Джон Брънър
Град върху шахматна дъска (24)

XXIV

Късно вечерта приближих Сиудад де Вадос, след като бях прекарал двайсет и четири часа извън пределите му. А междувременно събитията продължаваха своя неумолим ход.

Вярно, че през изтеклата седмица тук се бе възцарило относително спокойствие, но то напомняше по-скоро за дремещ вулкан, върху чиято покрита с нагорещена лава повърхност от време на време се пуква шумно по някой мехур.

Сега обаче…

На около два километра пред града магистралата беше препречена от полицейски коли с мигащи лампи, потокът се стесняваше до едно платно и край него стърчаха въоръжени до зъби копои. Всички автомобили спираха за проверка, понякога ги връщаха обратно.

Щом дойде моят ред, настоях да ми кажат какво точно се е случило. Ченгето, което прелистваше документите ми, измърмори почти с безразличие:

— Сеньор Хаклит, трябва да знаете, че е много опасно да се движите без охрана. Вървете направо в хотела и позвънете в полицията, за да съобщите дали сте се прибрали без премеждия. Ако се забавите повече от — мъжът погледна часовника си — половин час, ще изпратим да ви търсят.

— Ох, каква е причината за всичко това? — повторих разтревожен.

— Сеньорът ще види сам, когато влезе в града — беше краткият отговор, който получих. Той отстъпи назад и ми махна с ръка.

И наистина видях.

Никой в Астория Негра не споменаваше за безредици; помислих, че съобщенията са били цензурирани. Но нямаше какво друго да бъде. Минах покрай един от универсалните магазини на Арио, през чиято витрина комай е била запратена самоделна бомба — пожарникарите все още разчистваха пепелищата и наоколо миришеше на керосин. Последваха десетина изгорели коли, а някаква улица бе блокирана от преобърнат вагон на монорелсовата железница вероятно поради взрив. Над града лежеше необичайна тишина.

На всеки ъгъл стояха полицейски постове, подсилени с момци от Националната гвардия. Военните, изглежда, се чувстваха неудобно в зле скроените си униформи, преметнали през рамо тежки карабини. Те крачеха на двойки по тротоара и ме засякоха поне няколко пъти за проверка на документите, преди да стигна до Хотел дел Принсипе. Успях да събера повече информация за събитията от пресен вестникарски афиш, хората в бара просто потвърдиха наученото. Нищо чудно, че Домингес ми беше отговарял така уклончиво, когато споменах Естрелита Халискос. В онзи момент адвокатът вече е бил готов да даде знак за нова разрушителна атака и докато съм отсъствал, той е ударил с пълна сила.

Иначе казано, извадил бе свеж свидетел — брата на мъртвото момиче, — който се заклел, че Естрелита била подучена да шантажира Шишкото Браун и че подстрекателят й се наричал Андрес Лукас. О, Господи!

Националната партия преминала по улиците на града, настоявайки за справедливо възмездие, къщата на Лукас разцъфнала в пламъци, а него самия прибрали в полицията „заради собствената му безопасност“.

Съвсем скоро разполагах с всички допълнителни подробности, но едно ми стана ясно: независимо дали ще го отрече, днес Мигел Домингес бе най-влиятелният човек в Сиудад де Вадос, стига да изключим el Presidente.

Намерих някакъв вестник и прочетох обръщението на Миг — фактът, че то излизаше без никакви съкращения в „Либердад“, още веднъж подчерта бляскавия му възход. Без да отделя прекомерно внимание върху ролята на Лукас, Домингес се бе постарал да обрисува тази злощастна афера като поредния симптом за ширещото се из Агуасул разложение. Той обвиняваше открито Сейксас, че поддържал плановете за преустройство на централната градска част, понеже участва в строителните компании, и накрая заявяваше, че Ники Колдуел умишлено преувеличавал ситуацията в бордея на Сигейрас, за да подсигури необходимата обществена поддръжка при предстоящото прочистване.

Разгневени привърженици на „Гражданите“ излезли на Пласа дел Сур да прогонят своите противници и се наложило да бъде повикана Националната гвардия, която да предотврати последвалите, сблъсъци. Бе обявено извънредно положение, ала се очакваше да го отменят на другата сутрин.

Бях истински щастлив, че съм се разминал с неприятния момент. Особено когато Мануел, барманът на хотела, ми показа белега от куршум, разбил прозореца и рикоширал в блестящо полирания плот.

