Джон Брънър
Град върху шахматна дъска (5)

V

Първото черно петно, което трябваше да инспектираме, бе един евтин пазар. Той беше израснал на мястото, предназначено за жилищен район на хора с ниски доходи — между две второстепенни шосета, отклоняващи се недалеч от магистралата. Предприемчивите търговци забелязали, че теренът е удобен още по времето, когато се издигал градът, и сглобили малък магазин, та да снабдяват тукашните строители. По нечия ирония той се запазил дори след приключване на работата и сега бе станал неотменна черта на локалния пейзаж.

Но (както ми каза Ангърс) ако не била появата на пришълците, живеещи в бордеите, пазарът постепенно щял да отмре — така би се възстановил изгледът, предвиждан според първоначалния план. Незаконните заселници обаче влагали почти всичките си нищожни финанси в местната търговия. По този начин проклетият пазар започнал отново да процъфтява, заплашвайки да превърне района в огромно сметище.

Допълнително усложнение внасяли и високите цени в града, които принуждавали немалко хора да купуват зеленчуци оттук. Това пък спирало общината да премахне въпроса чрез законова забрана, без да се изправи срещу силна и многочислена опозиция. А и нали управлението на Вадос открай време се е радвало на широка народна подкрепа именно защото el Presidente винаги предпочитал да решава затрудненията тъй, че всички да извличат полза от окончателния резултат.

Да, но в конкретния случай това щеше да изисква доста усилия.

Пазарът бе пъстър. Макар да вонеше като свинарник, той имаше своеобразен колорит, ала бе толкова шумен, че напълно оправдаваше лошата слава на района.

— Така ли е по цял ден? — попитах Ангърс. — Всеки Божи ден?

— С изключение на неделя — потвърди Доналд. — Тези хора нямат представа от времето, нито искат да вършат други по-полезни неща. За тях е все тая дали ще седят тук два или дванайсет часа — забележете мухите, накацали по лицето на онова дете! Не е ли отвратително? Ама те са доволни, че продават стоките, които са донесли със себе си.

Махнах с ръка да прогоня едно нахално насекомо.

— О’кей — изсумтях аз. — Да видим следващата точка от нашия списък.

Втората спирка с влакчето на ужасите ни отведе право в центъра на града — под главната станция на монорелсовата железница. Сиудад де Вадос притежава първокласна жп мрежа, която не само пресича столицата в четирите посоки, но и я обхваща в пръстен, образувайки нещо като паяжина. Моделът е твърде ефикасен, обаче страда от съществен недостатък — необходимостта от централно звено, където да се извършва прехвърлянето от една линия на друга.

Във Вадос, разбира се, този пропуск не е бил от първостепенно значение, защото всичко се строяло от самото начало и хората разполагали с предостатъчно място. Крайният резултат от подобно разточителство бил близо акър земя, скрита напълно от слънчевите лъчи под надвисналата бетонна платформа.

— Това, което виждате, е изцяло творение на човешката алчност — вдигна поглед Ангърс. — То показва какъв щеше да бъде Сиудад де Вадос, ако властта се съсредоточи в ръцете на Диас, а не на президента. Притежателят на тая земя бе първият управител на монорелсовата железница. Нае я под аренда през онези ранни години, когато градът се създаваше. Поиска я за лично ползване и тогава молбата му не събуди ничие подозрение — мястото изглеждаше подходящо за складови помещения или нещо още по-безобидно. Ето защо никой не взе предпазни мерки как точно да се стопанисва теренът. Хм, какво мислите, че се случи? Управителят раздели пространството между бетонните колони с шперплатови прегради, затвори го отгоре с мукавени покриви и раздаде тоя кокошарник под наем на свои хора. Доходът, който получаваше, се оказа толкова добър, че накрая напусна първоначалния си пост. Сега посвещава цялото си свободно време на това.

Той посочи с длан, а аз завъртях глава. Гледката наистина не беше приятна.

Местността не бе съвсем равна и масивните колони стърчаха между двата спускащи се насреща склона. Стояхме върху една платформа, свързваща пероните на железницата, откъдето се разкриваше панорамен изглед към дъното. Усетих, че през металните решетки оттам прииждат миризми на развалена храна и немити човешки тела, както и на отходните им продукти. Из неподвижния въздух се вдигаше дим от огнища, детски крясъци се смесваха с рева на мулета, кравешко мучене и грухтеж на прасета, а в добавка издалеко ехтеше воят на отдавна надживял времето си грамофон.

— Впрочем Хуан Тесол живее тук — информира ме англичанинът.

— Трудно е за вярване, че тъкмо тук може да се посели човешко същество — промърморих аз.

Ангърс се засмя кисело.

— Или тези туземци не заслужават нищо по-свястно, или пък условията им изглеждат далеч по-добри от онова, на което са привикнали. Я виж ти, оказва ни се велика чест! Погледнете кой се задава — въпросният собственик.

