Джон Брънър
Град върху шахматна дъска (10)

X

Появи се линейка, надойдоха още полицаи. Съдебни репортери се спуснаха като лешояди към сензацията, захвърлена едва ли не под краката им. Блеснаха ярки светкавици. Тълпата се люшкаше развълнувано и растеше с всяка измината минута.

После изникна черно-бяла полицейска кола, пресече площада с пищящи сирени и когато закова пред нас, отвътре се показа, подобен на огромна гумена кукла, el Jefe О’Рурки. Спомних си неприятното впечатление, с което бях останал след срещата ни в участъка през първия ден — тогава го бях взел за човек суров и непреклонен. Сега обаче привидният безпорядък на дрехите му ми се стори съвсем нормален, сякаш се беше облякъл набързо за служебната акция. Той изкрещя няколко кратки команди и полицаите започнаха да се движат чевръсто. Записани бяха имената на очевидците, зяпачите бяха избутани далеч от мъртвото тяло, а пък фотоапаратът на най-близкия репортер бе конфискуван незабавно в полза на предстоящото следствие.

Тълпата продължи да нараства, сигурно беше достигнала триста души само за две минути след инцидента. Тя бръмчеше като огромна машина, хората от предните редове непрестанно разказваха назад какво виждат. Сетне отнякъде се чуха първите заплашителни обиди към Сам Франсис — все още изправен досущ като истукан на местопроизшествието.

Забелязах, че О’Рурки замръзна и взе да извръща глава към народа всеки път, щом оттам долитаха проклятията. Положението комай щеше скоро да излезе изпод контрол. Тъкмо се готвех да попитам Браун защо el Jefe не предприема нищо, но зърнах, че полицейският началник вече се е навел над трупа и го разглежда, стараейки се да не изпусне дори най-малката подробност.

Когато санитарите вдигнаха тялото на Гуереро върху носилка, над площада се възцари тишина. Неколцина присъстващи се прекръстиха. Вратите на линейката хлопнаха и това сякаш беше предварително уговорен сигнал. Откъм тълпата изригна безумен рев, а във въздуха внезапно полетя някакъв тъмен предмет — полуизгнил плод. Той удари Сам по рамото и се пръсна. Връз ризата му потече сок, смесен с размекната сърцевина.

Бях откъснал поглед от О’Рурки за не повече от минута. Изведнъж ченгето се раздвижи и си запробива път през хората, напомняйки разярен бик. Разнесоха се уплашени викове. Мярнах го само за момент, после неговата облечена в черно ръка се протегна над главите на присъстващите и се спусна яростно.

Щом отново се появи в разчистения кръг, където все още лежеше Гуереро, началникът влачеше след себе си непознат мъж в евтин бял костюм, чието лице бе украсено от подпухнала червенина. Човекът продължаваше да върти замаяно врат и да се препъва, докато го теглеха напред.

О’Рурки го запрати в ръцете на един сътрудник, обърна се, като дишаше тежко, и втренчи очи в множеството. Не каза нито дума. Но постепенно тълпата започна да се разотива, людете се пръснаха из площада с наведени погледи. Двама полицаи поведоха Франсис надолу по стълбите, за да го вкарат в колата на своя шеф. Когато минаваха край Андрес Лукас, той изсъска, че мургавият негодяй никога нямало да се измъкне жив от затвора.

След това Лукас подхвана все тъй хлипащата приятелка на Гуереро под мишница и я поведе настрани, с което всичко приключи.

Браун се огледа за последен път, ритна малко прах към кървавото петно, оставено от боса, сетне ме дръпна за ръката.

— Хайде да пием някъде по глътка — предложи адвокатът безизразно. — Не помниш ли, че ми обеща?

Поръчахме двойна текила в един бар на отсрещния край на площада, където хората вече обсъждаха с приглушени гласове случката. Известно време не разговаряхме — чакахме алкохолът да ни развърже езиците.

— В Агуасул имате ли смъртно наказание? — запитах най-после.

Шишкото поклати глава.

— Рядко. Напоследък не са прибягвали до него. Но все още съществува, дори можеш да избираш между обесване и разстрел. Откакто Вадос дойде на власт, да са осъдили на смърт не повече от пет-шест човека.

Настъпи нова пауза. Браун сви рамене и се намести по-удобно в креслото.

