Джон Брънър
Град върху шахматна дъска (29)

XXIX

Mierda!^[1] Тази вечер не можех да си намеря място. Слязох в бара, но дори и там не успях да се отпусна. Накрая реших да изляза и да се поразходя, звездите грееха особено ярко, отнякъде полъхваше лек ветрец.

Докато вървях, се сетих за моя съсед по кресло в самолета, с който бяхме пристигнали от Флорида — същия, дето с еднакъв ентусиазъм бе демонстрирал европейския си акцент и любовта към своята втора родина. Преди малко, плащайки сметката в ресторанта, случайно се натъкнах на визитната му картичка. Казваше се Флаурс. По време на краткия ни разговор си бях помислил, че зная за неговия град далеч повече, отколкото той самият, въпреки че никога не бях идвал насам. Да, така беше.

Какво наистина знаех? Изобщо и по-конкретно? Бих ли могъл тогава да различа със сигурност, че мъжът в спортна италианска кола е поддръжник на „Гражданите на Вадос“, а нещастникът със сбръчкано лице и смесена кръв, който пали свещичка и се кръсти пред скромния параклис до пазара, му е принципен враг? Как да разбера, че старицата, която накуцва по озарения от нощни светлини тротоар, притиснала към гърдите си спящото момченце, вероятно се безпокои повечко за здравето на домашните животни, отколкото за детето — понеже един закъсал малчуган все още е способен да проси, пък болното добиче не става за нищо.

Боже, каква бездна се таеше тук за всички смелчаци, посветили силите си да опознават и изучават Негово величество човешкото същество!

Историята, разбира се, помни куп примери, когато диктатори и демагози са се възползвали от подобни методи. Само че всички те са били аматьори, емпиристи и липсата на достатъчни познания ги е довела до неизбежния крах. Няма начин да управляваш хората напълно (човекът е инат, ако употребим любимия израз на Мария Посадор). Всъщност това би означавало да разполагаш както с власт върху ежедневните неща — условията на живот, правото да крачат свободно по улицата, дори да нарушават законите и предписанията, — така и върху някои на пръв поглед незабележими подробности: техните предразсъдъци, страховете, вярата и омразата.

Идеята за извеждането на математическа формула по аналогия със средствата, които ползвах всеки ден, за да обобщавам поведенческите навици на огромни маси, ми бе хрумнала съвсем случайно. Сега обаче ми се струваше, че наистина съм близо до такова откритие. То се знае, ad gloriam^[2].

Да предположим, че след като привърша тук, се прехвърля на работа към Питермарицбургския обект. Говоря за строежа на една от най-грандиозните пътни магистрали в Африка. По време на проектирането ще трябва да се съобразявам с локалната мрежа и, което е по-важно, да създам действително подходящи условия за нейното използване както от blankes, тъй и от nie-blankes^[3]. Е, не искаха ли от мен същото и във Вадос? Да имам предвид местната обстановка…

Защо въобще позволих да ме забъркат в тази история? Проблемът по същество не засягаше уличното движение, отнасяйки се по-скоро до комбинация от правни и политически ежби. Някой главуч бе сметнал, че ще ги реши чрез реконструкция на пътищата. Отчаяно жадувах да повярвам, че бях дал най-доброто от себе си. Но фактът си оставаше факт: така и не успях да приключа с моята задача. Вместо това свърших мръсната работа на други хора, които нямаха необходимата професионална квалификация да го сторят сами.

Пак хубаво, че бях чужденец. Можех спокойно да напусна Сиудад де Вадос с неговите неизчерпаеми спорове между националистите и Гражданската партия, между пришълци отвън и агуасулци, между el Presidente и Диас, а щом резултатите излязат наяве, нищо чудно да се окаже, че съм сътворил прецедент.

В учебниците естествено имаше немалко сродни примери — приносът на барон Осман в Париж, прочистването на бедняшките квартали край Сейнт Джилс в Лондон, — когато модернизацията на улиците и събарянето на старите сгради са били използвани, за да бъдат премахнати някои развъдници на престъпността и порока. Но все пак главната цел там е била благоустройство на града. Да се извърши обаче принудителна социална промяна, като се измени балансът между факторите, които водят до калпави условия — това беше много по-трудно и различно. Съвсем различно.

Боже мили, та аз бях съвършено прав!

От няколко минути се носех, потънал в мисли, без да усещам накъде вървя. Спрях внезапно и влюбената двойка, крачеща отзад, се блъсна в гърба ми. Извиних се, сторих им път и продължих разходката, повтаряйки си едва чуто: „Ами да, прав бях!“

Случва се понякога да стискаш знанието в шепа и нито веднъж да не го впрегнеш, дали защото не си в състояние да го оцениш, или понеже то не значи нищо за теб. Надявах се, че при мен важи второто.

Дявол да го вземе, току-що бях осъзнал, че притежавам сила, за която дори не съм подозирал.

