Джон Брънър
Град върху шахматна дъска (15)

XV

Щом се върнах в Хотел дел Принсипе, там вече ме очакваше някакъв навъсен полицай. На сносен английски той се представи като Карлос Гусман, главен сержант.

— Идвам във връзка със заплахите, които са ви били отправени — започна военният и остави думите си да увиснат във въздуха.

— Така… — подканих го аз.

— Според вашите твърдения — от човек на име Хосе Далбан — продължи полицаят. И отново зачака.

Въздъхнах уморено.

— Вижте — рекох. — Защо не кажете каквото имате наум и да приключим с това?

Той се озърна, намирахме се във фоайето на хотела. Нямаше много присъстващи, а и никой от тях не бе достатъчно близо, за да ни чуе.

— О’кей. Помислих, че ще предпочетете да обсъждаме подобни въпроси далеч от любопитни очи, ала както желаете. Не можем да предприемем никакви действия само въз основа на вашите твърдения.

— Не очаквах нищо повече — троснах се аз. Главният сержант се огледа с нещастен вид.

— Не искам да кажа, че се съмняваме в думите ви, скъпи сеньор. Но трябва да знаете, че Хосе Далбан е доста известен и уважаван…

Спомних си за намека, който беше направил Ангърс, и реших да стрелям в тъмното:

— Уважаван най-вече от полицията, нали? Толкова много, че да си затваряте очите пред неговите далавери.

Лицето на Гусман видимо порозовя.

— Не е справедливо от ваша страна да го съдите тъй — измрънка. — Бизнесменът Далбан се занимава с внос и износ…

— И както разбрах, вносът е предимно на забранени стоки — прекъснах го аз, подозирайки, че се касае най-вероятно за търговия с марихуана или нещо подобно, обаче отговорът на военния ме завари неподготвен.

— Сеньор — произнесе той с укорителен поглед, — вие нали сте католик?

Поклатих отрицателно глава, наистина изненадан от въпроса. Карлос Гусман въздъхна:

— Затова пък аз съм искрено вярващ. И въпреки всичко не бих могъл да осъждам Далбан за делото, с което се е захванал. Произхождам от голямо семейство и като деца гладувахме твърде често…

Едва сега осъзнах, че по някаква неясна причина си бях направил напълно погрешни изводи.

— С какво точно се препитава този човек? — попитах бавно.

Полицаят отново се огледа.

— Е, вярно, че в една католическа страна неговият бизнес не би се радвал на одобрение от всички хора. Хм, все пак…

Започнах да се смея. Изведнъж заканите и агресивното поведение на Хосе престанаха да ми изглеждат така заплашителни. След като овладях веселието си, рекох със сподавен глас:

— Просто… кондоми? Нищо повече от най-обикновени презервативи?

Чертите на Гусман внезапно се изпънаха и той ми отправи втренчен поглед.

— Дори и те не са незаконни, сеньор Хаклит. Те са, нека ги наречем… непопулярни в определени среди. Но мнозина от нас смятат, че вършат полезна услуга на населението.

— Ясно — кимнах аз. — Съгласен съм. Ала продължавам да твърдя, че Далбан нахлу в стаята ми и ме заплаши, че ако не напусна доброволно страната, ще бъда принуден да го сторя.

— Хайде — побърза да ме успокои полицаят, — стига да пожелаете, ние сме готови да ви изпратим телохранител — човек, който ще остане с вас денем и нощем. Разполагаме с отлично обучени кадри. Кажете само една дума и той ще е на ваше разпореждане.

Поколебах се. Сигурно бих приел, преди да науча истинската причина, прославила Хосе Далбан тук, но сега (когато почти смятах въпроса за приключен) пред очите ми изникна една сцена от първия ден след моето пристигане в града — ченгето, което крадеше парите ми от просяка.

— Не — отказах аз. — Не желая никакъв телохранител, още повече от вашата полиция. И ще ви обясня защо.

Той ме изслуша със застинала физиономия. Щом свърших, имаше непроницаемо изражение.

— Известен ми е случаят, сеньор. Този млад полицай беше уволнен на другото утро. Върна се в Пуерто Хоакин да работи на доковете. Трябва да храни голямо семейство, а баща му загина при пожара там. Може би просякът, от когото е взел парите, също е единствената подкрепа за близките си…

Главният сержант се изправи.

— Ще информирам el Jefe за разговора ни. Приятна вечер.