Някъде към полунощ от улицата долетя разпокъсана стрелба, но в късните новини — излъчвани от мощен армейски радиопредавател — се твърдеше, че обстановката постепенно се нормализирала.

Не ми се вярваше да е така.

Първият звук, който чух на следващото утро, бе звънът на моя телефон. Обаждаше се Ангърс, за да провери дали всичко е наред и да ме посъветва да не излизам навън. Уверих го, че съм в безопасност, после запитах няма ли вече реакция на бележките, които изпратих на Диас.

— Реакция ли! — изсумтя Доналд. Можех без усилие да си представя изражението му. — Не ставайте смешен! Министърът е затънал до гуша в работа заради тоя гаден бунт!

Съветът да не си подавам носа от хотела не беше лишен от основание. Малко по-късно мръднах да се разходя из площада и забелязах, че в единия му край издигат картечно гнездо — в случай че избуи митинг или нещо подобно. Разбира се, никой не пое риска: която и да било тълпа, събрала се в този ден, щеше да експлодира като нитроглицерин.

Щом прочетох вестника и съобщението, разлепено из коридора, в което посетителите се уведомяваха, че при сериозни сблъсъци могат да използват за укритие мазето, аз изиграх няколко безцелни партии срещу самия себе си с новия шахматен комплект. С това убих останалата част от сутринта. Най-сетне дойде време за обяд и аз тръгнах към бара, надявайки се да събудя вялия си апетит с някое и друго питие.

— Кой е последният скандал, Мануел? — подкачих бармана, без да разчитам на особени вести.

Когато чух отговора, едва не изпуснах чашата.

— Носи се слух, че сеньор Арио обявил дуел на сеньор Мендоса.

— Какви ги приказваш! — облещих се аз, очаквайки да признае, че се е пошегувал. Лицето му обаче остана сериозно. — И защо?

— Заради един малък памфлет, написан от Фелипе — доста весела историйка, в която главният герой е интригант. Луис Арио твърди, че целта била да го окарикатурят. Ако се оплаче в съда, всички току-виж възкликнали: „Значи босът смята, че това е самият той? Ха, ха! Вярно, наистина прилича на него!“ И после ще му се присмиват. А този богаташ никак не обича да го поднасят. Та така… — Мануел разпери ръце.

— Хм, нали дуелите са забранени в Република Агуасул?

— Да, разбира се, но още колко много неща забранява законът! Хората знаят за случая, въпреки че новината ще бъде разпространена официално едва след събитието.

— И за кога е назначено то? — попитах аз.

— Никой няма представа. Инак щеше да се изтърси цяла тълпа зяпачи и тогава полицията ще бъде принудена да се намеси. Най-вероятно утре призори, някъде край града.

— Според тебе кой ще победи?

Барманът прие замислен вид, сякаш беше специалист по конни състезания.

— След като Фелипе е предизвиканият, има право да избира оръжието. Известно е, че сеньор Арио е един от най-добрите стрелци с пистолет в Латинска Америка. Значи ще бъдат саби — е, как човек да предвиди изхода?

 

 

Ако можеше да се вярва на слуха след дуела, Луис Арио изгубил контрол над себе си, щом пролял първата кръв, и когато най-сетне секундантите му успели да го задържат, червата на Мендоса вече висели през ризата. Откарали го незабавно в болница, но той издъхнал подир два часа от вътрешни увреждания. Даже младеж трудно би оцелял при подобна травма.

Не бях чел нито един от романите на местния Фокнър. Въпреки това (макар да не ме потресе лично) новината за тая смърт ми оказа странно въздействие. Представих си разни люде, които скърбят за покойника на хиляди километри оттук, докато вестта, че си е отишъл Вадос например, щеше да ги остави безразлични. Струва ми се дори, че мъничко завиждах на белетриста.

После се случи неочакваното. В боя влезе тайнственият сеньор Педро Муриета, когото бях зърнал на приема у президента в компанията на братята Мендоса. Спомних си, че е свързан с Далбан и с издателската къща, където се публикуваха книгите на Фелипе. Всеки път, щом прозвучеше името му, хората се сещаха някак вяло, че го познават. Иначе едва ли биха заговорили сами за него — той беше от този тип сенчести личности.

И когато Муриета си свърши работата, босът Арио се озова в затвора с обвинение за убийство.

