Джон Брънър
Град върху шахматна дъска (17)

XVII

Все още разглеждах с недоверие карикатурата, когато на вратата се почука и камериерката донесе сутрешната поща. Взех механично двете писма, разрязах пликовете и проучих съдържанието им.

Едното беше от мой близък приятел в Щатите, на когото бях обещал да пиша веднага щом пристигна. От второто извадих част от първата страница на „Тиемпо“ — същата като онази, която прочетох току-що, само че карикатурата бе оградена с червено и отдолу стоеше въпрос: „Е?“

— Хосе Далбан — промърморих аз. — Кой друг?

Далбан или не — трябваше да се сложи край на тая история. И то незабавно. Нямаше съмнение, че в „Тиемпо“ хич не се боят от съдебни процеси за клевета и обида въпреки наученото от Мария Посадор, че Сейксас се сдобил с правно разпореждане, в което на вестника се забранявало да повдига отново обвиненията за рушветчийство. Някой ще трябва да ми окаже и на мен подобна помощ. Още сега.

Пъхнах плика с изрезката в джоба си и тръгнах към отдела, за да потърся Ангърс. Съобщих му какво се е случило, измъкнах оградената в червен кръг карикатура, а после ударих с юмрук по бюрото.

— Ето! — викнах аз. — За такива неща има закон. Искам да предприемете необходимите мерки.

Англичанинът прехапа устни.

— Значи смятате, че зад всичко това стои Далбан, м-м? Звучи логично след заплахите, които ви беше отправил. Но на първо време най-добре ще е да поговорим с Лукас. Какво ще кажете, ако му звънна и го поканя на обяд?

Той взе плика, повъртя го в ръце, сетне огледа клеймото.

— Изпратено рано днес или снощи, на около половин миля от Пласа дел Сур — така поне ми се струва, съдейки по пощенския код. Най-вероятно е пуснато тази сутрин след излизането на вестниците.

Доналд вдигна вътрешния телефон и нареди на секретарката си да го свърже. Докато чаках, почувствах как първоначалният ми гняв постепенно изстива.

Лукас беше свободен, тъкмо привършвал със събиране на допълнителна информация по делото срещу Сам Франсис. В ресторанта на площада аз му разказах цялата история.

Накрая адвокатът ме прекъсна:

— Ясно, сеньор Хаклит. И двата случая могат да се характеризират като костелив орех — от юридическа гледна точка, разбира се. Братята Мендоса са изключително умели в практиката си да очернят някого, без да прекрачват границите на закона и по този начин да си навлекат гнева на правните институции. Но понеже вие не сте обикновен гражданин, а по-скоро почетен гост на нашето правителство, смятам, че бихме могли да обмислим евентуална атака. В най-лошия вариант ще се сдобием със съдебна забрана за споменаване на името ви, която стига да им запушим устата.

— И на това съм съгласен. Макар да не е достатъчно. Далбан също трябва да бъде притиснат. Ако излезе виновен, искам да си получи заслуженото. Вашата полиция не предприе нищичко, след като той ме заплаши… освен предложението за телохранител. От него се отказах, щом си спомних някои мои наблюдения за пазителите на реда в Агуасул.

Лукас драсна нещо в своя бележник.

— Ще направя необходимите проучвания, сеньор — успокои ме Андрес. — За никого не е тайна обаче, че всеки човек с по-големи финансови възможности е в състояние да… хм, обезкуражи ентусиазма на полицията във Вадос. Бизнесменът Далбан сигурно е един от тях. По съвпадение на обстоятелствата аз също се интересувам от действията му — очаквах дори да се намеси по-рано.

— Как точно да се намеси? — попита Ангърс.

— Навярно ще си спомните за глобата, която съдът наложи на Хуан Тесол? Досега тя не е заплатена, ако се изключат няколко стотачки, събрани от най-фанатичните му привърженици. Днес изтича обявеният 20-дневен срок от произнасянето на присъдата и мнозина си задават въпроса дали Тесол е ценен достатъчно от ония, които стоят зад партията, за да получи парите.

Доналд подсвирна:

— О, прав сте! Не го ли откупят, значи са се отказали от него — може би заради близките му връзки с Франсис. Лошата слава е заразно нещо.

— Като стана дума за тях двамата, Хуан несъмнено е не само по-калпавият, но и по-черният — отбеляза с мрачна усмивка Лукас. — Интересно ще ми е да видя кога ще се материализират тези хиляда доларос.

