Джон Брънър
Град върху шахматна дъска (11)

XI

Въпреки смъртта на Гуереро el Presidente не възнамеряваше да отлага градинското увеселение. Ангърс ми каза, че общественият ентусиазъм, предизвикан от победата на местния шампион по шахмат на Карибския турнир, бил толкова силен, колкото и гневът от гибелта на боса. Затова накрая решили да организират приема независимо от трагичния инцидент.

Преди няколко дни бях получил чудесната възможност да разгледам нощния град отвисоко, когато се носехме към Радио-телевизионния център. Ето че днес на път за Президентския дом имах втори такъв шанс — сега вече по светло. За самия Вадос да се любува на столицата отгоре беше обикновено всекидневие — къщата му бе разположена на място, което разкриваше великолепна панорама към долината.

Домът се оказа голяма бяла постройка, издигаща се върху планинския склон, с една страна, обърната по посока на летището, докато фасадата й гледаше право към града. Както приближавах външната порта, на хоризонта се спусна някакъв самолет от Карибските аеролинии, но шумът от двигателите му прозвуча като шепот.

Веднага щом стигнах вратата, застаналите на пост полицаи в летни униформи взеха за почест с пушките си. Зачудих се на какво дължа този ритуал, с който бяха удостоени и колите пред мен. После осъзнах, че в тях се возеха висши офицери от тукашната армия, облечени в достатъчно ярки костюми, за да привлекат всеобщото внимание.

Спрях пред бариерата и показах моята покана на най-близкия часовой. Той махна с ръка на другаря си, сетне ми даде знак да продължавам. Подкарах автомобила по вътрешната алея.

Ливадата пред къщата бе поне сто квадратни ярда и върху нея бяха подредени маси с платнени навеси. От трите страни пъстрееше благоуханна цветна градина, издигната на няколко тераси. По средата й видях фонтан с разкошна украса и точно срещу него — лек павилион, където военен духов оркестър свиреше валсове. В противоположния край пък забелязах пергола^[1], а зад нея започваше нова алея, скрита от сенките на дървета. Присъстващите наброяваха най-малко четиристотин души.

Един полицай ми даде знак да паркирам върху твърдата настилка на корта непосредствено зад къщата, друг ме насочи по пътеката към ливадата. При стълбите стояха на пост още две ченгета, които любезно проверяваха за втори път поканите и отбелязваха пристигащите хора в предварително приготвен списък. Този, който хвърли око на моята покана, ме погледна изпитателно, сякаш се опитваше да запомни чертите на потенциален убиец.

Отначало не зърнах нито едно познато лице. До мен спря сервитьор, за да ми предложи поднос с най-разнообразни искрящи напитки. Взех нещо с многообещаващ вид, избрах от съседната табла подходящ сандвич и закрачих бавно по тревата, като се мъчех да прикрия досадата си. Отсега предчувствах, че празненството ще е твърде официално, та да ми допадне.

Щом приключих с първия оглед, стигнах до извода, че гостите се числяха все към каймака на Сиудад де Вадос. Женската половина, колкото и странно да звучи, съвсем не държеше първенство по пъстроцветност на багрите — роклите бяха предимно в пастелни тонове, някои с доста опростена кройка. За разлика от тях висшето офицерство образуваше група, която наподобяваше колония от пеперуди. Бледозелените армейски униформи бяха богато украсени с червено и златно, върху белите флотски куртки грееха еполети, а пък летците се перчеха в небесносини кители, обсипани от сребро и бронз.

Най-сетне зърнах първата позната физиономия — принадлежеше на мъж със загрижен вид, заобиколен от малобройно обкръжение, което включваше три изумително красиви жени. Това бе Мигел Домингес, адвокатът.

Присъствието му ме озадачи, ала така и не успях да му отделя нужното време, защото някой ме повика на английски. Обърнах се и установих, че току-що е пристигнал Доналд Ангърс заедно със Сейксас, придружени най-вероятно от съпругите си. Слабото, ъгловато тяло на Ангърс създаваше комичен контраст с добре охраненото туловище на финансиста.

Последният ме поздрави шумно, тупна ме с едрата си лапа по гърба и ми предложи една от неговите черни бразилски пури. Доналд изчака търпеливо оня да ми се порадва, след което ме представи на жена си — руса англичанка с анемично лице, облечена в твърде скъпа, но съвсем неподходяща рокля. Забелязах, че все поглеждаше крадешком към сеньора Сейксас, която по ръст почти можеше да съперничи със своя мъж, имаше огромен трептящ бюст и възпълнички бели ръце с нанизани върху тях гривни. Е, това хич не й пречеше да се движи с грациозността на бивша танцьорка.