Заех се да преговарям откритието си стъпка по стъпка. Казах си: „Я погледни нещата под този ъгъл. На някого тук, във Вадос, столицата на най-управляваната държава в света, му е хрумнала идеята да използва страничните ефекти от твоята работа, за да осъществи социални промени в желаната от него посока. Умникът нямал нужните качества да се справи сам, но знаел как точно да действа — достатъчно било да сложи ръка върху сигурен специалист, също както ти прибягваш до помощта на логаритмичните таблици.“

След успешния завършек остава най-лесното: формулата да бъде копирана и необходимото познание се получава даром.

Спомних си историята с един майстор по регулиране на движението в големите сгради, почти предшественик на нашего брата. Той придобил известност в своята област, когато му възложили да подобри връзките между приземния и горните етажи в някакъв небостъргач, чието фоайе било задръстено от влизащи и излизащи хора, а асансьорите направо изнемогвали. Просто се чувало как веригите им стенат от претоварване.

Човекът се запознал подробно с обстановката и препоръчал да поставят долу информационно гише. Ловко, уважаеми господа! Резултатът — гостите забавяли ход, някои спирали на гишето, други пък се колебаели дали да го сторят. Във всеки случай от този миг стълпотворението намаляло дотам, че всички асансьори да функционират спокойно.

Това беше по моите сили. Например в Южна Африка омразата, насадена от апартейда, тлее непрестанно под повърхността. Да речем, че замисля железопътна станция, в която се пресичат два потока от пасажери, без да разполагат с никакъв по-удобен достъп до перона, чакалните или ресторанта. Необходимо е само внимателно да планирам и точно да преценя степента на раздразнение, така че то да не надхвърля нормалната човешка поносимост през някой горещ ден в пиковия час, когато хората се завръщат изморени от работа. Инак ще бъде достатъчен един по-остър сблъсък в гмежта и — взрив!

Ами ако и създателите на Сиудад де Вадос са следвали същия път на разсъждения? Те, разбира се, не са имали нужната информация по въпроса. Едва ли биха успели да предвидят, че Фернандо Сигейрас ще се окаже толкова непреклонен, а Фелипе Мендоса ще се прочуе далеч извън пределите и езиковата сфера на страната, или пък на стари години съдията Ромеро ще стане некомпетентен особняк.

Но можеха да предположат, че лишените от вода селяни ще се насочат към града. Можеха да очакват и това, че между местните жители и богатите имигранти постепенно ще възникне търкане. И още много други горещи точки, за които не са се досетили. Дори не са ги разисквали. Защото не са знаели каква сила държат в ръцете си.

За разлика от тях аз знаех, обаче бях позволил да ме използват. Накараха ме да следвам предварително начертани ходове като… пешка върху черно-бялата дъска.

Озовах се в началото на многолюдно сборище и се огледах, за да видя накъде да продължа. Неусетно бях стигнал до Пласа дел Оесте и точно пред мен светна залата, където се провеждаше годишният шампионат. Разлепените наоколо плакати обявяваха, че тази вечер ще се състоят финалите на регионалния подбор в Сиудад де Вадос — част от общонационалното първенство. Единият от играчите бе Пабло Гарсия.

Заслушах се в развълнуваните реплики на хората и установих, че повечето бяха дошли с надежда да зърнат гросмайстора, понеже телевизията не работеше.

Тласкан от неясен вътрешен порив, започнах да си пробивам път през тълпата към касите. Фоайето беше претъпкано с посетители, които бързаха да заемат своите места. Девойката на гише № 5 поклати усмихнато глава.

— Сеньорът очевидно е чужденец, иначе щеше да знае, че всички билети са продадени още преди два дни.

Тя се обърна да потвърди нечия резервация, а аз си тръгнах, като се чудех какво ме накара да измина целия този маршрут. Та нали едно от нещата, дето ми навяваха най-голяма досада, бе да прекарам вечерта в следене на шахматна партия!

Изглежда, че повечето тук не споделяха моите вкусове. Едва успях да сляза по стълбището, по което се катереше шумна група ученици, размахващи отдалеч билетите си.

Внезапно зави сирена. Сякаш по команда се появиха дузина полицаи, изтикаха запалянковците на тротоара и разчистиха улицата. Някакъв офицер ме позна тъкмо в мига, когато се готвеше да ме блъсне назад към тълпата, и ме помоли учтиво да се дръпна от входа. Подчиних се, в същото време наблизо спря колата на el Presidente.

Отнякъде дотича дребен, спретнат мъж с вечерен костюм — вероятно управителят на залата, — следван от стройна дама. Тя беше облечена в дълга рокля със стилизирана брошка под формата на шахматна фигура. Двамата посрещнаха почтително Вадос и жена му, които вече слизаха от автомобила. Семейството се усмихна, поклони се на ръкопляскащото множество и пое към вратата.

Минавайки край мен, Негово превъзходителство ме зърна случайно.

— Сеньор Хаклит! — възкликна той и се закова. — Не можахте ли да си намерите билет?

Признах, че е така.

— Но това няма значение — добавих. — Просто се разхождах насам и идеята ми хрумна в последния момент…

— Напротив, има огромно значение! — поправи ме ентусиазиран вождът. — Казаха ми, че сте приключили с работата и скоро ще ни напускате. Ей Богу, немислимо е да си тръгнете, без да се запознаете с едно от най-интересните явления в нашата страна — шахматните турнири! — Той се извърна към дребния управител, следващ го по петите. — Поставете допълнително кресло в правителствената ложа! Бойд Хаклит е мой гост.

