Джон Брънър
Град върху шахматна дъска (6)

VI

Предишните три нощи бях обикалял доста из улиците, следейки късното движение и струпването на превозни средства по главните участъци. За мое успокоение тогава циркулираха предимно тежкотоварни камиони, които преминаваха транзит през града, и съвсем малко таксита. Ако се изключеше сравнително ограниченият район от нощни клубове на отвъдната страна на Пласа дел Есте, животът във Вадос замираше някъде към един часа. Имаше, разбира се, театри, кина и забави. Те също допринасяха за периодичното увеличаване на потока, но нищо кой знае колко значително — дори през почивните дни — не успяваше да натовари твърде просторните улици на столицата.

Това (плюс изненадата, поднесена ми от Шишкото Браун) ме накара да приключа по-рано работния делник.

Върнах се в хотела около шест и половина. Времето бе топло и широките прозорци, затварящи отпред бара на верандата, бяха дръпнати встрани. Вън, върху късо подстриганата зелена ливада, бяха изнесени няколко масички. Заведението изглеждаше претъпкано от мъже и жени във вечерни дрехи, брилянтите на дамите блестяха ослепително под светлината. Сетих се, че операта е разположена едва на две преки оттук и този бар предлага най-удобното място за почерпка преди вдигането на завесата. Пък и днес комай имаше някакво галапредставление.

Навън седяха шепа посетители. Тъмнокосо момиче дърпаше с отегчен израз струните на китара в самото дъно на затревената веранда, като спираше от време на време, за да вземе цигарата си от пепелника. Понечих да вляза във фоайето, когато някой ме повика.

— Сеньор Хаклит!

Озърнах се. Седнала на маса в другия край на ливадата, Мария Посадор гледаше през рамо към мен. Не бях я забелязал, докато се изкачвах по стълбите. До нея се бе разположил мургав навъсен мъж, чието лице ми се стори познато. Хм, кой ли беше?

Приближих се и ги поздравих, а тя бързо махна към минаващия наблизо сервитьор.

— Ще пиете ли нещо? — предложи ми Мария, в очите й блеснаха пламъчета. — Обзалагам се, че сте имали твърде тежък ден. Моля, седнете.

Не можах да измисля никаква подходяща причина, за да си тръгна — ако се изключи на пръв поглед доста глупавият съвет на Ангърс да отбягвам тази жена. Така че не ми оставаше друго, освен да се настаня до мургавия господин, който продължаваше да гледа начумерен.

В компанията на елегантната сеньора Посадор той изглеждаше някак не на място с неговите по работнически грубовати ръце с възлести пръсти и изпочупени нокти, облечен в пъстра риза и не дотам бели панталони. На краката си носеше обувки с въжени подметки.

— Уважаеми Хаклит, позволете да ви представя Сам Франсис — произнесе с безизразен глас дамата. — Сигурно ще си спомните, че миналата седмица чухте речта му на Пласа дел Сур. Сам, това е нашият гост, експертът по уличното движение.

Лицето на мъжа остана все тъй намусено. Кимнах с престорена усмивка, въпреки че подобно държане ме караше да се чувствам неспокоен. Зачудих се какво ли търси насам дясната ръка на Хуан Тесол — сред хората, които вероятно смяташе за най-върли и презрени противници.

Сервитьорът, приел поръчката, се върна при нас само след миг. Вдигнах хладната чаша към двамата и тъкмо се канех да отпия, когато Франсис загаси своя фас. После погледна разгневено към сеньора Посадор.

— Мария, какво по дяволите правиш тук? И без това сме загазили достатъчно, а ти губиш ценно време сред разни копелдаци! — Той посочи с дебелия си пръст питиетата. — Защо не дадеш тези пари, за да помогнеш например на Хуан? Кажи ми, защо?

Имаше плътен карибски акцент, който ми създаваше много проблеми, но Посадор, изглежда, бе привикнала към него.

— Защото, както вече споменах, гостът е доста уморен и жаден. Нали така? — попита ме тя с искрящи виолетови очи.

Едва сега осъзнах: пристигнал съм по средата на някакъв спор.

— Да… жаден бях — съгласих се аз. — Наистина е изключително мило, че ме поканихте.

Жената ми се усмихна. Извади от чантата си златна табакера с нейните тънки черни руски цигари. Приех една, а междувременно тя предложи същото на Франсис, който завъртя отвратено глава. Мрачен тип!

— Трябва да ви предупредя — продължи моята събеседница. — Двамата със Сам сме на различни мнения в преценката си за вас. Аз поддържам становището, че като независим експерт, поканен да реши част от проблемите на Вадос, Бойд Хаклит действително би могъл да представи някои задоволителни за всички отговори. Е, без да се накърняват личните му интереси… При една от предишните ни срещи вие пламенно ме убеждавахте, че ще се постараете да запазите неутралитет. Докато Сам…

Мургавият мъж побърза да изрази своето отношение по въпроса, спестявайки си думите.