Заговорихме, разбира се, за смъртта на Гуереро. Финансовият началник ни заобяснява надълго и нашироко как точно трябвало да се постъпи със Сам Франсис, докато половинката му трепереше от зле прикрито вълнение, а госпожа Ангърс явно се колебаеше дали да изрази гласно мислите си.

По средата на едно изречение Доналд изведнъж вдигна десница, посочи с драматичен жест стълбите, после се шляпна по челото и се завъртя назад, сякаш искаше да се изплюе.

По стъпалата се спускаха двама възрастни сивокоси гости, които ужасно си приличаха. Единият от тях (навярно по-старият), изглежда, се радваше на всеобща признателност, понеже се кланяше непрестанно на всички страни. Когато излезе на ливадата, незабавно бе заобиколен от група приятели.

— Това вече е прекалено! — възкликна намръщен шефът на пътния отдел. — Скоро Вадос сам ще си подложи крак с тези доброжелателни маниери!

— Ама той е много известен, скъпи — укори го тихо жена му.

— Известен или не, няма значение — отвърна Ангърс. — Въпросът е в принципа. Не ми се вижда никак правилно, като се вземе предвид положението напоследък.

Не бях предполагал, че мога да чуя дори един упрек от страна на англичанина към неговия любим президент.

— Простете невежеството ми — намесих се на свой ред. — За кого всъщност говорите?

— За господина, който пристигна току-що. Името му е Фелипе Мендоса. Той е писател — някои го наричат латиноамериканския Уилям Фокнър. Любимата тема в многобройните му романи е животът на селяните. Лично аз не мога да чета такива истории. Но този човек се възползва от репутацията си, за да публикува цинични статии против правителството, а само преди два дни нападна Сейксас по най-подъл начин.

— Фелипе наистина е свестен автор — вметна съпругата му с неочакван плам в гласа.

— Ха! — извика финансистът, хвърляйки гневен поглед към Мендоса. — Клеветата си е клевета, независимо дали е написана добре или зле. Днес няма да се сдържа и ще пошушна на Вадос какво мисля, задето го е поканил тук… — Той млъкна, забелязал предупредителния жест на жена си.

— Прав си, разбира се — кимна Ангърс, не толкова да се съгласи със Сейксас, колкото да изкаже неприязънта си към прозаика. — Никога нямаше да отпечатат неговите драсканици, ако собственият му брат не беше главен редактор на „Тиемпо“.

— Става дума за сеньора, който поразително прилича на него, нали?

— Точно така. Казва се Кристофоро. Фелипе, Кристофоро и още един тип на име Педро Муриета (той пък финансира публикуването на книгите от тоя уж Фокнър) са нещо като литературни диктатори в страната, което си е жив позор. Ами да, вкусовете им направо граничат… граничат с порнографията…

Откъм стълбите се разнесе вик. Успях да различа едва няколко думи, но предполагам, че целият смисъл на фразата бе: „Тихо, защото идва президентът!“ Изведнъж над двора се възцари тишина, оркестърът засвири туш, а край вратата на дома настъпи суматоха.

Ето че на верандата се появи самият Вадос, следван от красивата си тъмнокоса съпруга и от някакъв човек с очила и нервно изражение. Той се отличаваше с ужасно неподходяща вратовръзка плюс сресана набързо, като от пръсти, коса.

Избухнаха шумни ръкопляскания. Доналд Ангърс, Сейксас и жените им се присъединиха не без ентусиазъм. Овациите продължаваха, докато малката група стигна площадката долу, после el Presidente любезно стори път на своя нервен придружител. Мъжът се поклони, премига от яркото слънце и се усмихна извинително.

— Това е Пабло Гарсия — прошепна Ангърс, докосвайки ме с рамо. — Нашият шампион по шахмат.

Каза го с такава гордост, сякаш ставаше въпрос за нов Капабланка. Сетне домакинът се спусна по стълбите и заедно с Гарсия и жена си се настани в трите меки кресла, които изникнаха неочаквано до стената, където свършваше тревният килим.

— Е, дойде време за обиколката — въздъхна отегчен англичанинът.

