Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Squares of the City, 1965 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Юлиян Стойнов, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Антиутопия
- Криминална фантастика
- Научна фантастика
- Полицейско криминале
- Социална фантастика
- Шпионски трилър
- Характеристика
- Оценка
- 3,8 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2023 г.)
- Корекция
- sir_Ivanhoe (2023 г.)
Издание:
Автор: Джон Брънър
Заглавие: Град върху шахматна дъска
Преводач: Юлиян Стойнов
Година на превод: 1996
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Аргус
Град на издателя: София
Година на издаване: 1996
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: „Везни принт“ ЕООД — София
Редактор: Александър Карапанчев
Художник: Момчил Митев
Художник на илюстрациите: Камо
Коректор: Антоанета Петрова
ISBN: 954-570-019-X
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11954
История
- — Добавяне
XIII
И през двата почивни дни се чувствах така, сякаш крача останал без сили в някакъв безкраен тунел. Кошмарна история! Заплахата от сблъсък, която се усещаше съвсем недвусмислено през първото денонощие след смъртта на Гуереро, още не бе напуснала града. Това личеше по предпазливия вид, с който минувачите пресичаха улиците, а също и по многобройните спотаени във входовете и из ъглите фигури — за тях нямах никаква представа кои са те всъщност. Този път конфликтът засегна буквално всички жители на Сиудад де Вадос: от министъра до простия фабричен работник. Спомних си думите на Посадор, че столицата е разделена на два противникови лагера.
И все пак, може би посредством здравата ръка на el Presidente, положението оставаше под контрол. Угрозата от насилие се зъбеше, но не хапеше.
Заглавията в неделния брой на „Тиемпо“ оповестяваха победата на Домингес над Ромеро — според журналистите това бе точно победа. Не по-малко внимание беше отделено за вдъхновена защита на Фелипе Мендоса, подписана от неговия брат Кристофоро, главен редактор във вестника. Въпреки че не го споменаваха никъде, предположих, че става въпрос за реакция към съдебното решение срещу Мендоса и в полза на Сейксас. В статията се мяркаше и името на сеньора Посадор, а пък Хуан Тесол бе наречен „верен страж на народната свобода“. Като цяло всички материали нагарчаха от прекомерен патриотизъм.
Колкото повече напредвах в работата, толкова повече препятствия се изпречваха на пътя ми, сякаш се бяха наговорили да ме забавят. И което бе доста лошо — още по-сложна ставаше играта, сред чиито механизми неволно се бях забъркал.
Не искам да кажа, че на двете страни липсваха честни хора, макар именно те да ми създаваха най-големите грижи. Ако изключим Франсис, който вече беше извън събитията, люде като Мендоса и Миг несъмнено се стремяха към победата, движени само от високи нравствени идеали. Въпреки благородната си завист към писателя Мария Посадор по всяка вероятност имаше основателни причини, за да премине в опозиция, а и съдията Ромеро наистина не постъпи лоялно спрямо Домингес.
Но политическата атмосфера тук се влияеше пряко от парниковия ефект. И най-малкият инцидент, който би могъл да се свърже с политиката, веднага се превръщаше в храна за междуособици. Вместо да утихват, враждите разцъфваха извън всякакви граници. Единствената истинска загуба до момента беше смъртта на Гуереро — тежък удар и за двете страни особено след задържането на Сам Франсис.
Най-после си дадох сметка колко нищожно емоционално въздействие ми оказа тази гибел, макар да присъствах на нея. Инцидентът бе толкоз кратък, дори някак нереален. И преди бях виждал да умират човешки същества — два пъти по време на сбиване между работници и още няколко пъти при катастрофи на улицата. Ала дните се нижеха, а пък градът продължаваше да кипи. Случваше се да се запозная с хора, които навярно не бяха срещали Гуереро през целия си живот, но бяха далеч по-афектирани от смъртта му, отколкото аз например.
И това се обясняваше само с едно. Никой не би могъл да представлява нещо за другите, освен ако не се превърне в символ от огромно значение.
