жената го изпрати с въздишка на облекчение, а сетне ме погледна.

— Последвайте ме, ако обичате — предложи ми тя. — Ще ви покажа студиото, откъдето ще излъчим програмата. Повечкото неща са на запис, но интервюто с вас и още една част ще бъдат предадени на живо.

Влязохме през същата врата, която беше използвал Рико, за да продължим през джунгла от кабели, заобикаляйки разни техници и оператори, които монтираха камерите. Накрая се скрихме в малка стая със стъклени стени като на аквариум.

С идването в студиото Рико се бе променил до неузнаваемост. Изправен между едно момиче, стиснало папка със сценарии, и мъж с пожълтели от цигарите пръсти (той, изглежда, се занимаваше с осветлението), асистентът раздаваше команди с авторитетен глас.

— Ей, приятелю! — извика сеньора Кортес и към нас се приближи симпатичен на вид младеж. Наричаше се Франсиско Кордобан. — Това е водещият на предаването — допълни дамата.

— Приятно ми е да се запознаем, господин Хаклит — заяви той и хвана ръката ми. — Опасявам се, че всичко става твърде набързо, но все пак е чудесно, че успяхте да дойдете. Интервюто няма да е кой знае колко дълго — отделил съм седем-осем минути към края на блока. Как сте с испанския език? Мога да проведа разговора и на английски, обаче в такъв случай ще загубим известно време за превода.

Свих рамене.

— Испанският ми е още доста зле, ала бих предпочел да опитаме с него, стига да не възразявате.

— Великолепно! Вижте, искате ли да се прехвърлим за малко в операторната? Доколкото разбирам, Енрике не е напълно готов. Ще ви запозная с въпросите, които възнамерявам да ви задам, и ще ви помогна, ако имате филологически затруднения.

Той бутна близката врата, после ми направи място да мина.

Веднага щом Кордобан затвори, в помещението настъпи тишина. Нито един монитор не бе включен, чуваше се само слабият пукот на намалените докрай микрофони.

Младежът ми предложи стол, а той се облегна върху някакво контролно табло.

— В началото на това предаване ще разкажа мъничко за вас и с какво точно се занимавате. Вие сте специалист по уличното движение, нали? И сте работили на много обекти по света. Някое конкретно място, което бихте желали да спомена?

— Ами… Индия, Египет, Щатите. И Австралия, моята родина.

— Аха, ясно. Както и да е, тази част ще бъде без вашето пряко участие, ще говоря само аз. После ще започна да ви задавам въпроси. Най-напред съвсем прости, като например какво мислите за града. Хайде да опитаме. Ha estado Vd. otra vez en Vados?

— Nunca — отвърнах.

— Le gusta a Vd. nuestra ciudad?^[1]

И така нататък, все в същия дух — главно баналности за личните ми впечатления от столицата. Единственият момент, в който Кордобан се приближи до болезнения проблем за предстоящата модернизация, бе, когато ме запита дали вече разполагам с някакви готови препоръки.

Отговорих му, че съм тук едва от десетина дни и е твърде рано да давам съвети.

— Bueno!^[2] — възкликна той с жар. — Ще стане съвсем добре, господин Хаклит. Имаме още двайсет минути, докато излезем в ефир. Е, ако искате, бихте могли да се отбиете в бара…

Франсиско Кордобан погледна към снимачната площадка и се поправи:

— Съжалявам, обаче Енрике тъкмо е започнал с пробите, ще трябва да го изчакаме. Цигара?

Приех предложението.

— Друг път показвали ли са ви по телевизията? — подзе младежът. — Питам само от любопитство. Ако желаете, след това можете да останете и да хвърлите око на работата ни.

— Случвало ми се е доста често. Имал съм няколко особено важни поръчки в Щатите и репортерите ме гонеха едва ли не по петите, за да проверят как вървят нещата.

— Разбирам, разбирам — закима Кордобан. — Ние също ще следим редовно хода на реконструкцията, щом тя тръгне.