Лицето на англичанина придоби озадачен вид. Мина известно време, преди да реагира:

— Изглеждате ми прекалено уверен, че тъкмо Хосе Далбан е в дъното на цялата история. Какво влияние може да има той в „Тиемпо“ например? Все си мислех, че там се чува думата на Посадор.

Адвокатът вдигна рамене.

— Аз пък смятам, че тя е просто една… как се казваше? Примамка, точно така. Самият факт, че пристигна тук по покана на el Presidente, значително подрони авторитета й. Ако трябва да си отваряме очите за някого, това е именно Далбан.

Лукас внезапно се изправи.

— Извинете ме, мисля, че се поувлякохме в разговора. Бъдете спокоен, сеньор Хаклит — скоро ще решим успешно вашия лек проблем.

 

 

Той придвижи обещанието си с неочаквана бързина. На следващия ден заедно с кафето ми бяха поднесени два плика. Единият съдържаше съдебно разпореждане в моя полза, издадено от стария Ромеро, и малка бележка, където пишеше: „С почитания от Андрес Лукас;.“ В другия намерих сутрешния брой на „Тиемпо“.

Днес най-забележителната част от първата страница бе голямо бяло петно. В средата му се мъдреха факсимиле от официалното клеймо на цензурата и пояснение, че на това място трябвало да излезе публикация, която била в разрез с еди-коя си алинея от Закона за опазване на обществения ред.

Почувствах удовлетворение. Както по-късно узнах, рано тази сутрин след заповед от Ромеро полицията нахлула в печатницата на „Тиемпо“ и забранила пускането на нова статия с нападки срещу мен. Е, слава Богу!

Проучвайки останалите уводни материали във вестника, аз открих, че вчерашният делник е бил доста напрегнат за дъртия съдия. Снощи той издал още една заповед — за задържането на Хуан Тесол, който така и не успял да събере нужните средства. Нито Далбан, нито пък някой от съпартийците му, изглежда, си беше помръднал пръста за него.

С други думи тия хора хич не си поплюваха. Посрещаха с овации Тесол, докато ги омайваше със сладки приказки, но го изоставиха веднага щом положението стана твърде напечено.

На вътрешните страници забелязах поредното доказателство за сръчността на братята Мендоса, за която Лукас ми бе говорил вчера. И сега статията беше дело на Фелипе, подхванал любимата си тема за корупцията във финансовото министерство и за зле прикритите интереси на пътностроителните фирми. Името на Сейксас не се споменаваше пряко единствено поради юридическата забрана. Това не пречеше всички примери да му пасват като собствена риза, включително и лепкавият коктейл, с който се наливал в кабинета си. Последното ме накара да сбърча нос. Оказа се, че дори съдебният апарат не е достатъчна осигуровка срещу Мендоса. Навярно ме очакваха нови неприятности от същата посока.

Затова пък надеждите ми бяха отправени към друго място. Лукас спомена, че разследвал участието на Далбан в тази оплетена афера. Ако успееше, тогава можех да завърша необезпокояван своята работа. Да си призная честно, искаше ми се всичко да приключи по-скоро.

Отбелязах си, че трябва да се обадя при първа възможност на Андрес, за да му благодаря, и погълнах закуската със значително по-бодро настроение, отколкото преди двайсет и четири часа.

 

 

Във фоайето се натъкнах отново на Мария Посадор. Беше се надвесила със замислен вид над някаква шахматна задача, подредена върху масата, и местеше напред-назад една и съща пешка, сякаш няма представа как да постъпи с нея.

Защо, по дяволите, все киснеше в хотела, след като жилището й бе само на две крачки оттук? Харесваше й обстановката? Идваше заради компанията? Или го използваше като офис за работата си при националистите?

Приближих се.

— Сеньора Посадор! Трябва да говоря с вас.

— О’кей. Моля, уважаеми Хаклит — промърмори тя, без да вдига глава. После махна към едно от креслата с незапалената си цигара.

Седнах, наведох се бавно и подпрях лакти на колене.

— Не бих се изненадал, ако забравите вашето доброжелателство след всичко, което искам да ви кажа — подех аз. — Имате ли пръст в онова, дето „Тиемпо“ пише за мен?

Мария пусна пешката, с която си играеше, облегна се назад и кръстоса крака.

— Нямам никакъв пръст в политиката на този орган. Кой всъщност ви информира, че съм имала?

— Сам предположих. И все пак каква е връзката ви с вестника на Националната партия?

