Джон Каценбах
Човекът сянка (9)

Девет
„Протегната ръка“

Уолтър Робинсън караше след автобуса, докато той ускоряваше по моста „Джулия Татъл“ към сърцето на Маями. Беше обедно време. Докато автобусът ръмжеше по трилентовото платно, видя как подобната на сюнгер горещина поглъща облака изгорели газове.

Маями е някак си еднопластов град. Простира се на север и юг по протежение на крайбрежната ивица, прилепнал с урбанистична упоритост към очертанията на Бискайския залив, приел не само вида, който иска да покаже на света, но и някаква почти недоловима, вътрешна връзка с блестящите сини води на океана. През последните години градът е започнал да се разраства на запад, към блатистите площи на парка „Евърглейдс“, а новите жилищни комплекси и търговски центрове напомнят циреи върху кожата на заразен човек. Но това е неизбежна последица от променящите се условия на живот. Въпреки всичко Маями си остава крайбрежен град, неразривно свързан с вечно променящия се синьо-зелен океан.

Уолтър Робинсън обаче мразеше водата.

Не че не му беше приятно да гледа океана — дори често търсеше тази гледка, особено когато разсъждаваше над някой случай. Отдавна бе открил, че ритъмът на морето някак го окуражаваше и че монотонните звуци на прибоя му помагаха да отсее излишните подробности и да насочи мислите си в нужната посока. Гледаше на огромното водно пространство и залива като на инструменти, които му помагат. Омразата му имаше други корени.

Смяташе, че водата е нещо, което принадлежи на богатите. Наоколо имаше десетки докове, магазини с оборудване за яхти, пристани, но тези неща липсваха в районите, където живееха чернокожи. Бе го забелязал още съвсем малък, преди да потегли от мизерията в Блек Гроув към все по-заможните квартали близо до океана, където гледаше как богатите и влиятелните се качваха на яхти, моторници или луксозни кораби и се разхождаха из залива или се отправяха към открито море. В самотата си, докато наблюдаваше, бе осъзнал, че цветът на кожата му го прави различен от всички, които се отправяха към водата. Веднъж се бе оплакал от това на майка си, учителка в началното училище, а тя в отговор му бе казала, че ако смята да ходи често при водата, трябва да се научи да плува. Едва като възрастен си бе дал сметка колко малко от съучениците му си бяха направили труд да усвоят това умение — толкова силно вкоренен беше предразсъдъкът, че водата принадлежи на други.

Това бе причината Уолтър Робинсън да стане отличен плувец — бърз, силен, уверен, дори когато океанските течения бяха силни и влачеха, и теглеха, изпълнени с опасни желания.

Докато караше по моста, доста бързо, за да не изостане от автобуса, погледна към залива, който блестеше от двете му страни. Пътуването между Маями Бийч и Либърти Сити винаги го разстройваше — заливът сякаш се подиграваше на язвата, която се врязваше почти километър навътре към сушата. Шест или девет пресечки и всякакъв спомен за водата изчезваше в безмилостната, скована прашна жега. Намали скоростта, когато автобусът превключи на по-ниска предавка, за да свие по разклонението към вътрешността на квартала, след като изригна още един облак мръсен сив дим.

Знаеше, че тази автобусна линия съществува с една-единствена цел — обикаляше няколкото спирки в Либърти Сити и още толкова в Маями Бийч, за да могат чистачките, миячите на чинии, градинарите и от време на време някоя частна медицинска сестра, да преминат през жегата, за да стигнат до тежката си, нископлатена работа, без да се оплакват и без надежда за по-добро, а после, късно вечерта, да се върнат в клатушкащото се превозно средство, придружени от рева на мотора и миризмата на изгорели газове.

На седалката до себе си бе разгънал картата на града. Докато автобусът ръмжеше по Двайсет и второ авеню, Уолтър Робинсън отбелязваше къде има заложни къщи. Бяха обезпокоително много — поне по една на всяка пресечка.

„Коя от тях? — питаше се. — Коя би отворила посред нощ, за да види какво носиш? В коя от тях си се вмъкнал, докато си се отърсвал от последните остатъци страх? В коя от тях са прибрали краденото и са ти дали парите, без да задават въпроси?“

Можеше само да гадае. Беше наясно, че всеки уважаващ себе си крадец има постоянни пласьори, които посещава често. Хора, на които може да се довери, които са в състояние да продават и скъпи бижута и които са готови да дадат добра цена.