— Независимо от формата, която бъде избрана? — не се сдържах аз, но той комай не схвана смисъла на въпроса и ме погледна учудено.

— Какво значат тук подробностите? Новината си е новина.

Реших да подмина това без коментар.

— Кажете ми… — запитах отново. — Въоръжени сте с твърде модерна апаратура, надхвърляща далеч моите представи. Голям обхват ли имат телевизионните ви предавания?

— Най-големият възможен за Латинска Америка — отвърна с нотка на гордост Франсиско. — През последните двайсетина години тази медия зае важно място в нашия живот. Не съм съвсем сигурен за точната цифра, но според най-новите проучвания ни гледа близо две трети от населението на страната. Е, освен по време на изключителни празници, като Великден например. Обаче и тогава хората следят програмата ни в баровете и навсякъде, където стоят приемници, а известно е, че дори в най-скромното село ще се намери поне един телевизор. Зад граница също ни ловят, ала броят на апаратите там е относително малък.

Бях впечатлен от информацията.

— Ами радиото? — продължих аз. — Предполагам, че не му обръщате особено внимание, след като разполагате с такава многобройна аудитория пред екраните?

— О, напротив! Времето за телевизионни излъчвания е ограничено — един час образователен блок плюс шест часа вечерен. През деня няма кой знае колко зрители с изключение на неделя — тогава предаванията се удължават. Но виж, радиото действа от шест сутринта до полунощ. Слушат ни работниците във фабриките, шофьорите по пътищата и домакините вкъщи, а пък селяните носят със себе си транзистори на полето. Кой може да си позволи лукса да изгуби тая огромна публика?

Хм, донякъде бях озадачен от начина, по който ми се представяха нещата. Кордобан надзърна през рамо към стъклената преграда.

— Енрике пак не е готов. По-добре да изчакаме тук още няколко минути.

Огледах малката стая и едва сега забелязах лавицата с книги под контролното табло — най-близката от тях ми се стори позната. Бяха все евтини шарени романчета, които техниците или операторът ще разтворят в някоя пауза. Онази, дето привлече моето внимание, не изглеждаше никак на място в подобно обкръжение. Бе доста дебела, с множество бели резки от честата употреба и дори десетина обгорели петна от фасове. Приличаше на наръчник, отначало сметнах, че е пособие за телевизионните инженери, ала после открих, че името на автора пробужда у мен някакви спомени. Издърпах я.

Мислите ми полетяха назад към ония далечни университетски времена, когато бях прекарал немалко часове да защитавам разгорещено най-противоречивата от всички противоречиви книги сред тогавашното социално пространство. В английското си издание тя се наричаше „Управлението на държавата през XX век“, но нейният автор бе същият: Алехандро Майор.

Заинтригуван, разлистих измачкания том, озаглавен „El Hombre de la Ciudad de Hoy“ — „Модерният градски човек“. Стана ми интересно дали творбата е пак така проницателна и оригинална, както по-ранните му работи — беше публикувана преди не повече от пет години. Най-вероятно не, помислих със съжаление аз. През онези дни Майор бе само един твърдоглав борец срещу догмите, който с всяка своя лекция предизвикваше скандал в академичните кръгове на Университета по социални науки в Мексико сити. Сега навярно представлява някой уморен от живота конформист. Такава е съдбата на всички ревнители за истина — рано или късно идеите им престават да бъдат революционни.

Франсиско продължаваше да следи усмихнат затрудненията, с които очевидно се сблъскваше асистентът. Извърна се към мен и видя опърпаната тухла в ръцете ми.

— Предполагам, че сте я чели?

Поклатих глава.

— Тази не, но знам първата му книга още от университета. Не намирате ли за странно присъствието й в едно телевизионно студио? — Пъхнах „Модерният градски човек“ обратно на лавицата. — Чудя се какво ли е станало с автора, от години не съм чувал никакви вести за него.

Кордобан ме зяпна с изненадано изражение.

