Джон Брънър
Град върху шахматна дъска (8)

VIII

— Започнахте да се появявате и по телевизията, а, сеньор Хаклит? — произнесе тих, дрезгав глас зад мен. Вдигнах глава от вестника, който бях зачел на сутрешно кафе във фоайето на Хотел дел Принсипе, и видях Мария Посадор.

— Buenos días — казах аз, после посочих свободно кресло. — Да, точно така. Значи сте гледали предаването?

Тя седна, без да се усмихва и без да откъсва напрегнат взор от лицето ми.

— Не, само чух за него — отвърна Посадор. — Да се гледа телевизия в Агуасул е твърде опасно.

— Твърде опасно ли?

Дамата разпери ръце.

— Вие сте чужденец във Вадос, уважаеми сеньор. Не мога да ви виня за това. И все пак се чувствам задължена да ви съобщя някои неща.

Потърсих по-особен, скрит смисъл в изражението на чертите й, но безуспешно.

— О’кей — аз отпих глътка кафе. — Винаги съм готов да ви изслушам. Цигара?

— Предпочитам от моите, стига да не възразявате. — Тя извади от чантата си познатата златна табакера, а аз й протегнах своята запалка. После се облегна назад и ме погледна втренчено.

— Сигурно знаете — започна, — че доктор Алехандро Майор, човек доста известен, е министър на информацията и комуникациите в тази страна?

— Ако приемем, че създателят на собствена теория за управление на държавата може да бъде известен, тогава всичко е вярно — съгласих се аз.

— Вече не е само теория — поправи ме Мария и за миг нейните виолетови очи придобиха нещастен израз, — ами приложима система.

— Още докато четях трудовете му като студент, си казвах, че у Майор има хляб. Е, какво, не съм се излъгал.

— Ще ми простите една лична забележка, ала по моя преценка наближавате четиридесетте, което значи, че университетските ви познания датират отпреди петнайсет-двайсет години. Оттогава, разбира се, светът се е променил до голяма степен. Бих ви посъветвала да прегледате последните книги на доктора, макар да са обстоятелствени, тясно специализирани и комай не са излизали на английски. Напоследък министърът си има достатъчно проблеми във Вадос, а и в много страни — особено на Запад — неговите предписания едва ли биха притежавали сила.

— Така ли мислите? Аз пък смятам, че той се старае да говори с универсални термини.

— Хм, възможно е, но до известни граници… — Посадор изтърси цигарата в пепелника на масата. — Добре, да се спрем върху предаването вчера, в което се появихте и вие. Усетихте ли, че то ви въздейства? Че ви развълнува, че ви затрогва?

— Според мен това предаване беше подготвено великолепно и представи фактите в най-правдива светлина.

Тя ме погледна отново с тъмните си искрящи очи, после сви рамене.

— Май наистина трябва да узнаете някои подробности. Разполагате ли поне с един свободен час, сеньор Хаклит? Обещавам ви, че ще го прекарате действително интересно.

Не разбирах какво се крие зад тези думи и побързах да го кажа.

— Ако се опитвате — добавих накрая аз — да ме убедите, че всичко, дето съм наговорил снощи по телевизията, е глупост, само ще си загубите времето.

Мария Посадор се усмихна едва забележимо, обаче лицето й се промени почти до неузнаваемост — изведнъж ми заприлича на малко момиченце, което моли с надежда за нещо.

— О, уверявам ви, не това е моята цел.

В мислите ми — подобно на плодове в сокоизстисквачка — с бясна скорост се въртеше наученото за тази сеньора. Но даже след като фактите се смесиха напълно, те още не можеха да разплетат възела от парадокси. Защо например тя поддържаше приятелски отношения със Сам Франсис и защо Ангърс ме бе предупредил да стоя надалеч от нея? И все пак в мъглата изплува ориентир. Имах чувството, че поради не съвсем ясна причина Мария опитва да се сближи с мен — ала по чисто рационален начин, без да се възползва от женския си чар, — както някой мъж търси приятелството на друг.

— Хубаво — кимнах с неочаквана дори за себе си решителност. — Един час.

Тя се изправи с облекчение и ме поведе към паркинга на хотела. Щом наближихме колата й, извади ключовете от чантичката и ми даде знак да влизам. За миг се поколебах, припомняйки си мисълта, която ми беше хрумнала още вчера: че може би съм под постоянно наблюдение, макар и заради моята собствена безопасност. Готвех се отново да повдигна този въпрос при следващата си среща с Ангърс.

Забелязвайки това колебание, жената се усмихна и ми подаде златната верижка с разни ключове.

— Можете да карате, ако желаете — предложи тя. Поклатих глава, сетне заобиколих автомобила от другата страна.

