Джон Брънър
Град върху шахматна дъска (22)

XXII

В пет и половина същия следобед Хосе Далбан се самоуби.

Изненадата, предизвикана от тази новина, бе почти осезаема — плътна и смазваща като тежка, лепкава глина всякакви опити на ума да намери логично обяснение. Защо? Той беше богат, навярно му бяха нужни само още шепа хилядарки, та да стане милионер. Успехът му, както узнах от Гусман, се дължеше на един бизнес, на който жителите във Вадос засега не гледаха с добро око, макар че не бе санкциониран от закона. Притежаваше репутацията на ловък предприемач. Имаше безгрижен личен живот: семеен, баща на четири деца (две от тях следваха в Мексиканския университет) плюс приветлива любовница, за която жена му знаеше отдавна.

Странно, помислих си, как понякога не можеш да изградиш пълноценен образ за даден човек, преди да го е застигнала смъртта — сякаш ти пречи подсъзнателен рефлекс.

През първите двайсет и четири часа след самоубийството на Далбан аз научих за него много повече, отколкото докато беше жив. Да, в края на този период истината започна да изплува наяве. Оказа се, че предприятието му било затънало в борчове. Подобно на стотици предприемачи, той работел предимно със средства на други хора, но в последно време надхвърлил далеч тавана на собствените си финансови възможности. Именно от това се възползвал Луис Арио, за да осъществи своя пъклен план за унищожаването на бизнесмена.

Стъпка по стъпка Арио поставил ръка върху разпръснатите дългове на Далбан, а после го информирал, че възнамерява да го лиши от правата над всичко, което притежава. Общата сума на заемите и ипотеките превишавала два и половина милиона доларос, като три четвърти от тях били с изтекъл падеж.

И така, след две чаши великолепно бренди — то позакрепило разклатените му нерви, обаче не придало увереност на десницата му — Хосе Далбан взел бръснача и направил четири безуспешни опита, преди да си пререже гърлото.

Повечето от тези неща узнах от Исабела Кортес и нейния съпруг в понеделник вечерта. Бяха се отбили в бара на Хотел дел Принсипе преди редовния оперен спектакъл. Поинтересувах се какво мисли сеньора Кортес за подпалването на Радио-телевизионния център и тя буквално избухна от гняв.

— Когато открият саботьорите, ще настоявам да ги изгорят публично! — озъби се елегантната дама. — Престъпно дело, спомен от миналото, с което доктор Майор се сражава през цялата си кариера — епоха на невероятна жестокост и смъртоносна омраза! Срамувам се, че живея в един град с негодници, в борбата с които си отиде и нашият Алехо!

— Но, от друга страна, Белита — добави мъжът й с необичайно мек тон, — за първи път от много години насам прекарваме три поредни вечери заедно.

— Не си прави майтап със смъртта, Леон! — журналистката внезапно пребледня. — Кълна се, че никога досега Сиудад де Вадос не е преживявал толкова тежки времена: Хосе Далбан се самоуби, преди него си замина Марио Гуереро… Кажи ми, какво става с тия хора? Кажи ми, де!

Професорът сякаш не разбра, че репликата й е по-скоро риторична, защото почеса замислено брадичка и се намръщи, търсейки най-подходящия отговор.

— Да ти призная честно, Белита, въпросът ти е направо невъзможен. Да речем, че на дневен ред е излязъл някакъв критичен фактор от безкрайните спорове, които станаха неделима част от нашето всекидневие. Но дори самото изолиране на такъв фактор може да отнеме цял един човешки живот.

После разговорът се насочи към смъртта на Далбан и тогава научих някои от подробностите, довели до трагичния завършек.

— Това, което извърши босът Арио, в известен смисъл послужи и на обществото — заяви Леон Кортес. — Твърде дълго Хосе трупаше богатства, възползвайки се от първичните инстинкти на хората (става дума за монопола му върху вноса на противозачатъчни средства), и така ги окуражаваше да продължават.

