Джон Брънър
Град върху шахматна дъска (31)

XXXI

Пълничката жена се появи отново, ала този път лицето й беше по-скоро разтревожено, отколкото загрижено.

— Сеньора! — възкликна тя. — Пред вратата има полицейски коли! Панчо се опитва да ги забави, но едва ли ще е задълго.

— Сигурно са ги известили, че в бараката ни лежи труп — досети се веднага Мария Посадор. — Хайде, бързо в мазето! Обзавела съм малко скривалище долу тъкмо за такива случаи.

Още недовършила тия думи, и аз се надигнах. Въпросното място се оказа доста уютно — добре проветрено и затулено от любопитни погледи. Бе реликва от далечните дни, когато собственичката е вярвала, че Негово превъзходителство вижда в нея заплаха, която трябва да бъде елиминирана на всяка цена.

— Аз самата никога не съм го използвала — призна ми тя. — Инак много хора са се крили, все политически противници на Вадос. Жалко, че Браун не можа да се спаси тук…

Не чух останалото, защото се пъхнах вътре.

Бях твърде непохватен заради ранената си ръка. Наложи се да кисна напрегнато повече от час и през цялото време се ядосвах, че нямам у себе си цигари.

Най-сетне филипинецът дойде да ме повика. Внимателно ми помогна да се кача горе, където Мария ме очакваше седнала в едно кресло, с димяща между елегантните й пръсти цигара и замислено изражение.

— Ще опитате ли да познаете — бе първата й реплика — кой се е загрижил толкова за вас, че да изпрати полицията да ви търси? И то при мен?

Поклатих глава. Откъде да знам?

— Сеньор Ангърс.

— Божичко мили! Предполагам, че са скалъпили някое глупаво оправдание — като например, че вие сте била последният човек, с когото съм разговарял снощи?

— Виждам, че познавате добре манталитета на господа полицаите. Естествено тези хора боравят най-вече с догадки. Засега успях да ги отпратя и трябва час по-скоро да премахнем следите от изстрела. Навярно е останала диря в стената, може да има и нещо счупено, не зная. А, ченгетата споменаха, че някой бил чул гърмежа. Както за вас, така и за мен ще е по-сигурно, ако продължавате да се криете още известно време.

— С удоволствие ще избягвам копоите поне до довечера — рекох аз. — Но тогава ме чака среща, която не бих желал да пропусна за нищо на света. Поканен към на малко тържество в Президентския дом и смятам да кажа на Вадос какво мисля за неговия любим град.

Мария Посадор се усмихна.

— Доста рано в живота научих, че човек всъщност се забърква по-надълбоко, отколкото възнамерява. Така е, защото сме строго зависими от реалността. Макар че ни се иска да е иначе. Винаги обаче се натъкваме на неизбежни препятствия или задължения. Дори да напусна отново Агуасул и да заживея някъде другаде, където никой не ме познава, аз пак ще бъда обвързана със старите си представи, с мисълта за неизпълнения дълг… — В топлите й виолетови очи се четеше тиха печал. Помълчахме. — О’кей — произнесе с решителен глас тя. — Ще останете вкъщи до вечерта. Хм, явно ще ви трябват някои неща (дрехи и прочие), но аз ще се погрижа за тях. Щом дойде време да потеглите за Президентския дом, ще извикам кола. Шофьорът е дискретен, каквото и да се говори в града за изчезването ви, няма да задава излишни въпроси.

 

 

Полицията се връща още два пъти през този ден: веднъж, въоръжена със заповед за обиск, в която се уточняваше, че издирваният субект съм аз, а после — в лицето на самия el Jefe. Капитанът се извини на сеньора Посадор за безпокойството и й съобщи интересната новина, че Вадос стоварил целия си гняв върху него. Той, разбира се, бил доволен, че не са ме открили тук.

Скоро донесоха обещаните дрехи — вечерен костюм, взет под наем от някаква фирма, който ми се стори чудесен. Облякох го още преди О’Рурки да си тръгне и останах очарован от крайния резултат. Ръката ме болеше, беше се схванала и трудно подвижна, но за щастие кървенето от раната вече бе спряло.

Понеже не знаех кога точно да пристигна пред дома на el Presidente, предположих, че осем е подходящ час, и Мария Посадор се съгласи с мен.

Дамата предложи да ми заеме пистолета, обаче й отказах: за разлика от хора като Ангърс не изпитвах никакво желание да играя на стражари и апаши, а и нямаше къде да го скрия. Сигурно щях да предизвикам суматоха, ако се бях осмелил да проникна въоръжен при Вадос. Пък и нали тази вечер смятах твърдо аз да задавам неудобните въпроси?

Поръчаната кола се появи съвсем навреме. Мария ме изпрати до вратата с пребледняло, напрегнато лице.