Погледнах го учудено, но после забелязах, че присъстващите се бяха подредили в кръг, който се въртеше в посока, обратна на часовниковата стрелка. Заставайки пред Вадос, поредният посетител се покланяше, а Негово превъзходителство му отвръщаше с усмивка и кимване. Ако някои гости се радваха на особена привилегия, той ги повикваше, за да размени няколко думички с тях. Мъж в тъмен костюм (вероятно доверен секретар) бе застанал зад него и от време на време му прошепваше информация на ухото.

Когато дойде моят ред — веднага след Ангърс и Сейксас, — човекът отново се наведе да пошушне нещо. Президентът ми направи знак да се приближа. Извиних се на спътниците си и пристъпих напред.

— Сеньор Хаклит, радвам се, че ми се удаде случай да се запознаем — произнесе Вадос на великолепен, лишен от какъвто и да било акцент английски. — Естествено вече имах възможност да ви гледам по телевизията. Ала то не е същото, както да се срещнем лично.

— За разлика от вас аз извадих по-добър късмет — отвърнах. — Видях ви в компанията на вашата очарователна съпруга онзи ден на Пласа дел Норте. — При тая фраза се поклоних леко към сеньора Вадос, която действително беше необичайно красива. Изглежда обаче, че не говореше english, понеже не ми обърна внимание.

— Ах, това е по-скоро мимолетна среща, а не истинско запознанство — възрази el Presidente.

— Но аз се запознах по-отблизо със Сиудад де Вадос — продължих в церемониалния тон. — И трябва да призная, че съм дълбоко впечатлен от него.

— Да, казахте го и по телевизията — домакинът се усмихна. — За мен винаги е удоволствие да го чуя дори след толкова години. Знаете ли, гледам на тази столица като на мое дете. Да основеш град е много повече, отколкото да създадеш син, защото синът е само една личност, докато градът е най-чудесното потомство, на което може да се радва някой мъж. — Хуан Вадос въздъхна съвсем неочаквано. — Е, също като децата понякога и той не израства такъв, какъвто бихме желали. Както и да е, сега не е моментът за подобни разговори — не бих искал да си загубите времето в обсъждане на професионални проблеми. Надявам се, че престоят ви в Агуасул ще бъде приятен. Всичко хубаво.

Негово превъзходителство кимна леко, а аз избъбрих в речитатив: „Señor Presidente… Señora…“, след което отстъпих. Накрая нарочно прибавих името на Гарсия, понеже дребничкият шахматист с нервни движения очевидно се чувстваше неудобно. Но веднага щом го споменах, лицето му просветна сякаш запалена лампа и той ме изпрати с толкоз ентусиазиран поглед, че ми заприлича на малко дете, току-що получило любимия си шоколад.

— Беше ви оказана голяма чест, драги господине — произнесе нечий познат глас зад мен, когато отново заех своето място в процесията. Исабела Кортес тъкмо минаваше край президента, хванала под ръка около 60-годишен изискан на вид мъж, който обаче носеше старомодно пенсне. Побързах да изразя съгласието си.

Все пак се радвах на неочакваната среща, защото един въпрос не ми даваше покой през цялото време — въпросът за използването на подсъзнателното възприятие.

— Леон — обърна се Кортес към своя кавалер, — това е Бойд Хаклит, когото сигурно си видял в нашето предаване по телевизията. Моят съпруг, сеньор — професор в катедрата по социология при тукашния университет.

Ученият ме награди с разсеяна, но иначе лъчезарна усмивка. Той стисна топло ръката ми, после погледна смутен жена си, а тя се развесели и каза:

— Моля да му простите, понеже неговият английски е доста по-лош от обичайното в тези среди. Просто езиците не му вървят.

— Тогава да минем на испански — предложих аз, защото, изглежда, тъкмо това очакваха от мен. Сега дамата обясни на мъжа кой точно съм. Още преди да завърши, професорът сграбчи за втори път десницата ми и ме увери, че е безкрайно щастлив да се срещне с мен.

— Предполагам, че познавате съвсем малко от присъстващите? — попита сеньора Исабела.

Кимнах. Така си беше.

— Ако желаете, да оставим безумната въртележка тук и да спрем при масите с напитките. Оттам ще ви покажа някои местни забележителности. Впрочем искам пак да ви благодаря за чудесното интервю в програмата онази вечер.

— За мене посещението в Радио-телевизионния център беше много интересно — отвърнах предпазливо.

Вече разговаряхме на испански, за да може да участва и професорът, но аз все не намирах подходяща възможност да задам въпроса, който ме мъчеше. Пък и не знаех дали ще смогна да го формулирам достатъчно умело на чужд език.