Погребаха го в неделя, след служба в катедралата, на която дойде лично епископ Крус. Столицата замря, по улиците се редяха тълпи, за да изпращат кортежа. Почти всички жени бяха облечени в траур, мъжете носеха черен креп върху ръкавите си, черни лентички на джобчетата или черни вратовръзки — тези, които имаха вратовръзки.
Символ.
О’Рурки беше изкарал много дежурни полицаи по маршрута на погребалната процесия и съвсем основателно, защото възникнаха поне десетина опита за безредици. Отпърво предположих, че са организирани от Националната партия, но по-късно научих, че това били студенти от университета и протестирали срещу националистите, а не против Гуереро и „Гражданите на Вадос“.
Процесията остави след себе си разбунтувани духове, като кораб, набраздил спокойни води. Символ, повторих си аз и реших, че хич не е лошо да потърся истинската причина за моята собствена нежелана и неочаквана популярност. Мария ми беше казала: „Ако не бяхте вие, сеньор, щеше да е някой друг. Моментът направо е назрял…“
Именно. Също както събудената от дълго въздържане невроза може да намери изява, далечна от първоначалния си тласък, така и трупаното с години напрежение в Сиудад де Вадос проблясваше ту тук, ту там сякаш танц в мъгла. То използваше дори най-дребния повод или личност, за да кристализира около тях.
Някаква зла игра на съдбата бе определила аз да съм сред тези личности. Щом процесът е започнал веднъж, как бих могъл да се съпротивлявам срещу него? Как да се боря с безформената комбинация от емоции, страхове, ревност, властваща понастоящем в града? Чувствах се като прикован, неспособен да помръдна изобщо, като затворник, останал в плен на могъщи сили. Беше ми отказана даже най-микроскопичната проява на свобода, която бях ценил през целия си живот — свободата да работя, да давам най-доброто от себе си.
Някак неусетно край мен се изнизаха два призрачни дни. По-голямата част от тях прекарах в отдела, опитвайки се да внеса ред в хаоса от компютърна информация, да превърна на пръв поглед абстрактния поток на уличното движение в строен модел, възникващ от чувствата на Хосе или Лола, докато вървят по своя път. За известно време успях да забравя почти всичко — дори иска, подаден от Сигейрас.
Но в сряда сутринта Ангърс ме предупреди, че са изчерпани легалните средства, с които разполага отделът. Андрес Лукас уредил отсрочка, за да подготви атаката си срещу Франсис, обаче нямало никакъв начин да бъде прекратено делото.
Затворих папката, с която работех, запалих цигара, облегнах се назад и вперих поглед в англичанина, мъчейки се да си подредя мислите.
— Означава ли това, че ще трябва да се явя съгласно вашата призовка?
— Така каза Лукас.
— Има нещо, което не разбирам. Този човек, изглежда, е успял да потопи пръсти в Бог знае колко парчета от торти. Винаги съм смятал, че адвокатите по света се занимават или с криминални, или с граждански дела. Но сеньор Лукас вероятно не е и чувал за такова разделение. Защо?
— Задавате ми твърде коварни въпроси — въздъхна Доналд. — Най-краткият отговор, предполагам, гласи, че това е част от теорията на Алехандро Майор за управлението. Сигурно знаете, че тук неговото учение оказва огромно влияние. Та сред многобройните му постулати има и един, според който всички закононарушения са проблем на държавата. Затуй в Агуасул — макар и не навсякъде из републиката, доколкото ми е известно — не съществува официална разлика между криминални и граждански дела. Е, ако ищецът не разполага със средства да си вземе защита, би могъл да се обърне за помощ към правителството. Подобно нещо става доста често. Случаят с Андрес Лукас обаче е малко по-сложен. Поначало кримките са негова специалност. От друга страна, като легален съветник към Гражданската партия той трябва да участва в съдебни процеси от съвсем различен характер. Пряка връзка с последния инцидент играе и ролята му в изработката на законопроекта за Сиудад де Вадос.