— Понякога давам пари на Кристофоро, това е.

Явно тя не извърташе. Поне доколкото можах да схвана, получих чистосърдечен отговор на моя въпрос. Сега се чувствах по-спокоен.

— Щом сте приятелка с братята Мендоса, може би ще ми обясните защо са се захванали с мен?

Известно време дамата мълча и ме разглежда. Накрая произнесе:

— Сеньор Хаклит, грешката ви е там, че преценявате „Тиемпо“ като обикновено новинарско издание. Да, ама то не е вестник. И не може да бъде, също както „Либердад“ не е такъв. Те са инструменти за манипулиране на общественото мнение. Нека го кажем тъй. „Либердад“ не е нищо повече от… от резервна гума на радиото и телевизията, той носи допълнителна тежест сред по-образованата и влиятелна част от нашия народ, която се явява и най-дейният фактор в държавата. От своя страна опозицията разполага само с всекидневника на Мендоса и с онова, което се предава на ухо. Едно от най-големите постижения на Вадос е, че съумя да съхрани доверието в пропагандните институции — нещо наистина трудно след близо 20-годишно управление. Хората са готови да махнат с ръка: „Не вярвам вече! Четох (или чух и видях) прекалено много лъжи.“ Не и в Агуасул, сеньор.

— Така не обяснявате положението.

— Напротив. Вие ангел ли сте, скъпи Хаклит?

— За какво намеквате?

— Е, сигурно няма да твърдите, че сте ангел. Въпреки това не си направихте труда да възразявате срещу начина, по който ви беше изобразила телевизията. В отговор „Тиемпо“ се опита да ви покаже в различна светлина — малко пресилена, но несъмнено по-близка до истината. Ние сме хора, склонни сме да грешим, често поради невежество. Съвсем естествено на вас не ви харесва, когато нещата се представят от друга гледна точка. Мисля, че в случая нямате вина. Съжалявам само, че и двамата не защитаваме една и съща идея.

— Ще го повторя навярно за стотен път — ядосах се аз. — Не желая да вземам ничия страна във вътрешните работи на Вадос. Аз съм човек, нает да помогне, ала да ме третирате като наемен убиец не е справедливо. Разбрахте ли?

— Независимо дали ще се съгласите или не — отвърна все така спокойно тя, — сега вие сте символ. По-добре си тръгнете, преди да сте приключили с вашата задача, отколкото да изгубите правото да решавате, а може би дори да бъдете унищожен от бедствието, което е неизбежно.

— Не сте ли прекалено сигурна, че предстои бедствие? — сопнах се. — И какво правят вашите приятели Мендоса, за да го избягнат? Nada razonable.^[1] По-точно ускоряват процеса на настъпването му. В неделя вечерта присъствах на бой с ножове — повод за свадата беше не друго, ами материалът в „Тиемпо“ срещу Алонсо Руис. Цяло щастие е, че досега не е станало нещо по-сериозно.

— Причината е в преждевременния финал на делото Сигейрас поради изчезването на адвоката Браун. Още тогава смятах, че ще бъде глупаво да се публикува подобна статия, но Фелипе настояваше. Както ви казах, нямам никакво влияние върху издателската политика на „Тиемпо“. Въпреки всичко съм дълбоко убедена, че Сиудад де Вадос се нуждае и от контрапропаганда.

— Така е, опозиционната преса има своя смисъл. Съгласен съм с вас. Това, което искам да знам, е защо се занимава с клюки и клевети?

— В зависимост от обстоятелствата тя трябва да бъде толкова крайна, колкото й позволява законът. Нито млякото, нито водата, драги сеньор, ще изкушат читателя да зареже силните напитки. Що се отнася до доктор Руис — неговият час вече удари. Все пак се радвам, че Фелипе не посмя да продължи в посоката, която беше поел. Инак днес улиците щяха да са запречени от барикади, а вас току-виж ви наръгали.

Мария сведе поглед към шахматната задача на дъската.

— Повярвайте ми, Хаклит, аз ви симпатизирам, нашите проблеми не са ваши проблеми, но те съществуват. Ние тук не можем да прекратим битките, които водим, понеже в тях е въвлечен въпреки желанието си и някакъв чужденец. Логично ли ви звучи? Ще се съгласите ли с тези доводи?

Вдигнах ръце.

— Ще ви призная едно, сеньора Посадор, вие умеете да убеждавате. Ала това не ми помага особено заради огъня, на който съм подложен. Последен въпрос — познат ли ви е човек на име Хосе Далбан?

