Джон Брънър
Град върху шахматна дъска (16)

XVI

Сигейрас изглеждаше тъй, сякаш ще се разплаче всеки миг, когато съдът поднови делото в понеделник. Надали някой би се изненадал от това. Мястото на Шишкото Браун бе заето от служебен адвокат, който очевидно не влагаше никакво сърце в работата, понеже остави нещата да се развиват от само себе си, вместо да се възползва от аванса, осигурен му от неговия предшественик. С триумфално блеснал поглед Лукас претупа набързо своето изказване, без дори да ме повика. Нехайният адвокат едва не се обърка в заключителната си реч и съдията заяви — както и следваше да се очаква при изложените обстоятелства, — че промяната в столичния план не е извършена със зъл умисъл, че бордеят на негъра представлява заплаха за обществения ред и че гражданските права не се простират дотам, че да бъде толерирана подобна опасност.

Наложи се Сигейрас да крещи с цяло гърло: „Ще обжалвам присъдата!“ — такава шумотевица цареше в залата и най-вече на скамейките за посетители. Почувствах облекчение, щом се озовах вън и поех глътка чист въздух.

По време на процеса тази сутрин един непознат привлече вниманието ми. Докато излизахме с Ангърс, мъжът стана и ни последва със забързана крачка. Беше висок, чернокос, с безупречен костюм. Имах смътния спомен, че съм го мяркал нейде, но не се сещах точно къде.

— Добър ден! — приветства го сърдечно англичанинът. — И поздравления за вашето назначение! Хаклит — добави той, като се обърна в моята посока, — сигурно познавате сеньор Луис Арио, новия председател на „Гражданите на Вадос“?

Арио се усмихна и ми подаде ръка.

— За мен е чест, уважаеми Хаклит! — възкликна. — Мечтаех да се срещна с вас, откакто пристигнахте тук. Оня ден ви забелязах на приема у президента, обаче не посмях да се натрапя.

Ето значи къде го бях зърнал. Името, разбира се, пробуди нови асоциации в паметта ми. Магазините по централните улици и техните фирми. Виждал го бях поне на дузина места из Сиудад де Вадос.

— Чудесно! — продължаваше босът. — Ех, не се наложи да прибягваме до странична помощ, за да решим малкия си проблем. Тази присъда може да се окачестви като поредната победа на цивилизоваността над… варварството. Също както във вашата работа, драги сеньор, сега и ние разполагаме с възможност да разкрасим още повече нашия град!

— Благодаря ви — отвърнах аз. — Но за чужденец като мен това е само едно от многото предизвикателства. Да си призная, напоследък почнах да съжалявам, че съм го приел.

Върху лицето му се изписа симпатия.

— Да, напълно ви разбирам. Колегата — той погледна Ангърс — ми каза, че онзи чакал Далбан и смахнатите му сподвижници са ви отправяли заплахи. Уверявам ви лично, че няма от какво да се боите. Ние, „Гражданите на Вадос“, ще се погрижим за вашето спокойствие — можете да разчитате на моята гаранция.

Имаше наперен вид както статуята на el Liberador на Пласа дел Норте, ала прецених, че това не е фалшива поза. Съдейки по израза му, Арио вярваше в думите, които произнасяше. Не виждах смисъл да подлагам на съмнение неговите изявления.

— Да, двамата с Андрес Лукас ще вземем всички мерки подобни инциденти да не се повтарят занапред — не спираше той. — Сигурен съм, че е въпрос единствено на правилна информация — веднага щом хората бъдат убедени в необходимостта от промени, духовете ще се укротят… Сеньор Хаклит, ще ми окажете голяма чест, ако вечеряте с мен и семейството ми поне веднъж, преди да напуснете нашия град.

— С удоволствие — реагирах аз. — За съжаление не мога да приема поканата ви в момента — вечерите си прекарвам навън, като изучавам уличното движение.

— Но естествено! — извика босът, сякаш се укоряваше за проявената недосетливост. — Вие работите денем и нощем, то се знае. Едва ли бих си избрал такава професия, сеньор. Щом е тъй, нека бъде обяд — още сега, тук, на площада. Вие, Ангърс, ще се присъедините ли към нас?

Англичанинът кимна, сетне тримата заехме една маса под палмите. Само след няколко минути дойде и Лукас.

Разговорът се завъртя главно около проблемите на Гражданската партия. Понеже не се изискваше участието ми, използвах тази възможност, за да разгледам внимателно моите събеседници.