— Хм, май е много натоварен.
— Абсолютно правилно.
— Нали той ви каза, че мога да получа призовка от Шишкото Браун? — припомних си аз. — Какво стана? Така и не я получих.
— Напоследък на Браун не му провървя — отвърна уклончиво Ангърс. — Доколкото разбрах, отказал се е от идеята да ви търси за свидетел, след като научил, че ние също възнамеряваме да ви използваме. Лукас спомена, че на няколко пъти се объркал в съда. Изглежда, е потиснат заради шашмата на своето приятелче Мигел Домингес.
— Шишкото не ми прилича на човек, който ще се стъписа лесно — реагирах аз. — Какво е сторил Миг?
— О, не знаете ли? Миналата седмица в парцаливия им вестник беше публикувана една направо безсрамна статия, където Фелипе Мендоса защитаваше този тип от обвиненията на съдията Ромеро. Домингес пък взел и спретнал две писма — до „Либердад“ и до „Тиемпо“. В тях заявявал открито, че не желае поддръжка от орган на партия, чиито водачи са способни да убиват посред бял ден.
— И „Тиемпо“ е отпечатал посланието?
— Не, разбира се. Но излезе в „Либердад“.
Кимнах бавно.
— Аха, той просто подкрепя партията, която предпочита да извършва убийства под прикритието на нощта.
— Как точно да схващам това, уважаеми Хаклит? — погледна ме с пресилено възмущение англичанинът.
— Ами никак — отвърнах миролюбиво аз. — Нали помните, че съм неутрален. Което значи, че мога да съдя и двете страни.
— Между „Граждани на Вадос“ и националистите има съществена разлика — заговори с нетърпящ възражение тон Ангърс, обаче аз се извиних за моята забележка и го помолих да продължи с историята за Миг.
— Няма друго — отсече той. — С изключение на това, че съдията Ромеро си точи брадвата за Браун. Всички смятат, че дебеланкото е внушил на Домингес да предприеме подобна постъпка.
— Тоест да пише на „Либердад“?
— О, стига вече! — каза Доналд раздразнено. — Разбира се, че не! Не виждам какво целите с вашата игра, Хаклит, но напоследък комай сте твърде недосетлив.
— Защото главата ми е натъпкана с информация — подчертах аз. — Местните политически машинации ми се струват далеч по-безсмислени от данните, които бълва компютърът. И кога следва да се явя в съда?
— Вероятно днес. Ще ви уведомя, преди да обядваме.
Съобщиха ми, че трябва да съм на разположение в два и половина. Точността се оказа излишна — почти целия следобед прекарах в някаква чакалня, преди разсилният да ме светне, че съдът приключил работата за този ден. Използвах няколко премерени израза по въпроса за мудността тук и тъкмо излизах в коридора, когато една врата се хлопна с трясък и край мен профуча Шишкото Браун. Изглежда, че ме беше зърнал с крайчеца на окото, понеже след десетина крачки спря и се обърна да ме изчака.
— Добър ден, сър — рече ми той. — Искам да знаеш, че ще те направя на кайма, щом те повика Лукас. Много обичам свидетели експерти — изяждам по двама на закуска. Вземат се доста на сериозно. Хайде, ела да пийнем. На някой може да му се стори странно, че адвокатът се черпи с експерта на противниковата страна по делото — ако стигне до ушите на Андрес Лукас, току-виж ме обвинил в опит за подкуп. Да вървят по дяволите всички! Тръгвай.
Нямаше никакво значение с кого ще сръбна, след като си бях изгубил следобеда. Отбихме се в малък бар — същия, където бяхме отишли подир смъртта на Гуереро. Браун ми предложи един от любимите му лепкави агуасулски коктейли, може би беше агуардиенте. Чукнахме се тържествено.
— Надали има смисъл да те питам какво ще дрънкаш вътре — поде той след първата глътка. — Сигурно ще кажеш, че си готов да отговаряш на зададените въпроси. Ще ти разкрия изконната си тактика с такива като тебе — надушвам къде им е слабото място и все там удрям. Дано да не съм те уплашил.