— Има още нещо — допълни го дамата. — Замислял ли си се за последствията, които ще засегнат сеньор Мендоса?

Реших, че съпрузите говорят за Кристофоро, главния редактор на „Тиемпо“. Е, тъй като вестникът беше спрян, не виждах по какъв начин би повлияла липсата на финансова подкрепа от страна на Далбан — освен ако заповедта на дъртия съдия не бе вече отменена. Във всеки случай аз не бях чувал за подобен ход.

Комай не там опираше проблемът, защото Кортес хвърли на жена си предупредителен поглед.

— Исабела, знаеш добре, че по мое мнение светът няма да изгуби нищо, когато Мендоса престане да публикува романите от чекмеджето си, или пък никога не напише нов…

— Извинете — прекъснах ги. — Не улавям връзката.

Професорът сви рамене.

— Тщеславието на Далбан го подтикна да се изживява като защитник на изкуството. Придържайки се към насоката, която следваше в бизнеса си — а тя явно цели да се подстрекават най-ниските инстинкти у населението, — той превърна Фелипе Мендоса в свое протеже. Купи му къща и му осигуряваше месечен доход, понеже хонорарите от книгите се оказваха недостатъчни.

Отпих солидна глътка.

— Разбирам. Но ако Мендоса наистина се нуждае от покровителство, едва ли ще се затрудни да си намери следващия меценат. Доколкото знам, произведенията му се радват на международно признание…

— Както и тези на Хенри Милър — добави навъсен Кортес. — Обаче нито той, нито нашият автор пишат неща, които бих желал да виждам в библиотеката си.

— Оставим ли настрана одобрението или неодобрението на едни или други — обобщи Исабела, — трябва да кажем, че Фелипе действително е плодотворен и оригинален белетрист. И все пак, сеньор Хаклит, нищо чудно да го чакат още по-сурови времена. Може би сте чули, че книгите му са забранени, което означава, че твори при твърде тежки условия.

— А нима самият той не носи вина за това положение? — вметна ученият с ярко блеснали очи. Вече се готвеха да подемат нов разгорещен спор, когато сеньора Кортес внезапно погледна часовника и установи, че ще закъснеят за спектакъла.

Щом си тръгнаха, аз потънах в размишления. Близо до мен се бе разположила девойката с китарата, която често идваше в бара — особено през вечерите, когато има оперни представления. Тананикаше си някаква песен, по-скоро на себе си, отколкото заради посетителите на заведението. Взех недопитата чаша, приближих се и седнах до нея.

Ако се съдеше по развоя на събитията, изглеждаше така, сякаш тъкмо моята поява в Агуасул бе дала ход на цялата тая поредица от ужасяващи и кървави инциденти. Не, това ми се стори направо невероятно. Мисля, че ставаше дума за случайно съвпадение. Или пък… както поканата да работя тук, тъй и останалите промени бяха симптоми за съществуването на една всеобхватна мрежа от омраза, съперничество и ревност. Иначе казано, днес всички в Сиудад де Вадос — от президента до момичето с китарата — напомняха просто марионетки, танцуващи по волята на сили, изпуснати извън контрола на отделни личности.

Не че липсваха опити да бъде овладяна тази стихия: нали доктор Майор бе заявил, че Република Агуасул е най-управляваната страна в света? Но може би успехът, който смятаха, че са постигнали, беше илюзорен. Във властта на човека е само да прикрие, ала не и да подчини тъмните инстинкти, закътани из ъгълчетата на неговото съзнание — наследство от предразсъдъците, които носят у себе си всеки мъж, жена и дете на Земята. Тях не можеш да управляваш. Най-много да ги впримчиш за кратко, обаче щом напрежението стане прекомерно, дори и това е невъзможно.

— Хей, хубавице! — повиках девойката с китарата. Тя извърна към мен черните си като морион^[1] очи. Всъщност не беше красива, имаше прекалено голям нос и тънки устни; един от горните й зъби бе крив. Наричаха я Силвия. — Какво ви е мнението за книгите на Фелипе Мендоса?

