Джон Брънър
Град върху шахматна дъска (14)

XIV

— Хе, съвсем в стила на върхушката от Националната партия — произнесе замислено Ангърс. — Радвам се, че сте изпратили Далбан по дяволите, господине. Винаги съм ви смятал за прям човек независимо от някои наши дребни неразбирателства.

Предположих, че това беше нещо като комплимент.

— Значи Хосе Далбан наистина е обвързан с националистите? Щом могат да си позволят да ме купят, защо не платят глобата на Тесол?

Англичанинът сви рамене.

— Няма да си мръднат пръста даже да стигне до бесилото. Тук селяните вървят по двама за пени, а хората, които стоят зад Националната — онези, чиито имена не чувате, ала думата им има тежест, — са доста безскрупулни.

— Надявам се последното да не е библейска истина. Ако е така, значи здравата съм затънал. Без съмнение персоналът в хотела беше подкупен, след като продължаваха да отричат, че тоя бизнесмен е бил в стаята ми — но поне от полицията очаквах малко повече съдействие.

Доналд Ангърс се закашля с тих, приглушен звук, който можеше и да е циничен смях.

— Да си призная, аз също не съм изненадан — реагира той. — Стига да има дори капчица правда в слуховете, Далбан трябваше отдавна да е избягал презглава от страната. Ами да, така щеше да е, ако въпросната полиция не му бе в джоба. Май наистина сте нагазили в дълбоки води, Хаклит.

— Това вече го чух от моя неканен гост.

Отново бях възнаграден с познатата ледена усмивка.

— Не го вземайте присърце. Вие сте ценна собственост, тъй да се каже. Въпреки заплахите си на Хосе не му е изгодно да предприема опасни начинания — той самият едва балансира на ръба и най-малката грешка може да го тласне в бездната. Много го бива по приказките, но заканите му са вятър работа. — Ангърс смръщи вежди. — Ех, все пак не смятам да оставяме случая без последствие, в края на краищата тук става дума за сериозни нарушения като шантаж и опит за подкуп на държавен служител.

Изкушавах се да подхвърля нещо относно рушветчийските истории, които бяха стигнали до ушите ми скоро след моето пристигане, обаче се сдържах. Доналд погледна часовника на стената и се изправи.

— Време е да вървим в съда — каза той. — В десет започва делото. Днес надали ще ви карат да чакате.

 

 

Необичайна суматоха с примес на типичен латиноамерикански темперамент цареше в коридорите на Съдебната палата. Англичанинът се извини и отиде да разговаря с Лукас, а аз останах сам и се заех да зяпам наоколо, търсейки позната физиономия. Шишкото Браун обменяше мисли на безупречен испански със Сигейрас. Ако човек не обръщаше внимание на цвета на кожата им, двамата си приличаха като близнаци — попрехвърлили килограмите, небрежно облечени, привикнали да приказват шумно и да махат с ръце.

— Д-добро утро, сеньор Хаклит — произнесе нечий глас зад мен.

Обърнах се и се озовах лице в лице с Колдуел, младежа от здравния отдел, в компанията на непознат мъж с агресивни черти, нисичък, докаран в лъскав костюм и с очила в рогови рамки. Спомних си, че Исабела Кортес ми го бе показала на градинското увеселение при el Presidente, но не можах да се сетя нито за името, нито за професията му.

— Добро утро — кимнах. — И вие ли участвате в това?

— Т-то се знае — подчерта с достойнство младежът. — За н-нашия сектор изходът от делото е твърде важен.

— Сеньор Хаклит — намеси се изведнъж човекът до него, — моля, простете на Ники за недосетливостта. Позволете ми да се представя. Казвам се Руис, Алонсо Руис, и за мен е удоволствие да се запозная с вас. Аз съм лекар — довърши той с не толкова хаплив тон.

Поклатих глава.

— Вие сте… директорът на здравния отдел, нали? Драго ми е. Разбрах, че също ще свидетелствате.

— Съвсем вярно, сеньор! Разполагам със статистически данни, които доказват недвусмислено, че бордеите в центъра на Сиудад де Вадос са довели до покачване на заболеваемостта от тиф със 120 процента през последните десет години…

Намръщен разсилен приближи по коридора и обяви, че съдът ще започне работа подир пет минути. Ангърс се върна при мен, а аз вече се озъртах за чакалнята, в която бях прекарал вчерашния следобед, и съжалих, че не съм си взел книга.

— Всичко е наред, Хаклит — подхвърли задъхано Доналд. — Уговорих се с Лукас да уреди свидетелите да останат днес в палатата във връзка с някои по-особени обстоятелства. Каза, че ще опита.