— Не много — успокоих го аз.
— О’кей, стига сме бъбрили за работа. А, чу ли за Мигел?
— Дето се дистанцирал от онази статия в „Тиемпо“? Ангърс ми съобщи за случая.
— Аха. Обзалагам се, че двамата с Миг сме били единствените в целия град, които са знаели предварително. Хитро! Жалко, че идеята не беше моя!
— Не била твоя ли?
Шишкото ме погледна изненадано. Очите му почти се скриха под тлъстите клепачи, докато се тресеше от неудържим смях.
— Помислил си, че е нагласена история, тъй ли? Ох-хо-хо-хо! Хаклит, ти си бил по-тъп и от тукашните туземци. Ами че това си бе чиста примамка… ей, разбира се! Чиста примамка за лапнишараните и един точно такъв седи пред мен. Хе-хе-хе-хе-хе…
Изчаках търпеливо да приключи с кискането.
— След като го смяташ за толкова хитро — вметнах накрая, — може би ще ме просветлиш.
— Коментатор на скандала пред останалия свят, ето кой съм аз. Естествено, че ще ти кажа. Миг е в твърде неизгодно положение. Ромеро мина през него като валяк. Налагаше се да си оправи репутацията пред местното гражданство, ясно? Затова пое дъх и дръпна въпросното умопомрачително изявление — разни дрънканици, но както вече споменах, жителите на Вадос са тъпанари до мозъка на костите и по-зли от кучета. Нейсе, хората го прочетоха, а после кимнаха: „Тоя не бил чак толкоз лош, бе! Това е много хубаво.“ Резултатът — промяна на общественото мнение. Ромеро се пита дали ще остане достатъчно дълго, за да приключи онова, което започна с Хуан Тесол. Знаеш ли, че дъртакът водеше и неговото дело? Не? Старият хитрец все се пъха там, където е замесена Националната партия. Мрази я в червата. Абсолютно!
— Така и предполагах — съгласих се аз. — Но какво имаше предвид, като каза, че искал да приключи с Тесол? Да не би той да е платил глобата?
— Ромеро му даде време да събере парите. Вероятно си е помислил, че тъй ще удължи неговата агония. Както и да е, съдията смята, че този копелдак Домингес само се перчи и няма да посмее да доведе докрай заканите, които му отправи. И как действа? Показва се по телевизията — в едно от ония жалки предавания, дето ги скалъпва Рико с пилешкия си мозък. Имам приятели в студиото и те ме предупредиха, че били готови да го излъчат. Тази вечер. Ромеро щял да заклейми Хуан и да изръси няколко мили думи по адрес на Крис Мендоса, а после да се похвали какво ще предприеме, ако глобата не бъде внесена. — Браун отпи от коктейла. — Да, научил си е добре урока, не мислиш ли? Докарват го пред нас като многоуважаван защитник на правосъдието и прочие подобни глупости. Представяш ли си какъв смях ще падне, щом Миг оповести на всички, че е дърт глупак, който не знае дори значението на думата „доказателства“! Майтап!
— За делото срещу шофьора на Гуереро ли говориш?
Шишкото довърши питието, сетне кимна. Бузите му се разтресоха като желе. Последвах примера му и поръчах още по едно.
— Пълно объркване на скамейката на свидетелите! — ухили се той, вдигайки за поздрав чашата.
— Долу адвокатите! — отговорих аз.
В същия момент някой включи телевизора в другия край на бара — беше точно шест. От екрана ми се усмихна познатата физиономия на Франсиско Кордобан. Обърнах му гръб. Не ме интересуваше дали това предаване е обработено с техниката за въздействие върху подсъзнанието, предпочитах сам да си правя изводите за много неща.
Изведнъж пред очите ми изникна образът на сеньора Мария Посадор — приседнала в бараката, където ми бе показала записите, със сериозно, замислено лице и дълги красиви крака, които поклащаше небрежно.
