Джон Брънър
Град върху шахматна дъска (20)

XX

Нещо премина пред Хотел дел Принсипе с протяжен вой и скърцане. Отворих клепачи и премигах под святкащите отражения върху тавана на стаята — нямах навика да спускам завесите, когато си лягам.

Изправих се в леглото и надзърнах към улицата. Една пожарна кола с включена сирена, която виеше като измъчвана невинна душа (кой знае защо, си спомних за жената на Браун, надвесена над своя убит съпруг), заобиколи ъгъла и потъна в мрака. Твърде ниско прелетя хеликоптер: стори ми се, че мога да скоча на седалката до пилота. Две полицейски камионетки изчезнаха по маршрута на пожарната.

Вече се досещах какво е бедствието и вдигнах очи към хълмовете. Бяха огрени от алено трепкащо зарево, което определено не приличаше на светлината от уличните лампи. В първия миг помислих, че е станала самолетна катастрофа, но едва по-късно си дадох сметка, че не е нужно да намесвам авиацията. Гореше Радио-телевизионният център.

Докато тършувах за бинокъл, погледнах часовника. Три след полунощ. Ако се съдеше по отблясъците на огъня, навярно бе изминало доста време, преди да го забележат. Може би сградата е била съвсем празна. Струваше ми се невъзможно да й липсват съответните помпи и аларма, свързана пряко с противопожарната служба… Дори и да беше така, нямаше съмнение, че нищо не е помогнало да бъде спасено зданието. Гледката през окулярите на бинокъла наистина ме впечатли. Стърчащата високо над всичко антена сякаш бе монтирана пред входа за пъкъла. Всеки момент някоя стена би могла да рухне, повличайки след себе си подпорите, и тогава антената щеше да се люшне като човек, направил прекалено голяма крачка.

Не виждах къде са аварийните коли — бяха скрити зад останалите по-ниски сгради и хълма, но съдех за близостта им по периодичното отслабване на огъня под въздействие на яростно шибащите водни струи. Хрумна ми да се придвижа към пожара, за да проследя потушаването му отблизо. Сетне реших, че само ще попреча на хората, чиято работа е да го овладеят. Въпреки великолепно проектираната пътна мрежа на Вадос, в тези мигове всяко допълнително возило можеше да забави линейка или поредната машина на огнеборците.

Така че след десетина минути си легнах пак.

Отначало мислите ми бяха малко объркани. Трябваше да мине още четвърт час, преди да осъзная напълно онова, на което бях станал свидетел. Нито днес, нито утре, нито през следващия месец министърът на информацията и съобщенията няма да излъчва своите упреци, заплахи и обвинения.

И ако правителството действително зависеше от създадената от Майор система, та да манипулира общественото мнение, значи през този период el Presidente щеше да бъде като борец със завързана върху гърба десница.

Спомних си последните думи на Хосе Далбан, докато стояхме пред величественото здание на телевизията, сега превърнато в обгорена черупка от древната стихия. Чудех се…

После сънят ме надви. Но нямах късмета да си отдъхна по-дълго. Тъкмо се зазоряваше, а часовникът показваше малко след пет, когато долових шум в коридора.

— Este cuarto es el No. 1317 — произнесе нисък, плътен баритон. — Abre la puerta.^[1]

Да, аз живеех тук, обаче гласът говореше твърде тихо, за да се обръща към мен.

Така и не бях успял да върна пистолета, който ми връчиха (макар че хич не го исках) преди посещението в бордея на Сигейрас. Измъкнах го от кобура и поставих ръка върху ключа за осветление.

Щом щракна бравата, някакъв човек пристъпи вътре. Аз запалих лампите и насочих дулото към него.

— Quién está? — извиках. — Y qué hace Vd.?^[2]

Мъжът изруга, сетне продължи напред. Зад гърба му се мярнаха изплашените очи на един пиколо.

— Няма как, полиция — каза той.

Свалих оръжието си. Влезлият бе Карлос Гусман, същият сержант, дето ми предлагаше денонощен телохранител, след като се оплаках от заплахите на Далбан.

— Е, добре, Гусман — подхвърлих ядосано. — Какво желаете?

— Сеньорът ще трябва да дойде с мен.

— Не, сеньорът няма такова намерение. Сеньорът по-скоро ще изчака, докато проклетата ви служба пропадне вдън земя. Махайте се и елате в някой по-нормален час.

Лицето му остана неподвижно. Когато отговори, в тона му се усещаше безкрайно търпение:

— Разберете, извършен е саботаж срещу телевизията. Научихме, че по една или друга причина вие сте я посещавали неотдавна. Надяваме се да ни помогнете в разследването.

— И как по-точно? Отидох, за да кажа на вашия скъпоценен доктор Майор какво мисля за него. Рико ме видя, като пристигнах, а Хосе Далбан — когато си тръгвах. О, може би и човекът, натоварен от вас да ме следва по петите. Защо не попитате Майор?

