Джон Брънър
Град върху шахматна дъска (30)

XXX

— Ах! — възкликна изведнъж el Presidente. — Много добре! Просто чудесно!

Току-що гросмайстор Гарсия бе преместил с две полета напред пешка; известно време никой, освен съдиите, не обръщаше внимание на другите три срещи. Побързах да насоча взор натам, където гледаше народът. Жалко, че не бях проследил досегашните ходове в партията и така и не успях да оценя какво толкова гениално е извършил Пабло.

За разлика от всички тук, включително противникът на Гарсия, който прекара следващите пет минути в съсредоточено изучаване на ситуацията, после дръпна стола си назад и поклати глава.

Присъстващите отбелязаха този факт с нов взрив от ръкопляскания.

Шампионът посрещна с вяла усмивка всеобщото веселие. Той протегна десница на сразения си съперник, сетне даде знак да се пази тишина, сочейки останалите играчи. Краят на двубоя бе последван от масово раздвижване из залата, което идваше да покаже, че повечето зрители са дошли само за да видят поредната победа на Пабло.

Поканен от вожда, Гарсия се появи в ложата ни да приеме поздравления. Скоро пристигна сервитьор с кафе, бренди и бисквити. През това време Вадос размени няколко едва чути реплики с гросмайстора и Диас. Почти не отделих внимание на Негово превъзходителство — бях твърде заинтригуван от новото си откритие.

Дали увлечението на всички тия политици по шахмата не беше породено от копнежа за също такива строги правила и сляпо подчинение към тяхната власт във всекидневния живот? Потърпевши, разбира се, щяха да бъдат собствените им съграждани…

Наложи се да преустановя догадките си, защото забелязах, че президентът ме гледа с раздразнено изражение. Извиних се, че не съм чул думите му, и той ги повтори:

— Казах, уважаеми Хаклит, че ви бях поканил да ме посетите още веднъж преди тръгване. Искате ли да се присъедините към нашето малко тържество заедно със сеньор Гарсия утре вечер?

— За мен ще бъде чест — отвърнах. — Простете, че проявих невнимание. Тъкмо се бях замислил за връзката между шаха и ръководенето на държавата.

Тези изречения произнесох на испански, понеже el Presidente беше преминал на своя роден език. В резултат Диас и Вадос впериха втрещени очи в лицето ми. Преместих изненадан поглед от единия към другия.

— Наистина ли? — рече Негово превъзходителство след кратка пауза. — И откъде ви хрумна идеята, ако смея да запитам?

— Ами… — промълвих смутено — аз не съм кой знае колко вещ нито в древната игра, нито пък в политиката. Просто… хм… сметнах, че има известна прилика, защото черно-белите фигури трябва да отидат там, където ги поставят. Виж, хората се контролират комай по-трудно.

Министърът на вътрешните работи въздъхна и за първи път се обърна към мен:

— Ето защо толкова обичаме да наблюдаваме подобни срещи — всеки политик мечтае в сферата на управлението нещата да са също така стройно подредени.

— Именно това си мислех и аз — съгласих се добродушно, а Естебан Диас и Вадос размениха кратки погледи. Напрежението между тях нарасна почти осезаемо, като светкавица между буреносни облаци. Предположих, че и двамата в момента си казват: „Да можехме само да решаваме своите проблеми тъй лесно, колкото в шаха…“

— Време е да вървим — обърна се с отривисто движение вождът към съпругата си. Тя се усмихна и кимна с готовност. — Ще ни придружите, нали, сеньор Диас?

Този път беше ред на тъмнокожия несръчен мъж да кимне.

Един след друг те подадоха ръка на стройната жена от градската шахматна федерация, сетне на Гарсия и накрая на мен. Нищо повече от формално здрависване, съпроводено от обичайното: „Hasta mañana, Hakluyt!“

 

 

Останах, за да допуша току-що запалената цигара, а когато приключиха и трите срещи, се надигнах и напуснах помещението. Секретарката със стилизираната брошка ме информира, че турнирът щял да продължи и през следващите няколко дена — до късно вечерта, ако се наложи — и че победителите от регионалните двубои след това ще участват в общонационалния шампионат през идущата седмица.