Опитах се да преценя ситуацията, в която се намираха двете враждуващи партии. Националистите сякаш бяха позакрепили своята разклатена позиция. Наистина те загубиха при дискредитиращи обстоятелства Хуан Тесол и Сам Франсис, но пък онези от Гражданската се лишиха от адвоката Андрес Лукас, уличен в подстрекателство към изнудване, а напоследък и от Арио, хвърлен зад решетките.

В неделя бунтът достигна нещо като мъртва точка. Килиите на пандиза бяха претъпкани. Полицията беше принудена, макар и само веднъж, да използва картечници, за да разпръсне демонстрантите на Пласа дел Сур. Чак тогава положението се успокои. През нощта изчезнаха почти всички следи от преминаването на развилнялата се тълпа, ако се изключеха няколко магазина със заковани витрини и разровените на места улици.

Хм, колко лесно бях повярвал отначало, че — за разлика от другите латиноамерикански страни — в Агуасул насилието е отдавна забравено средство за решаване на проблемите. Или бях избрал неподходящо време да дойда, или пък официалната пропагандна машина бе разпространила една доста убедителна лъжа.

Все още бях склонен да заложа върху първото предположение. Реакции като тази на Ангърс трудно можеха да бъдат симулирани. Англичанинът се отби да ме види в неделната привечер и ми съобщи с посърнало лице, че от десет години, откакто живеел във Вадос, не се било случвало подобно нещо. Току-що изпратил жена си на летището: щяла да иде при техни приятели в Калифорния, докато обстановката се уталожи.

Което едва ли щеше да стане скоро.

През двата почивни дни липсваха изненади, ако не броим поредното предизвикателство към Домингес, сега отправено от сеньор Леон Кортес. Професорът не се опитваше да защитава Лукас — никой не би го сторил в такъв момент, — но затова пък твърдеше, че обвиненията на Миг били изпразнени от съдържание. Той самият бил виждал с очите си далеч по-страшни картини при Сигейрас от онези, за които се говорело в доклада на здравния отдел.

Вече не знаех дали да вярвам на Кортес. Особено след като бях посетил лично въпросната дупка. Разбира се, името на социолога се ползваше с огромен авторитет и той надали би тръгнал да лъже пред целия народ. В най-лошия вариант бе станал жертва на собственото си богато въображение. Или може би се отличаваше с по-ярка впечатлителност от нормалната.

На свой ред Домингес отвърна, че изявлението на учения било лишено от нужните аргументи и че докладът, на който се позовавал, бил напълно официален и подписан от Гуйран — щатен специалист в Министерството на вътрешните работи. С други думи, намекваше Мигел, щом ще се заяждате, отсреща ви чака Диас, а ако се отказвате, вашите жалби едва ли ще разтопят ледовете.

Изглежда, Кортес не беше подготвен да стига до подобна крайност, защото предпочете да запази обидено мълчание.

Чак сега си дадох сметка каква невероятна мрежа от взаимно преплетени интереси, вражди и съперничества е обхванала този град. Произходът й неминуемо се коренеше в полунезависимия статус на Сиудад де Вадос, който, макар да не притежаваше законна автономност, на практика комай нямаше нищо общо с политическия живот в Агуасул. Казваха своето тежко слово и личните връзки между el Presidente и неговото „отроче“. Всеки нов ход сякаш повишаваше още повече напрежението, създадено от това привилегировано съсловие, и хората очевидно усещаха промяната с далеч по-голяма сила, отколкото в ония дни преди пет седмици, когато пристигнах.

Зачудих се дали всичко не е свързано със загубата на Алехандро Майор и вдъхновената от него манипулация на възприятията. Спомних си и тревогите на Мария Посадор за бъдещето на тази страна, при положение че създателите на своеобразната техника за управление остареят или умрат.

Ако се съдеше по развоя на събитията, нейните опасения не бяха лишени от основание.

 

 

В понеделник сутринта отново ми позвъни Ангърс.

— Хаклит, една приятна изненада — поде инженерът с ироничен тон. — Днес нашата служба ще има честта да бъде посетена от сеньор Вадос и той би желал да се види с вас. Трябва да побързате. Разполагате точно с половин час за подготовка. Ще успеете ли?

— Не — отвърнах аз. Отне ми четирийсет минути. Но вождът също закъсня.