— Наистина ли? — удиви се младежът. — Ами как… Той отново хвърли око към стъклената преграда.

После се надигна, когато вратата на студиото се отвори.

— Ето го и него.

Проследих посоката на погледа и забелязах плешивия мъж, който ни бе спрял в коридора.

— Този ли? — все още не проумявах нищо.

— Естествено. Доктор Майор е министър на информацията и комуникациите в Агуасул от осемнайсет години.

— Но това е… доста преди да бъде създаден Сиудад де Вадос.

Франсиско Кордобан преглътна.

— Вярно. Не разбирам обаче защо според вас книгите му изглеждат странно в нашето телевизионно студио. За нас те са нещо като незаменими наръчници.

Сбърчих чело, ровейки из спомените си.

— Май се сещам — рекох не след дълго. — Не твърдеше ли той от самото начало, че комуникациите са между най-важните средства на модерното управление? Хм, да, точно така… — Тук ми хрумна друго’. — Осемнайсет години ли, казвате? Че аз тогава още съм бил в университета. Доколкото знам, по онова време Алехандро Майор водеше лекции по социология в Мексико сити.

— Предполагам, че сте прав — съгласи се Кордобан. — Но той преподаваше и в местния университет.

Енрике, изглежда, бе приключил с подготовката на снимачната площадка, защото доближи Майор и те размениха няколко думи.

— Все пак ще имаме време да пием по едно — предложи Франсиско. — Ако желаете, разбира се.

Двамата излязохме от операторната и се отправихме към малкия бюфет в далечния край на коридора. След като поръчахме, се върнахме към последната тема.

— Доктор Майор говори ли английски? — запитах аз.

— Мисля, че да, но нямам представа колко добре. Защо? Искате да се срещнете с него ли?

— Ще ми бъде интересно — признах. — Може би и на министъра ще му е любопитно да узнае, че е оказал огромно влияние върху мен във времето, когато изковавах свой собствен стил.

— Нима специалистите по улично движение имат собствени стилове? — произнесе насмешливо Кордобан.

— Че защо не? Също като архитектите, които чертаят планове как да живеем и работим, те пък създават проекти за хармонично движение. В наши дни съществуват поне половин дузина колеги с лично свой почерк.

Младежът забоде поглед в чашата си.

— Да си призная, струва ми се направо невероятно! — възкликна. — Хубаво е все пак да го знае човек. Вие от тази шесторка ли сте? Съжалявам — глупав въпрос. Сигурно влизате в нея, инак едва ли щяха да ви поканят в Сиудад де Вадос. — Той се засмя. — Често го казваме, защото обичаме сами да си правим комплименти: за столицата винаги най-доброто.

После посочи стенния часовник и изгълта на един дъх своята напитка.

— Време е да си заемем местата. Да тръгваме.

 

 

Бяхме в студиото две минути преди началото на програмата. Кордобан ми предложи един стол извън обсега на оператора и обясни, че ще ми даде знак да се приближа, когато дойде моят ред. След това се настани в креслото срещу първа камера, погледна към Рико и му махна, че вече е готов. Върху страничния монитор запълзя първото изречение от неговия встъпителен коментар. Червената лампа светна.

Макар и наивна, тази програма бе грижливо подготвена. Продължи около четирийсет и пет минути предимно на запис, а аз я следях чрез главния контролен екран, поставен в остъклената операторна току над главата на Рико. Отначало бяха показани архивни кадри от проектирането и строежа на Вадос, церемонията по официалното откриване на града, ръководена лично от el Presidente, накрая широките магистрали. Не изпитвах почти никакви затруднения да вниквам в коментара на Кордобан и усещах как с напредването на блока интересът ми започва да расте. Тая великолепна столица наистина бе едно от най-значителните постижения на човечеството през XX век.