— Предполагам, че Пабло Гарсия ще бъде отново на върха? — попитах я от учтивост, след като изслушах разписанието.

— Опасявам се, че да — въздъхна жената. — Хората започват да губят интерес, защото сеньорът води с твърде убедителна разлика пред останалите състезатели.

Лично аз не забелязвах никакви признаци за спадане на интереса. Щом се върнах в хотела, открих, че всички гости (с изключение на туристите) са се събрали в бара, където по радиото непрестанно течаха репортажи за срещите. Прекъсваха ги само кратки музикални изпълнения, докато играчите мислят. Мануел бе поставил четири хоризонтални табла върху стената зад себе си и местеше стриктно фигурите, следвайки указанията на коментаторите.

Що се отнася до мен, бе ми дошло до гуша от шах и всичко, свързано с него, та царящата тук треска направо ме подразни. Като капак на една маса вървеше доста напрегната партия — Мария Посадор и някакъв непознат мереха сили, — но поне посетителите около тях не разговаряха постоянно за турнира.

Погледах известно време играта на сеньора Посадор, докато свърши. Малко след това нейният противник си тръгна. Тя се озърна, видя ме и се усмихна.

— Приятна вечер ли прекарахте, драги Хаклит?

— Бях на шахматното първенство по покана на Вадос. Даже седях в правителствената ложа.

Мария поклати глава.

— Е, хареса ли ви?

— Не много. По-интересно ми беше да наблюдавам публиката. — Изведнъж ми се стори важно да споделя хрумването си и аз й разказах за странния начин, по който бяха разделени белите и мургавите зрители в залата.

— О, донякъде вие сте напълно прав — отвърна ми почти машинално тя. — Част от конфликта в Сиудад де Вадос е конфликт на цвета. Ала тук имаме по-скоро случайно съвпадение, отколкото причина. Впрочем нека да ви поздравя. Току-що забелязах, че вече сте усвоили твърде добър español, а когато се срещнахме за първи път, трябваше да използваме английски. Сега ми отговаряте направо чудесно.

— Пътувал съм доста — напомних й. — Свикнал съм да изучавам местните езици. Арабски, хинди, мъничко суахили… Но моля ви, продължавайте. Стана дума за някакво съвпадение.

Дамата разпери грациозните си ръце.

— Сам знаете, че в Латинска Америка не съществуват расови предразсъдъци, свързани, тъй да се каже, с епидермиса на хората. Това, че населението ни включва тъмнокожи местни обитатели и немалък процент имигранти от други страни с по-светъл тен, се дължи на по-особените условия, при които Хуан Себастиян основа този град. Признавам, в известна степен то утежнява ситуацията, обаче не е първопричината.

— Разбирам. Възможно е да се обажда и наследството от моята среда. Навярно сте чували, че в Австралия разликата в цвета на кожата не е проблем, което не пречи из континента да се ширят всякакви настроения против пришълците с не особено бели лица. Нищо чудно и мен да ме е засегнало. Дали пък не виждам куп усложнения там, където не съществуват? Знам ли…

Предложих й цигара. Както обикновено, тя сви рамене.

— Вашите са ми слаби, сеньор Хаклит. Но ще ми бъде приятно да опитате от моите. Имат повечко жилка от другите, защото притежават специално подсилен аромат.

Мария отвори с щракване позлатената табакера и ме подкани да си взема една. Приех.

— Струва ми се — продължи да разсъждава тя, докато чакаше огън, — че е по-добре да забелязваме проблемите, отколкото да ги загърбваме. Ако по-рано бяхме обърнали внимание на предразсъдъците си към някои от родените в чужбина наши граждани, сигурно днес нямаше да се изправим пред подобни събития… Да, обаче стана така, че новодошлите донесоха със себе си и своите възгледи. Може би част от тези възгледи са били доста заразителни. — Посадор се наведе към запалката, която й поднесох, хвърли око на часовника. Още един ден си отива — произнесе с въздишка. — Късно е вече, ще трябва да тръгвам. Навярно господинът, с когото играх преди малко, ще се върне. Предайте му моите извинения.