Не отвърнах. Имах необичайното усещане, че бях пристъпил смело, очаквайки да се озова на твърда земя, но вместо това съм потънал до шия в река. Река, която заплашваше всеки миг да ме отнесе. Cave ne cadas.^[1]

 

 

На следващия ден делото Сигейрас почти не помръдна. Браун продължаваше да щурмува с невероятна упоритост Алонсо Руис и със също такава непреклонност докторът отблъскваше ударите. Лицето на Шишкото помрачняваше все повече, което обаче съвсем не притъпи остротата на неговите въпроси. Високомерният Руис от своя страна парираше с нарастваща злоба и на всички им олекна, когато съдията отложи схватката до понеделник.

Най-голямо бе моето облекчение. През изтеклата седмица градът постепенно се беше успокоил. Чувствах, че процесът на нормализиране е напреднал достатъчно, мога да изляза вън и да събера още информация, за да приключа с изчисленията си. Ако не друго, то Лукас бе заместник-председател на Гражданската партия и като гледах колко е зает, се надявах, че за известно време ще настъпи мир на политическия фронт — поне докато свърши делото за бордея.

В събота най-сетне намерих свободен час да посетя отново пазара.

Минах край малкия параклис в стената, където бях видял горящите в памет на Гуереро свещи с послание под тях. Но златистите лоени пръчици бяха изчезнали, а от бележката нямаше и следа. Това ме накара да усетя странно спокойствие — сякаш по някакъв начин пламъчетата тук бяха отмервали въздействието на символа Марио Гуереро.

Облекчението ми обаче не продължи дълго. В неделя сутринта всичко избухна пак.

Непосредствената причина за безредиците се оказа една статия в последния брой на „Тиемпо“, в която се коментираше процесът Сигейрас. В нея се намекваха открито някои неща за Руис и за близките му връзки с президента, които датирали още от трагичния момент около смъртта на първата сеньора Вадос.

Не разбирах какъв смисъл би имал този материал за човек, незапознат с подробности по случая. Лично за мен, след поясненията от страна на Мендоса, намекът бе повече от прозрачен. Предполагах, че целта на брат му Кристофоро (въпреки съвета на Мария Посадор) е била да предизвика противника да го даде под съд за клевета — там историята щеше да се раздуха в невероятни размери.

Ако наистина съществуваха доказателства, че Руис е престъпник, тогава последиците щяха да са ужасяващи. Стигне ли се до дело, атаката срещу доктора ще се превърне в атака против самия Вадос за съучастие в убийство. El Presidente вероятно ще ликвидира хората, дръзнали да го обвиняват, противниците на режима ще грабнат оръжията и, както предсказа Мария, Република Агуасул ще бъде обхваната от гражданска война.

Но може би събитията нямаше да следват тоя заобиколен ход. Някой, изглежда, беше приел скритото в статията послание или пък то е било просто допълнителна заплаха, защото в неделя следобед за пръв път от много дни насам забелязах националисти да се противопоставят съвсем явно на своите опоненти от „Граждани на Вадос“. По-точно видях как избухна свада, прерасла в бой с ножове — нейния край така и не дочаках, — между едър младеж с огромно сомбреро, който непрестанно повтаряше на висок глас, че Руис бил убиец, и няколко добре облечени момчета, шляещи се из пазара.

Боят започна в един бар, където се отбих да утоля жаждата си, дължаща се предимно на досада. Работата ми наближаваше онзи период, когато се превръща в рутина, дори бих могъл да помоля някои по-млади сътрудници от отдела да ме заместят. Ала тогава щях да загубя прекия досег с източника на информация. Въпросът не опираше само до броя и вида на превозните средства, които избираха наблюдавания маршрут, а до това какво представляват шофьорите зад волана. Тук вече значение имаше единствено опитът. Трябваше да разпознаеш дали водачът в колата е жител на града, чест посетител, или пристига за сефте; дали бърза, или е излязъл на разходка; знае ли накъде е тръгнал или пък смята, че е свил в погрешна посока…

Накрая реших да си дам почивка и да си освежа гърлото. Можех да го сторя с чиста съвест, уличният стандарт във Вадос е изключително висок, напълно в тон с една от любимите ми теории — че лошите пътища създават слабия шофьор. Човек трудно би се отегчил по широките, просторни платна на столицата. Освен това нямаше да попадне в задръстване, да се обърка, да изгуби ценни минути, докато открие подходящо кътче за паркиране, камо ли да се провира със затаен дъх в тясното пространство между безконечни редици от спрели автомобили. Ето защо на агуасулците рядко се случваше да препускат, да се излагат на риск с надежда да спестят малко време, нито пък да си късат нервите в безсмислени спорове с разни други шофьори.

