Джон Брънър
Град върху шахматна дъска (2)

II

Планът на Сиудад де Вадос е толкоз опростен и логичен, че за таксиметровия шофьор бе почти невъзможно да прекара по заобиколен маршрут дори най-заблудения турист. Въпреки това (подтикван не само от навика, но и от професионалния интерес) аз се стараех да следя движението на колата по моята мислена, предварително запаметена карта, като същевременно разглеждах сградите и минувачите из улиците.

Бих могъл да се намирам в който и да било голям град на САЩ или Западна Европа благодарение на сливането между различните култури през XX век. Е, стига да се изключеха някои дребни отлики като езика върху указателните знаци и честата поява на свещеници и монахини с техните религиозни одежди. Малко по-нататък три красиви момичета, облечени в новите си летни рокли, чакаха монорелсовия влак. Платформата, където стояха, беше ветровита, полите им се развяваха, но групичката разговаряше оживено и се смееше. На улицата под тях бе паркиран открит автомобил, от който внимателно ги следеше младеж със замислено изражение. Наблизо две достолепни госпожи очевидно обсъждаха чие поведение заслужава по-голямо порицание — дали на девойките, защото са толкова привлекателни, или на юношата, позволил си да бъде увлечен.

Просторни магазини, конструирани съгласно най-модерните изисквания за търговско обслужване, излагаха стоките си почти на тротоара, а парите се стичаха като планински ручеи по щандовете им. Край мен стремително се носеха коли. Въпреки че местното движение според най-общи преценки бе доста далече от своя теоретичен оптимум, прекъсванията на потока бяха поне два пъти по-малко, отколкото във всеки друг град с подобни размери. Пъстри дрехи и ведри, усмихнати лица по кръстовищата, ярки слънчеви отблясъци върху светлите стени на сградите и по необичайно чистите улици.

Озъртах се с почуда, а пък зданията сякаш произнасяха гордо: „Прогрес!“. „Успех!“ — отвръщаше им смехът от гърлата на младежите и девойките. „Благоденствие!“ — пригласяше в същия тон доволният изглед на бизнесмените.

Ала още тогава, през първия час от пребиваването ми във Вадос, аз, кой знае защо, се питах какво ли щеше да каже за живота селското семейство, пъплещо нагоре по склона към бордеите.

 

 

Моят Хотел дел Принсипе се намираше на Пласа дел Сур, един от четирите големи площада в столицата. Някой напълно лишен от въображение градоначалник бе нарекъл тия каменни пространства според посоките на света. Наближавахме последната отсечка от пътя, когато онази част от ума ми, която следеше маршрута по мислената карта, внезапно ме предупреди, че на един светофар сме поели в грешно направление. Тъкмо се наведох напред, за да поискам обяснение от шофьора, и забелязах, че уличното движение към Пласа дел Сур бе отклонено. За миг зърнах палми и цветя в саксии, оформили нещо като малък парк в центъра на площада. После таксито спря в странична улица, а агуасулецът посегна за цигара.

Запитах го какво става. Той просто сви рамене в неясен, сякаш обясняващ от само себе си всичко, латиноамерикански жест.

— No tengo la culpa^[1] — оправда се, ала същевременно хвърли поглед на таксиметъра, отчитащ все така за моя сметка.

Отворих прозореца и подадох глава. На входа към пласата се беше струпала неголяма, но доста възбудена тълпа (всъщност коя ли тълпа из тези ширини не е възбудена?). Имаше нещо празнично в нея — кръстосваха я носачи с колички, отрупани със сладкиши и царевични питки, обаче ако се съдеше по изобилието от паркирани коли и автобуси с надпис „ПОЛИЦИЯ“, събитието едва ли би могло да се окачестви като тържество.

След няколко минути се зададе униформена верига, която започна да разпръсва хората, размахвайки заплашително дълги бели палки. Моят шофьор изпусна шумно облак дим, прибра недопушената цигара в пакета, а после завъртя с рязък порив кормилото. Пресякохме улицата под акомпанимента на остро свирещи гуми и навлязохме в площада.

Въпреки че между дърветата все още се виждаха малочислени групички, на пръв поглед нямаше конкретна причина за присъствието на полицейските кордони. Някакъв дребен мъж в зелено памучно облекло — от службата за поддържане на чистотата най-вероятно — събираше разхвърляните по паважа листчета, подобни на ситно накъсани позиви, и това бе единственият признак, че тук се е случило нещо.