След встъпителната част, където преобладаваше тон на искрено възхищение, водещият заговори с тъга за проблемите, възникнали напоследък във и около Вадос. На екрана се редяха кадрите на хора, креещи в невъобразима мизерия, на болни деца, които делят постелята си с домашни животни, на пренаселени бедняшки квартали. Контрастът с чистия, привлекателен град беше действително ужасяващ. Някой от операторите бе намерил смелост да проникне в коптора на Сигейрас под централната монорелсова станция, а пък при монтажа акцентът падаше върху противоречието между ярко осветената от слънчевите лъчи платформа и мрачния развъдник на болести долу.

Последва кратък запис на интервю с Колдуел, в което младият представител на градския здравен отдел — вече го познавах от срещата в кабинета на Ангърс — съобщаваше потресаващи сведения за заболеваемостта и недохранването сред обитателите на бордеите. Другият събеседник бе самият Доналд Ангърс, заснет пред голямата разгъната карта на Сиудад де Вадос. С тон на дълбока и искрена загриженост англичанинът очерта ситуацията, сетне с разведрено лице обясни, че просветленият президент е предприел първите стъпки за спиране на тия крайно отрицателни явления.

Той спомена моето име, а Кордобан ми даде знак. Приближих креслото срещу него и седнах, все още извън кадър.

Междувременно водещият обяви с тържествен глас, че човекът, за когото става дума, тази вечер присъства в студиото.

— Aquí está el señor Hakluyt^[3] — произнесе Франсиско и камерата се насочи към мен.

Подир сцените, на които бях свидетел във встъпителната част, аз отговарях далеч по-разпалено на въпросите. Да, испанският ми се удаваше сносно, пък и Кордобан ме окуражаваше, кимайки енергично винаги, когато ме показваха. Наистина чувствах, че присъствието на бордеите застрашава стройната и неподправена красота в Сиудад де Вадос. Затова сторих всичко възможно, за да уверя телевизионните зрители, че ще бъде намерено подходящо решение за този проблем. Програмата приключи след последните ми думи и ето че Франсиско сърдечно ме поздрави за добрия español. Появи се и Исабела Кортес (придружена неизменно от Рико), преливаща от благодарност, задето се бях съгласил на интервюто. Докато се опитвах да намеря подходящия отговор, в студиото влезе с лъчезарна усмивка Майор и започна да се извинява на сеньората, че се е усъмнил в способностите й да подготви едно толкова успешно предаване.

 

 

Постепенно шумотевицата утихна, някои от техниците се отправиха към бюфета, разговаряйки оживено, а други се заеха да подреждат камерите или да нагласяват осветлението за следващата програма през тази вечер. Франсиско ми даде знак, после се приближи до Алехандро Майор, почака да приключи диалога със сеньора Кортес и му прошепна нещо.

Докторът вдигна глава, за да втренчи в мен чифт проницателни кафяви очи. Той изслуша докрай Кордобан, останал за миг неподвижно, но без признаци на колебание. Държането му подсказваше недвусмислено, че никога не се двоуми, когато взема решения. Сетне кимна и се засмя.

Усмивката му бе краткотрайна, почти мимолетна и непринудена — нищо повече от средство за общуване, целящо да подчертае някой момент от разговора и да изчезне веднага щом бъде постигнат нужният резултат. Приближих се към него с усещането, че това, което става, е нереално. Твърде дълго бях свързвал името Майор не с конкретен човек, а с цяла система от възгледи за света и да открия сега техния материален носител беше за мен най-малкото смущаващо.

Той се здрависа с отривисто движение.

— Вече знаех всичко за вас — произнесе на доста добър английски. — Всичко, с изключение на информацията, която ми съобщи току-що Франсиско: че в известен смисъл сте мой възпитаник.

Министърът вирна леко брадичка, сякаш беше отправил някакво предизвикателство по време на спор и очакваше аз да го оборя.

— Донякъде е точно така, докторе. Трябва да призная, че бях дълбоко впечатлен от вашата книга „Управлението на държавата през XX век“.

Майор отново сбърчи вежди съвсем за кратко — изглежда, всяка реакция у него бе в добре премерени, миниатюрни дози.