— Сеньор Хаклит, виждате колко е полезно, че се появихте тъкмо навреме — приключи темата Мария. — Днес вече имаме възможност да разрешим нашия скромен спор.

Двамата втренчиха погледи в мен и аз, кой знае защо, се почувствах като рядък екземпляр под увеличителното стъкло на микроскоп.

— Ще призная — подзех, — че когато приемах тази работа, нямах ни най-слаба представа как са накалени страстите тук. Казаха ми, че трябвало да намеря подходящ изход за няколко сравнително маловажни проблема, свързани с уличното движение. И понеже това ми е професията, съгласих се без колебание. Ако си бяха направили труда предварително да ми съобщят, че случаят крие и социален аспект, щях да им отвърна така: „Всяко половинчато решение, което задоволява само изискванията на едната страна, рано или късно ще доведе до нови, много по-сериозни затруднения.“

Франсис се обърна към мен и разпери огромната си длан върху масата.

— Дано да говориш искрено, човече — изръмжа той. — Щото и в момента си имаме достатъчно затруднения.

Той се облегна назад с разведрено лице, а Мария Посадор положи ръка на рамото му.

— Ето това се казва честен отговор, Сам! — възкликна. — Сеньор Хаклит, поръчайте си още едно. Мисля, че заслужава да вдигнем тост за бъдещото решение, което ще задоволи всички страни.

Понечих да възразя, че сега е мой ред да почерпя, когато пред бара спря дълга черна кола, от която излязоха мъж и жена. Тя беше закръглена и доста привлекателна, облечена във вечерна рокля и с диамантено колие на шията, а голите й плещи бяха заметнати с шал. Кавалерът също имаше красиви черти и аз го познах почти веднага. Марио Гуереро, председател на партията „Граждани на Вадос“.

Сам не откъсваше взор от двамата, докато бавно крачеха към бара. Гуереро се оглеждаше апатично, изведнъж зърна моя сътрапезник и замръзна на място. После заговори (разбира се, на испански), но ухото ми вече беше попривикнало през изминалата седмица, та успях да проследя размяната на реплики без особена мъка.

— Добър вечер, сеньор Франсис! — бяха първите думи на политическия бос. — Кой би предположил, че ще ви срещна тук? Май няма да е хубава реклама за вашите селски приятелчета, ако научат, че сте се забавлявали в едно толкова луксозно заведение!

— Във всеки случай те ще помислят, че го заслужавам повече от вас — натърти с леден тон Сам. — Да, защото посвещавам цялото си време да работя в тяхна полза, докато вие… вие се грижите само за себе си. — Испанският му беше значително по-добър от английския език, а и шлифован точно колкото на противника.

Като по команда наоколо веднага се събраха малка група зяпачи, сред които личеше дори репортер с бележник и фотоапарат със светкавица. Гуереро го видя и се развесели. Дамата благоразумно го дръпна за ръкава, но той продължи, без да й обръща внимание:

— Онзи там не работи ли в „Тиемпо“, парцаливия орган на Националната партия?

— Разбира се, че не! „Тиемпо“ има далеч по-важни задачи, отколкото да пълни страниците си с клюки за разни безделници.

— Нима? — ухили се Марио Гуереро. — Реша ли да го отворя, все се натъквам на вашата снимка.

Забелязах, че мъжът с апарата също се подсмихва доволно, и изведнъж осъзнах: всичко е било организирано предварително.

— Не се съмнявам обаче, че малцината ви грамотни поддръжници, които си купуват от време на време „Либердад“, ще бъдат доста удивени да ви зърнат в моето обкръжение — поясни Гуереро, разтягайки лице в дружелюбна усмивка.

И ето че фотографът вдигна камерата.

Подобна снимка можеше наистина да се превърне в коварно оръжие. Членовете на Националната партия щяха да останат неприятно изненадани, ако видеха дясната ръка на своя водач в приятелски разговор с вожда на техните опоненти — при това в барова обстановка. Във всеки случай престижът на Сам щеше да е изложен на опасност. Гуереро несъмнено бе изключително хитър човек.

Само че Посадор се оказа по-хитра. Изглежда, беше стигнала до същите изводи и взе мълниеносно решение. Просто се изправи и нищо повече. Блясъкът на светкавицата я удари в гърба, а аз забелязах, че сянката й прикри напълно лицето на Франсис. Фалшиво дружелюбната усмивка върху физиономията на другия се стопи като слана на слънце.

— Сам, струва ми се, че няма да е възпитано да задържаме сеньор Гуереро още — каза с тих, но настойчив глас тя. — Той сигурно има по-важна работа.

Виолетовият й поглед падна едва за миг върху жената до боса, ала съвсем достатъчно, за да стане ясно за кого говори. После двамата си запробиваха път през тълпата от зяпачи. Марио Гуереро ги изпрати с присвити очи, изгледа ме втренчено, най-сетне си спомни за красавицата до него и продължи към бюфета.