Пухтейки, от дебрите под станцията се изкачваше дебел негър. Стъпалата бяха доста стръмни и хлъзгави — навярно не само хората, но и животните ги използваха често, за да облекчат своите нужди. Най-сетне той стигна платформата, спря и избърса потното си лице с широка червена кърпа. Пъхна я небрежно в задния джоб, след което се обърна към нас:

— Виждам, че отново се навъртате тук, сеньор Ангърс…

— Аха, Сигейрас, върнах се — рече Доналд, като се опитваше да прикрие отвращението си. — Съвсем скоро ще изчистим това бунище долу.

Негърът се изкиска:

— И друг път сте опитвали, драги сеньор! И все без резултат. Ако се помъчите да отнемете правата на моите граждани, какво тогава ще стане с вашите права, а? Хубава шега, нали?

— Говори за решението на съда отпреди няколко месеца, то беше в негова полза — обясни ми с тих глас Ангърс. После отново повиши тон: — Всички столичани все пак са зависими от плана за развитие на града, не смятате ли, Сигейрас?

— Вярно, сеньор. И аз с радост бих освободил туй късче мрак, но къде да се дянат тези хора? Те искат свой дом, вие не им го давате и ето че аз съм принуден да го сторя!

— Сигурно си имат подслон там, откъдето са дошли — парира малко невъздържано англичанинът.

— Да, отдавна! А когато започнали да измират, понеже градът им отнел водата, когато земите им изсъхнали, къде наистина да идат? Всяка нощ се моля на Мадоната и на Свети Йосиф да бъдат построени нови жилища за бедните хорица и те да си намерят работа…

— Дърт лицемер! — прошепна едва доловимо Ангърс.

— План за развитие, това ли казахте, уважаеми? — продължаваше задъхано дебелият собственик. — Чух, че го казахте! Така ли трябваше да бъде отвърнато на моите грижи?

— По-скоро се молете някой обитател да пукне, та да натикате нови десет на негово място и да получавате по-висок наем — отряза го студено Доналд Ангърс. — Пред себе си виждате сеньор Хаклит, който ще реконструира целия този район и ще го превърне в път. Или нещо друго — добави той, като кимна към мен.

Сигейрас сви десницата си в юмрук и го вдигна току пред лицето ми, задавен от внезапно налетелия го гняв. Отстъпих назад, опасявайки се, че ще последва удар. Тук едва не се подхлъзнах по стълбите.

— Значи сте дошли във Вадос отвъд океана само за да отнемете на моите хора и малкото, което имат, така ли? — изкрещя той. — Прехранвате се, като прогонвате нещастниците от домовете им, а? Плюя аз на вас! Ще ви стъпча в калта. Сеньор Ангърс, заклевам се в духа на моя отдавна починал баща, мир на костите му… — Последните думи негърът произнесе с променен до неузнаваемост глас и облещи очи към Доналд. — Да, кълна се, че ако го направите, ако лишите хората ми от покрив, аз ще ги закарам всички — заедно с кравите, мулетата и скромната покъщнина — във вашите красиви апартаменти. Ще видите тогава!

— Да не губим повече време с тоя истеричен стар глупак — предложи ядосано Ангърс и се обърна. Поколебах се дали да го последвам, но в същия момент Сигейрас ме сграбчи за ръкава.

— Отказах се от всичко, за да дам подслон на тези бедняци. Кой от нас двама ни е по-полезен, м-м?

В следния миг негърът изчезна по хлъзгавия път надолу към своя собствен ад.

Настигнах англичанина чак при колата. Бършеше челото си с голяма носна кърпа.

— Съжалявам за караницата — рече сухо той. — Трябваше да ви предупредя, че е твърде възможно да налетим на подобна напаст. Вие нямахте никакъв избор, разбира се: черньото винаги се държи така.

Свих рамене и влязох в душния автомобил. Ала както заобикаляхме обратно, към главния път, забелязах мъж с издължено лице и сведена глава, облечен в ярко серапе. Сигурен бях, че съм го зървал предния ден на Пласа дел Сур. Хуан Тесол се завръщаше у дома. Почудих се дали вече е събрал онази глоба от хиляда доларос.

— Не разбирам защо толкова не му провървя на Сигейрас — говореше Ангърс, докато колата се носеше върху гладката бетонна магистрала. — Някои биха казали, че така му е било писано, но аз го помня добре — беше напълно разумен и интелигентен човек.

— А сега? — запитах, стараейки се да изглеждам невъзмутим.

Той ме погледна втренчено.

— Нали сам видяхте? — отвърна, обаче след малко осъзна, че зад въпроса ми се крие нещо повече, и кимна неохотно.

— Вероятно сте прав — призна Доналд. — Все още е запазил от предишното си излъчване…

Настъпи продължителна тишина. Хрумна ми, че току-виж в тези минути моят водач си представя пълчищата от селяни, които си пробиват път в апартамента му заедно с добитъка.