Така и стана. Скоро след като юристите заеха местата си, бях ескортиран в съдебната зала. Настаних се недалеч от Ангърс, под изпитателния взор на дебеланкото Браун. По израза на лицето му заключих, че това решение никак не му се нрави.

Огледах помещението — беше съвсем същото като онуй, в което издърпаха ушите на Домингес преди няколко дни, и замръзнах, разпознал двама души на скамейките за посетители. Рамо до рамо най-отпред се бяха кротнали Фелипе Мендоса и… Мария Посадор.

Тя ми отвърна с безизразен поглед, начервените й устни искряха лекичко разтворени, сетне поклати едва доловимо глава, сякаш се бях провалил на някакъв важен изпит. Извърнах обидено очи.

Все пак не можех да си обясня присъствието им. Вероятно нов повод за политически усложнения. Според мен половината от делата в Агуасул не бяха нищо друго освен схватки между двете съперничещи си фракции.

След като се посъвзе от неприятния поврат, Шишкото Браун се надигна и поиска разрешение да се обърне към съда.

— Бих желал да подчертая — започна той — защо според мен няма никакво значение дали свидетелите ще присъстват по време на процеса. Това е повече от очевидно. Какво може да скрие неопровержимия факт, че кметството, отделът за улично движение и седящото тук лице на име Ангърс са се наговорили да лишат не само моя клиент от полагаемите му се по закон права, но и хиляди нещастници от последно убежище?

Ударът на дървеното чукче съвпадна с репликата на Лукас: „Протестирам!“

— Потвърждава се — обяви съдията веднага. — Да се изтрие от протоколите. Уважаеми Браун, изявления от този род, направени пред нашите заседатели, винаги имат скрит умисъл. Дължа да ви уверя, че лично аз не се впечатлявам от тях. Давайте нататък.

— Да, ваша чест — отвърна невъзмутимо дебеланкото. — Казах го главно заради репортерите.

Съдията — около 50-годишен мъж с достойна осанка — се усмихна едва забележимо. Ясно беше, че ще бъде снизходителен към Браун, а това нямаше да се хареса на Андрес Лукас. Погледнах към скамейката на журналистите, където петима сеньори и една млада жена си шепнеха нещо развълнувано.

— Не са ли малко множко тия репортери? — попитах тихо Ангърс и кимнах към групичката.

— „Либердад“, „Тиемпо“, коментатор от радиото и (доколкото ми се струва) представители на пресата в Куатровиентос, Пуерто Хоакин и Астория Негра.

— Хм, май процесът привлича доста голямо внимание?

— Не четохте ли днешните вестници? Точно така е.

Съдията хвърли намръщен поглед към Доналд, който се облегна назад и промърмори неясно извинение.

— Продължавайте, сеньор Браун — подкани го юристът.

След първата успешна атака Шишкото се беше успокоил. Изглежда, че бе произнесъл защитната си реч предния ден. Сега си позволи само кратък обзор върху по-основните моменти, като се позова на хора, оплакали се от липсата на каквато и да било възможност да намерят други подходящи жилища, понеже водата от околните села била насочена към Сиудад де Вадос. Според тях негърът Сигейрас бил по-скоро обществен благодетел, отколкото нарушител.

После той цитира един дълъг пасаж от градския устав, помоли съда за отсрочка, в случай че се наложи да извика нови свидетели, и най-сетне приключи с изказването си.

Неговото място зае Лукас и съвсем бързо бях принуден да призная, че това е човек, познаващ в тънкости съдебната практика. Отначало се спря с уверен глас върху интерпретацията на Браун относно някои клаузи на споменатия устав, правейки я на пух и прах. Самият дебеланко го слушаше с нещастен вид. Както пролича, спорът тук не бе за буквата на закона — столицата наистина разполагаше със средства да ограничава правата на жителите си в името на своята модернизация. Целта на Браун бе да докаже, че кметството, пътният отдел и най-вече Ангърс са движени по-скоро от желание за лично облагодетелстване, отколкото от намерението да помогнат на хората.

В последна сметка всичко опря до подкопаване на гражданския ред. Като се носеше ловко и умело по извивките на встъпителната си реч, Андрес Лукас предложи да бъде отхвърлено обвинението в зъл умисъл и да се докаже единствено и само нарушаването на общоприетите норми.

Изслушал търпеливо това, съдията обяви все така усмихнат, че е време за обедна почивка.

Когато се върна за следващото заседание, на лицето му се четеше нетърпение. Подобни бяха и настроенията в залата. Лукас се надигна и призова да свидетелства Доналд, който веднага отрече категорично да е действал от лоши подбуди. Той направи сериозно впечатление, ако се съдеше по реакциите на юристите. Но щом от другата страна се настани Браун, в очите му бляскаха едва прикрити, опасни пламъчета.