— Ами… утре ще се видим пак — произнесе след кратко мълчание Браун и изгълта на екс остатъка в чашата. Въглеродният двуокис в газираната напитка се върна обратно с шумно оригване. — Ще те направя на нищо… обещавам. Лека нощ, Бойд.
Останах още няколко минути, после се прибрах в хотела с намерението да вечерям там. Но първо се качих горе, за да си сменя ризата — денят бе горещ и лепкав и въпреки климатичната инсталация в съда усещах, че съм мокър.
В моята стая седеше непознат мъж и четеше един от справочниците ми.
Замръзнах с длан върху бравата, без дори да извадя ключа, и попитах с възмутен глас:
— Кой, по дяволите, сте вие?
Той захлопна с безгрижен вид книгата. След това се надигна лениво.
— Добър вечер, сеньор Хаклит. Влезте, моля. И затворете вратата, ако обичате.
Разгледах го внимателно. Висок на ръст, с широки плещи. Имаше големи и здрави ръце, в които дебелият справочник стоеше досущ като буквар. Кожата му бе мургава, по-тъмна, отколкото при слънчевия тен, а косата му изглеждаше мъхеста. Носеше сив костюм, копринена риза и луксозни обувки от бокс[1]. Диамантена гривна. Платинен часовник. Заможен.
Трябва да бе поне двайсет килограма по-тежък от мен — надминаваше ме с по няколко сантиметра във всички посоки. Очевидно не бих могъл да го изхвърля. Едно ми стана ясно: дошъл е тук с някаква конкретна цел и всъщност не ми остава друго, освен да го изслушам. Затворих вратата.
— Благодаря — каза той. Говореше сносен английски с едва доловим местен акцент. — Бих искал да се извиня за нахълтването и да ви уверя, че то просто се наложи. Моля ви, седнете.
Гостът махна великодушно към креслото, в което се беше настанил доскоро. Поклатих глава.
— Разговорът ще ни отнеме известно време, но щом така предпочитате, да не спорим. — Очите му блеснаха. — Името ми е Хосе Далбан и дойдох при вас да обсъдим причината за вашето присъствие в Сиудад де Вадос.
— То е факт — отвърнах. — Какво толкова има да се ровим в него?
— О, още много! Наистина много, повярвайте ми! Например защо сте тук и с какви точно проблеми се занимавате? Обаче ви моля… — той вдигна широката си длан и ми показа розовата й вътрешност — не се измъквайте с оправданието, че сте подписали договор и смятате да вършите само нещата, споменати там. Нека ви стане ясно, че тази бумага означава нови нещастия и ще лиши от покрив доста хора.
— Сеньор Далбан — започнах аз, след като си поех дълбоко въздух, — това съм го чувал и преди. Давам си сметка, че ако приключа работата, заради която съм извикан, мнозина ще останат бездомни. Не виждам обаче какво може да е по-лошо от тъй наречените бордеи, където обитават в момента. Рано или късно правителството ще се заеме с тоя проблем и тогава моите действия надали ще имат значението, което се опитвате да им придадете сега.
— Аз съм представител — каза той, без да ми отговаря (звучеше така, сякаш се гласи да развие предварително подготвена реч) — на група частни лица. Ние се опасяваме, че ако кабинетът даде ход на своите планове, в Агуасул съвсем скоро ще избухне гражданска война. Дойдох с предложение да промените намеренията си. Разбира се, няма да загубите нищо, щом се съгласите. Може дори да спечелите.
— Дума да не става! — възпротивих се. — Не забравяйте, че аз съм свободно практикуващ специалист. Нужни ми бяха години, за да си изградя репутацията. Да се откажа от тази задача, би означавало да наруша договора с всички произтичащи последици за професионалната ми кариера…
— Сеньор Хаклит — прекъсна ме гостът, мигайки често, — хората, за които говоря, са бизнесмени. Не сме бедняци. При нужда сме готови да ви обезпечим доживотно във финансово отношение — разбира се, зад пределите на Агуасул.