Очите й се разшириха съвсем леко. Тя кимна отсечено.

— Тогава му предайте при следващата си среща, че ако само още веднъж се изправи пред мен, ще накарам да го ударят от толкоз много места, че няма да разбере какво става.

— Бихте ли обяснили по-точно?

— Хм, той знае. Досега дръзна да ме заплаши два пъти, при третия опит ще го заплюя в лицето. — Аз поех развълнувано въздух. — Ще ви призная и друго: допреди малко се колебаех кой от двама ви е отговорен за атаките против моя милост в „Тиемпо“. Приемам напълно вашите думи, обаче на неговите няма да повярвам дори да са дадени под клетва пред разпятието.

— Ще му кажа — обеща дамата, стараейки се да говори равнодушно. — Все пак, сеньор, струва ми се, че вземате прибързани решения. Смятам, че е така, защото сте свикнали да разсъждавате с обичайните си политически представи. Вие погрешно тълкувате като съвпадение приликата между нашето и разни други правителства. И ние разполагаме с президент, конгрес и кабинет, доста подобен на американския, но тия две партии — Националната плюс Гражданската — съществуват единствено във Вадос. Това може би ви е известно. Замисляли ли сте се обаче, че в Пуерто Хоакин обитават двойно повече хора оттук, а пък Куатровиентос и Астория Негра, взети заедно, имат поне толкова жители, колкото и столицата? Да не забравяме също останалите краища на страната. Злото, срещу което се борим, е изолацията на този град — до такава степен привилегирован, че се е превърнал в държава насред държавата. Кога дойдохте вие при нас? Преди три седмици, нали? Е, местната борба продължава от десет години и все по-остро засяга даже най-дълбоките корени на живота. — Тя се зае да подрежда с тънките си пръсти фигурите за нова игра. — Още малко и политиката току-виж засенчила шахмата като национална мания. — Не отговорих. — Струва ми се, че сега е подходящият момент да направим онази партия, която тъй отдавна ви предлагам. В знак на нашата, нека я наречем… дружеска вражда? — Последните думи Посадор изрече с въпросителен тон.

Поколебах се, сетне кимнах. Мария се усмихна, взе по една пешка в своите длани и ми протегна матовите им от бронзов загар обратни страни, за да си избера. Посочих дясната ръка, където се оказа скрита бялата пионка.

— На вас се падна честта! — възкликна жената и най-после задими с руска папироса.

Ей сега ще избърше пода с мен, помислих си аз. Никога не бях играл сериозно и със сигурност дори учениците сред тоя побъркан на тема шах народ можеха да разбият на пух и прах защитата ми. Но вече беше късно — поставих пешката на d4 и също запалих цигара.

За моя изненада предложението за дамски гамбит бе прието без възражения. Отърсил се от първоначалното вцепенение, преминах в атака, опитвайки се да си припомня как точно вървеше разиграването. Вместо да ме следват, черните съумяха твърде бързо да се разгърнат и по двата фланга. След осмия ход се облегнах угрижен назад.

— Имам чувството, че извърших нещо доста глупаво — въздъхнах аз. — Доколкото мога да преценя, касапницата е неизбежна.

Сеньора Посадор поклати глава, без да се усмихва.

— Съжалявам, но сте прав. Комбинацията, до която прибягнах, е била използвана на Карибския турнир миналия месец срещу нашия шампион Пабло Гарсия. По някаква случайност я обсъждахме вчера и аз реших да я пробвам с вас.

— Навярно Гарсия е голям майстор. Предполагам обаче, че е сгафил тъкмо тази партия.

— Ни най-малко — отвърна тя. — Спечели я на двайсет и седмия ход.

Пак хвърлих око към масата. Бях изправен пред избор: или да се простя с дамата, или да я скрия на предишното й място. И в двата случая щях да загубя темпо и да понеса сериозни щети в близка перспектива.

— Уви — казах. — Май не ме бива много в шаха.

— Ако ми позволите, тогава… — Мария се наведе и започна да реди фигурите с изящните си пръсти, връщайки играта назад. — Бих ви препоръчала ей това — виждате защо, разбира се. После, както следва, тук… и ето там. Скоро ще вземете пешка, при което ситуацията става съвсем различна, нали?

— Така ли постъпи Пабло? — попитах аз, като оглеждах новото подреждане.