Един сервитьор спря и ни поднесе широка табла с алкохол веднага щом напуснахме гъмжилото. Усмихвайки се отново, Леон Кортес вдигна чашата си към мен.

— За успешния завършек на вашата сложна задача, сеньор! — предложи тост той.

— Ако нямате нищо против — отбелязах любезно, — с радост ще пия за същото.

Двамата сръбнахме по глътка, после Исабела се наведе и започна да ми шепне имената на присъстващите знаменитости.

— Ето там, виждате ли, седи генерал Молинас. — За мое облекчение тя пак се върна към английски език. — Той е… ох, как беше думата… човекът, който управлява нашите армии.

— Министър на войната? — подсказах аз, а дамата се засмя.

— О, уважаеми Хаклит, ние отдавна не водим никакви войни! Не, той е… ах, да, сетих се — главнокомандващ. До него (вече го познавате) Алехандро Майор, министърът на информацията и комуникациите, беседва със сеньор Диас, завеждащ вътрешните работи.

Този път надигнах заинтригувано глава. Диас бе едър, тромав мъж от типа, наричан тук hombrazo — с огромни крайници и костеливо лице, разкриващо недвусмислено близката му родствена връзка с индианските предци. Носеше добре ушит летен костюм, който обаче му стоеше като раздърпан чувал, и при разговор размахваше ръце, та неговите събеседници се държаха малко по-назад. Един от заобикалящите го бе Мигел Домингес.

— А там, непосредствено до адвоката Домингес, виждате друг министър — високият човек с очилата е Гонсалес от съдебния секретариат. По-нататък е сеньор Касталдо, заместник-министър на вътрешните работи и доста близък приятел на Диас, то се знае… Предполагам, че присъстват повечето шефове от правителството. Да, ето го и директора на здравния отдел доктор Руис.

Бе дребен на ръст мъж с развълнувано изражение. В момента бъбреше с Колдуел, с когото вече се бях срещал в кабинета на Доналд Ангърс.

— Трябва да ви призная, че дори аз не познавам всички гости — заоправдава се сеньора Кортес, сякаш очаквах от нея изчерпателна справка. — Виждам, че са поканени някои от по-изтъкнатите ни бизнесмени. Например брюнетът, който разговаря с Андрес Лукас, се нарича Арио — често ще забелязвате това име, изписано над най-големите магазини в града.

Лукас носеше траурно облекло и очевидно се стараеше да покаже, че е дошъл на градинското увеселение единствено от чувство за дълг към президента. Почти не обърнах внимание на богаташа Арио, главата ми се бе завъртяла от толкова много нова информация.

Сеньора Кортес се оглеждаше за поредната жертва, към която да привлече моя милост, и аз реших, че е настъпил подходящият момент да я прекъсна.

— Ами кой е Пабло Гарсия? — запитах. — Искам да кажа, извън интересите му към шахмата.

— О, той е само шампион и нищо повече. Преди, ако не ме лъже паметта, е работил като даскал по математика в някакво затънтено училище из Пуерто Хоакин, ала сега е директор на Националния лицей за шах тук във Вадос.

— В Република Агуасул наистина гледате съвсем сериозно на тази игра, нали? — осведомих се с подобаваща учтивост.

Професор Кортес каза нещо на жена си, което не успях да доловя, но комай беше чул последните ми думи, понеже се извърна към мен.

— Че защо да не я вземаме на сериозно, сеньор? Много по-приятна е от вашия футбол и бейзбол, не смятате ли? Тя обучава ума на вътрешна дисциплина, така че мисълта винаги да предхожда действието. Освен това е твърде интересна и стимулираща.

— Вие самият играете ли? — полюбопитствах аз, а Исабела Кортес ми обясни, че преди десетина години мъжът й стигнал до финалите на местния шампионат. Тук професорът си придаде скромен вид.

Изказах по съответния начин своето възхищение и поех поредната напитка от най-близкия поднос.

Тъй като ученият пак се бе присъединил към разговора, налагаше се да продължавам на испански. Премислих следващите няколко изречения.

— Беше ми много интересно да посетя Радио-телевизионния център на Агуасул — подех отново темата. — Особено когато научих, че министър от сегашното правителство отговаря за… за предаванията.