Обиколихме други три коптора. Те не се различаваха по нищо от бордея на Сигейрас, освен че заемаха далеч по-голяма площ, неограничавани от каквото и да било. А, и вонята, която се вдигаше от тях, бе още по-непоносима. Но въпреки привидното им сходство съвсем скоро забелязах, че всеки от тях притежава собствена органична структура и функция — може би защото бяха разположени в разни краища на Вадос и обитавани от заселници с пъстър произход. Несъмнено свой отпечатък налагаха и особеностите на уличното движение в отделните райони, ала той не беше от съществено значение.

— Да си призная, не разбирам много от работата ви — каза Ангърс, докато ме наблюдаваше как скицирам извивките на пътя в джобния си бележник. Бяхме застанали до перилата на шосето, непосредствено над последния участък с бордеи.

— От устата на един инженер, и то специалист по скоростни магистрали, това звучи направо като похвала — отговорих аз малко по-иронично, отколкото бих желал. — Вашите колеги нерядко са се държали тъй, сякаш в тяхно присъствие трябва да искам разрешение едва ли не и за да дишам.

Лицето на англичанина почервеня слабо.

— Не ми се ще да се караме — рече той.

— Наистина е така. А що се отнася до работата, опирам се главно на два лоста: инстинкт и умение да се виждат нещата в друга светлина. Според мен пътят най-точно може да бъде сравнен с река, изхвърляща наноса си върху бреговете. Посоката и силата на течението плюс съставът на този нанос очертават маршрута, който ще следва речното корито. Приблизително по същия начин действат и принципите, определящи натовареността на уличното движение (най-вече в селища, застроявани без предварителен план), и се избистрят по-нататъшните мащаби за неговото развитие.

Задрасках скицата, над която се трудех, после я откъснах от бележника.

— Не се ли получава? — кимна Ангърс.

— Хм, ще стане. Но всъщност… може би няма да ви заинтригува най-очевидното решение.

Той вдигна учудено русолявите си вежди.

— Аз пък смятах, че сме премислили всички подобни решения. И тъкмо затова накрая повикахме експерт.

— Ех, все пак сте пропуснали едно. Използвайте парите, за да построите на тези хора хубави и чисти апартаменти, а с остатъка ги образовайте така, че да се превърнат в равноправни граждани.

— Може и да е очевидно, ала ми звучи повърхностно — отвърна Ангърс с увереността на човек, който чува познати аргументи в спора. — Не забравяйте, че въпросните люде не са само изостанали селяци. Какво според вас ще си кажат роднините от хълмовете, когато братовчедът Педро заедно със своето 14-членно (като броим и животните) семейство се настани в държавно жилище, без да е дал пукнат грош? — Той поклати глава. — Не, това страшно ще усложни нещата.

— Добре, скъпи господине — свих рамене аз. — Но още отсега трябва да ви уведомя, че моите решения ще облекчат само временно положението. Вярно, мога да затрудня тези хора адски, да унищожа пазара им и да ги принудя да обикалят от врата на врата, за да продават своите зеленчуци или кокошки, мога да превърна бордеите им в нещо различно и чисто. Обаче те са фаталисти, дявол да ги вземе! За тях това ще бъде, хм, поредното изпитание на съдбата, както гладът и сушата. Единственото, което дава надежда, е да ги притиснем дотолкова, че да се завърнат обратно по селата си. Да, ама ако не направим нищо за подобряване на живота там, рано или късно те ще дойдат отново.

— Така е, драги Хаклит. Какво пък, в случая ще се радваме дори на временно облекчение — въздъхна Доналд премигвайки. — Имаме предвид и другата страна на проблема, където ще се търсят дълготрайни решения. Вие не знаете, че в селата шетат групи от ООН, които обучават жителите на елементарни навици. Да не говорим за организацията, създадена лично под патронажа на сеньор Вадос — тя се занимава с ограмотяване на населението. Уверен съм, че след едно поколение то ще стане доста по-културно. Онова, срещу което роптаят всички истински обитатели на града, е, че днес нецивилизовани хора замърсяват градината, обработена от нас толкова здраво.

Реших, че ще е най-умно, ако изоставя тази тема.

— Както и да е — рекох с помирителен тон, — всъщност аз съм просто чужденец. Исках да ви предупредя. — Обърнах се и закрачих по банкета към колата. — Мисля, че получих почти всичко необходимо, другото ще науча от картите и от справочниците. Бих желал през следващата седмица да поработя самичък. Не зная с какво точно ще се занимавам, най-вероятно ще скитам по улиците, ще си водя записки и ще проследявам откъде се събират тълпите. Ей такива неща.

Ангърс се поколеба.

— Ами ваша воля — заключи накрая и аз едва скрих усмивката си. Като типичен пътен инженер англичанинът бе свикнал да борави с конкретни дадености. Все пак, докато напредвахме към центъра, му обясних по-подробно с какво смятам да се заема.

— Вземете например — подех бавно — пазара, от който толкова искате да се отървете. Както сам посочихте, една от причините той да просъществува и след завършването на града е, че народът от бордеите продължил традицията, подхваната от предприемачите. Говоря за онези, дето първи са търгували със строителите. Друг фактор, също спомогнал за оцеляването, е липсата на оживено движение по отсечката, върху която е разположена тази язва. Значи се налага да създадем такова движение — при това то трябва да бъде съвсем функционално, тоест да носи реална полза на Сиудад де Вадос. Постигнем ли го, пазарът от само себе си ще се превърне в естествена преграда, защото ще затруднява хората, желаещи да преминат оттук. Просто изчакайте шест месеца и Градският съвет няма да има никакви проблеми, ако реши да закрие тоя обект — дори ще се радва на широка поддръжка.