Изглеждаше някак състарен спрямо последната ни среща в Президентския дом. Може би просто бе твърде уморен или обезпокоен, ала не биваше да забравям, че доста отдавна заема своя пост — сигурно гонеше седемдесетте лазарника. Открих го в кабинета на Доналд Ангърс, надвесен над разгърнатия върху бюрото план. Тук имаше само още един човек, който втренчи проницателен поглед в мен и се изниза, щом влязох. Вадос не му обърна никакво внимание.

— Моля, седнете — покани ме той. — Май не избрахте най-подходящия момент да посетите нашия хубав град, а?

Кимнах мрачно в знак на съгласие.

Негово превъзходителство се намести леко в креслото, пъхна ръка в джоба си и продължи:

— Накратко, уважаеми сеньор Хаклит, извиках ви, за да помоля за важна услуга. — Говореше така, сякаш се стеснява от факта, че ми отнема времето. И наистина след първите му думи (може би целеше тъкмо това) аз се почувствах поласкан.

— Ами вие сте тук началникът — свих рамене.

— О’кей! — Вадос ме погледна право в очите и се усмихна. Въпреки възрастта си той все още бе забележително красив мъж с впечатляваща осанка. Пръстите му търсеха нещо из гънките на сакото и най-сетне извадиха миниатюрно сребърно разпятие. Той го погали нежно. — Трябва да ви съобщя, че имах удоволствието да проуча вашия меморандум относно коптора под монорелсовата станция. Изпрати ми го Диас — министърът на вътрешните работи; за него стана дума и на вчерашната среща в кабинета. Да, това е удивителен документ, преизпълнен с високи принципи и искрена грижа за хората, които ще бъдат засегнати. За нещастие е съвсем безполезен.

Последното изречение беше произнесено с неочаквана промяна на тона, която ме извади от вцепенението.

— Съжалявам, не разбирам защо.

Президентът се намръщи.

— Сеньор, горещо вярвам, че вие сте човек дискретен. Предполагам, че след като никога преди не сте посещавали нашата страна, а и много скоро ще работите безгрижно някъде в Никарагуа, Небраска или Нова Зеландия, няма да подминете с лека ръка онова, което искам да ви кажа. Чуйте ме, проблемът с бордея на Сигейрас е увиснал над главите ни досущ като дамоклев меч.

— Това е повече от очевидно — отвърнах аз. — Ваше превъзходителство, вие сте доста предприемчив политик и си давате сметка, че ако накарат някого да се нагърби с важна задача и същевременно му намекнат да не я приключва докрай, той бързо ще схване — неговите клиенти не са с всичкия си. Доналд Ангърс ме предупреди, че министър Диас сигурно ще отхвърли предложенията ми, но в случая те са единственото дълготрайно решение.

Вождът се усмихна нервно.

— Дълготрайните проекти не ни вършат работа, Хаклит! Може би след две-три години, ала не и сега, когато трябва да се измъкнем от надвисналото бедствие. Вярно, че в известен смисъл нашето правителство разполага с неограничена власт. Ех, във всички страни по време на спад управниците предпочитат да се опрат върху по-широка коалиция, а както вероятно сам сте се убедили, на тоя континент периодите на криза са почти обичайно състояние… Сеньор, аз не съм диктатор. Аз съм глава на кабинет, в който членуват специалисти с разностранни, често пъти противоречиви възгледи, обединени от общото желание да видят своята държава просперираща и ръководена от здрава ръка. С Диас не сме просто стари колеги, ние сме и отдавнашни врагове.

Той ме погледна, очаквайки някаква забележка, сетне продължи:

— Между нас обаче има съществена разлика. Този град — може да съм го казвал и преди, но ще ме извините, ако го повторя, защото вярвам в думите си, — този град е мое дете, рожба на моя ум. Аз заемам едновременно два официални поста: президент на Агуасул и кмет на Вадос. Е, стане ли въпрос за столицата, мнението ми тежи…

Кимнах без ентусиазъм.