— Абсолютно правилно! — кимна с ентусиазъм Кортес. — Напълно поддържам доктор Майор в неговия възглед, че телевизията е един от най-полезните лостове на съвременната държава. Ето например… — той махна с ръка към жена си да не го прекъсва — да вземем вашата задача. Съществуват ред подробности, неудобни за публикация, но въпреки това хората би трябвало да ги знаят. Ще ме извиниш, Белита, обаче разбираш не по-зле от мен, че ще си навлечем гнева на епископа, ако се опитаме да отпечатаме в „Либердад“ дори половината неща, дето показвате на малкия екран.

Той отново се обърна към мен:

— Вероятно си давате сметка колко сме разтревожени от натрапниците, които се заселват необезпокоявани от никого в нашия чудесен град. А и как иначе, щом ви повикахме тъкмо заради тях? Някои работи в отвратителните им жилища не подлежат на описание — чудовищни жестокости, аморални деяния, — все постъпки, присъщи за тези нещастни чеда на своята земя, откъснати от корените си и лишени от стабилизиращата сила на тяхното естествено културно обкръжение. Беше ми оказана честта да стана съветник в кметството и докато изпълнявах моите задължения, неведнъж посетих бордея под главната монорелсова станция, както и временните домове в покрайнините на Вадос. Там с инспекторите от отдела по хигиена сме присъствали на какви ли не безбожни сцени. Направо е невъзможно да се прецени опасността, идваща от подобен център на разложение вътре в самия град. От друга страна, ако същите тези хора останат да живеят в родната си среда, където са подложени на определен социален натиск — уважение към местния свещеник например или силата на вековната традиция, — те са далеч по-уравновесени, спазват морала и дори, бих казал, притежават известно достойнство.

Леон Кортес говореше авторитетно, а аз обмислях предпазливо моята следваща забележка. Предчувствах, че щях да получа информация по въпроса, който ме измъчваше, без даже да го задавам.

— И така да е, съмнявам се, че ще ви позволят да показвате разни нецензурни сцени по телевизията, също както и във вестниците.

— Вярно е, ако прибягваме до обичайния начин — съгласи се професорът. — Нашият преподобен епископ… Ах, ето го и него, тъкмо се чудех къде се е дянал. Но днес, разбира се, е църковен празник, нали? Сигурно е имал и други задължения… Та докъде бях стигнал? О, да. Попитаме ли епископа, той ще е на съвсем противоположно мнение. Обаче фактите по случая рано или късно щяха да станат достояние на широката публика и телевизионният екран е единственото възможно средство, за да бъде внушена истината на обществото. Затова ние сме избрали по-особена техника, известна като подсъзнателно възприятие. Тя представлява…

— Чувал съм за нея — прекъснах го, без да знам дали да се чувствам поласкан или обиден, задето толкова откровено ми бе признал, че се използва подобен метод.

Ученият се усмихна щастливо.

— Много е полезна! — възкликна той. — Наистина е много полезна!

Изведнъж бях завладян от убеждението, че пред мен стои действително чудесен човек. Представих си го как престъпва прага (може би отмята встрани някаква завеса) на една от бараките в покрайнините на Вадос и се изправя пред сцената с негъра и децата, която ми бе показала Мария Посадор. Помислих си, че професорът най-вероятно щеше да се нахвърли върху мъжа или да му изкрещи, съветвайки го например да си завърже воденичен камък на шията, а после да се удави в морето.

Сеньора Кортес ме погледна внимателно, сякаш обезпокоена от някои неприятни изводи, на които би ме навел разговорът с нейния съпруг. След това забеляза, че нямам намерение да отвръщам, и се намеси:

— Така е, ние наистина използваме телевизията с пропагандна цел, но само когато се отнася до най-важните въпроси. Както изтъкна Леон, в конкретния случай сме принудени да прибегнем до крайни мерки. И понеже не всички могат да отидат там и да се уверят с очите си, не ни остава друга алтернатива. У нас има немалко хора, които са готови да отрекат фактите и не биха се спрели пред нищо, за да попречат на правителството да намери най-вярното решение. За жалост дори сред присъстващите тук се срещат такива лица. Обаче el Presidente е необичайно толерантен човек.

— Да си призная, и аз видях разни неочаквани личности — побързах да се съглася. — Да речем, главния редактор на „Тиемпо“. Брат му — също.

— Познавате братята Мендоса? — учуди се Исабела Кортес. Поклатих глава. — Ах, просто сте чували за тях? Те са типично потвърждение на казаното току-що. Разбира се, сеньор Кристофоро е твърде популярен във Вадос, а пък Фелипе се радва дори на международна известност — е, не чак такава, каквато притежава гросмайстор Гарсия. Толкова по-зле, че никой от двамата не откри начин да предложи таланта си в услуга на нашия добър президент.