— Ах, тази ли? — въздъхна почти с отвращение. — Та това е първата ми работа, сеньор, пълна с безпочвени предположения и лишено от здрав смисъл теоретизиране. Готов съм да се отрека от нея, тя беше просто ранен фойерверк и нищо повече.

— Но как така?

Той разпери ръце.

— Виждате ли, когато я написах, аз нямах практически опит в управлението на никоя държава. Вътре има хиляди и хиляди грешки, които само човек, запознат с действителното положение, би могъл да посочи. Единственото й оправдание е, че благодарение на нея нашият президент се заинтересува от моите скромни разработки…

Неочаквано го повика млад техник, Майор се извини и го изслуша с внимание. Използвах кратката пауза, за да си опресня всичко, запазено в спомените ми за тая първа творба, която толкова дълбоко ме беше впечатлила и за която сега самият автор твърдеше, че била пълна с разни грешки.

Министърът я нарече фойерверк, това определение ми се стори съвсем точно. За мен книгата представляваше виртуозно шествие от парадокси — аргументи на едната и другата страна, тъй брилянтно изложени, че никой не бе в състояние да се усъмни в логиката им. Впрочем там имаше и картина на наистина свободната демократична държава, връх в социалната еволюция на човечеството. После с умопомрачителна прецизност Майор доказваше, че тази демократична държава е твърде рехава като форма, та да просъществува добре, и следователно осигурява на гражданите си само бедност, сривове, разруха. По-нататък в книгата се описваха тоталитарните системи (стабилни, надеждни и дълготрайни), а сетне безмилостно, един по един, се разкриваха всички техни недостатъци, които превръщаха в неминуем потенциалния им крах. Е, докато зашеметеният читател търсеше опорна точка, авторът жонглираше с най-различни провокативни предположения за преодоляване на недъзите. Крайното впечатление, оставащо в главата на нещастния объркан студент, какъвто бях тогава и аз, бе, че за първи път модерното западно общество е създало човек, способен да сътвори социални лостове за управление на назряващите беди.

По онова време, когато живеех изпълнен с вярата, че единствено в Китай — тази подобна на гигантски мравуняк комунистическа страна — има подходящи държавни механизми за решаване на пренаселеността, книгата беше същинско прозрение. Дори сега, след близо осемнайсет години, пак не бях в състояние да посоча нейните недостатъци, за които спомена преди малко Майор. Но сигурно щях да се съглася с него, стига да я бях чел наскоро, или пък да знаех по-новите му творби. Най-вероятно там предишните грешки са били изложени на показ и поправени.

Наблюдавах го, докато разплиташе без никакво колебание случая с младия техник. Значи е бил министър още по времето, когато съм се възхищавал от първата му книга… Отначало тоя факт ми се стори направо изумителен. Помислих си, че ако наистина се е заел да прилага на практика своята теория за ръководене на държавата, тогава всяко негово действие би трябвало да притежава сензационна значимост.

Изведнъж в главата ми изникна наизустен цитат от Алехандро Майор: „Хората нямат нищо против да бъдат управлявани — за тях това е привичка, останала в наследство от древността, неделима част от човешкото поведение. Те се бунтуват срещу така нареченото държавно устройство. Успоредно с процеса на ограмотяване и опознаване на света все повече и повече индивиди осъзнават съществуването на този механизъм и започват да му се противопоставят тъкмо защото са в състояние вече да го забележат. В такъв случай как да създадем държава без подобно устройство? Ето главния проблем за модерното общество.“

Въпросното определение можеше да обясни много от събитията, които ставаха наоколо, стига да изключим грешките, споменати от Майор.

Приключил с техника, министърът пак се приближи към мен.

— Вечеряли ли сте, сеньор Хаклит? — попита той.

Поклатих глава.

— Тогава ще бъдете ли така добър да се присъедините към нас? Смятайте го като хонорар за вашето появяване тук, което всички ние ценим високо.