Тук се ядосах не на шега:
— Да вървят по дяволите парите ви! Върша въпросната работа, защото точно нея бих желал да върша! И нека да ви кажа още нещо. Дори ако опитате да се отървете от мен, няма да решите проблемите си. Ни най-малко. На моето място ще дойде някой друг. По-важното е, че правителството на Вадос е твърдо убедено — възелът трябва да се разплете. Нищо чудно да прехвърлят топката на Ангърс и неговите заместници от отдела. Вярно, те не са особено компетентни. Така че крайният резултат ще бъде далеч по-неприятен от онова, което имате в момента.
Хосе Далбан ме изгледа продължително, преди да заговори отново.
— Моля за извинение — промълви накрая. — Бях останал с впечатлението, че вие нямате никаква представа с какво сте се захванали. Сега обаче разбирам: обмислили сте внимателно цялата тази история. Съжалявам само, че сте стигнали до погрешен извод.
— Ако в Република Агуасул избухне гражданска война, вината няма да е моя — не можех да овладея гнева си аз. — Вашето предположение е направо смешно.
— Вероятно ще се съгласите, сеньор, че със заминаването ви шансовете за подобна война значително намаляват — отбеляза Далбан с тих глас. — Уверен съм, че не по собствено желание сте попаднали в ключовата позиция, която заемате тук. Но все пак би трябвало като разумен човек, съзнаващ последствията от своите постъпки, да си дадете сметка, че днес съдбите на много хора зависят именно от вас. — Той се усмихна. — Длъжен съм да добавя още нещо. Или ще промените намеренията си доброволно, или ще потърсим други средства, за да ви принудим. Ако ви потрябвам, можете лесно да ме откриете в телефонния указател. Лека нощ.
Хосе мина край мен, открехна вратата и я притвори зад себе си с плавно координирани движения. В мига, когато изчезна, аз вдигнах телефона, позвъних на рецепцията и поисках гостът да бъде спрян, преди да напусне хотела, а също така да ми обяснят как точно е влязъл в стаята.
Главният регистратор повтори името с притихнал глас.
— Далбан ли казахте, сеньор? Да, познавам отлично този човек. Но той просто не е тук.
Ядосан от отговора, едва сега се сетих, че моят посетител навярно е подкупил когото трябва. При това рушветите не са били съвсем дребни, та да свършат работа. Пожелах връзка с управителя, ала и от него не получих задоволително разяснение. Той бълваше безспирни речи в своя защита с южняшки хъс и упорито твърдеше, че Хосе Далбан бил неспособен на подобна постъпка.
— Кой е тоя негодник всъщност? — креснах аз.
— Но как, сеньор, ами той е много известен и богат бизнесмен! Дори ако е имал намерение да извърши такова нещо, в никакъв случай не би се явил собственолично — най-вероятно щеше да изпрати някой агент!
— Повикайте полицията! — отвърнах. — Незабавно!
Появи се друг човек, който приличаше на управителя, сякаш му бе роден брат, и побърза да ме успокои с обещанието, че веднага ще докладва горе за инцидента. Подозирах, че въпросният доклад никога няма да се добере до целта си — затова в последен изблик на негодувание настоях да се срещна лично с шефа О’Рурки.
Оказа се, че отсъства. Някакъв лейтенант със сърдит глас ми записа името и измърмори, че щял да разследва случката. Докато стигнах до него, гневът ми вече се бе превърнал в апатия.
Какво значение имаше всъщност? От кметството уж обещаха да ме държат под око, когато напускам хотела — заради собствената ми сигурност. Можех само да се надявам, че тези предпазни мерки ще донесат полза. Който и да беше Далбан и хората, които представяше, ясно бе, че мислят с мускулите си. Щом парите и заплахите бяха предпочитаният им метод на действие, не желаех да допусна нищо общо между нас. Готов бях да довърша започнатата работа дори ако трябваше да премина през огън и жупел.
И все пак някакъв друг глас в мен тихо нашепваше, че съм просто един упорит идиот.