Щеше ми се всичко във Вадос да върви така гладко, както уличното движение.

Свечеряваше се, когато хлътнах в поредния бар, мечтаейки поне този път да не се натъкна на сбиване. Телевизорът работеше, екранът бе обърнат към част от аудиторията, а звукът — усилен. Още не бях поръчал на бармана и зад мен се разнесе познат глас:

— Но т’ва е Хаклит! Самият Бойди, пр’ятелчето ми!

Надникнах в огледалото. До една от масите се беше курдисал Шишкото Браун в компанията на индианец с продълговато лице и жена на средна възраст с уморен вид, която не откъсваше от него безкрайно тъжните си очи. Върху покривката блещукаше почти празна бутилка ром. Браун бе разлял мъничко питие отгоре. Всъщност само той имаше чаша.

— Привет, сър! Сядай при нас! — покани ме дебеланкото, като вдигна ръка. Забелязах, че е изгубил сакото си някъде, а ризата му се диплеше смачкана до неузнаваемост. — Идвай тук, Бойди, и пални хубава пура! Хм, проклятие!

Адвокатът опипа джобовете на несъществуващото сако, после се отказа да го търси. Нямаше как да откажа: рискувах да го ядосам повече, ако не му обръщам внимание. Затова се приближих неохотно към масата.

— Не мога да остана много — предупредих го аз, надявайки се, че ще е достатъчно трезвен, за да проумее какво му говоря. — По работа съм.

— Я прати по дяволите твоята служба! — отвърна. — Защо ще бачкаш в неделя вечер? Никой не трябва да бачка сега, а да празнува с мен. — Той се оригна.

Огледах неговите събеседници, жената ме видя и кимна с печално изражение. Браун продължи да нарежда на висок тон:

— Запознай се със съпругата ми — страхотна е! Само дето не владее английски език. Тоя мошеник тук ми е баджанак, ама и той не знае бъкел английски. Отвратително копеле, не мислиш ли? Хич не ще да се веселим!

Последните слова се изгубиха в тъжна, сърцераздирателна въздишка.

— Какво празнувате, драги? — попитах аз.

Шишкото се облещи, стисна чашата и се наведе напред.

— Съвсем между нас — произнесе с нисък, пресипнал глас, — ще ставам баща. К’во ще речеш, а?

В първия миг не разбрах репликата и той го прочете по лицето ми.

— Да, тя ми го каза. Точно това бяха нейните думи. Никога не съм я зървал през целия си проклет живот. Побъркана работа, нали? Изтърсват ти, че те очаква потомство, пък ти си нямаш и хабер! Накратко: mil gracias por el regalo^[2].

— Коя е тази тя? — не се стърпях.

— Една малка кучка на име Естрелита. Естрелита Халискос — Браун притвори клепачи. — Да пукна, обаче не бях я срещал преди. Нагиздена, издокарана, може и да е хубава, стига да проникнеш под мазилките по физиономията й. Идва при моя милост днес и ми казва: „Ще имам дете.“ Ако не съм й дадял десет хиляди доларос, щяла да разправи всичко на Руис. Толкова трябвали на мацето, та да си плати аборта — хората твърдят, че Алонсо много го бивало в тази област. И как иначе, като е натрупал такъв богат опит? — Той отвори очи, пресегна се към бутилката и си наля нова порция ром. Предложи и на мен, аз поклатих глава.

— Слушай какво, приятелче — продължи да нарежда умолително, щом изгълта питието в чашата на един дъх. — Шишкото Браун има щастлив брак, разбираш ли? Ей тук седи жена ми, не е първа красавица, но е най-свястната, която съм срещал някога! — Адвокатът почти изкрещя последните думи. — Що ми е да се въргалям с разни момиченца, кажи! Стар човек съм, знаеш ли, че наближавам шейсетте? Знаеш ли? Моят син учи право в Милуоки, дъщеря ми е омъжена в Ню Йорк. Аз съм дядо, чуваш ли? Пък тази вмирисана кучка Естрелита твърди, че… о, това вече го минахме!

Той си даде поредната почивка, отпивайки от чашата.