Продължих разсъжденията си по време на почерпката, организирана набързо в познатия ми служебен бюфет. С нас дойдоха Исабела Кортес, Рико и Кордобан — те се заеха да обсъждат текущи и предстоящи проблеми със своя шеф, бъбрейки на испански. Скоро това предизвика моето раздразнение, понеже се надявах да проверя догадките си относно по-нататъшната еволюция в теорията на Майор, за която той бе намекнал. Едва към края на вечерята успях да поговоря необезпокояван с него и веднага побързах да му задам въпросите, дето не ми даваха покой.

— Докторе — подзех аз, — споменахте за грешки в първата си книга. От какъв характер са тези грешки? Или — коя е най-важната от тях? Да ви призная, през последния час се върнах доста назад в годините.

— Аз подцених прогреса — отвърна кратко министърът. — Сеньор Хаклит, вие сте чужденец тук. И тъкмо затова вероятно сте готов да подложите на съмнение твърдението, че Република Агуасул е най-управляваната страна на света.

Отново същият маниер да се хвърля ръкавицата право в лицето на опонента, отново предизвикателно вирнатата брадичка.

— Е, добре — съгласих се аз. — Съмнявам се. Докажете ми го.

— Доказателствата са навсякъде около вас. Нашата първостепенна задача е да научим какво мислят хората, а после да направляваме тези мисли. Въобще не се срамуваме от това, не, сеньор. Да предположим, че също както някои специфични фактори оказват влияние върху уличното движение — вие ги познавате и можете да прецените относителната им значимост, — така и ние си даваме сметка за ред сили, оформящи общественото мнение. Каква роля играе човекът в социален аспект? Той е набор от реакции, винаги се движи по линията на най-слабото съпротивление. Ние управляваме не като затваряме нежеланите пътища, ами като повишаваме проходимостта на ония, които са най-полезни. Ето причината и вие да сте във Вадос…

— Продължавайте — подканих го аз след кратка пауза.

Той вдигна очи към мен.

— Предпочитам първо да чуя вашето мнение. Защо според вас прибягнахме до толкова сложната стъпка да каним специалист отвън, вместо да наредим: „Направете това и онова“, а сетне да отчетем резултата?

Поколебах се, смутен от неочакваната контраатака.

— Питам се за какво точно става дума: дали за продължение на вече съществуваща политика, или за компромис между воюващи съперници?

Алехандро Майор разпери ръце.

— Наистина ли? — възкликна той, сякаш изненадан от тъпотата ми. — О, да, на пръв поглед действително е налице противоречие между две фракции, но в тази страна ние създаваме фракциите! Конформизмът не е нищо повече от бавна смърт, анархията е бърза. Значи между тях лежи контролът, който — Майор се засмя, — подобно на женския корсет от една реклама, макар и да притиска, всъщност дарява усещането за свобода. Прецизността, с която управляваме нашата република, би ви изумила, сигурен съм.

Очите му внезапно блеснаха като на кръстоносец, зърнал в далечината стените на Йерусалим. И пак като на храбър рицар пламът му беше донякъде охладен от факта, че неговият въображаем идеален град съвсем не се е оказал толкова божествен на практика. За съжаление нямах възможност да продължа с въпросите си, понеже Кордобан, който следеше разговора ни с леко отегчен вид, намери удобен повод, за да ни прекъсне.

— Партия шах, докторе? — предложи младежът и Алехандро Майор се обърна към него с насмешлив поглед.

— Желаеш да опиташ отново, така ли, Франсиско?

Не дочакал отговора, щракна с пръсти към минаващия наблизо сервитьор. Той почисти масата, донесе шахматна дъска, после разположи фигурите. Сеньора Кортес и Рико преместиха столовете си и се наведоха напред, изпълнени с любопитство, което (да си призная) ми беше трудно да разбера. Макар да играех посредствено, изобщо не съм изпитвал дори нищожен интерес да следя чужди партии.