Доналд Ангърс кимна с неохотно одобрение.

— Направо съм удивен как вие, специалистите по уличния трафик, използвате напълно отвлечени фактори, за да постигнете толкоз конкретни резултати — каза той.

— Вижте, всички ние често ставаме несъзнателни жертви на напрежения от различен характер и понякога не успяваме да преценим истинската им важност. Но в случая изходът е твърде лесен — нарастване на движението по пътя през пазара към близкия разклон на магистралата, без възможности за заобикаляне. Не бива да забравяме, че този участък е бил проектиран (и то доста добре!) да се справя точно с такъв обем от транспортни средства, с какъвто е натоварен днес. Не можете спешно да го свържете с някоя нова пресечка: така по-скоро ще забавите, отколкото увеличите потока.

Хвърлих замислен поглед през прозореца на автомобила. Пресичахме Пласа дел Есте и тъкмо бяхме стигнали фасадата на великолепната катедрала. Едно семейство от селяни бе застанало пред ослепително белия вход — дребни като мравки в сравнение със стърчащата към небето сграда. Вдигнали глави, те зяпаха огромния алуминиев кръст върху покрива и вероятно се питаха дали божеството, обитаващо тоя светлейши храм, е същото, на което се молят в глинените си църквички из провинцията.

У дома — да, ето я същината на проблема във Вадос. Или поне част от нея. Двайсет хиляди души от разни краища не можеха да нарекат града свой дом, въпреки че живееха тук, просто защото той не бе истинският за тях. Те бяха чужденци в собствената си страна.

 

 

— Къде желаете да ви оставя? — попита Ангърс, щом сви пред учреждението.

— Където и да било.

— Ще се виждаме ли през тази седмица?

— Да, разбира се. Ще се отбивам всяка сутрин, за да проверя дали има нещо за мен, или да получа отговори на някои въпроси. Въобще не се тревожете за моя милост, ще се оправя чудесно.

Доналд Ангърс кимна, мятайки поглед над рамото ми към улицата. После се усмихна:

— Някакъв конкретен час?

— След сутрешната надпревара може би. Искам да си съставя най-пълна картина за натовареността и характера на уличното движение в центъра — както в пиковите моменти, така и през останалото време.

— Добре — въздъхна той. — Дръжте ни в течение. Всичко хубаво.

Подадох му ръка, измъкнах се от колата и закрачих обратно по тротоара към близкия подлез.

Първото, с което следваше да се заема, щом възнамерявах да работя сам, бе да се погрижа за моя рудиментирал испански език. Второто — да вникна в стереотипите на тукашните хора. Винаги съм смятал, че жителите на една страна напълно заслужават пресата си, и затова побързах да купя обедното издание на правителствения орган „Либердад“, а после се настаних в някакъв бар да го прегледам. Разполагах с джобен речник, набавен още във Флорида, и въпреки че не можах да открия вътре всички думи, които ми трябваха, все пак успях да проумея за какво става въпрос.

Едно от едрите заглавия привлече вниманието ми, понеже там се споменаваше името Марио Гуереро, председателят на партията „Граждани на Вадос“. С мъка прочетох статията отдолу и узнах, че някой си сеньор Мигел Домингес подал жалба в съда срещу личния шофьор на Гуереро, обвинявайки го в безразсъдно каране, и втора жалба против самия Гуереро. На снимката политическият бос се беше изправил до своята черна лимузина — същата, дето видях предния ден на Пласа дел Норте.

И сега репортерът бе пропуснал сума ти подробности, каквито бих желал да науча, но пък подчертаваше от ясно по-ясно, че цялата работа е заплетена от Националната партия. Неин изявен поддръжник бил Мигел Домингес и целта му — ни повече, ни по-малко — била да дискредитира председателя на техните противници. Направо е смешно (пак според този вестник) да се мисли дори, че Гуереро би предприел подобна драстична стъпка, за да навреди на някой гражданин от своя възлюбен Вадос или на когото и да е в Агуасул. За щастие със защитата му се заел неговият най-близък колега Андрес Лукас и петното върху честното му име скоро щяло да бъде изтрито.

Горе-долу в такъв тон бе написана статията.

Поисках да си купя и „Тиемпо“, уверен, че в независимия орган нещата ще изглеждат другояче. Ала се оказа, че вестникът не бил чак толкова проспериращ, та да си позволи две издания с една и съща дата — за разлика от субсидирания от правителството „Либердад“. И тъй като наближаваше вторият пиков час след края на трудовия делник, реших да оставя разнищването на въпроса за следващия ден.