— Ö, не. По-късно реши, че е трябвало да постъпи така. При туй развитие след около петнайсет хода черните изпадат в незавидно положение. Но Гарсия обича да повтаря, че е малко мързелив. Прави дълги партии само когато е неизбежно.

— Може, ама онази, която представиха в негова чест у el Presidente, ми се стори твърде длъжка. Имаше поне деветдесет премествания.

— Защото противникът му (човек доста упорит) отказал предложението за реми. Какво желаете, сеньор — да продължим или да започнем отначало?

— Нека да опитам пак. Не съм играл от месеци, а и никога не ми е вървяло кой знае колко. Дано втория път се справя по-добре.

Сега се стараех повече и двубоят стигна до четирийсет и петия ход, когато забелязах, че бялата дама отново е обречена. Вдигнах ръце, за да избягна позора.

— Bueno — промълви насмешливо Мария Посадор. — Скъпи Хаклит, ще ми разрешите ли да ви дам няколко препоръки?

— Естествено.

— Тайната е в комбинацията. Всеки ход трябва да се разглежда във връзка с цялостната игра. Това важи и за живота. Помислете хубаво върху моя съвет. Приятен ден, сеньор.

След тези загадъчни думи тя се надигна, усмихна ми се и си тръгна.

 

 

Казах на сервитьора да отнесе шахматните фигури и да се върне със сутрешния брой на „Либердад“ — след като бях прелистил „Тиемпо“, исках да разбера как изглеждат новините през призмата на управляващата партия.

Както обикновено, темите бяха същите, но видени под различен ъгъл. Почти половината първа страница даваше място на яростна атака срещу коптора на Сигейрас, а в редакционната бележка отдолу пишеше, че след провала да се защити това известно на всички огнище на неприятности, идвал часът Сиудад де Вадос да предприеме активни мерки, та да го прочисти завинаги.

Промяната в тона бе съвсем очевидна, даже долових отгласи на истерия. До този момент „Либердад“ се придържаше към идеята, че нещата са под контрол и тъкмо правителството трябва да се залови с проблема. Ала днес вече бликаше раздразнение и дори намек, че органите на властта не са си свършили добросъвестно задълженията. Следваха познатите ми фотографии на дрипави обитатели от бордеите, както и пресни обвинения — сега в стил, по-скоро типичен за „Тиемпо“. Жертва бе някой си Касталдо, помощник на Диас в Министерството на вътрешните работи и една от многото държавни птици, които бях зърнал на приема в президентската градина. Именно той бил отговорен, понеже от дълго време всячески възпрепятствал опитите да се премахне тоя човешки свинарник. Единственото, което сторил, било да информира служебния адвокат, че трябва да вземе делото подир изчезването на Браун. Не виждах в какво толкоз е съгрешил, ако се имаше предвид пасивността на заместника — Сигейрас със сигурност би се оправил по-добре без него. Веднага проумях, че тъй като „Либердад“ се явяваше правителствен орган, сеньор Касталдо следва да си търси нова работа.

Въпросът бе в друго: щом „Гражданите“ си позволяваха да хвърлят купища кал, как ли ще реагира „Тиемпо“? Най-вероятно ще се върне към своята любима тема за доктор Руис, при което последствията щяха да бъдат колкото непредсказуеми, толкова и неприятни.

Стори ми се чудно, че напоследък не се чуваше нито дума за отстраняване на съдията Ромеро от процеса Марио Гуереро. Може би хорските симпатии клоняха към вече убития бос, а с изчезването си Браун бе станал център на антипатия. Лично аз нямах нищо против Ромеро, на него дължах експедитивното разпореждане срещу „Тиемпо“ и докато то бе в сила, дъртакът можеше да председателства който си иска съд — тук или все едно къде.

Сгънах вестника и потънах в размисли. Още по-точно, дадох воля на чувствата си. Опитвах се да си представя столицата чрез нейните обитатели. Да открия мястото й в Агуасул така, както ме посъветва Мария Посадор.

Не успях. Просто Сиудад де Вадос не подхождаше на тази република. Сигурно не би подхождал на никоя държава. Проблемът не беше в сградите, те можеха да се издигат сред разни континенти. Трудността произтичаше от хората, от строго определени типове, класи, вяра, предразсъдъци, които им влияеха. За миг се помъчих да видя града през очите на някой селянин, чиято вода е отнел. Припомних си (с неговата памет, разбира се) как и друг път насам са идвали пришълци отвъд океана. Те донасяли със себе си необичайни неща — коне, металически брони, пушки, — а след това светът се преобръщал с краката нагоре.