По всичко личеше, че Франсиско и Майор са стари противници — първите десетина хода бяха направени със светкавична скорост. След това Кордобан пипна една пешка със самодоволно изражение, явно променяйки познатия развой. Министърът присви очи и се почеса по брадата.

— Учиш се, драги Франсиско, стъпка по стъпка напредваш — промърмори благо той и взе пионката. Последвалата с бързината на картечен откос серия от размени опустоши шахматната дъска до няколко оцелели фигури, а сетне двамата потънаха в размисъл над заключителната част.

Никога не съм смятал ендшпила за особено занимателен, но както се виждаше, Исабела Кортес и Рико не споделяха моето мнение. Лицата им бяха едновременно напрегнати и развълнувани като на запалянковци по време на футболен мач, очакващи с нетърпение техният любимец пак да покаже на какво е способен.

И той го показа. След още петнайсетина хода Майор отново потърка брадичка, сочейки празното квадратче непосредствено до противниковия цар. Не можах да схвана значението на този жест, обаче останалите присъстващи въздъхнаха вкупом, а Франсиско Кордобан се отпусна назад със съкрушена физиономия.

— Хм, ето как трябваше да играеш… — обясни докторът и върна фигурата на съперника с един ход, след което я премести на нова позиция. — Така!

Известно време всички гледахме мълчаливо в дъската, после Майор се изправи.

— Mañana está otra día^[4] — рече успокояващо на Кордобан. — За днес е достатъчно, струва ми се. Ще имаме и други възможности. Hasta la vista, señor Hakluyt — добави той, обръщайки се към мен, и ми подаде десница. — Ако намерите малко свободно време, преди да си тръгнете от Агуасул, можете да ни погостувате отново. Тогава ще се запознаете с нашите предаватели отблизо.

— С удоволствие — обещах аз и му стиснах ръката. — Благодаря за поканата.

 

 

Ето едно предложение, на което наистина смятах да се отзова. Освен това си дадох дума оттук нататък внимателно да следя за твърдението (подхвърлено съвсем недвусмислено от министъра Алехандро Майор), че Агуасул била най-управляваната страна в света. Звучеше ми като неосъществено желание. Дори и да имаше такава система, тя едва ли бе идеална, щом се налагаше полицията да се намесва посред бял ден, за да разгонва тълпа демонстранти, както на Пласа дел Сур. Подобно твърдение бе вярно може би в геополитически план или като се вземе предвид миналото на тази страна, но аз не забелязвах никакви доказателства прецизността, за която спомена Майор, да е приложена на практика. Освен ако — и новата мисъл ми се стори особено обезпокояваща — правителството не предприема разни мерки, понеже хората просто ги очакват. Тогава от само себе си се налагаше изводът, че властта би могла да забрани всякакви митинги на площада, а гражданите съответно да престанат да се нуждаят от тях.

Реално ли бе всичко това? Спомних си една от забележките на Доналд Ангърс: местната върхушка гледала съвсем сериозно на поговорката, че службата за социологични проучвания може да издига и сваля правителства…

В миг се сепнах. Разбрах, че неусетно съм изградил главозамайваща въздушна кула от противоречия, и то въз основа само на косвени доводи. Единствените факти, неподлежащи на съмнение, бяха присъствието ми тук, работата, която ми беше поръчана, и онова, което бях открил чрез собствени наблюдения. Взети заедно, всички тези подробности говореха — противно на заявеното от Майор, — че Република Агуасул не е нищо повече от омекотен вариант на авторитарен режим. Той командваше доста успешно една наистина процъфтяваща държава, стараейки се да не притиска прекалено своите граждани, за да избегне опасността в нечий мозък да се пробуди желание за промяна. 20-годишната продължителност на това правителство доказваше сама по себе си ефекта от формулата, която властниците му прилагаха — била тя на Алехандро Майор или на някой друг.

Но най-управляваната страна в света? Не можех да не се отнеса скептично към подобно твърдение.