— Знаете ли, малко ви завиждам — подхвърли тя. — Има и някои предимства в това да си човек без корени. Събитията в моята страна ми причиняват болка — още повече защото осъзнавам, че опитам ли да променя някак нещата, само ще ги задълбоча. Ще се върнете ли насам, или предпочитате хотелската стая?

— Ще отида в хотела — рекох аз. — Мисля, че хората ще престанат да се тревожат за мен след онова, което възнамерявам да кажа на Вадос. Ех, надявам се.

— В такъв случай ви пожелавам успех. Бъдете спокоен — скоро ще узнаем кой ви е докарал тук с намерението да ви премахне, стига туй да е възможно. Hasta la vista, у…

Тя не довърши своето изречение, обърна се рязко и пое към къщата, клатейки загрижено глава.

Невероятна дама, помислих аз, докато се настанявах в колата. Едно от първите неща, направили ми впечатление у нея, бе начинът, по който предизвикваше уважение не към женствеността си, ами към самата себе си. Можех да помечтая как отношенията ни се развиват по хиляди други пътища. Да, просто да помечтая… Например пристигнал съм в Агуасул не по работа, а на почивка. Подобен ход би означавал, че ще рухнат задръжките, които си бях наложил съзнателно. И това се беше случвало — приятно прекарани вечери с някоя нова позната, кратки и неангажиращи връзки, — само дето сега съжалявах, че никога не съм попадал на толкова очарователна и умна партньорка както Мария Посадор.

По дяволите! Все пак имах смътното усещане, че щом всичко свърши, двамата ще си останем добри приятели, което ми изглеждаше като честно (даже великодушно) възнаграждение за моите преживелици тук.

Не трябваше да пътуваме много дълго към Президентския дом. Дори не бях се отърсил от мислите си и вече минавахме покрай първия пост на портала. Там изобщо не ни спряха — комай още ме очакваха. Във всеки случай охраната не прояви никаква изненада.

Един бодигард показа на шофьора къде да паркира. Преди да се кача на терасата, погледнах към просторната ливада и забелязах, че шахматното поле отново е разгънато. Под лъчите на мощни прожектори няколко души изпълняваха ходовете от поредната игра.

Преценен откъм фасадата, домът имаше традиционен вид — редица мраморни колони, но същевременно бе лишен от дразнеща натруфеност. В прохладния, ярко осветен преден хол се прехласнах във великолепната скулптура на някакво божество на инките, заобиколена с разцъфнали цветя. Те бяха подредени наоколо като дарове от възторжени поклонници. Прислужникът, който ме доведе дотук, влезе в залата, за да обяви пристигането ми.

Не бях съвсем подготвен за последвалите събития.

Вратата, през която изчезна човекът, се отвори подир миг и той отстъпи назад, сподирян по петите от едър мъж — вероятно главния иконом, ако се съдеше по осанката и костюма му. Лицето му обаче беше в пълен контраст с всичко останало. Щом ме съгледа, мъжът се закова объркан на прага.

— Сеньор Хаклит! — възкликна изненадано. — Сигурно… нещо ви е попречило, нали?

— Възпрепятстваха ме — отвърнах аз. — Но това се случи сутринта. Сега вече съм у вас. Защо се притеснявате?

— Сеньор, вечерята беше… току-що… Ще съобщя на Негово превъзходителство президента…

Какво му ставаше пък на този? Прекъснах го с решителен жест:

— Не си правете труда. Вадос и бездруго пропусна да уточни часа. Ако трябва да поднасям извинения, оставете ги на мен. Къде е той?

Същевременно пристъпих напред. Икономът се опита да ме спре, но аз го заобиколих, усещайки нарастващо напрежение. Преди да изпълни докрай намеренията си, бях прекрачил оттатък.

— Buenas tardes^[1] — казах бодро и огледах сцената.

Намирах се в просторно преддверие, завършващо с двойни врати. Пред лакираните им правоъгълници бе подредена голяма маса. Гостите тъкмо отпиваха аперитива и се готвеха да започват с ястията. Всички вдигнаха лица към моя милост.

Естествено Вадос беше тук, опулен като риба на сухо, с бледа физиономия и треперещи ръце. Отдясно забелязах половинката му, великолепна във вечерната си рокля, която струваше поне хилядарка. Присъстваше и Диас, издължените му черти бяха застинали в почти комично изражение. Зад него седеше Пабло Гарсия, който повече от всякога приличаше на учител със своите очила с изпъкнали лещи — зад тях ме гледаха чифт усмихнати очи. Видях още една жена, вероятно съпругата на министъра. И, разбира се, много прислужници.

Часовникът върху стената показваше осем без пет.

Сведох поглед към блестящо подредената маса и започнах да броя столовете — бяха точно колкото хората в стаята. Тогава у мен се надигна хладна увереност.