— Може и тя да го е измислила — подзе не след дълго, — а може би не. Умът й е колкото на пиле, та да се досети за подобни гадости. Ами ако някой я е наговорил? Защо да не е оня светец Доналд Ангърс, дето все се фука с английския си произход? Бас държа, че той дори няма представа как се правят бебета. Виж, Бойди… знаеш ли какво смятам?

Аз чаках мълчаливо.

— Смятам, че зад всичко това стои проклетникът Лукас! Я ми кажи, господинчо, каква е неговата цел всъщност? Да ми удари чертата, и туйто. Да ме превърне в посмешище.

Той заби потния си пръст в мен.

— Не ми вярваш май, а? Не вярваш значи, че такава дреболия може да ми съсипе кариерата? Аз пък ти го повтарям, понеже съм се натикал не където ми е работата. Трябваше да съм прочут, уважаван и богат — както Лукас и неговата банда. Обаче съм чужденец и онези мислят, че мястото ми е до хора от типа на Ангърс, проклета да е душата му! Те ме имат за неудачник само защото си пропилях живота, опитвайки се да осигуря на нещастниците, на които тая земя принадлежи, свястна правна помощ. Ясно? Схващаш ли? И щото пет пари не давам дали ще си получа хонорара, познавам закона и надушвам, щом някой го прескочи като въпросните синковци… А някакво дребно курве да вземе да ми подложи крак. Падна ли, ще ме стъпчат безмилостно…

Адвокатът скри лицето си в шепи и потъна в мълчание. Усетих срам, когато забелязах измъчения поглед на жена му, и отвърнах очи настрана. Този път отпреде ми се изпречи издължената, кисела физиономия на брат й. Нямаше друго по-подходящо описание.

— Сеньора Браун — произнесох аз и тя бавно вдигна глава към мен. — Tengo un automóvil — desean Vds. ir a casa?^[3]

— Oh, muchas gracias — отговори тя. — Pero no sé si mi esposo desea irse.^[4]

— Друже — потупах го по рамото. — Хайде да те откарам у дома. Ставай.

Шишкото ме погледна замаян.

— С кола ли си, приятелче? Все не успявам да си купя, откакто дойдох тук. Десет хиляди ми врънка тази малка кучка! Че аз не мога да ги спечеля и за две години!

— Готов съм да те откарам — продължих да настоявам аз. Той кимна и се надигна с невиждащ взор, олюлявайки се като излязъл от водата хипопотам.

— Да знаеш как ми се ще да я напляскам по дупето — мътните го взели, Бойди, та тя е само едно хлапенце! Никога не съм си падал по хърбавите. Питай жена ми! А, я остави. Усета също тичаше по мъже, но това беше преди четвърт век!

Със съвместни усилия го отнесохме при колата. Жена му ми каза адреса, после се настани отзад да го успокоява, докато брат й седна до мен. От време на време поглеждах дебеланкото в огледалото. Малко след като тръгнахме, утихна и оцъкли очи в празното пространство. Имаше нещо почти патетично в позата му. Държеше ръката на съпругата си и я галеше, сякаш бяха двойка тийнейджъри в киното.

 

 

Пътуването бе кратко. Семейство Браун обитаваха доста скромен апартамент на около миля от бара, оставих ги пред входа и изчаках. Просто исках да съм сигурен, че двамата ще успеят да го вкарат вътре. Миг преди да потегля, тъжната сеньора ми махна и нейното „Muchas gracias!“ звънтеше още дълго в ушите ми.

След петнайсет минути вече бях заел поста си при главния столичен възел. Скоро полицаят с отегченото лице в кабинката за първи път показа признаци на оживление. Отначало започна да мига ярка сигнална лампичка до телефона. Ченгето вдигна слушалката пред себе си и натисна дузина копчета. Светофарите застинаха на червено, а от високоговорителите се разнесе пращящият му глас. Движението замря.

В далечината отекна вой на сирени, сетне се появиха двама полицаи на мотоциклети, следвани от линейка, и прелетяха край нас с бясна скорост. След като изпълни задълженията си, дежурният в будката изключи микрофона и разблокира таблото. Колите потекоха.

Чак на другия ден научих от вестниците повече подробности за случая. Оказа се, че някакво момиче на име Естрелита Халискос се хвърлило от прозореца на своя апартамент и загинало на място. Адресът бе същият, където оставих Браун предната нощ. От самия него — според журналистите — нямаше и следа.