Момичето ме погледна с изненада.

— Не зная, сеньор. Аз съм добра католичка, а подобна литература не се препоръчва на католици. Повече не мога да кажа.

Въздъхнах.

— Ами как преценявате смъртта на бизнесмена Далбан?

— Разправят, че бил лош гражданин. Навярно го е гризяла съвестта. Но и да се самоубиеш също е голям грях.

— Скъпа Силвия, да предположим, че някоя съперница изведнъж открадне всичко, на което държите истински — вашата китара, песните ви, съблазни любимия приятел (ако имате такъв), тоест лиши ви от всякаква надежда, — какво ще сторите?

Тя се намръщи, търсейки реалната причина да й задам този въпрос. После лицето й светна и отвърна безгрижно:

— Ще се моля на Мадоната.

— Чуйте ме, сеньорита, аз не съм инквизитор. Аз съм само обикновен чужденец във Вадос, който иска да узнае как хората тук възприемат събитията от последните дни. Я помислете! Краят на Хосе Далбан не може ли да се нарече убийство, сякаш друга ръка е държала бръснача, прерязал гърлото му? Бизнесът му бил обречен на провал, затънал до гуша в неизплатени дългове и всичко, за което е работил през целия си живот, му било отнето в един миг — не по волята Божия, а защото му хвърлил око негов коварен съперник. Завистта не е ли грях?

— О, да, сеньор! Унизителен грях!

— Ха така. Но редно ли е предприемачът Далбан да умре само заради нечия черна завист?

Музикантката не отговори. Навярно се смути, че я разпитвам като на изповед.

— Щом стана дума за ревнив противник — продължих аз, — чували ли сте за Луис Арио?

— Разбира се! Баща ми е помощник-управител в един от неговите супермаркети и може би някой ден ще го повишат. — Едва сега девойката схвана смисъла на въпроса. — Искате да кажете, че именно сеньор Арио е бил онзи… онзи…

— Естествено той е много заможен, Хосе също не е беден. Какво странно има, че са съперници?

— Не мога да повярвам — отвърна решително тя. — Ами че Арио е твърде добър човек. Тъй разправят всички, които се трудят за него. Построил е редица хубави магазини навсякъде из страната, не само в Сиудад де Вадос.

— Как ли би реагирал Йов^[2] по случая? — промърморих си аз.

— Освен това — продължи Силвия, сякаш й бе хрумнал по-важен аргумент, — щом Далбан се е безпокоял повече за своите долароси, отколкото за спасението на безсмъртната си душа (и сигурно е така, след като се самоубива заради неуредени сметки), значи наистина е бил обладан от златния телец. Злото се корени в любовта към парите.

— Тогава кой ги обича по-силно — Хосе или сеньор Арио, който му отне всичко, каквото имаше, въпреки че вече е бил достатъчно богат?

Тук, изглежда, я притиснах до стената. Тя се облегна назад и втренчи в мен разширени зеници, сякаш бях разбъркал вътрешния й космос така, че забрави къде се намира. Опитах в друга посока.

— Спомняте ли си Шишкото Браун, когото убиха онзи ден?

— Да, уважаеми сеньор. Четох за него във вестниците.

— И какво мислите по въпроса? Какво смятате, че е извършил?

Музикантката сведе поглед и се поколеба, преди да отвърне:

— Ех, всички знаеха що за птица е Естрелита Халискос и онова, дето е сторил с нея Браун…

Тъкмо се готвех да й спестя по-нататъшните притеснения, когато смисълът на фразата най-сетне проникна в дебелата ми глава. Скочих от креслото и едва не разлях алкохола в чашата.

— Значи всички са знаели за тая госпожичка, м-м?

— Ами да! — Силвия вдигна ръка към челото си, стресната от моята внезапна реакция. — Чудно ли ви е?