— Господин Ангърс, ще признаете ли пред съда, че сте обезпокоен от неизползваемия участък под централната монорелсова станция, през който би трябвало да преминава път?

— О, разбира се.

— Настоящите му обитатели препятстват ли по някакъв начин достъпа към железницата? Или пък потока от пътници?

Англичанинът се намръщи.

— Присъствието им е неприятно за пътниците.

— Не това бе въпросът, нали? Ставаше дума за мотивите на вашия отдел. Разполагате ли с готов план за преустройство на този участък?

Доналд внезапно придоби смутен вид, понечи да реагира, сетне ме потърси с очи. Тук се намеси Лукас и съобщи, че един от следващите свидетели — вероятно говореше за мен — щял да вземе отношение по темата. Но Браун бе напипал слабото място и го превърна в свой коз.

— Всъщност — продължи той с пресипнал от ирония глас, — за да прикриете опитите си да прогоните оттам Сигейрас, вие наехте експерт отвън и измислихте — да, измислихте! — някакво ново предназначение за злополучния участък. Целта беше ясна: да лишите моя довереник от онова, което му се полага по право. Така ли е, или не?

— Аз… — запелтечи Ангърс, обаче Шишкото просто махна с ръка, обърна му гръб и седна.

Сега вече разбирах на какво дължи репутацията си този човек. Дори последвалите пространни словоизлияния на Лукас не можеха да неутрализират факта, че в изявлението на Доналд зееше голяма дупка. Забелязах как сеньора Посадор и Мендоса се споглеждат с доволни лица.

Лукас имаше още по-малък късмет със следващия свидетел, когото бе извикал — Ники Колдуел. Нещастникът заекваше повече от всякога. Защитата се постара да използва неговия дефект, за да пробуди симпатиите на съдебните заседатели, и получи разрешение да предостави писмени показания. Те, разбира се, бяха свързани със заплахата за здравното и хигиенното състояние на града.

Само дебеланкото не позволи да бъде умилостивен. Разпитът на Колдуел продължи близо час и представляваше низ от признания — че условията във въпросния бордей по нищо не се отличават от тия в Пуерто Хоакин, че не съществуват други подходящи възможности за настаняване на бездомните, накратко, че бедността е коренът на проблема, както и нежеланието на държавните органи да го решат. Оказа се, че единствен Сигейрас е предприел практически стъпки да помогне някак на бедстващите.

Наведох се към англичанина, който все още беше зачервен след схватката с Браун, и прошепнах:

— Сече му пипето, а? Да си призная, не очаквам с особен ентусиазъм момента, когато ще ме повикат.

— Да — кимна Ангърс с принудена усмивка. — Представям си как ще издокарат цялата тази работа в „Тиемпо“.

След Колдуел в ложата с наперен вид влезе Алонсо Руис. Той положи двете си ръце върху парапета като капитан, застанал на мостика на своя кораб, и огледа присъстващите. Комай кипеше от желание да говори и Лукас го пусна да приказва на воля — за здравните статистики, за високите проценти на заболеваемост, за моралното разложение сред обитателите на бордеите, за опасенията на обикновените граждани, че децата им трябва да учат заедно с децата на селяните, за пряката връзка, която лично той забелязал, между разрастването на бараките и зачестилите случаи на тиф във Вадос…

Работният ден клонеше към края, когато Андрес Лукас обяви, че няма повече въпроси, но все пак остана малко време за Браун. Още от първите разменени реплики пролича, че Руис се е окопал дълбоко и не смята да отстъпва даже сантиметър. Шишкото започна често да бърше чело, докато в отговорите си докторът заприличваше на оратор, подел своята най-важна реч.

Седналите на мястото за посетители Мария Посадор и Фелипе Мендоса отново взеха да се споглеждат, тоя път с напрегнати лица, а Лукас и Ангърс вече имаха удовлетворен вид. Началникът на пътния отдел дори ме побутна с рамо:

— Добре се справя, м-м?

Затраях си.

— Много солиден човек — продължи тихо англичанинът. — Той е личният лекар на президента. Един от най-изявените специалисти в страната.

— Въобще не ме вълнува положението в Пуерто Хоакин! — отвръщаше по същото време разгорещеният Руис. — Моя грижа е само обстановката в Сиудад де Вадос, заради която е и този съдебен процес! Повтарям открито, че вашият бордей представлява заплаха за душевното и физическо здраве и колкото по-скоро бъдат взети мерки, толкова по-хубаво. Не ме интересува какво ще се предприеме, важното е да се отървем от него…

— Приключихте ли с разпита, сеньор Браун? — намеси се съдията.

Дебеланкото поклати глава.

— В такъв случай се опасявам, че ще трябва да продължите утре. Закривам нашето заседание.