Елегантния Лукас вече познавах достатъчно добре от съда и можех да заявя без предубеждение, че е висококвалифициран адвокат. Е, навярно му липсваше умението на Браун да се сраства с каузите, които защитава, но това се компенсираше от способността да анализира и да представя неоспорими доказателства. Имаше вид на хладнокръвен човек, ала и гневът не му беше чужд. Тук си спомних деня, когато Сам Франсис уби Гуереро. Съмнявах се обаче да е склонен към фанатизъм.

Също като Ангърс.

Догматичен, уверен, упорит. Хм, понякога леко преиграваше с позата, която бе възприел — нещо естествено за доживотен имигрант, привикнал все да подчертава чуждестранния си произход наместо реакция срещу враждебното обкръжение.

Сигурно щеше да ми е трудно с отговора, ако някой изведнъж ме запиташе: „Харесваш ли Доналд Ангърс?“ Неговите собствени маниери обезкуражаваха всякакви крайни чувства. Комай щях да отвърна, подражавайки несъзнателно на британския му акцент: „О, той е ол райт!“

Що се отнася до Арио, охарактеризирах го като актьор. Човек, вдъхновен от някаква чужда роля може би на младини и установил, че маската му служи твърде удачно, за да я използва през целия си живот. Тя наистина беше доста впечатляваща, а след като стигнах до извода, че напълно се е превъплътил в своя персонаж, възхищението ми от играта му порасна. Не след дълго ролята и личността ми се струваха неразделни.

И така, намирах се в компанията на трима изтъкнати граждани, на хора с определено влияние в Сиудад де Вадос. Способни и уважавани, всеки от тях със собствен бизнес. Все още, макар и неволно, изпитвах тревога поради заплахите на Далбан, но се мъчех да скрия тоя факт от себе си.

След уверенията, които получих от Луис Арио, имах усещането, че някой е свалил от плещите ми въображаема тежест.

Към края на обяда Арио се надигна, извинявайки се, че трябвало да бърза към Радио-телевизионния център, където бил поканен за интервю. Щели да го включат във вечерната програма заедно със съобщението за новия му пост. Помолих го да предаде поздрави на сеньора Кортес и Франсиско Кордобан. Кой знае откъде ми хрумна мисълта, че ще излъчат и образа на боса, маскиран като ангел — тази роля би му подхождала далеч повече, отколкото на мен.

Щом той си тръгна, Лукас, Ангърс и аз излязохме да се разходим на площада. Известно време англичанинът мълча, потънал в мисли, сетне ме заговори:

— Радвате ли се, че ви се размина кръстосаният разпит?

— Горе-долу — въздъхнах.

— О, Браун е въздух под налягане! — подхвърли презрително другият ми събеседник. — Случайно да ви се е хвалил, че поглъща по двама експертни свидетели на закуска?

— Да си призная честно…

Андрес Лукас пусна едва забележима усмивка.

— Беше заявил същото и на добрия доктор Руис, но той не е от плашливите. Интересно, какво всъщност му се е случило?

— Интересно? — повтори Доналд. — Което и следваше да се очаква, предполагам.

— Сигурно е така — избъбри замислено адвокатът. — Казах ли ви новината… или пък я спомена Луис? El Obispo^[1] щял да говори довечера по телевизията по негова специална молба.

— Наистина ли? — запита с нескрита досада Ангърс. Изглежда, прищявката на папския наместник не бе събудила любопитството му.

— Освен това научих — може и да е само слух, обаче ми го пошепнаха няколко души, — че възнамерявал да обсъжда морала в нашия град.

Двамата се спогледаха и веднага стана ясно за какво намеква Лукас.

Шефът на пътния отдел се усмихна малко неохотно.

— Пак ли ще отнесем някоя проповед на тема „Смъртта е възнаграждение за греха“?

— Не е изключено — вдигна рамене другият. Бяхме стигнали до кръстопът и изчаквахме заедно с група минувачи да спре потокът от коли. — Предполагам, че е променил първоначалното си становище и ще позволи мъртвата да бъде погребана в осветена земя.

— Да не искате да кажете — намесих се аз, — че според el Obispo тя не се е самоубила, а е била убита? Вижте, засякох Шишкото Браун с жена му и брат й вчера вечерта в един бар, дори ги откарах до вкъщи. Чух неговия вариант за тази история — той твърди, че никога преди не е срещал въпросната… нещастница.

Лукас придоби изненадано изражение.

— Сеньор Хаклит, от професионална гледна точка онова, което ви е съобщил Браун, не представлява никакъв интерес за закона. Ако дебеланкото е невинен, защо се крие? О, признавам, че стават разни неща: момичето може да се е хвърлило от прозореца, подтиквано от отчаяние, да е било уплашено и паднало по невнимание, или някой да го е ударил по време на свада… Всичко е възможно! Но баджанакът на Браун посочи, че дамичката била непреклонен и доста самоуверен човек и се владеела напълно. В такъв случай няма смисъл да се затрива, щом би могла да получи значителна материална компенсация от бащата на още нероденото й дете.