Голямата кола се движеше сякаш по релси. Едва оставили зад гърба си паркинга, ето че вече бяхме в покрайнините на Вадос и навлязохме в един от сравнително луксозните жилищни квартали. Къщите тук бяха построени с вкус, въпреки че не се отличаваха с разкош, и се губеха сред огромни градини от разцъфнали дръвчета. След като свихме встрани от главния път, продължихме по асфалтова алея, опасана с два реда палми. Сеньора Посадор намери пипнешком някакво копче под таблото. Щом го натисна, прозвуча тихо бръмчене. Масивната желязна порта, водеща към двора на близкия дом, се отмести като по команда и машината хлътна напред.

Така и не отидохме до края на пясъчната алея, а спряхме някъде по средата — току до група тъмнозелени храсти, разделени точно по средата от тясна пътека.

— Пристигнахме — обяви Мария със загадъчна усмивка.

Излязох навън и се огледах с объркано изражение.

— Оттук — повика ме тя, изчезвайки по сенчестата пътечка между шубраците. Последвал я предпазливо, аз с изненада открих, че наблизо се е сгушила ниска колиба от готови плоскости. Или по-скоро дъсчена барака със стени, дебели поне десет сантиметра. От покрива стърчеше телевизионна антена, чийто кабел бе прехвърлен през клоните на съседното дърво и се губеше в посока към къщата.

Сеньора Посадор се справи със солидния катинар, придържащ вратата, след секунда вече бяхме вътре.

Отпърво не можах да различа нищо, единствената светлина идваше от малкия, закрит с решетка прозорец. После тя завъртя ключа и на тавана изгряха две луминесцентни лампи. Огледах обстановката. Имаше кресло с мека тапицерия плюс телевизор с 21-инчов кинескоп — под него бяха разположени видео и поставка за касети.

— Моля, седнете — покани ме любезно Мария.

Отпуснах се върху облегалката на креслото и я проследих с поглед, докато се навеждаше над лъскавото видео. Скоро екранът блесна, а от апарата долетя едва доловимо жужене.

— Ще ви покажа снощната програма, в която се появихте и вие — каза тя. Само след миг възникна Франсиско Кордобан, за да обяви началото на предаването.

Най-напред следях програмата напрегнато, но когато се уверих, че е същата, извърнах очи към сеньора Посадор.

— Не разбирам какво точно се опитвате да ми покажете — възнегодувах. — Всичко това вече съм го виждал веднъж — в студиото.

Тя спря прожекцията, оставяйки без отговор коментара ми, и придвижи записа малко назад. Сетне започна, все тъй с гръб към мене:

— Трябва да знаете, сеньор, че в Сиудад де Вадос се броят на пръсти онези места, където можете да гледате безопасно телевизия. Едното от тях е тук. Разполагам с устройство, което (мисля, че съм права) на английски език се нарича заглушител. Испанското му название би могло да се преведе като сито. Току-що ви пуснах моя запис, без да задействам ситото…

— Въпросният заглушител — пресякох я аз — е всъщност от тия прибори, с чиято помощ се изключват рекламните прекъсвания. Но в нашия случай нямаше никакви реклами.

— Така ли смятате? — тя пак ме надари със загадъчната си усмивка. — А да сте чували нещичко за една техника, наречена подсъзнателно възприемане?

Аз сбърчих вежди.

— Да, разбира се — отвърнах кратко.

— Съгласен ли сте, че сега ви показах точен запис на снощната програма?

— Хм, поне така ми изглеждаше.

— Тогава преценете това, драги сеньор Хаклит. Наблюдавайте с четири очи.

Мария върна касетата до първия репортаж от бордеите, после я пусна отново, като през цялото време държеше пръст върху бутона на паузата.

— Местенцето, което търсим, не е съвсем лесно за откриване — промърмори тя. — Аха! Ето го!

Кадърът ми се стори познат, въпреки че не можех да си спомня да съм го зървал нито снощи, нито пък преди малко, докато вниквах в записа. Виждаше се вътрешността на бедняшка колиба, а по средата й се бе изправил цветнокож мъж, гол от кръста надолу. Заедно с него имаше и група деца, повечето на възраст около дванайсет години. Нямах думи, за да опиша техните занимания. След няколко секунди бях принуден да извърна глава.

— Не се обръщайте, сеньор — подхвърли ми хладно домакинята. — Моля ви, вгледайте се още по-внимателно.

Надигнах се от облегалката на креслото и приближих до екрана. Усетих нещо необичайно в изображението, макар че…

— Това не е снимка — възкликнах изведнъж аз, — ами скица!

— Или по-точно рисунка — поправи ме тя. — Нека продължим.