— Но защо е необходимо той да ги кани?

Тя сви рамене:

— Изглежда, за него е по-важно, че Фелипе Мендоса е прославил страната ни с книгите си и че брат му милее достатъчно за бъдещето на Сиудад де Вадос. Някои казват, че понеже съдбата го е лишила от възможността да има деца, президентът нарича своя рожба този град. Предполагам, всеки, който обича така всеотдайно хубавата ни столица, може да се радва на благоразположението му — дотогава, докато се старае да не му навреди.

— Правилно — кимна в потвърждение професорът. — Абсолютно правилно. Не зная дали ще ми повярвате, обаче той не пропуска дори Мария Посадор на подобни неполитически приеми. Струва ми се, че е поканена и днес, почти съм сигурен, защото мярнах името й в списъка. Но тя, разбира се, няма да дойде. — Леон ме погледна въпросително. — Чували ли сте за нея, сеньор?

— Даже се познаваме — рекох аз. — Вдовицата на последния съперник на Вадос.

Посивелите вежди на учения щръкнаха нагоре. Ала преди да отвори уста, жена му го чукна по ръката.

— Скъпи! — произнесе тихо Исабела.

Забелязах, че околните се отправяха през ливадата към къщата. Върху асфалтовата алея ни очакваха десетина реда столове, обърнати с лице към нас. Оркестърът бе оставил инструментите си, бляскави като коледни играчки. Няколко прислужници бяха донесли дълго цилиндрично руло от тежък плат и го разгъваха пред беседката.

— Ах, да, наистина — каза професорът, хвърли око на своя часовник и без повече обяснения тримата се присъединихме към общия поток.

Бяхме сред последните, които изкачиха стълбите, но креслата стояха така, че да осигуряват чудесна видимост към тревния простор. Докато изчаквахме опашката, за да заемем местата си, зърнах, че Вадос разговаря весело с Гарсия в средата на първия ред.

Долу прислужниците развиха докрай рулото, което се оказа огромно табло за шах с всичките му шейсет и четири квадрата. Веднага щом приключи тая операция, иззад дръвчетата около ливадата се появиха подредени в колонки хора.

Тези отляво имаха бели ризи и панталони, отдясно пък бяха облечени в черно. Предните осем от всеки отряд носеха обикновени, прилепнали по главите шапки, докато пристъпващите отзад се отличаваха с цилиндри, наподобяващи шахматни фигури. Разпознах коне, топове, офицери, а единствените жени в двете групи си бяха сложили малки позлатени корони. Последни излязоха царете, посрещнати от всеобщи ръкопляскания.

Междувременно участниците в спектакъла се подредиха върху разграфеното поле под ритъма на барабан, като преди туй се покланяха — двама по двама — към мястото, където седеше президентът.

Бях толкова изненадан от развоя на събитията, че щом най-после се съвзех и погледнах въпросително сеньора Кортес, всички фигури вече бяха застанали на изходните си позиции.

— Наистина ли не знаехте? — учуди се тя. — Това е най-голямата чест, която оказваме на нашите гросмайстори. Всяка финална партия на тукашния шампионат или победа зад граница се разиграва по същия начин пред най-отбрана публика. Сеньор Гарсия се радва за девети пореден път на този жест — великолепно постижение, не мислите ли? Но гледайте, започват.

При следващия удар на барабана една бяла пешка пристъпи бавно два квадрата напред. Нов удар и срещу нея скокна облечена в черно пешка. Атака плюс защита по дамската линия. Зрителите се настаниха удобно в креслата, приготвяйки се за продължителен сеанс. Аз обаче бях твърде развълнуван, за да се отпусна. Явно това беше най-невероятният шахматен двубой, на който присъствах. Разбира се, знаех за ексцентричните игри, провеждани от някои деспотични управници в Ориента като персийските шахове например. Там всяка изгубена фигура (тоест роб) била обезглавявана незабавно на място от палача. Виждал бях и в наши дни да се организират подобни зрелища — ех, не с такъв варварски финес — върху полета с размера на тенискортове. Обикновено играчите направляваха армиите си с мегафони. Но доколкото ми бе известно, тия прояви не се радваха на кой знае какво внимание. Те отнемаха доста време, пък и съществуваше рискът някой актьор да припадне като войник, изтощен от продължителните маршировки за поредния парад.

Ала драматизацията на шахматна среща чрез фигури, които се движеха прецизно по предварително заучен план, впечатляваше много повече от което и да било друго представление.