Сутринта излязох по-рано с цел да изпреваря наплива по улиците и отварянето на магазините. Досегашните ми проучвания показваха, че работното време започва към осем и половина, трае до обяд и продължава от два до пет и половина — главно за учрежденията. Някъде около десет се върнах обратно в хотела да закуся и да прочета отзвука на събитията в „Тиемпо“.

Както правилно бях предположил, акцентът тук бе поставен на съвсем друго място. В статията се разправяше подробно как Гуереро заставил своя шофьор да кара през група деца, играещи на футбол в някаква странична уличка, а Мигел Домингес се оказал само случаен свидетел. Да, той подал жалба в съда, движен от гражданския си дълг и от възмущение към безчовечната постъпка, без да се замисля за могъщите сили, срещу които се изправя, и за опасността в действията му да бъдат забелязани користни подбуди.

Разгневен от двуличието на политиците, разтворих вестника на вътрешните страници.

Хм, сега се натъкнах на неголяма статия, която ме засягаше твърде пряко, споменавайки името ми по не особено приятен начин. Ставаше дума за проблема с бордеите, автор на материала бе Фелипе Мендоса и аз изведнъж се зачудих откъде ми е познато това словосъчетание. Отговорът на загадката намерих в малко квадратче под текста — там описваха Мендоса като изявен местен прозаик, чиито романи били превеждани дори в Щатите. Бях виждал книгите му, но не бях чел нито една от тях. Ако можеше да се вярва на рекламите, смятаха го за латиноамериканския Уилям Фокнър с примес от Ърскин Колдуел.

Според него аз бях просто наемник, докаран тук от безсърдечното правителство, за да отнема покрива на нещастните бедняци. Ала това беше относително по-меката част от филипиката. Авторът бе запазил цялата си жлъч за Сейксас и останалите служители от финансовия отдел. Сейксас, обясняваше се в статията, убедил президента, че именно такова е решението на въпроса с бордеите, вместо да се вдигнат подходящи жилища. Защо? Ами защото имал дялове в пътностроителната компания и щял да спечели.

Зачудих се какво ли бе наказанието за клевета в Агуасул. Твърде снизходително, ако се съдеше по смелия тон на този Мендоса.

 

 

Както бях обещал, веднага след закуската се отправих към управлението, за да се срещна с Ангърс и да науча от първа ръка как са му повлияли новините. Намерих го да разговаря с един бледен, дългокос младеж, който честичко заекваше и наместваше роговите рамки на своите очила.

С най-сериозното изражение на лицето си англичанинът прекъсна диалога и ми представи другия като господин Колдуел от градската здравна служба, а после ми махна да се настанявам.

— Току-що узнах някои доста интересни новини, Хаклит — подзе той. — Колдуел, бъдете така добър да преразкажете на колегата онова, което ми съобщихте. Мисля, че трябва да го чуе час по-скоро.

Седнах и се озърнах с безпокойство. Младежът се покашля нервно, погледна ме крадешком, сетне вдигна очи към стената и заговори с нисък, монотонен глас:

— Това стана вчера следобед. Тогава обикновено се срещам със Сигейрас в неговия б-бордей. От години п-правим безуспешни опити да подобрим условията там. В-вероятно е било по в-времето, когато и вие сте ходили при него. З-защото, щом се върна, той заяви, че възнамерява да подаде жалба в съда против Доналд Ангърс, понеже се опитвал да разруши б-бараките му.

— Отново е дрънкал за гражданските си права, нали? — прекъсна го домакинът и Колдуел кимна, като преглътна мъчително. Адамовата му ябълка подскочи.

Ангърс се обърна към мен:

— Драги Хаклит, реших, че трябва да съсредоточим всички сили първо над този проблем. Не бих желал да ви оказвам натиск по какъвто и да било начин, в края на краищата вие сте независим експерт, но мисля, че сам виждате срещу какво се изправяме.

— Хм, вие също забелязвате срещу какво се изправям аз — отвърнах сухо. — Непрестанно повтаряте, че се налага да остана безпристрастен, и без съмнение това е най-правилният подход. Отпуснали сте ми средства и конкретна задача за решаване, обаче именно аз съм оня, който най-добре ще прецени как да се справи с нея, за да получите желаните резултати. Пък и ако съдебната мелница тук се влачи със същата скорост като на други места, ще минат месеци, преди Сигейрас да постигне някакъв успех.

Доналд имаше направо нещастен вид.

— Ето го най-лошото! — изстена. — Въпросната съдебна мелница във Вадос работи доста чевръсто. Вярно, че из провинцията не е така, но това бе една от придобивките на Диас, който винаги е настоявал за бързо разглеждане на делата — както гражданските, тъй и углавните. Вече знаете: този министър е откърмен с недоверие към чужденците и, изглежда, се бои да не бъдат лишени от правата си неговите простовати сънародници. Още по-неприятното е, че сеньор Диас разполага със свой верен човек в съдебния секретариат. Той се нарича Гонсалес и се грижи всички спорове, където са замесени чужденци и местни, да се придвижват със светкавична скорост.

Англичанинът сведе очи към бюрото, вдигна един кламер и започна нервно да си играе с него.