— Добре! — подчерта Хуан Себастиян. — Тогава ето какво ще допълня. Чувствам се длъжник не само на хората, родени тук, а и на ония, които споделят мечтите ми и са изоставили всичко, което би им предложил животът другаде, за да превърнат в реалност Сиудад де Вадос. Аз нямам право да престъпвам обещанията си пред тези смелчаци… Сеньор, въпреки че през последните години Република Агуасул отбеляза значителен прогрес, тя хич не е богата. Реша ли да дам с дясната ръка, ще се наложи да взема обратно с лявата — c’est la vérité cruelle^[1]! Не мога да отделя средства за строежа на нови жилища в метрополията, докато подобни язви цъфтят из Астория Негра и Пуерто Хоакин. Разбирате ли, точно същите пари ми трябват, та да сдържа думата си на джентълмен пред чужденците, избрали нашата страна за свой втори дом. Без тях тоя град просто нямаше да съществува — щяха да се ширят само пущинаци. Проумеете ли това, ще схванете защо искам от вас да подготвите план (какъвто и да било план, Хаклит!) да бъдат изтрити всички черни петна от тялото на столицата. Едва тогава ще се създаде подходяща обстановка за решаване на противоречията в правителството и за други перспективни проекти, от които без съмнение се нуждаем. Давате ли си ясна сметка, че ако действително се заемем с предложенията в меморандума, ще изминат поне две години, преди да прочистим бордеите? Като се има предвид скоростта, с която се развиват събитията, нищо чудно една страшна революция да ни изненада много по-рано!

— Аз мисля, че тя ще избухне съвсем скоро, стига…

— Сеньор — прекъсна ме Вадос с блеснал поглед, — ако бях диктатор или автократ, можех да наредя на армията да нахлуе в копторите, да ги подпали и прогони насилствено обитателите им във вътрешността на Агуасул. Но аз не съм такъв човек. Бих предпочел хората да полагат в краката ми цветя вместо бомби.

Той докосна малкото разпятие на масата пред себе си.

— Моля ви, драги Хаклит, не ме учете как се управлява държава! Нима аз ви казвам как да разплетете вашите улични проблеми?

— Ей Богу, да.

Хуан Себастиян впери за миг очи в мен, после се разсмя:

— Правилно, сеньор. Просто ми се искаше да погледнете нещата от моя ъгъл. Успяхте ли?

— Вие също трябва да надзърнете от моята страна — отвърнах дръзко. — Наистина аз нямам друг избор, освен да постъпя така, както ми наредите. Но резултатът ще бъде изкуствен и изобщо не очаквайте да помогне за реконструкцията и модернизацията на този град. Ех, ще се постарая да намеря най-вярното решение. Обаче ви предупреждавам отсега: то едва ли ще е по-различно, отколкото ако прибегнете до услугите на армията. Само дето ще разполагате с официално оправдание — нищо повече от една измама, която ще ви излезе доста скъпичко.

Той помълча известно време. Сетне кимна и се изправи. Елегантният му костюм беше нашарен от потни гънки.

— Никога не се захващайте с политика, сеньор Хаклит. Вие сте неспасяем идеалист. Двайсетте години на върховния пост ме научиха, че народът се управлява по-лесно с измами, а истината остава на втори план. Въпреки всичко ви благодаря и се надявам съвсем скоро да получа готовия проект.

Вадос ми протегна ръка, осъзнавайки чак в последния момент, че все още държи миниатюрното разпятие. Понечи да го прибере, но забеляза погледа ми върху него и го вдигна в разтворената си длан.

— Вярващ ли сте?

Поклатих глава.

El Presidente стисна крехката сребърна фигурка в шепа.

— Знаете ли, завиждам ви. Понякога е дяволски трудно да бъдеш едновременно добър католик и добър управник.

— Бих казал, че е невъзможно. Държавата се занимава с настоящите проблеми на своите граждани, докато религията се грижи за пребиваването ни в отвъдния свят. Двете неща твърде често влизат в противоречие.

— И все пак това е идеалът, към който се стремим — той въздъхна някак мъчително. — Християнско правителство за една християнска общност и почти всички се уповават искрено… Уважаеми сеньор, трябва да ми гостувате на обяд в Президентския дом. Напоследък много рядко се срещам с чужденци, чиито лични интереси не са свързани с моя начин да ръководя тази страна. При мен идват банкери, с които обсъждам нови заеми, представители на петролни компании, настояващи за по-изгодни данъци, търговци, заинтригувани от нашия пазар, и кой ли още не. Ех, ако нещата бяха поели в друга посока… Но аз ви губя времето с празни приказки. Hasta la vista!

Вождът пусна разпятието в джоба, раздруса протегнатата ми десница и пак се наведе над картата на своето отроче.