— С удоволствие, сеньора. Buenas noches.^[1]

— Buenas noches.

 

 

Помолих да ми налеят нова порция алкохол и припалих черната цигара — наистина се оказа ароматна, ала твърде непривична за моя вкус. Никаква следа от шахматния съперник на Мария.

Почаках десетина минути, но вече бях много уморен. Зарязвайки питието си недовършено, аз се отправих към асансьора. Прибрах се в стаята и потънах в сън веднага щом допрях глава о възглавницата.

Събудих се схванат, с болки по цялото тяло. Повърхността под мен беше студена и твърда. Усещах, че ако поема дълбоко дъх, ще се закашлям. Е, не можех да не дишам. Наистина се закашлях толкова силно, че едва не повърнах. Почувствах, че вътрешностите ми се свиват.

Изведнъж изтръпнах от ужас. Намирах се в непрогледна тъмнина. Лежах върху корав бетонен под: достатъчно бе да опра длани в него, за да го определя със сигурност. Хм, какво, по дяволите, правех тук? Не носех нищо освен пижама; крайниците ми бяха вдървени от хладния, леко влажен въздух на тайнственото място.

Къде, Боже мили, се бях озовал?

Не разполагах със запалка или кибрит. Трябваше да разчитам само на сетивата си. Неусетно се напрегнах при мисълта, че в стаята може да има още някой — ако това въобще беше стая. Задържах напиращата кашлица, протегнах ръце пред себе си като слепец и опитах няколко предпазливи крачки. В същия миг се ударих в нещо твърдо. Приличаше на дъсчена пейка, посипана с множество дребни предмети, които не успях да разпозная.

Скоро докоснах стена и тръгнах внимателно покрай нея. Усещах главата си така, сякаш е натъпкана с вата, гърлото ми направо се разкъсваше от желание да избухне в кашлица. Хрумна ми налудничавата догадка, че сънувам гнусен кошмар.

С вкочанени пръсти напипах електрическия ключ. Завъртях го, без да анализирам възможните последствия. Нищо не се случи и аз продължих да се прокрадвам.

Внезапно пред моето лице бликна някакво странно сияние. Отдръпнах се назад, почти изгубил равновесие. После всичко се подреди пред очите ми с изумителна точност.

Оказа се, че съм задействал неонова лампа. Под трепкащата й виолетова светлина виждах съвсем ясно своята бетонна килия. Всъщност това беше постройката, където ме бе довела някога Мария Посадор, за да ми демонстрира записите на телевизионните предавания.

Огледах се удивен. Да, какво търсех тук?

Но преди да осмисля положението, в което се намирах, отнякъде долетя остро изщракване. Обърнах се в съответната посока — звукът идеше от масивната врата. Бяха пъхнали ключ в бравата. Почувствах, че косите ми настръхват. Проклятие!

Изтеглих някаква желязна тръба от близкия рафт, а сетне угасих жужащата лампа. В мрака забелязах отблясъци от джобно фенерче, те се прецеждаха през процепите на касата. Насочих се предпазливо към тях. Който и да беше ме натикал в това гадно място, сега щеше да си получи заслуженото.

Вратата се отвори, по-скоро хлътна с неочаквана бързина. Хвърлих се в опразнената рамка и в същия момент открих, че новодошлият държи не само фенерче, ами и пистолет.

В този миг босите ми крака настъпиха оголения електрически кабел, извиващ се на пода. Болката бе раздираща. Изпуснах металната тръба и коленете ми се подкосиха. Внезапно до ушите ми стигна сух пукот от гърмеж.

Нещо ме цапардоса със страшна сила по месестата част на лявото рамо, имах чувството, че съм хванат в нажежени до червено щипци. Ударът ме завъртя назад и ме запрати върху бетона. Грубата настилка одра като пила кожата на лицето и дланта, с която се опитах да омекотя падането. В мозъка ми екнаха оглушителни камбани, от нетърпимия ужас едва не изгубих съзнание.