— Имам известно съмнение, че не сте ми разкрили цялата истина за проблемите в Сиудад де Вадос — казах аз. — Какви са тези граждански права, на които толкова често се уповава Сигейрас?

— Положението е наистина ужасно объркано. Ще се опитам все пак да ви го обясня — Ангърс се отпусна назад, избягвайки погледа ми също като Колдуел преди малко, но може би по различни причини. — При основаването на столицата всички граждани с чужд произход, както и местните хора, взели по-важно участие в тоя грандиозен проект, получиха допълнителни привилегии. Тук например ще спомена правото за избор на определени правителствени постове със съответното възнаграждение, за отдаване под аренда на неразработени земи и прочие — всичко туй в срок от петдесет години или за доживотно ползване. Единственото условие беше тези облаги да не се предават по наследство, като се изключи самото жителство естествено. Какъв е проблемът със Сигейрас? Той успя да обвърже своите граждански права с разрешението да владее, както иска, получената земя под монорелсовата станция и сега няма никакъв законен начин тя да му бъде отнета. Ех, малка вратичка има в условието, че кметът си запазва възможността за промени в рамките на развитието и би могъл да лишава от поземлена собственост всеки наемател срещу съответната компенсация. Именно това се опитваме да постигнем в случая със Сигейрас, опирайки се върху клаузата за модернизиране на града.

Колдуел слушаше с нарастващ интерес тирадата на англичанина и ето че неочаквано избухна, сякаш не намери сили да се сдържа повече.

— Трябва д-да го направим! В-всички са на същото мнение! Хигиенната обстановка т-там долу е кошмарна, тревожат се и в Министерството на образованието, да не говорим за туризма — наистина е ужасно, господин Хаклит!

— Вижте — обърнах се към двамата. — За последен път ви казвам. Наехте ме за определена задача и аз възнамерявам да я реша, стига да мога. Не е необходимо да ми повтаряте, че този бордей е мръсно петно върху безупречното лице на Сиудад де Вадос — сам го разбирам. Защо не проявите мъничко търпение и не ме оставите да си свърша работата? Мисля, че съм ясен…

 

 

Тъкмо излизах от учреждението, когато получих възможността за първи път да видя el Presidente на живо. Това стана от известно разстояние, но без никакво съмнение за неговата идентичност. А и кой би могъл да го сбърка, щом се появи на Пласа дел Норте, предвождан от кортеж облечени в черни униформи мотоциклетисти и под съпровода на полицейски сирени?

Седеше в открита лимузина, положил едната си ръка върху прозореца, в компанията на необичайно красива и млада брюнетка — вероятно втората му съпруга. Първата, доколкото си спомнях, за която се оженил още почти юноша, починала скоро след основаването на столицата. Изглеждаше доста по-възрастен спрямо официалния портрет, макар че очите му бяха скрити от тъмни стъкла.

В едно все пак нямаше дори капка колебание: че е популярен. Хората по тротоарите и на площада прекъсваха разговорите си и се обръщаха, за да му помахат. То се знае, зад колата тичаха цели сюрии екзалтирани хлапета. El Presidente отвръщаше на поздравленията с вял жест, обаче жена му раздаваше усмивки и въздушни целувки на малчуганите.

Автомобилът спря пред кметството и Вадос хлътна вътре — без съмнение, да поеме своите задължения на градоначалник. Веднага щом се изгуби зад вратата, неговата съпруга се наведе и прошепна нещо на шофьора, а лимузината, все така предвождана от мотоциклетния кортеж, се отправи към търговския център.

С това вълнението приключи и аз продължих разходката си, потънал в мисли. Очевидно на Ангърс не се бяха понравили моите последни думи, още по-малко щеше да одобри действията ми, ако знаеше какво възнамерявам да сторя през следващите няколко дни. Смятах да обиколя целия град пешком — с фотоапарат на врата, с бяла панамена шапка на главата и черни очила — и да огледам конкретно местата, които ми предстоеше да почистя.

Въпреки молбата на Доналд Ангърс бях решил първо да съсредоточа наблюденията си върху открития пазар и образувалите се в близост бордеи. Свинарникът на Сигейрас не представляваше пряка заплаха за уличното движение и ако наистина толкоз много хора желаеха да се отърват от него (както изтъкна Колдуел), можеха да го махнат, без да прибягват до измислени поводи. Виж, в случая с тържището трябваше да се пипа съвсем внимателно.

Бях пристигнал във вторник, днес бе петък. Пазарният район щеше да погълне поне три дни на детайлно проучване, два от които щяха да съвпаднат с края и началото на работната седмица. Намирах това за идеално. Най-безлюдното време, разбира се, ме очакваше в неделя, но пък тогава щях да проследя потоците напускащи или пристигащи в града превозни средства.

И тъй, аз се навъртах тук до понеделник вечерта. По три-четири пъти на ден пресичах най-оживените места плюс околните улици, отбелязвах транспортната и пешеходна натовареност в различните часове, опитвах се да преценя каква част от минувачите и колите са избрали този маршрут поради липса на друга възможност. Ами колцина посещават района само заради търговията и колко още биха се отбили насам, ако ги нямаше пазара и избуялия край него квартал, който навярно се радваше на съмнителна слава?