Забелязах, че челото на Браун е набраздено от дълбоки бръчки на размисъл, докато напускаше залата заедно със Сигейрас.

Доналд се бе присъединил към Лукас и доктора, за да обсъдят хода на делото, и аз си тръгнах сам. Когато обаче наближих изхода, видях, че Фелипе Мендоса и спътницата му разговарят оживено. Поздравих ги и вече се готвех да отмина, но Мария ме повика. Сетне ми представи своя събеседник като „великия ни писател, за когото сигурно сте чували“.

Кимнах хладно на латиноамериканския Фокнър.

— Четох атаката ви срещу мен в „Тиемпо“ — отбелязах аз.

Белетристът смръщи вежди:

— Не беше против вас, сеньор. По-скоро срещу онези, които са ви наели, и техните мотиви.

— Можехте да го напишете по-ясно.

— Стига да бяхте запознат с повече подробности, ситуацията щеше да ви се стори съвсем очевидна.

— Добре де — отвърнах уморено. — Знам, че съм просто един невеж чужденец, а пък обстоятелствата тук са крайно объркани. Ще бъдете ли тъй любезен да ме просветите? Кажете ми например защо днешното дело предизвиква толкоз широк интерес?

— Моля ви, уважаеми Хаклит! — намеси се с разтревожено изражение Мария Посадор. — Ако в случая някой трябва да е огорчен, това сме ние.

Фелипе ме разглеждаше с пламнал поглед.

— Да, вие сте чужденец, сеньор, нека не го забравяме. Положихме немалки усилия, за да запазим правата на местните жители от домогванията на хора, пристигащи отвън. Тази територия, върху която стоим, е част от нашата страна, не само от града, а отечеството винаги трябва да бъде на първо място. Пришълците, на които позволихме да останат, мислят досущ като вас единствено за столицата, но ние… ние милеем за своята земя, за селяните, дето я разорават с плуговете си, и за техните деца, раснещи в селата. Колко жалко, че живеем във време, когато някои сънародници посягат върху тъй скъпоценните ни свободи, извоювани с толкова упорита борба!

— Навярно ще признаете обаче — рекох аз, — че los extranjeros^[1] също са вложили доста труд и средства тук. Отказали са се доброволно от родината си, инвестирали са милиарди в Сиудад де Вадос и не биха желали усилията им да отидат на вятъра. Точно това имаше предвид Руис, заявявайки, че този процес засяга най-вече града, пък и в края на краищата, ако не беше помощта отвън, той просто нямаше да съществува.

— Алонсо Руис! — произнесе Мендоса, а устата му се сгърчи, сякаш искаше да плюе. — Старият двуличник Алонсо! Изслушайте ме, сеньор, аз ще ви обясня какво се крие зад въпросното надменно лице!

— Фелипе — дамата му хвърли укоризнен поглед. Без да й обръща внимание, писателят протегна ръка и заби показалеца си във въздуха пред мен.

— Помислете върху случая! Нашият президент имаше и по-ранен брак. Той е добър католик (пфу!), но един ден разбра, че съпругата му е по-скоро бреме, отколкото спътник в живота, ала как да поиска развод? Ето че тя се разболя. Негово превъзходителство помоли доктор Руис да се заеме с нея. Само след седмица нещастната жена издъхна и въпреки всичко… въпреки всичко Вадос го направи директор на здравния отдел към министерството!

— Аз… нима се опитвате да ми кажете, че лекарят я е ликвидирал? — попитах.

— Не бива да си толкоз безмилостен, Фелипе — въздъхна сеньора Посадор.

— Именно — обърнах се към Мария. — Онова, което написа вашият приятел, въобще не трябваше да излиза във вестника. Нямате право да сипете така безотговорно наляво-надясно обвинения в корупция и дори в убийство… без никакви доказателства, понеже…

— Доказателства има — прекъсна ме Посадор и впери в мен виолетовите си очи. — Напълно достатъчни, за да последва смъртна присъда за чичо доктор веднага щом местният режим рухне. Ех, ако преди това не избяга.

— И кое, по дяволите, ви спира да използвате тия улики, стига наистина да съществуват?

— Фактът — отвърна със студен глас тя, — че онзи, който унищожи Руис, докато Вадос все още е на власт, със сигурност ще унищожи и себе си. Падне ли el Presidente, страната ще потъне в хаос. Драги Хаклит, ние сме реалисти. Какво значение има, че един убиец е на свобода, когато присъдата му би означавала гражданска война за Агуасул? Автори на далеч по-страшни престъпления вероятно се разхождат необезпокоявани по улиците. Хайде, Фелипе. Hasta la vista, señor!

Мария хвана Мендоса подръка и двамата се отправиха към изхода, а аз почувствах в устата си странен дъх на пепел.