— Той е изчезнал — промълви военният, гледайки ме втренчено. — Знаем, че снощи се е задържал до късно да подготвя днешните новини за радиото. Спасителите все още не могат да стигнат до кабинета му, понеже огънят не е потушен докрай.

Гусман хвърли око на часовника си.

— Сеньорът ще дойде с мен. Моля!

— Печелиш — отвърнах аз и въздъхнах. — Ето, вземи това. То бездруго си е ваше.

Връчих му пистолета. Той го прибра и изчака, докато се обличах. После ме придружи до паркираната пред стълбите кола, с която потеглихме към полицейското управление.

Разпитаха ме съвсем подробно, наложи се да дам дори писмени показания. След туй ме зарязаха да кисна близо четири часа в някаква тясна стаичка и в компанията на дима от собствените ми цигари. Към седем и трийсет някой ми донесе чаша силно, неподсладено кафе. Малко по-късно помолих един от минаващите полицаи да ми купи сандвич.

Накрая дойде намръщен чиновник и ме отведе в кабинета на el Jefe, където ме очакваха О’Рурки и Гусман. Началникът имаше ужасно изморен вид, очите му бяха зачервени и подпухнали, ризата — смачкана като хармоника. Отпред тя беше широко разкопчана и се виждаха влакнестите му гърди.

— Е, извадихте голям късмет — обади се пръв главният сержант, тупвайки върху масата свитъка с моите показания. — Открихме сеньор Рико, който потвърди часа на пристигането ви, а пък сеньор Баранквила (сигурно го познавате?) ви е зърнал, като се връщате. — Той се усмихна подигравателно. — Така че, ако не сте си направили труда да излезете през прозореца, вие сте били в хотела през най-критичния период.

— Критичен за какво? И още ли няма връзка с доктор Майор?

— О, напротив. Намерили са го в седем без десет, по-точно онова, което е останало от него. Изгорял е в своя кабинет по време на пожара.

О’Рурки вдигна зачервените си очи към мен. Беше се превил напред, подпрял яките си космати ръце върху бюрото, сякаш се готвеше да сграбчи някого и да го удуши.

— Звучи ми невероятно — отбелязах аз. — Мислех, че има противопожарна инсталация, аларма…

— Правилно, сеньор. Само че кабелът, който свързва Радио-телевизионния център с огнеборците, е бил прерязан. Що се отнася до помпената инсталация, може и да е проработила. Трудно е да преценим. Зданието е било съвсем празно, с изключение на нощния пазач. Навярно са го убили, тъй като до момента не сме открили тялото му.

— Но това е модерна сграда, дявол да го вземе! Събудих се в три без десет от сирените на пожарните коли и когато надникнах през прозореца, центърът гореше, все едно че е направен не от бетон, ами от кибритени клечки! Нима е възможно?

Карлос Гусман се поколеба, преди да отвърне. О’Рурки го погледна и изстреля на испански:

— Какво иска той?

— Да му обясним как е станало.

— Кажи му, няма значение!

Сержантът побърза да мине на english:

— В мазето са били складирани осем хиляди литра нафта за генератора, в случай че по някаква причина бъде прекъснато основното електрозахранване. Там, изглежда, е хвърлена възпламеняваща бомба. Предстои разследване веднага щом изстинат останките.

Отново си припомних думите на Далбан: „Ни най-малко, Майор. Едва сега започвам.“

Надали животът във Вадос щеше да стане по-непоносим след смъртта на този министър. Но самият факт, че разгорещените духове толкова бързо се бяха сплотили в искра, от която избухна пожар, бе твърде обезпокоителен. Както вървеше, нищо чудно пак да ме призоват за свидетел — разбира се, по обвинение срещу бизнесмена в предумишлено убийство. Нямах никакво желание да се забърквам повече…

— Сеньор Хаклит — докосна ме главният сержант. Премигнах и се върнах в настоящето.

— Да, слушам ви.

— Според Баранквила… Хосе Далбан казал на доктор Майор, че би предпочел да го види мъртъв. Вие чухте ли такава фраза?

Подвоумих се, загледан в изморените очи на el Jefe, накрая кимнах.

— Струва ми се, че спомена нещо подобно.

— Благодаря ви, сеньор. Мисля, че за днес приключихме. Ако се наложи, ще ви извикаме отново.

 

 

Наистина ли ставаше дума за предумишлено убийство? Или по някакво съвпадение Алехандро Майор бе останал в сградата тъкмо в нощта на саботажа?

Случайност ли бяха заканите на Хосе, че това било само началото?

За тези въпроси, изглежда, нямаше отговори.

И така, щом напуснах полицейското управление, отидох да си купя вестници. После се настаних в ресторанта, като поръчах двойно кафе и закуска. Мозъкът ми бучеше, полагах неимоверни усилия да се концентрирам. А на всичкото отгоре пресата не можа да добави нищо друго към оскъдните ми познания за случилото се вчера. Имах ужасна нужда от информация.