Може би отново бяха пристигнали конквистадорите? Може би и аз също, макар без да го желая, бях един от тях?

Изправих се, въздъхнах уморено и тръгнах към Ангърс.

Тъй като вече разполагах със значителна информация, англичанинът гореше от нетърпение да узнае първите резултати. Трябваше да положа известни усилия, за да насоча мисълта си към работата.

— Сърцевината на проблема — подех аз, щом се концентрирах — без съмнение е в пазарния район. Из целия град едва ли има друго по-удобно място, където да възникне тържище под открито небе, ако се изключи Пласа дел Есте. Законът ни закриля, така че няма да срещнем спънки. От вас искам да представите моя предварителен проект във финансовия отдел, пък те на свой ред да изчислят каква част от отпуснатите четири милиона ще ни бъде необходима. После е въпрос на броени дни да сложите солидни заграждения. Със закриването на пазара вашите нежелани гости ще изгубят един от основните си източници за препитание, което означава, че ще трябва да кърпят с просия или продажба на евтини сувенири. След още няколко месеца (стига да се намеси правителството!) тънката струйка от връщащи се обратно на село ще прерасне в река. Скоро тук ще останат само шепа най-упорити пришълци, а и те ще си заминат, когато общественото мнение ни подкрепи. Доколкото разбирам, такива са и методите, предпочитани от Вадос.

— Не бих желал да вземам окончателно становище — забеляза Ангърс. — Нека el Presidente и Диас разрешат спора помежду си, но според мен планът е добре обмислен. Цяла година, казвате? Ех, дългичка ще ни се стори тя, макар от друга страна… Всъщност какво ще правим с оная язва — бордея на Сигейрас?

— Както ви споменах, проблемът там не е толкова заплетен, колкото изглежда. Съдейки по развоя на събитията, току-виж Сигейрас получил нареждане да освободи района, и то без никаква съпротива, освен тази на обитателите му. Да си призная честно, дори съм изненадан, че това не е станало досега.

— Може би причината е в… Четохте ли сутрешния „Либердад“?

— Статията за помощника — как му беше името — Касталдо? Да, прегледах я. Повече ме заинтригува празното пространство на първа страница в „Тиемпо“.

Англичанинът придоби самодоволен вид.

— Прав бях, като ви посъветвах да се обърнете към Лукас, нали?

— Ще трябва да му благодаря. Наистина излезе човек.

— Някакви нови усложнения с Хосе Далбан? Не? Снощи разговарях с Арио — оказа се, че босът също следи изкъсо действията на тоя мошеник. Най-вече що се отнася до неговия бизнес. Научил е любопитни нещица за по-заможните поддръжници на Националната партия, които не били хич приятни за ухото. Ето например въпроса с глобата на Тесол. Вярно, че той е само неграмотен селяк, но пък беше изключително полезен на Далбан и приятелите му чрез влиянието си сред бедните маси. Така че да го оставят да гние в затвора заради една смешна сума, е направо гнусен номер. Повечето от тези типове са доста нагли, Хаклит.

— Просто изразихте на глас мислите ми — съгласих се аз.

Ангърс погледна часовника си.

— Е, какво ще го предъвкваме цял ден? — махна с ръка. — Надявам се, че планът ви ще свърши работа…

Прекарах останалата част от делника в преобразуване на събраната информация в човекочасове и кубични метри бетон. Надвечер предадох резултатите на един чиновник. Главата ми беше натъпкана с цифри, реших да си позволя малка почивка, преди да ме е заболяла, и слязох да пийна нещо, докато привършат с изчисленията.

Когато излязох навън, градът изглеждаше променен — внезапно се бе оживил като великан, пробуден от досадна муха, който се върти неспокойно в леглото си.

Някой беше залял с червена боя статуята на Вадос.

На Кале дел Сол полицаи натикваха група младежи в бронирана камионетка. По улицата имаше кръв и едно ченге държеше два ножа с алено проблясващи остриета.

Някъде по обяд разгневени привърженици на Тесол бяха обесили на Пласа дел Сур чучело, изобразяващо Арио. Протестираха, че патронът им е бил хвърлен зад решетките. Там също не бе минало без намесата на полицията и във вечерния брой на „Либердад“ се споменаваше за стотици арести.

Някакъв подлец беше спукал гумите на колата ми. А в затвора Сам Франсис се бе самоубил…