— Знаеха, нали така казахте? — настоявах аз. — Разбирали сте що за момиче е Естрелита Халискос още преди да се случи? Не сте стигнали до подобно заключение след речта на вашия епископ по телевизията?

— Не, сеньор! Защо някой друг ще ми отваря очите за нещо, което виждам всеки ден? Познавам я от много години. Не беше навършила четиринайсет, но започна да излиза с най-различни мъже, пиеше агуардиенте, текила, че дори и ром. Освен това разправят, че… че продавала честта си… — Последното изречение девойката произнесе предпазливо, сякаш се опасяваше, че ще й противореча.

— Накратко — прекъснах я аз, — Естрелита е имала репутацията на малка курва?

— Моля ви! — възкликна тя, като ме стрелна с укор. Обърнах се и повиках човека зад плота.

— Доскоро бях готов да се закълна, че не сте чували тази дума. Все пак получих от вас доста ценна информация и смятам да ви поръчам някакво питие в замяна. Какво да бъде?

Силвия се изкиска нервно:

— Мануел, барманът де, е приятел на баща ми и е инструктиран да ме държи под око. Първо ще ви изпея нещо, а вие ще ме почерпите, защото песента ви е харесала. Съгласен ли сте?

Погледнах я с насмешка.

— Май и вие излизате с момчета?

— Сеньор!

— Добре, това не беше покана. Хайде, започвайте. Защо не изкарате „Ла Кукарача“ например?

— О, не бива. В нея се говори за марихуана. Ще ви изпълня една от моите композиции.

Последва най-обикновен шлагер, какъвто можеш да чуеш всеки ден по тукашното радио. Наблюдавах я внимателно, докато пееше, и постепенно у мен се затвърди убеждението, че нейната свенливост не е нищо друго освен преднамерена поза, която й беше приятно да разиграва. Може би Мануел от време на време задрямваше на поста.

По-важното бе, че някои неща се променяха след първия поглед. Естрелита наистина се оказа кучка, тръгнала по наклонената плоскост още на четиринайсет. Бедата е там, че заради нея си отиде свестен човек като Браун. Ако се бе явил в съда, където трябваше да бъдат изложени всички доказателства, обвинението срещу него щеше да се пукне подобно мехур!

Хм, защо тогава се изплаши от процеса? През нощта, когато го открих пиян до козирката, той сам ме уверяваше, че Естрелита Халискос била продажна кучка. Познаваше добре юридическия апарат във Вадос, следователно можеше спокойно да я уличи в изнудване и да спечели без усилие.

Виждах само една причина, която обясняваше действията му. Проумявал е със сигурност, че тази злокобна идея не е хрумнала в главата на една подрастваща сребролюбка. Още тогава си е давал сметка, че няма да му позволят да се измъкне лесно.

Кой бе в състояние да го притисне толкоз здраво? Съперникът за правния престол Андрес Лукас?

Не, не вярвам. Елегантният адвокат не се нуждаеше от такива инсценировки.

Или пък…

Трябваше да науча колкото е възможно повече за Лукас, ако исках да си отговоря на тъй сложния въпрос. Единственият, който можеше да ме просветли, бе най-добрият приятел на Браун — Мигел Домингес.

Интересно, дали ще го открия в момента у дома? Надигнах се от креслото, а девойката с китарата прекъсна своята песен и ме погледна обидено.

— О, да! — спомних си аз. — Мануел!

Барманът се приближи усмихнат.

— Донесете на Силвия обичайното. За моя сметка. Скоро ще се върна.

— Обичайното, сеньор? — той ме гледаше безизразно, преметнал шарена кърпа през рамо.

— Да, каквото получава при подобни случаи. Предполагам, че е голяма текила con sangrita de la viuda^[3]. — Забелязах гневната физиономия на момичето и се захилих. — Съжалявам, сеньорита, но според мен песента ви е ужасна. Няма значение — когато пораснете, ще ви черпя двойно.

Още се питам защо дамичката не ме заплю в очите.