Съществуваха немалко лостове, за да се манипулира общественото мнение в необходимата посока — източници на раздразнение и възмущение срещу това черно петно. Представени в подходяща светлина, те лесно можеха да доведат до премахването му, без изобщо да възникне някаква съпротива.

Изглежда увлекателно и е точно така. Аз съм един от онези щастливци, на които е писано да изпитват наслада от работата си. Толкова много страни от човешкия бит дават отражение върху начина ни на придвижване по улиците. Наблюдавал съм бъркотията и задръстванията из разни мюсюлмански градове, докато ходжата призовава правоверните към молитва, и неизменните прекъсвания пет пъти дневно на всичко — за голямо неудоволствие на чужденците. Възложиха ми също да проектирам паркинг край Ганг, където веднъж в годината се събираше тълпа от поне милион души, но през останалото време трафикът не се отличаваше с нищо особено. Участвал съм и в разработката на сигнална система за Галвстоун, Тексас, замислена така, че при пожар спасителната служба да достига мястото на инцидента (дори ако отстои на двайсет мили), без същевременно да се налага спиране на уличното движение. Това бяха задачи, които изискваха размах, а всяка една представляваше своеобразно предизвикателство. Което съвсем не означаваше, че вадоската главоблъсканица е по-малко интересна.

В понеделник следобед вече разполагах с подходящо решение.

 

 

Скитах се по отрупаните със стоки тротоари, спирах да позяпам нареденото върху сергиите и успоредно проверявах предположенията си каква част от работещите в района пазаруват тук. Изведнъж някой ме повика:

— Ay, señor!

Огледах се. Единствените хора в посоката, от която бе долетял викът, бяха двама скромно облечени старци, потънали в размисъл над очукана шахматна дъска, поставена върху преобърнат празен кашон. Забелязах, че белият цар е бил счупен или изгубен, понеже на негово място се мъдреше гърло на стъклена бутилка, допряло назъбената си основа о дървото. До старците се беше настанил в плетено кресло доста дебел мъж с бял костюм, просмукан от потни вадички под мишниците. Подпухналото му лице бе наполовина прикрито от широкопола шапка, в едната си ръка стискаше лимонадено шише с някаква гъста и оцветена по неприятен начин течност (от нея стърчеше сламка), а между пръстите на другата димеше цигара.

Вдигнах въпросително глава, мъжът ми помаха и аз пристъпих. Бях съвсем близо до него, когато ме запита нещо припряно на испански, така че го помолих да повтори по-бавно.

— Хо, няма никакъв проблем — отвърна господинът, превключвайки с изненадваща бързина на english със силен нюйоркски акцент. — Трябваше да се досетя, че не сте някой от местните хапльовци. Турист?

Кимнах: това беше ролята, която играех.

— Какво ще пиете? — предложи той и още преди да отговоря, кресна: — Пепе, дяволе!

Погледнах към вратата зад него. Чак сега осъзнах, че съм застанал пред долнопробен бар, пригоден едва ли не с подръчни средства в единствената приземна стая на ниска къща. Върху стената с черна боя бе изписано някакво неразгадаемо наименование.

— Е, решихте ли? — попита дебелият.

— Нещо студено във висока чаша — рекох аз, стараейки се да изпълнявам моята роля, и обърсах лицето си с носна кърпа.

Шишкото въздъхна.

— В дупка като тази? Ако хорицата тук имаха хладилник, току-виж се опитали да готвят на него. Пък и електрическата компания им изключи тока още преди месец. Можете да избирате между бира и лепкавия бълвоч, с който се наливам. По-добре бира, нея барем няма как да замърсят в кутиите. Светло! — нареди той строго на дребния келнер, появил се пред прага. Гарсонът триеше ръцете си в пъстро зацапано наметало, или това бяха полите на ризата му.

— Моля — продължи дебелият мъж и ми посочи празния стол, подпрян върху стената до него. — Извиках ви, защото ми се стори, че съм ви мяркал в района поне няколко пъти през последните дни. Така ли е, сеньор?

— Има нещо такова — уклончиво отвърнах аз, докато сядах на стола, питайки се дали ще издържи моите скромни килограми. Господинът ми беше съвсем непознат, но реших да му спестя този факт.

— Изглежда, че прекарвате страшно много време насам. — Той втренчи очи в мен. — Мога ли да попитам защо? Малко е… странно за турист.

— Едно момиче у дома ме помоли да му купя от ония шарени индиански шалове: ребосос, или как бяха там? — щракнах с пръсти, като се стараех да намеря разумно обяснение. — Нали разбирате? — добавих, сякаш го мислех за човек, който трудно би устоял на чара на всяка девойка в кръг от една миля наоколо. — Исках да подбера нещо по-шик, за да изненадам младата дама. Така и не открих нищичко подходящо.

Дебелият се изплю в канавката, само на десетина сантиметра от крака на някаква жена, понесла кошница с глинени панички.