Изведнъж таванът се озари в светлина. Понечих да вдигна глава, но всичко, което виждах, бяха чифт мокасини и долният край на бежови панталони от фин плат.

— Madre de Dios!^[2] — възкликна нечий глас. — Вие пък защо сте тук?

Гласът принадлежеше на Мария Посадор.

Тя се наведе, остави до мен пистолета и фенерчето и опипа с точни, внимателни движения окървавената ми ръка. Чак сега успях да прокарам малко въздух през здраво стиснатото си гърло.

— Аз… аз не зная — произнесох с тъпо изражение. — Аз…

По-нататъшните думи бяха погълнати от нов пристъп на кашлица. Мария се отдръпна и ме погледна изумена.

— Но какво ви е… как се чувствате? Ох, Господи, трябва да ви отнесем в къщата. Веднага!

Следващите няколко минути преминаха като в мъгла. С мъка се изправих на нозе и поех в хладното утро, преметнал дясната си ръка през врата й. Лявата, разбира се, се полюшваше безжизнено край тялото ми. Тревата бе влажна и студена, свежият, чист простор ми подейства ободряващо и прогони мътилката от моя мозък.

Когато наближихме дома, дамата извика за помощ. Някакъв мъж, който ми заприлича на филипинец, надникна през един от прозорците и се облещи в нас с подпухнали очи. Ала само след секунда проумя какво се иска от него и дотича в двора.

Що се отнася до мен, оставих се да ме водят, правейки каквото мога. Влязохме вътре и те ме положиха на дълъг копринен диван. Стиснах зъби, докато сеньора Посадор разрязваше окървавената ми пижама, а след това се зае да промива раната с бяла кърпа и топла вода, донесени от същия този филипинец. Появиха се марли, бинтове, мехлеми. Скоро се присъедини и пълна жена със загрижено лице, която, кой знае защо, ми напомни за съпругата на Шишкото Браун. Тя ми помогна да седна, после сервира чаша бренди.

Едва сега погледнах към простреляното място. Куршумът бе излязъл от другата страна, оставяйки в кожата аленееща диря вместо очакваната дупка — за щастие, без да разкъса мускула отдолу. Можех даже да си движа ръката, щом я превързаха. Ех, с известни затруднения, но без особена болка.

През цялото време Мария ме наблюдаваше с почти безизразна физиономия.

— Няма да ви моля за извинение, Хаклит — заговори накрая тя. — Едва ли знаете, че преди доста години, скоро след като се прибрах в Агуасул, ми устроиха засада. Биха ме жестоко, получих тежка контузия в черепа, а после ме захвърлиха с надеждата да издъхна.

Тук Посадор вдигна длан и отметна назад лъскавите си черни коси. Сетне раздели два от кичурите над челото, за да ми покаже червеникав, отдавна зараснал белег, който минаваше по цялата дължина на скалпа й.

Дамата задържа малко ръката си, сякаш да подчертае пред мен значението на своите думи.

— Затова стана така — произнесе с равен глас. — Не бях идвала в тази барака, откакто изгоря Радио-телевизионният център. Но снощи чух някакъв необичаен шум и реших да проверя… дали не е влязъл неканен гост. Навярно беше глупаво от моя страна да излизам сама, ала какво можех да сторя? Когато наближих, зърнах пресни драскотини около бравата, като че се бяха опитвали да я отворят с неподходящ ключ. Тогава се върнах, взех пистолета и… останалото ви е известно.

Кимнах. В чашата до мен имаше още мъничко бренди. Изгълтах го на един дъх.

— Сигурно съм ви изплашил, замахвайки с желязната тръба. Кой ли го е направил? Искам да кажа, кой ли ме е отвлякъл и довел чак тук?

— Ще разберем — отговори Мария Посадор и гласът й звучеше като трошащ се лед. — Няма начин да не разберем.

Настъпи тишина. Пълничката жена с грижовното лице донесе голям поднос. Върху него беше подредена пъстра закуска: горещо кафе, няколко стъклени кани със сокове и множество купички, където забелязах най-различни студени ястия. Богата работа.