Разтърсвайки коси, момичето с китарата запя тихо някаква стара балада, а аз довърших питието в своята чаша и напуснах.

Що за човек беше тази Мария Посадор?

Тъкмо пресякох поизпразнения бар — повечето посетители, разбира се, бяха тръгнали към операта — и се готвех да искам ключа от рецепцията, когато дотича голобрад пиколо.

— Mister! — извика ме момчето. — Una mujer preguntó por Vd.^[1]

Помислих си, че през последните няколко часа интересът към скромната ми личност е пораснал неимоверно.

— Dónde está?^[2] — рекох, надявайки се вече да си е отишла.

Но уви! Очакваше ме в залата за гости — стройна госпожа на средна възраст, с посивели коси и големи очила в зелени рамки, която разбъркваше разхладителната си напитка с позлатен молив. Млад мъж с гладко обръсната глава и счупен нос се бе отпуснал в креслото до нея и драскаше нещо в своя бележник с отегчено изражение.

— Сеньор Хаклит — съобщи пиколото, после се оттегли.

Жената измъкна позлатения молив от чашата, надари ме с ослепителна усмивка и протегна длан.

— Сеньор Хаклит! — повтори тя. — Толкова се радвам, че ви намерихме. Моля ви, разполагайте се. Това е моят асистент Рико. Името ми е Исабела Кортес, работя в Националната информационна комисия.

Седнах, а Рико шумно затвори бележника и прибра химикалката.

— Надявам се, че не сте ме чакали твърде дълго — казах аз.

Тя махна небрежно с изящната си ръка, украсена с огромен изумруден пръстен.

— Не повече от десет минути — успокои ме жената. — Но това няма никакво значение, щом успяхме да ви открием. Имаме една специална молба.

Погледнах я въпросително, като си придадох доброжелателен израз.

— Аз съм главен редактор на… Е, на английски ще е нещо като отдел за новинарски емисии по радиото и телевизията — зае се да обяснява Исабела Кортес. — Всеки ден излъчваме телевизионна програма за живота в Сиудад де Вадос и за интересните хора, пристигащи тук. Естествено тя е извън новините. Сеньор Рико отговаря за тазвечерното предаване, в което ще стане дума за модернизацията на града. Ужасно сме притеснени, че се обръщаме към вас в последния момент, обаче…

Дамата завъртя глава към своя помощник, той поизправи гънките на сакото си и се наведе напред. Когато заговори, английският му звучеше, сякаш е изучаван някъде в Луизиана и шлифован в Холивуд.

— Вярно, трябваше да се досетим по-рано — призна младият мъж, произнасяйки думите с протяжен акцент. — Всъщност насам ни насочи Ангърс от отдела за уличното движение. Тази сутрин го посетихме за интервю, но той подчерта, че вие сте единственият, който знае какво става в главата ви, и оттогава сме по вашите дири. Накрая решихме, че ще е най-сигурно, ако ви причакаме тук и заедно отидем в студиото. — Асистентът погледна часовника си. — Програмата започва след час и петнайсет минути, тоест в 20:05. Имате ли нещо против да ни погостувате и споделите своите впечатления?

— Наистина много разчитаме, че ще се съгласите — добави със сладък гласец сеньора Кортес.

— О’кей — рекох аз. — Дайте ми само малко време да се измия и преоблека. След минутка ще съм при вас.

— Чудесно! — възкликна Рико и се облегна назад, показвайки, че е готов да ме изчака.

 

 

Докато прокарвах самобръсначката по брадата си, прецених, че в новия случай има доста неизвестни. Например толкова ли съм важен, та да ме посещават лично главният редактор и продуцентът на програмата, след като Ангърс ги е уверил, че ще им съдействам? А и защо той самият не се свърза с мен — сутрешната им среща едва ли е била без предварителна уговорка?

И което бе още по-важно: откъде сеньора Кортес знаеше, че ще се прибера в определения час, щом предишните няколко вечери бях оставал до късно навън? Извадила е късмет? Или е разполагала с допълнителна информация? Странна работа!

Ако не беше краткият разговор с Посадор и Сам, преди да вляза в хотела, щях да пристигна съвсем по същото време, по което са цъфнали Исабела Кортес и нейният помощник с бръснатата глава. Всичко това навеждаше на мисълта, че някой е знаел кога точно ще бъда тук. Ето как дойдох до извода, че ме следят — и то от самото ми пристигане във Вадос. Казано с други думи, нямат ми доверие.

Докато се спусках към фоайето, открих още една причина да съм под постоянно наблюдение: моята лична безопасност. Тази мисъл ме накара да замръзна на място, а по гърба ми пробягаха студени тръпки. Изцяло погълнат от задачите, които ми предстоеше да решавам, досега не се бях сетил, че мога да бъда нечия цел. Но… Alea iacta est.^[3]