— Май не се учудвам. Тукашните боклуци не струват пукната пара. По-добре на връщане да се отбиете до Мексико сити и да потрошите някой и друг долар в голям магазин. Местните туземци не ги бива твърде по плетенето. Занимават се главно с препродажба на евтина стока, а то не е същото. Въобще не си заслужава.

— Ясно, че наистина съм си изгубил времето — кимнах аз. В този момент келнерът с мърлявото наметало ми донесе бирата. Отворих кутията и отпих направо от нея.

— Е, не съвсем. В сравнение с останалите квартали на Вадос тук се предлага най-свястното, пък и цените са по-поносими. Чухте ли, намислили са да затварят пазара?

— Ами! — възкликнах аз с престорена изненада. — Че какво лошо има в един истински индиански пазар точно в сърцето на столицата? Според мен туристите страхотно си падат по тия зрелища.

— Глупости. „Вадос е най-модерният град в света.“ — Той произнесе цитата почти като долнопробна ругатня. — Ето защо идват господа чужденците. Ако им трябват разни фъшкии от време оно, могат да си ги купят в Мексико или другаде. Това, което искат да видят тук, е бъдещето, а не вчерашният ден. Пък на всичкото отгоре и намирисва. Не усещате ли?

Миризмата действително бе доста силна, като трудно се поддаваше на описание. Вонеше на гранясало олио и боб, на развалени плодове и немити човешки тела — изпаренията се смесваха в една обща, непоносима, ужасно характерна смрад.

— И какво ще правят тези клети копелдаци, когато им затворят пазара? Ще си живуркат в бордея на Сигейрас и ще крият мръсните си лица от гостите. Знаете ли къде е?

— Под централната монорелсова станция?

— Точно така — мъжът ме погледна с любопитство.

— Много неща виждате за обикновен турист, ей това ще ви кажа. Ама сигурно не сте слизали долу? — Аз поклатих глава. — Значи познах. Та има един мошеник в отдела по уличното движение, нарича се Ангърс и е разтръбил на всеуслишание, че ще очисти всички пазари, бордеи или каквото там намери. Той и оная алчна за пари акула Сейксас.

Сеньорът махна с полупразното си шише, от чийто бълвоч отпиваше твърде често и на едри глътки между отделните изречения. Жестът привлече вниманието на играещите наблизо хлапета, на двамата надвесени над шахматната дъска старци и на жената с плетената кошница.

— Майната им! Аз също имам права като натрапника Ангърс. Като него съм вложил в Сиудад де Вадос всичко, на което съм бил способен. Нашата страна принадлежи именно на тези бедни нещастници, но те не получават нищо.

Докато произнасяше последните думи, той запрати почти празната бутилка към гниещия в канавката пъпеш. Стъклото потъна в меката сърцевина, без да се счупи, а сламката остана да стърчи от гърлото.

— Да ви черпя още едно? — предложих.

— Другия път ще ме черпите — отвърна мъжът и се надигна тежко. — Май ще трябва да освободя малко място, преди да поръчам следващото питие. Помислете си за Доналд Ангърс, докато ме няма. Тия дни ще му намерим и на него цаката. В Република Агуасул все още съществуват закони. Бас държа: никога не бихте казали, че съм адвокат, а?

— Не — признах аз, вече наистина изненадан.

— И то доста добър. Не съм от онези, които се лепят по богатите клиенти като охлюва Андрес Лукас, но си ме бива. Тук прескочих просто да вдъхна малко от атмосферата, преди да се явя на едно дело утре. Сигейрас подаде жалба срещу пътния отдел — Ангърс и другите, — та аз ще го защитавам. Името ми е Браун. Всички ме наричат Шишко, даже децата. Пет пари не давам, понеже и без това съм дебел.

Той ме мушна с пръст, сякаш очакваше да споря с него.

— Ами благодаря за бирата — кимнах. Докато ставах, се зачудих дали да не му кажа, че пак ще ме вижда наоколо.

— Дреболия, Хаклит. Лично против тебе нямам нищо. Мръсна история, но вината не е твоя. Виж, Ангърс и капка бира не бих го почерпил. Не ми се сърди, ако останеш без работа още преди истинското й начало.

Спрях, за да го погледна изумено.

— Откъде знаете кой съм?

— Едно от момчетата на Сигейрас те е видяло да кръстосваш в петък и после в събота. Не съм аз, скоро не бях се навъртал тук. Утре също няма да идвам. Щом искаш да черпиш, ще трябва да наминеш към съда. Довиждане.

Той хлътна в мрачната вътрешност на бара, но, изглежда, че се беше върнал почти веднага, защото още преди да пристъпя няколко крачки, чух да ме вика.

— Държа да те предупредя — рече Браун. — Онези лакоми и измамни копелдаци горе няма да ти платят нито цент, ако планът ти не съвпада с техните желания. Така че внимавай.

Шишкото изчезна бързо — подтикван от неотложна нужда под въздействие на изпития алкохол, — а аз продължих замислен надолу по тротоара.