— Ако питаш мен, това си беше преднамерено предизвикателство — Сам и така едвам се сдържаше на излизане… О, Националната партия ще има дълго да се съвзема от този удар. El Presidente ще се пукне от смях, когато му кажат.

Припомних си ужасеното лице на Сам Франсис, щом осъзна какви ги е забъркал.

— Друг път… друг път постъпвал ли е тъй?

— Не знам, Хаклит. Не съм чувал. Виждал съм обаче такива мъжаги като него — в Харлем. Разбираш ли за какво говоря? Веднъж един от тях намушка някакъв бял със строшена бутилка в лицето, понеже оня го нарекъл мръсно черно копеле. А Сам открай време се слави със своя необуздан нрав.

— Да си призная — продължих аз, докато дъвчех горчивото лимоново резенче, — мина ми през ума, че той е в състояние да ми скърши врата далеч преди да се случи това с Гуереро.

Дебелакът вдигна проницателните си очи към мен.

— За Франсис ли става дума? Или просто споделяш разни впечатления?

— Неотдавна сеньора Посадор ни запозна в хотела и тогава…

— Вие с нея приятели ли сте? — прекъсна ме изненадано Шишкото. — Бойд, започваш да ме тревожиш, момче. Не ми приличаше на човек, с когото Мария би се срещнала втори път.

— Вярно, че не съм хубавец — признах докачен. — Но какво, по дяволите, прави мнението й толкоз важно? Като се има предвид завистта, която я яде…

— Я се успокой! — изръмжа Браун. — Успокой се! Без да го вземаш навътре, виж нещата по този начин: Вадос те домъкна тук, а пък Мария Посадор мечтае да го зърне прикован към стената. Следователно аз съм учуден, че все още не те е заплюла в очите. Ех, може и да греша. Да, май наистина съм сбъркал.

Той изпразни чашата на един дъх, после хвърли лимоновия резен в пепелника на масата.

— Ама и ти си щур късметлия — продължи. — Сега най-вероятно няма да те призоват дори като свидетел. Обзалагам се, че Лукас (проклета да бъде продажната му душа!) би дал дясната си ръка, за да ме принуди да прекратя делото. Обаче аз изобщо няма да му позволя да забърка в същата каша и Мигел Домингес. И без това двамата с него си имаме достатъчно ядове. Хм, най-добре е да се прибера у дома, пък да се поровя из книгите. Ще ми се да отърва приятелчето от куката, на която го закачиха. Мисля, че съществува малка вратичка. Миг е твърде близък с Диас — навремето му беше почти момче за всичко, а и напоследък се виждат често. Щом взема записа на тазсутрешното дело, ще го покажа на министъра. Ако се навие, може да поиска от Гонсалес съдията Ромеро да бъде отстранен от случая заради некомпетентност и да се назначи ново гледане. Ето комай единствената възможност. Оня стар копелдак ужасно ще се изложи, стига Диас да каже „да“.

Той се изправи, оставяйки една банкнота върху покривката.

— Ще питам Мигел дали е съгласен. Откаже ли, значи е пълен идиот. Довиждане, сър — отново ще се срещаме.

Не зная дали дъртият съдия бе прав, когато твърдеше, че обвиненията срещу Гуереро не били нищо друго освен политическа машинация. Само един факт в цялата тази история не ми даваше мира. Франсис изглеждаше страшно огорчен, като че наистина ставаше дума за провален замисъл. И сякаш разгневен от това, нанесе своя фатален удар.

Все пак той бе водач на политическа фракция. Ако и останалите членове от Националната партия бяха готови да действат като него, значи представляваха просто тълпа диваци.

Наближаваше обяд, но нито ми се ядеше, нито пък можех да работя, докато не преодолея шока от преживяното. Ето защо поех бавно назад към хотела.

Пласа дел Сур, където обичайно имаше две многобройни съперничещи си групи и още няколко по-незначителни оратори, днес бе изцяло монополизирана от привържениците на „Гражданите на Вадос“. Под набързо повитото с черна лента партийно знаме някакъв трибун, чието име не знаех, подклаждаше гнева на тълпата, разкривайки ужасяващи детайли от убийството на Гуереро и призовавайки за мъст срещу Националната партия. Някой, изглежда, бе съобщил вестта на Тесол, понеже наоколо нямаше и следа от неговите поддръжници.