Лентата се завъртя пак, Мария натисна бутона на паузата и последва нова сцена, която също намерих за странно позната. Този път видях малчуган — очевидно той беше окуражаван от майка си да се облекчава върху някаква картина. Единствените по-ясни детайли от нея бяха кръстът и ореолът в близост до горния й край.

— Вярващ християнин ли сте, сеньор Хаклит? — запита ме Посадор.

Поклатих глава.

— Повечето жители на Вадос са католици. За тях няма да е трудно да различат в картината копие от „Христовото разпятие“, което виси над олтара в нашата катедрала. Тя е дело на един от най-изтъкнатите агуасулски художници.

Отново зашумоля въртящата се ролка. Следващият кадър, на който спря, показваше мъж с огромен камшик, изтезаващ малко момиче. После за втори път дойде кадърът с негъра и децата, след това всичко продължи в познатия ред.

— Не виждам смисъл да ви демонстрирам останалото — произнесе с тих глас Мария Посадор. — Нека се съсредоточим върху материала, използван по време на вашето интервю.

Записът се завъртя напред, но по-дълго отпреди. На екрана пак възникна Кордобан с думите: „Aquí está el señor Hakluyt.“ Камерата улови усмихнатото ми лице и в този миг жената ловко стопира.

Видях своето собствено изображение — или по-точно на човек, който много приличаше на мен. Той благоговейно потапяше пръсти в купела със светена вода при входа на катедралата. Още няколко метра от ролката поднесоха нова серия от картинки: аз се ръкувам с президента, а после съм коленичил пред епископа, същия, когото срещнахме пред асансьора в телевизионното студио. Финалната сцена, преди кадрите да започнат да се повтарят, ми се стори толкова нелепа, че едва сдържах смеха си. Тук бях ангел с дълга бяла мантия, вдигнал блестящ меч над централната монорелсова станция, изпод която дребни човешки фигури се разбягваха като подплашени мравки.

— Вярвам, че това е достатъчно — обади се сеньора Посадор. Тя изключи видеото. — Сега вече схващате, предполагам?

— Нищо не разбирам — вдигнах объркано рамене. — Абсолютно нищо!

Дамата побутна встрани купа от касети, надигна се и запали цигара, като ме поглеждаше замислено. Неволно плъзнах очи по стройното й тяло.

— В такъв случай ще се постарая да бъда пределно конкретна. Вие казахте, че знаете какво означава подсъзнателното възприятие, нали?

— Добре де — въздъхнах, — наясно съм с принципа: на екрана се проектира някакъв надпис (но само за част от секундата!), за да въздейства именно върху подсъзнанието. Опитвали са го в кината със съвсем прости думи като „сладолед“ или „кока-кола“ и някои смятат, че им е повлияло, а други отричат. Мислех, че е излязло от мода, най-малкото защото беше доказано, че откритието не е твърде надеждно.

— Вярно, че не може да се разчита стопроцентово на него. Ала няма съмнение, че в отделни случаи сработва доста определено, и в по-развитите страни веднага осъзнаха опасността от политическо приложение. Ако ефектът се подсили още мъничко, методът ще променя мнението на широките маси. Един от първите, който обърна внимание върху подобна възможност, бе Алехандро Майор.

Спомних си, че този въпрос действително се обсъждаше в дебютната книга на доктора, и кимнах.

— Стана така — продължи сеньора Посадор, разглеждайки блестящото огънче на своята цигара, — че по същото време, тоест преди около двайсет години, Хуан Себастиян Вадос поде кампания за президент на Агуасул. Това бяха първите избори след управлението на военната хунта. Републиката едва бе започнала да изгражда собствена телевизионна мрежа — в началото тя обслужваше само Куатровиентос, Астория Негра и Пуерто Хоакин — и нейният директор поддържаше Вадос. Кой пръв е забелязал подходящия шанс? Трудно ми е да кажа със сигурност. Пък и всичко се пази в най-дълбока тайна. В повечето държави манипулацията над подсъзнателното възприятие е забранена със закон точно поради масовото й въздействие. О, наистина се доказа чрез цяла серия от опити, че въпросният метод е безчовечен. Но в нашия Агуасул няма такъв закон. Единствената пречка беше, че преобладаващата част от населението е неграмотна. От друга страна обаче това се превърна в предимство. Някой бързо се досети — изображенията вършат по-добра работа от думите дори при невежите. Човек може да се съпротивява на съответните писмени послания, ала картината влияе подобно на факт, видян con los ojos de sí^[1].

Мария продължаваше да гледа втренчено в цигарата си, макар явно да не я забелязваше, защото пепелта вече заплашваше да падне. Гласът й бе станал напрегнат и малко суров.