Нашият автомобил заобиколи площада и се насочи към Хотел дел Принсипе с неговата бяла фасада, украсена с бронзови орнаменти. Отпред той имаше покрита веранда и няколко широки ниски стъпала, които му придаваха допълнителна ефектност. Колата спря точно пред средната от трите стъклени порти на верандата.

В същия момент група дрипави хлапета, приседнали на улицата и опрели гърбове о съвсем новичката сгъваема будка за вестници, скочиха на крака. Опитаха се едновременно да ми отворят вратата, да извадят багажа, да ми лъснат обувките и да покажат пътя за хотела, като неизменно държаха пред мен по една разтворена длан, за да уловят и най-дребната монета, с която бих могъл да се разделя. Шофьорът дори не помръдна от мястото си и отбеляза своето отвращение към сценката с дълга тирада от цветисти изрази.

Шумът обаче привлече вниманието на величествения портиер, застанал върху най-горното стъпало. Той прецени за миг ситуацията, а после разгони парцаливите хлапета с някакви вероятно ужасяващи заплахи, които произнесе с хриплив глас на вулгарен диалект. Накрая се спусна по стълбите и ми отвори вратичката.

— Buenos días! — посрещна ме служителят, но сега тонът му беше променен до неузнаваемост — любезен и ведър. Погледнах го изненадано, не можех да повярвам, че това е същият човек. — Es Vd. el señor Hakluyt?^[2]

Потвърдих с кимване. Сетне се бръкнах и платих на шофьора, като му оставих толкова щедър бакшиш, че той се втурна да помага на пиколото, който вече бе нарамил багажа ми.

— Какво стана тук преди малко? — попитах аз. — Защо бяха затворили площада?

Портиерът тъкмо се беше заел да инструктира стройния пиколо. Обърна се и ме измери с хладен, насмешлив поглед.

— Не зная, сеньор — избъбри той. — Но едва ли е било нещо важно.

От което си направих извода, че случилото се е било наистина особено важно — достатъчно, за да създаде неприятно впечатление на някой новопристигнал. Казах си, че ще се постарая да проуча въпроса при следваща възможност.

 

 

Стаята, където ме настаниха, бе на един от последните етажи и разкриваше великолепна гледка към Пласа дел Сур. Първото, което трябваше да предприема, бе да се свържа с Градския съвет и да си уредя среща с ръководителя на отдела за улично движение още утре. Второто — да се изкъпя и преоблека в други дрехи, а третото — да не върша нищичко до края на деня. В моята професия, когато се захващаш с нова задача, е закон да прекараш поне четиринайсет часа в поглъщане на неподправени факти и впечатления. Пък и нямаше да е странно, ако по-нататък не ми падне подобен шанс да помързелувам.

Докато разговарях по телефона, пиколото разопаковаше багажа с бързи и обиграни движения. На няколко пъти, щом стигнеше до непознат му предмет (като теодолита или преносимия компютър), той пресичаше стаята и ги вдигаше мълчаливо пред мен, питайки с поглед къде да ги сложи. Махнах му да ги струпа на леглото. След като излезе, аз инспектирах вещите, за да се уверя, че нищо не е пострадало при моите премеждия.

Веднага подир това се спуснах във фоайето да потърся меко кресло и освежаваща напитка.

Помещението беше доста голямо и добре подредено. Тук архитектът бе дал воля на фантазията си, украсявайки го с палми и разноцветни пълзящи растения, скрити в стъклени колони. Ала изключеха ли се цветята, преобладаващите багри в декора бяха черно и бяло — един повтарящ се почти до безкрайност мотив. Дори таблите на ниските масички, разположени наблизо, бяха разграфени в черно-бели квадрати досущ като шахматни дъски. Едва когато вдигнах очи, аз забелязах, че седящите в съседство мъж и жена не откъсват вглъбени физиономии от строените отгоре фигурки. Чак тогава си дадох сметка, че това наистина са стандартни полета, осем на осем, предназначени за игра.

Но първото, което привлече вниманието ми към съседната маса, бе царственото присъствие на сеньората там. Би могла да бъде на всякаква възраст между трийсет и петдесет години. Лицето й притежаваше сякаш съвършен овал, завършващ с остра, издаваща решителност брадичка и очертан от кичури бляскава черна коса. Не успявах да различа цвета на очите й — бяха в сянка, скрити под дългите мигли, докато тя следеше втренчено партията. Бе облечена в тясна вишневочервена рокля, а крехките изящни ръце и фините линии на краката говореха недвусмислено, че тази стройна фигура е по-скоро естествено наследство, отколкото рожба на продължителни и мъчителни диети. Дамата имаше кожа с тъмнозлатист оттенък почти като златния часовник върху китката й и всичко това създаваше впечатление за живот сред разкош, отдаден на удоволствия. Между пръстите на елегантната си ръка, с която местеше пионките, тя държеше незапалена черна руска цигара.