Щом влязох в хотела, научих, че поканата, за която ми спомена Ангърс, вече ме очаква — великолепно изрисувана картичка с позлатени краища. Трябваше да се представя на входа на Президентския дом и тъй нататък, и прочие. Прибрах я в портфейла, като се зачудих дали смъртта на Марио няма да отложи градинското увеселение.

Следобедният „Либердад“, разбира се, отделяше основно внимание на сензацията. На следващата сутрин обаче „Тиемпо“ не пропусна да вземе реванш. Разбулваха се някои нови подробности за предизвикателното държане на Гуереро, а тонът по отношение на Сам — съвсем естествено — беше изпълнен със симпатия. Ала най-доброто, на което можеха да се надяват, бе, че той ще получи доживотен затвор вместо смъртна присъда. Редакционната статия носеше подписа на Фелипе Мендоса, но пукотевиците в нея бяха по въображаем противник. Нищо не успяваше да прикрие факта, че Франсис по най-глупав начин е позволил на необуздания си нрав да го надвие и така самичък си е издал присъдата.

Опитвайки се все пак да изясни предисторията на случая, вестникът предлагаше просторен коментар върху делото за опасното шофиране, илюстриран със снимки на Шишкото Браун с бойко изражение и Мигел Домингес, който пък напомняше тъжен светия. В интервюто отдолу Браун заявяваше, че Франсис бил изкаран от кожата си от лицемерието на правосъдието, на което имал злата участ да стане свидетел. Обаче не зърнах никакъв довод какво е търсил там, ако в процеса срещу Гуереро наистина липсва политически умисъл.

От статията се налагаха две заключения. Първото бе, че Домингес е направил именно онова, дето щеше да му предложи Браун — тоест да поиска отстраняването на съдията Ромеро и назначаването на ново дело. Не разбрах как точно ще заобиколят клаузата, забраняваща повторно привличане към съдебна отговорност за едно и също престъпление, но после си спомних, че старият юрист е оправдал шофьора, без да изслуша свидетелите. Това сигурно обясняваше всичко.

Вторият извод осветляваше произхода на Франсис. Както предполагах, той не бе нито натурализиран гражданин на Вадос, нито роден тук. Събирайки информация между редовете, аз научих, че бил изгонен завинаги от своята родина Барбадос (а също от Британска Гвиана, Хондурас и Пуерто Рико) по обвинения за политическа агитация и продължил дейността си в Агуасул. Беше си направо професионален демагог.

Открай време изпитвах недоверие към подобен тип хора. Те съществуваха сякаш единствено за да създават интриги — техни собствени или на съответните формации, към които се присъединяваха независимо дали са желани, или не. От друга страна, длъжен бях да отдам почит на люде като Гуереро, Лукас и дори Ангърс. Въпросните фигури имаха свои идеали. Искаха например да запазят и развиват Сиудад де Вадос такъв, какъвто са го създали: перла на Западното полушарие и живо олицетворение на техните мечти. Лично аз от все сърце споделях стремежа им. В случая градското общество се явяваше естествен наследник на потенциала на цял един народ и логично бе тук да си даде среща най-доброто, на което същият този народ е способен.

Следващият ден се оказа църковен празник, очакваше се движението по улиците да бъде натоварено. Излязох рано на работа, но подир няколко часа махнах с ръка. Картината бе твърде далеч от рамките на нормалното, за да смятам моите проучвания за достоверни. Градът изглеждаше затворен в себе си като мида. Пред входовете на църквите и дори пред голямата катедрала прииждаха много по-малко посетители от обикновено — вместо тях срещах хора с черни ленти и даже с траурни облекла. Само за една нощ всички стени бяха изписани с лозунги, повечето срещу Сам Франсис и Националната партия, а когато се отбих на пазара, останах изненадан от опустелия район. Витрините на доста магазини зееха разбити, виждаха се следи от пресни сблъсъци. Насред улицата имаше преобърната зарзаватчийска количка, вероятно някой бе правил безуспешни опити да я запали. Тесният бар, където се запознах с Браун, беше затворен, прозорците му — заковани с дъски от сергията. Околните сгради бяха нашарени от запратените по тях плодове и яйца.

Огрян от яркото слънце, Сиудад де Вадос искреше все така загадъчен, сякаш тайнствен пакет, от който се долавя зловещо равномерно тиктакане. Но вече нямаше никакво съмнение какво ще последва: или фитилът ще изгасне, или ще се разнесе страшна експлозия.

Да, напрежението растеше заедно с горещината, човешките тълпи кръстосваха града като разпенени реки.