Проклех наум великодушието на този човек, ала комай липсваше място за отстъпление. Глухо измърморих някакви благодарности и се присъединих към процесията.

Ложата бе широка, от нея се откриваше чудесна гледка към четирите маси, където няколко секунданти вече проверяваха часовниците. Но въпреки това появата ми би могла да създаде известни затруднения. Понеже освен el Presidente, неговата съпруга, спретнатия мъж и жената с брошката (която се оказа организационен секретар на градската шахматна федерация), тук видях също Диас, дошъл по-рано.

Министърът се изправи, здрависа се с Вадос и една светкавица от дъното на помещението запечата тоя миг върху фотографския филм. Зрителите се надигнаха с възторжени ръкопляскания, заглушени от мелодията на националния химн — на запис, предполагам, защото нямаше достатъчно пространство за цял оркестър.

Ето че заеха местата си и предишните победители в шампионата. Последен се появи Гарсия, който кимаше усмихнат, докато множеството го аплодираше гръмко. Сетне главният съдия даде знак за тишина и партиите почнаха.

За любителите в залата не бе трудно да следят развоя на събитията. Някои носеха театрални бинокли, други наблюдаваха огромните светлинни табла, общо четири на брой, върху които се повтаряше всеки ход. Спомних си, че от външната страна на сградата бяха монтирани подобни правоъгълници, и едва сега осъзнах с каква цел.

В началото все още изпитвах известно вълнение заради възможността да присъствам на финалите. Но постепенно — най-вече когато играчите потънаха в продължително мълчание — взе да ме наляга скука.

Погледнах крадешком към сеньора Вадос. Тя седеше недалеч от мен, а на лицето й бе изписано безмерно спокойствие, което ме караше да мисля, че е усъвършенствала толкова полезното за обществени фигури умение да се изключва.

Хвърлих око и към Диас, питайки се какво ли става тази вечер в неговия мрачен мозък. Сигурно се чувстваше доста неудобно в компанията на вожда, след като си беше позволил да противоречи открито на нарежданията за Ангърс. И наистина скоро мярнах, че мускулите върху опакото на яките му ръце се свиват и разпускат и от време на време той извръщаше врат, за да види Вадос.

Самият el Presidente изглеждаше напълно погълнат от играта.

Внезапно избухнаха бурни ръкопляскания (които уредниците така и не успяха да потушат), последвани от възмутено шъткане. Забелязах, че Пабло Гарсия се обляга назад с доволен израз, докато неговият противник се чеше толкова усилено, че замалко да се скалпира.

Хм, вероятно някой особено умен ход. Но в момента бях заинтересуван далеч повече от публиката, а не от срещите. Що за хора бяха тия агуасулски запалянковци? На пръв поглед присъстваха представители на всички прослойки. Зърнах дори някакъв мъжага с износена работническа риза, който разиграваше партията на шампиона върху сгъваемо табло — може би от дъното на залата липсваше пряка видимост. През две места от него една жена плетеше и жвакаше дъвка, без да изпуска от очи състезателите. По-нататък се кокореха цял клас 10-12-годишни дечурлига в пъстри дрехи.

Точно срещу нас, в ложите отсреща, откъдето се разкриваше чудесна гледка към централната маса (тази на Гарсия естествено!), мъжете носеха фракове, а пък дамите — рокли с ниско изрязани деколтета. С други думи, напомняха ми по-скоро зрители в операта, отколкото запалянковци на шахматен турнир. Да, тук се бяха събрали както blankes, така и nie-blankes…

Какво беше това, последното? Успях да доловя мисълта миг преди да се изгуби и я върнах обратно от подсъзнанието. Май започвах да виждам нещата подобно на древната персийска игра: делях людете на бели и черни. Сякаш бях сбъркал държавата.

Огледах се отново, плъзнах око по блестящите светлини върху тавана и неволно потреперих. Още съвпадения. Естебан Диас например седеше отдясно на Вадос и преобладаващата част от публиката на същата страна включваше индианци или мулати. Е, разбира се, забелязах и много европейски лица, ала все пак хората с тъмна кожа образуваха по-плътни групи. Ситуацията в другата половина на залата беше съвсем различна — там мургавите бяха голяма рядкост сред редовете белолики.

За първи път бях открил този странен феномен в деня след пристигането ми, но въобще не му отдадох значение. Припомних си почти осезаемо колко изолиран се чувствах между тъмнокожата тълпа на Пласа дел Сур. Тогава слушах песента на уличния певец, опитващ се да събере достатъчно средства, за да плати глобата на Тесол. Може би и по-късно бях виждал подобно обособяване, приемайки го автоматично за нещо естествено.

Сега вече не се съмнявах, че двете противникови страни — вкопчени върху квадратите на града в една игра, далеч по-смъртоносна от шахмата — бяха разделени, както фигурите, на черни и бели.