Играеше доста добре, предприемайки открити атаки, които непрестанно струпваха сериозни проблеми пред нейния опонент. Завъртях се в креслото, за да мога да следя двубоя.

Подир малко към противника й се приближи келнер и му съобщи, че го търсят по телефона. Той се надигна, извини се — комай с облекчение, както успях да забележа, — а жената кимна в отговор и се облегна назад. Едва сега постави тънката цигара между устните си, бръкна в кокетната лачена чантичка и потърси запалка.

Фактът, че поднесох моята с трепкащ пламък, изглежда, не й направи никакво впечатление. Предположих, че в нейната вселена подобна проява на внимание е нещо съвсем нормално. Тя приближи върха на цигарата към огънчето, изпусна няколко струйки през ноздрите си и вдигна очи към мен. Цветът им беше виолетов.

— Muchas gracias^[3] — произнесе с приятен глас.

Един келнер понечи да събере фигурите, но жената го спря с жест и ми посочи карираната дъска:

— Искате ли да продължите играта?

Усмихнах се и поклатих глава. Белите бяха в почти безнадеждно положение, нямаше смисъл дори да опитвам.

Дамата кимна, че вече могат да се прибират изящните армийки, а след това ми предложи креслото пред себе си.

— Сеньорът е чужденец във Вадос — каза уверено тя на английски. — И сигурно за първи път е тук.

— Съвършено правилно. Нима е тъй очевидно?

— О, разбира се. Личеше си по израза на лицето ви. Бяхте изненадан, че наоколо има толкоз много шахматни дъски.

Зачудих се кога е успяла да ме разгледа внимателно, без аз да забележа, като междувременно свих рамене.

— Да, бях до известна степен — признах си.

— Навярно не знаете, че те се срещат почти на всяка крачка в столицата, пък и из цялата страна. Смело мога да заявя, че шахматът е точно толкова наша национална игра, колкото и на руснаците. — Сякаш подсетена от последната дума, събеседницата ми извади нова руска цигара, а първата загаси в пепелника. — За никого не е тайна мечтата на сеньор президента, че някой ден и тук, в Агуасул, ще се появи гросмайстор със славата на кубинския Капабланка. Ето защо от деца ни учат на този спорт.

— Означава ли това, че Вадос също е шахматист? — запитах аз, по-скоро за да поддържам разговора, отколкото поради някакъв интерес.

— Ами да, естествено! — тя изглеждаше удивена от въпроса. — Казват дори, че бил доста добър. Вие самият играете ли?

— Лошо. Но все пак играя.

— В такъв случай се надявам, че сеньорът ще ми окаже честта да направи една партия с мен. Мога ли да науча името ви?

Представих се, а жената повтори замислено:

— Бойд Хаклит… Звучи ми познато. Аз съм Мария Посадор.

След като разменихме още някои баналности, най-сетне намерих подходяща възможност да попитам какво се беше случило на площада малко преди да пристигна днес. Тя се усмихна.

— Това е неотменна черта на нашия живот във Вадос, сеньор Хаклит. Част от всекидневието ни.

— Наистина ли? Аз пък си мислех, че поне тук такива неща не стават.

Мария Посадор разкри два реда безупречни зъби.

— Струва ми се, че не ме разбрахте правилно. У нас появата на полицейски кордони е голяма рядкост. Предполагам, че сте били в Лондон?

— Не, никога.

— Но сигурно сте чували за едно място там, наречено Ъгъла на ораторите?

Започнах да схващам накъде бие красивата дама.

— Да, разбира се, Ораторският кът в Хайд парк! Вече знам за какво говорите. Да нямате нещо подобно и на Пласа дел Сур?

— Именно. Само че като се вземат предвид особеностите на нашия национален темперамент, дискусиите нерядко биват доста по-разгорещени от тези на флегматичните англичани. — Тя се засмя: приятен звук, сякаш някой отхапа ябълка. — Всеки ден по обяд наблизо се събират хора с идеи или желаещи да изразят на воля мъката си. Най-често духовете се разпалват. И това е всичко.