— Сеньор Хаклит, изпийте си кафето — посъветва ме Мария. — То ще подсили укрепващото действие на брендито.

Почувствах, че треперя, макар в стаята да бе съвсем топло.

— Вижте какво — досетих се аз. — Ако не бе оголеният електрически кабел на пода, върху който стъпих, сега щях да съм мъртъв. Сто на сто.

Тя кимна уморено.

— Предполагам, че точно това са желали.

Нещо прещрака в мислите ми и просто не успях да сдържа изуменото си възклицание:

— Дали цигарата, която ми предложихте снощи, не е била с наркотик?!

Надигнах се, обзет от нови подозрения. Но Посадор продължаваше да ме разглежда с невъзмутимо спокойствие.

— Не, доколкото ми е известно. На никого не съм оставяла моята табакера нито за миг. Пък и откъде ще знаят със сигурност, че тъкмо Бойд Хаклит, а не някой друг ще я запали?

— Вие го знаехте — подчертах аз. Пак настъпи тишина.

— Така е — призна тя. — Хм, тогава защо не ви застрелях?

— Ами… да речем, че не сте искали да си създавате сериозни неприятности. — Най-после си дадох сметка за глупостите, дето издрънках.

— Разбира се, че не — беше хладнокръвният отговор. — Вие сте оръжие в една борба, която всеки момент заплашва да се превърне в открита гражданска война. Достатъчно агуасулци ви мразят по този повод, та едва ли ще е трудно да се намери подходящ убиец. Не, сеньор! Вашата смърт е трябвало да насочи уликите към мен! Но именно тук планът се провали. Нищо не им пречи обаче да пробват отново. Ако ме питате, най-добре ще бъде да напуснете страната веднага, още днес, макар това да е свързано с куп формалности… Съжалявам, че бяхте въвлечен в подобни истории. Както казахте в последния ни разговор, всички ние сме играчки в ръцете на безличните сили.

— Не мисля, че конкретната мощ е безлична — поправих я мрачно. — Що се отнася до моя милост, аз съм жертва в играта на съвсем реални люде — също като ония актьори, нагърбили се с ролите на различни фигури по време на шахматното представление в Президентския дом! Каква според вас е тази незнайна сила, която ме е пренесла тук чак от хотелската стая и ме е оставила в такова положение, че да събудя съмненията ви за нова засада? Зад това дело стоят хора: Естебан Диас, Вадос или някои други. Те са местели мен и вас тъй, както се местят дървените пионки по черно-бялото табло!

— Сеньор — вметна Мария, — трябва да знаете, че през двайсетгодишното си управление el Presidente ръководеше нашата страна с видими и невидими средства — при подкрепата, разбира се, на покойния Алехандро Майор. Вождът не се занимаваше да прехвърля отделни личности, ами цели човешки маси. В началото аз също имах подобни на вашите съмнения, но по онова време бях съвсем млада и съпругът ми…

Гласът й потрепери, тя млъкна.

— На шестнайсет? Или седемнайсет? — попитах я тихо.

Посадор кимна, без да ме поглежда.

— На седемнайсет. Омъжих се твърде рано. Колко неща се промениха оттогава, Господи! Бях се заклела, че ще следвам своя избраник навсякъде, после, че ще нося само черно, докато умра, дори ми минаваше мисълта да вляза в манастир… О’кей, вижте ме сега — Мария размаха изящна ръка, сочейки добре ушитото сако, елегантните панталони, всички признаци на финес и лукс.

Стиснах в шепи голямата гореща чаша с кафе, наслаждавайки се на топлината й. Скоро обаче почувствах парене там, където дланите ми бяха ожулени.

— Довчера мечтаех да си тръгна час по-бързо от Сиудад де Вадос — заговорих аз — и никога повече да не стъпвам в Република Агуасул. Днес вече не ме интересува дали ще си получа хонорара. Разплатата, която искам, е малко по-различна, макар още да не зная с кого ще уреждаме сметката. Все някой ще бъде. Някой ще плати за всичко това.