Избрах ужасно дългия миг, преди някой от присъстващите да дойде на себе си, за да произнеса фразата, която бях обмислял през цялото време:

— Съжалявам за разочарованието, но аз не съм мъртъв.

 

 

Естебан Диас се прекръсти с трескаво движение, докато Гарсия, сеньора Вадос и непознатата жена нададоха в синхрон викове на изумление. Само вождът запази външно спокойствие. Върху челото му изби едва забележима пот, ала когато заговори, гласът му не трепваше:

— Мъртъв ли, драги Хаклит? Нима е имало покушение срещу вас?

Усещах, че в момента владея положението. Изпълни ме някакво неземно просветление, сякаш умът ми се движеше с няколко секунди пред настоящето и улавяше всички възможни последствия на онова, което казвах или вършех, осигурявайки ми по такъв начин избора на единствено верния път.

— Мъртъв — повторих аз. — Señor Presidente, не бях ли поканен на вечеря?

— Да, разбира се.

— А съобщихте ли на прислужниците, че съм сред поканените?

— Естествено! Но не виждам защо…

— Само че забравихте да уточните часа. Предположих, че в осем ще бъде най-подходящото време. Сега е… — за секунда хвърлих око на циферблата — осем без четири. Изглежда, сте се отказали да ме чакате. Si, тъкмо вие. Не охраната отвън, понеже тя не беше изненадана.

— Уважаеми Хаклит, вие очевидно сте преуморен…

— Или може би нареждате на персонала да поставя столове за гостите едва когато те пристигнат?

Пабло Гарсия, който чак сега осъзна смисъла на този странен разговор, завъртя глава и почна да брои местата, промушвайки въздуха с пръст. Аз обаче не гледах към гросмайстора, ами към Диас, на чието издължено, високомерно лице се четеше смутено примирение.

Вадос докосна мустачките си с треперещи пръсти.

— Що се отнася до часа на пристигането ви, сеньор, вярно, грешката е моя — позволете да се извиня. Но за останалото смятам, че правите от мухата слон. От полицията ни съобщиха, че днес не са могли да ви открият никъде, били сте изчезнал от стаята в хотела. Даже имаше някакво… някакво анонимно обаждане, че сте отвлечен. Затова…

— Слушай, настойнико на стъклото и бетона — прекъснах го рязко, зарязал всякакви условности, — и аз ще ти разкажа интересни неща за столицата, която величаеш като собствено отроче. Стремиш се да я управляваш така, както някои управляват шахматна партия, отредил си на своите нещастни съграждани ролята на пешки и властваш над действията и дори над мислите им, сякаш са изрязани от дърво фигури. Опита се да постъпиш по същия начин и с мен, ала тук допусна най-голямата си и последна грешка. Не съм дошъл при тебе, за да седя на масата ти и да се наслаждавам на твоите изкусни ястия. Дойдох да ти кажа, че човекът не е пионка и ако се стараеш да го превърнеш в такава, рано или късно той ще скочи и ще те заплюе в очите.

В този момент Диас — мъж с тяло на кон, огромен като канара и достатъчно як, та да изтръгне дърво с корените, — Естебан Диас опря едрата си длан на сърцето, затвори клепачи, сгъна крака и се просна в безсъзнание върху безупречно изпънатия килим. Е, да върви по дяволите. Хич не ми пукаше…

Бях намислил, след като произнеса тия думи, да се обърна и да напусна височайшия дом, а след това и Сиудад де Вадос. Ако го бях сторил, никога нямаше да разбера какво въздействие оказаха моите слова (подбрани случайно, почти напосоки) върху el Presidente.

Двама прислужници изтичаха и се помъчиха да изправят на нозе рухналия гост, но се залюляха под голямата му тежест. В стаята цареше абсолютна тишина, стига да изключим тяхното пъшкане и сумтене. Задържан от внезапния припадък на министъра, едва сега погледнах лицето на Вадос, за да открия, че е посивяло по краищата като някоя обрулена от вековете статуя.

Ала същевременно на това лице се четеше облекчение, сякаш великан бе свалил неимоверен товар от плещите му.

— Acta est fabula^[2] — произнесе той. — Не мисля, че съжалявам.

Посъвзелият се Диас надигна врат и вторачи мътния си поглед в президента.

— Осведомиха ни — продължаваше вождът, без да откъсва очи от него, — че дори ако само един от тях узнае истината, всичко ще свърши. Алехо го каза, нали така, Естебан?

— Много пъти — болезнено изстена едрият мъж. — Много пъти.

— Какво пък, днес тази истина е разкрита — Вадос се обърна към мен и физиономията му се озари от мъртвешка усмивка. — Бяхте несправедлив към нас, сеньор. Вие не сте някаква обикновена пешка — вие сте кон.