— Вадос се възползва от тази възможност по съвета на своя добър приятел Алехандро Майор. В доста честите предавания, където се появяваше Хуан, прибягваха до техниката на подсъзнателно възприятие, за да показват едно и също изображение. Там главният му противник се съешаваше с магаре. Тогава телевизията все още бе нещо ново и любопитно, програмите се следяха от огромен брой зрители. Скоро започнаха да наричат съперника на Вадос с какви ли не отвратителни имена, щом излезеше на улицата, хвърляха камъни по къщата му и… и накрая той се самоуби.

Настъпи пауза.

Мина известно време, преди сеньора Посадор да овладее чувствата си. Тя се намести по-удобно, после изтръска пепелта.

— Ето така започна всичко, приятелю, и така продължи. Онези от нас, които се досещаха или знаеха (но не желаеха да се подлагат на подобни въздействия), престанаха да посещават кината. Те избягваха да гледат и телевизия, ако приемникът им не е снабден със сито. А противникът не се умори да трупа опит и това, което видяхте днес, е типично за неговите методи. Повечето хора от нашия град са дълбоко уверени, че обитателите на бордеите вършат ужасии със своите деца, че развращават младежта, че подриват устоите на християнската религия. По същия начин те знаят, че вие сте добър човек, добър католик и близък приятел на президента, когото може би не сте срещали никога през живота си.

— Само веднъж го зърнах в колата му — отвърнах аз — и толкоз.

Тя вдигна рамене.

— Забелязах, че се усмихвахте на рисунката, където ви представяха като ангел на отмъщението. Но даже този символ е обмислен внимателно. Немалка част от зрителите, между които и подрастващите, са склонни да вярват в такива истории. Други — много повече, от разни глухи градчета и дори в Куатровиентос и Пуерто Хоакин — са прости, неграмотни хорица. Те също приемат на доверие света пред очите си. Вие сте свободен човек, сеньор Хаклит, в сравнение с всеки минувач по улиците на Вадос. Пристигнахте тук доброволно, ще си тръгнете веднага щом пожелаете, а и агуасулските предавания едва ли ще ви окажат съществено влияние. Ех, все пак послушайте съвета ми и гледайте колкото се може по-рядко телевизия.

— Да не се опитвате да кажете, че всички програми са заредени с подобни гадости?

Мария дръпна вратичката на библиотеката, върху която се беше подпряла.

— Вземете по ваш избор — предложи ми тя и посочи подредените от единия до другия край на лавицата касети. — Това са записи на предаванията, излъчвани през последните няколко месеца. Ако искате, аз ще изтегля нещо напосоки.

— Не е необходимо — махнах с ръка.

Посадор ме погледна и на лицето й се изписа съжаление.

— Както предполагах, уважаеми Хаклит, вие наистина сте свестен човек. Изглежда, че останахте неприятно изненадан от методите, прилагани в тази най-управлявана страна на света!

Запалих цигара, без да свалям очи от нея.

— Снощи разговарях с доктор Майор — казах след кратко мълчание. — Той използва същия израз. Какво означава това на практика?

— За обикновения гражданин ли? О, нищо особено. Тукашното правителство, разбира се, обича да пипа с кадифени ръкавици — винаги, когато е възможно. За мнозина от местните жители двайсетте години под управлението на Вадос са най-щастливият период в живота им. Никога досега нашата страна не е била така мирна и благоденстваща. Но ние, които знаем (уверявам ви, че не сме никак малко) с какви невидими вериги са ни оковали, се боим за бъдещето. Ако например Майор умре, кой би могъл да предскаже ситуацията? Въпреки всичките си теории той е само един брилянтен импровизатор, надарен с умението да разгъва платна миг преди да задуха вятърът на промените. Ами ако el Presidente го последва, кой тогава ще застане на кормилото и дали ще успее да поддържа същия неотклонен курс? Има и друга опасност — представете си, че тази добре прикрита форма на манипулация е оказала далеч по-дълбоко въздействие, отколкото бихме могли да предвидим. В такъв случай някоя принудителна промяна плюс липсата на ръководеща сила за известно време няма ли да тласнат страната ни в обятията на хаоса?

Тя направи безпомощен жест с изящната си ръка, сетне захвърли цигарата в пепелника.

— Драги Хаклит, изобщо не смятах да разговарям с вас за политика. Зная, че сте чужденец, зная и че сте добър човек. Но това, което става сега в Република Агуасул, е грижа на цялото човечество. Ние поверихме на нашето правителство да управлява този град на бъдещето, обаче се оказа, че сме сбъркали. Светът трябва да си вземе поука, за да бъде избягната занапред подобна грешка. Всъщност вашият час изтече, сеньор. Ще ви откарам, щом сте готов да потеглим.