— А коя беше причината днес?

Посадор махна грациозно с ръка и за миг ми се стори, че вдигна воал от своите виолетови очи.

— О, може да бъде какво ли не — най-вероятно противоречия на религиозна тема.

Съвсем ясно бе, че не иска да ми разкрива повече по тоя въпрос. Не ми оставаше друго, освен да се върна към по-прозаични неща.

— Наистина беше интересно да узная, че тук също имате Ораторски кът. Това да не е някое от оригиналните хрумвания на вашия държавен глава?

— Възможно. Ала не е изключено, както при доста идеи на el Presidente, в дъното на всичко да стои Диас. — Името не ми говореше нищо, но тя продължи комай без да забелязва объркването ми. — По-важното е, че се оказа от полза за народа: какво по-изгодно от един театър на открито, където възмутените граждани могат да изказват мъките си?

— Кой е този умник Диас? — попитах аз. — И кое ви кара да мислите, че идеята е негова? Смятах, че Вадос е човекът, който управлява Агуасул.

— Не на сто процента — отвърна хладно моята събеседница. Имах чувството, че съм засегнал някакво болно място. — Сеньор Вадос нямаше да бъде онова, което е, без своя кабинет, а последният се ръководи от Диас. Той е министър на вътрешните работи. Ето една от причините името му да се споменава далеч по-рядко пред публика, отколкото това на президента. Зад граница Хуан Себастиян е известен главно заради града, кръстен на него. Съвсем естествено е, струва ми се, силният управник да се опира върху мощта на верните си поддръжници.

Съгласих се, че е естествено. Тук Мария Посадор, която носеше венчална халка (въпреки че не бе споменала нищо по въпроса), погледна своя златен часовник.

— Е, уважаеми сеньор Хаклит, приятно ми беше да поговоря с вас. В хотела ли ще останете?

Кимнах да потвърдя.

— Значи ще се срещнем отново и може би тогава ще изиграем партията, която ви предложих. Време е да вървя. Hasta mañana, señor!^[4]

Надигнах се припряно и се превих в несръчен поклон над протегнатата й ръка, който тя прие машинално. Вероятно тук това бе повсеместен обичай. Една ослепителна прощална усмивка — и жената изчезна.

Седнах в креслото и си поръчах ново питие. Две обстоятелства не ми даваха мира: първото беше венчалният пръстен, а пък второто — дразнещата увереност, че макар Посадор да имаше твърде ясна представа какво се е случило на площада малко преди пристигането ми, не пожела да ми каже нито дума.

 

 

На следващата сутрин прегледах вестниците с надежда да науча нещичко повече. Да, по някаква причина тайнственият инцидент ме човъркаше все още. Познанията ми по испански почти напълно припокриваха журналистическия език, четях бавно и се опитвах да отгатна смисъла на непознатите слова.

Във Вадос излизат два по-значителни всекидневника — правителственият орган „Либердад“ и независимият „Тиемпо“. „Либердад“ посвещаваше максимум двайсетина реда на случая, в които се споменаваше за арести и за това, че някой си Хуан Тесол щял да бъде призован днес в съда по обвинение за подстрекателство на масови безредици. От друга страна, „Тиемпо“ бе превърнал новината в сензация, предоставяйки й изцяло своята първа страница.

След известни усилия най-сетне научих (ако можеше да се вярва на обширната статия), че причината за всички злощастия хич не бил Тесол, ами човек на име Марио Гуереро. Тъкмо той подтиквал последователите си да разрушат ораторската платформа на оня Тесол и да изгорят притежателя й в останките. Поводът за възникналия сблъсък въобще не се оказа някой нерешен религиозен въпрос, както се опитваше да ми внуши сеньора Посадор, а по-скоро политиката. Но репортерите и на двата вестника, изглежда, изхождаха от презумпцията, че читателите им са запознати с предисторията, и подробностите бяха крайно недостатъчни за новопристигнал чужденец като мен. Споменаваха се Гражданската и Националната партия, свързани съответно с Гуереро и Хуан Тесол, и според „Тиемпо“ привържениците на първата бяха някакви жестоки чудовища. Това беше почти всичко, което успях да изстискам от пресата.

Бях останал с впечатлението, че за латиноамериканска страна Агуасул е сравнително лишен от вътрешни политически боричкания, но комай съм грешал. Инак проблемите на местните партизани бяха извън моя професионален интерес. Прецених, че ще е най-добре да забравя тази тема и да довърша закуската си. Днес започвах работа.