— Като оставим настрана факта, че Шишкото категорично отрича своето бащинство — продължих да настоявам аз, — тя поискала от него десет хиляди доларос — сума, с каквато не разполагал.

— А защо да не я събере? — завъртя глава Ангърс. — Не, сигурно се е паникьосал. Ами да, уплашил се е, че изпада в неизгодна позиция. Ако въпросът бе само в парите, Националната партия щеше да му ги отпусне с готовност. Все пак той е най-добрият им… експерт по лъжите.

— Може би адвокат? — подхвърли Андрес Лукас.

— Зная за какво говоря — отвърна Доналд и се разсмя с неприятна гримаса.

Сеньор Лукас погледна часовника си, сетне сбърчи вежди.

— Моля да ме извините — каза. — Чакат ме доста задължения. Hasta la vista, господа. — Той ми кимна вежливо и пресече улицата.

— Все си мисля, че сега вече положението във Вадос ще се оправи — подхвана Ангърс. — След като Луис и Андрес работят заедно, можем да се надяваме на благоприятен обрат.

— Смятате ли, че Арио е по-добър избор от Гуереро?

— Няма съмнение. Великолепен човек е — мъж на действието. Обичам такива хора.

Този път не гледах по телевизията нито боса Арио, нито епископа. Но когато по-късно минавах покрай малкия параклис в стената, вътре горяха десетина пламъчета. Потърсих с очи здравеняците със сопи, които ме бяха спрели в деня след смъртта на Гуереро, ала от тях нямаше и следа. Едва тогава вдигнах бележката, пъхната между свещите.

На нея пишеше: „За Естрелита Халискос.“

Бедният дебеланко, помислих си аз. Колко патетичен ми изглеждаше предната вечер! После си спомних, че бе почти мъртвопиян — в онова нестабилно състояние между гнева и самосъжалението. Трябваше да призная, че Лукас е прав. Толкова много и най-различни неща биха могли да се случат на Естрелита, пък дори и да я убият.

Бях придобил навика всяка сутрин да преглеждам страниците на „Либердад“ и „Тиемпо“ с първоначалното намерение да си подобря испанския, който все по-често се стараех да говоря. Но вече имах друга цел — да съм в крак със събитията тук. Най-напред разтворих „Либердад“, където новините бяха предадени от едната им страна.

Централно място заемаше изборът на Арио на овакантения пост плюс коментар за снощната му поява по телевизията. Следваше кратък преразказ на епископската проповед за моралното разложение в полиса, няколко по-силни израза ме накараха да премигам от учудване. Според твърденията на духовника Сиудад де Вадос щял да бъде споменат в деня на Страшния съд веднага подир Содом.

Макар вътре да не фигурираше името на дебеланкото, имаше поне дузина недвусмислени намеци за онези, които водели младите по пътя на греха. Не липсваха и хитроумни заключения, че щом източниците на това разложение в един доскоро праведен и чист град лесно можели да бъдат открити в бордеите и най-вече в коптора на Сигейрас, значи вдъхновената защита на последния — чийто изразител станал не друг, ами X. — се кореняла само в желанието да бъдат съхранени тия убежища на порока…

А аз си мислех, че подобни спорове са потънали в забрава заедно със символи като Сталин и Маккарти.

Другата голяма новина бе изчезването на Шишкото. Видях снимка на Гонсалес, който заявяваше, че престъпникът ще бъде намерен, и още една — на el Jefe О’Рурки, надвесен над трупа на убитото момиче. В статията отдолу се споменаваше, че полицията работела по няколко версии. Бях чел твърде много сходни истории в различни страни, за да се задълбочавам в подробностите, и хвърлих око към следващия материал, посветен на местния шампионат по шах. После вдигнах „Тиемпо“, зачуден как ли ще коментират там събитията, които не се развиваха в тяхна полза. Моментът не беше никак подходящ за открита защита на Браун, може би щяха да потърсят някоя изкупителна жертва…

Така и се оказа. Неочакван бе само изборът на тази жертва.

В средата на първа страница зърнах грубо скицирана карикатура, където беше изобразен Сиудад де Вадос всред райската градина. Отгоре се носеше ангел с пламтяща сабя, свел заплашителен поглед към групичка парцаливи селяни — мъж с шапка в ръка и жена, притиснала младенец към гърдите си. Хората питаха „Нима е грешно да си беден?“

А върху ангелската мантия с едри букви бе надраскано моето име.