В „Либердад“ смъртта на Браун беше представена като трагичен завършек, сполетял един отчаян негодник — в същия тон бяха и новините по телевизията предния ден. На втора страница забелязах обширна статия от Луис Арио (понастоящем президент на „Гражданите на Вадос“), която откровено атакуваше Далбан. Нито ред за пожара; сигурно готвеха специално издание. Затова пък отново бе спомената моята скромна персона, а именно какво щял да направи добрият сеньор Хаклит, ако не били заплахите на злодеите, и как щял да помете онова гнусно свърталище на престъпници. Накрая босът отдаваше дължимото на Андрес Лукас, задето така успешно се представил в делото Сигейрас, и цитираше професор Кортес за социалните язви, пораждани от бордея.

Защо, по дяволите, смятаха, че точно от мен зависи съдбата на тази проклета дупка? Корави глави, ей! Какво ли не сторих, за да ги убедя: господа, решаването на вашия проблем със средствата на уличното движение ще бъде само временно и това, от което се нуждаете всъщност, е един внимателно обмислен законопроект, който да бъде приет от правителството. Надявах се галиматията да приключи скоро, особено след като Сигейрас беше обявен за издирване.

Драскачите от „Тиемпо“ се бяха развихрили пак — също на мой гръб, сякаш забраната, издадена от съдията Ромеро, вече нямаше стойност. Е, не съвсем, предполагах. Но днес бях готов да си затворя очите пред много неща — струваше ми се, че ненавиждам целия Сиудад де Вадос и че чувствата ми се радват на взаимност.

Не стигаха камъните по мен, ами за капак Фелипе Мендоса се бе върнал към доскорошната си атака срещу Сейксас. Сега заявяваше твърде недвусмислено, че el Presidente знаел за подкупите, вземани от финансиста, ала не предприемал никакви мерки. Едва ли още дълго щяха да продължават безнаказано в същата посока.

Реших да не се главоболя с тия дрязги. Единственото, което желаех, бе да се махна по-бързо оттук. Да приключа с работата — стига да ми позволят, защото последните събития можеха да ме лишат от добрия шанс. Неусетно бях забъркан в тъмна история, която не ме касаеше, и ето че при всеки нов ход затъвах все по-надълбоко.

Точно така, мечтаех най-после да свърша с моята задача. И тъкмо по тази причина ми се щеше поне за известно време да скъсам с всичко, да помисля и започна операцията отначало.

Изобщо нямах намерение да срещам Ангърс в близко бъдеще. Едва ли щях да понеса самодоволния му изглед заради някакви мними негови успехи. Току-виж още след първите разменени изречения съм избухнал. Вярно, Браун сигурно щеше да го ликвидира или пък да го осакати завинаги, ако не се бе подхлъзнал. Вярно и че беше заподозрян в убийство и изчезна яко дим, вместо открито да заяви: „Аз съм невинен“… Но въпреки това продължавах да го смятам за честен човек, а честните хора не растат по дърветата.

Жалко, че нерядко си отиваха като Шишкото — с куршум в черепа.

От телефона пред ресторанта се свързах с отдела и помолих да предадат на англичанина, че днес няма да идвам. Подир кратко безцелно шляене по улиците се озовах на Пласа дел Норте. Може би мисълта за Браун ме беше довела пред Съдебната палата.

Както разглеждах статуите в центъра на площада (някой бе почистил червените цапаници от фигурата на диктатора), откъм полицейското управление се зададоха половин дузина патрулни коли. Огласяйки околностите с вой, те отпрашиха надолу из Кале дел Пресиденте Вадос.

Навярно ставаше въпрос за нещо важно въпреки навика на тукашните копои да излизат на акция с подсилен състав. Обезпокоен, продължих разходката си в тази посока. Ето че само след минутка по същия маршрут преминаха два тежки камиона със закрити каросерии.

Седнах пред едно капанче, поръчах си пепси и тамал^[3] и още преди да свърша, колите прелетяха в обратно направление. Заковаха пред Съдебната палата, а пътниците се изсипаха отпред. Неколцина разгорещени полицаи водеха почти насила шепа цивилни граждани.

Едва не разлях чашата с пенливо питие, когато познах двама от арестуваните. Бяха Кристофоро Мендоса и брат му Фелипе.

Сега пък какво ставаше?

Изчаках да се върнат и камионите — трябваха им някакви си петнайсетина минути. Щом удариха спирачки, ченгетата започнаха да разтоварват пакети с вестници, очевидно съвсем готови за разпространение, стереотипни плаки (от които, изглежда, бяха отпечатани тия издания), папки и шкафове, както и големи кашони, пълни с хартия.

Проклет да съм, казах си аз, ако не са забранили „Тиемпо“.

При тази мисъл сякаш по гърба ми премина нечия студена ръка.