Но освен това един наистина професионален пласьор не би се занимавал с отрепка от улицата, с боклук, чийто мозък е омекнал от дрогата. Значи бе малко вероятно престъпникът да е имал постоянна „банка“, в която да депозира крадените вещи. Продължи да шофира и да разсъждава: „Не, мой човек. Нямал си пукнат цент, нали? И си искал да се отървеш от краденото колкото може по-бързо, така че непременно си отишъл в някоя заложна къща. Някоя, за която си бил сигурен, че води двойно счетоводство. Някоя, която ти е наброила малко десетачки и двайсетачки, без никакви въпроси. Достатъчно, за да не можеш да забогатееш, и достатъчно, за да се надрусаш, нали?“

По маршрута на автобусната линия имаше общо седем заложни къщи.

Уолтър Робинсън паркира колата и се усмихна.

„Не си искал да ходиш дълго пеша, нали? Искал си да се отървеш от крадените вещи много бързо, да прибереш малко пари и да забравиш голямата крачка, която току-що си направил. Нали знаеш коя крачка имам предвид? Крачката, която те превърна от дребен крадец в убиец и която ще те изпрати в килия за смъртници в затвора «Рейфорд», където ще се чудиш кое прави живота толкова мил, защото ще ти го отнемат.“

Робинсън излезе от колата и усети как от напечения тротоар се надигна топла вълна и го обгърна. Заключи вратата и си затананика.

Пое въздух и си помисли: „Не, човече, нямаш представа колко близо съм до теб. Много близо съм. И ще се приближа още повече. Преди да разбереш какво става, ще съм до теб“.

Спря и огледа ниските постройки на отсрещната страна на улицата. Три малки деца играеха с розова пластмасова тротинетка в прахоляка между два входа. Зад тях се издигаха двуетажни правоъгълни жилищни сгради. Избелелите фасади бяха издраскани с графити. Повечето врати и прозорци бяха отворени и задушаващата влага влизаше в апартаментите. Ако имаше климатични инсталации, или бяха повредени, или наемателите не ги използваха, за да пестят средства. От време на време се разнасяха гневни крясъци, които прорязваха горещия въздух над децата, без изобщо да смутят играта им. Робинсън знаеше, че със спускането на нощта към крясъците ще се прибави неизбежното трошене на бутилки от алкохол и понякога, но в никакъв случай не рядко, изстрели.

Поколеба се, а две от децата престанаха да играят и го погледнаха. Започнаха да го сочат и той си даде сметка колко бие на очи с костюма и вратовръзката си, с лъснатите си до блясък обувки. Децата се скупчиха за момент, после се върнаха към играта си и го забравиха.

Поклати глава и се замисли — толкова малки са, а вече могат да разпознаят ченгето. Дали след десетина години някой полицай няма да дойде да ги търси с изваден пистолет? Беше излишно да отговаря на този въпрос.

Огледа се, за да види дали някой държи децата под око, докато играят, но не видя такова нещо. Докато аз растях, каза си, майка ми поне ме наблюдаваше. Мисълта го изпълни с тъга и той бързо се обърна, за да продължи това, заради което бе дошъл.

Вятърът вдигна малко прахоляк в краката му, но не донесе облекчение от жегата. Закрачи забързано към първата заложна къща малко по-нататък по улицата. Застана отпред и за момент се поколеба, преди да влезе вътре. Когато протегна ръка към дръжката на вратата, чу, че зад гърба му спира автомобил и се обърна.

Беше бяла полицейска кола. Отблясъците по капака го заслепиха за момент. Стъклото се спусна надолу и се разнесе познат глас:

— Охо! Това е прославеният детектив от Маями, дошъл тук, за да създава неприятности!

Уолтър Робинсън засенчи очите си с длан и отговори:

— Налага се, защото вие, лентяи, оставяте лошите си момчета да идват при нас и да правят пакости.

От колата се разнесе смях. Приближи се и чу друг глас:

— По-добре там, отколкото тук, нали?

Вратата на патрулната кола се отвори и слезе едър чернокож полицай с тъмносиня униформа и сержантски нашивки. Стиснаха си ръцете.

— Е, Уолтър, как я караш?

— Нормално, Лайънъл.

До сержанта застана слаб, доста по-дребен полицай, латиноамериканец, който също се ръкува с него.

— Ей, Уолтър, амиго, como esta?

— Какъв е този чужд език, който говориш, Джон? — Уолтър Робинсън произнесе името с акцент и се усмихна широко.

— Казвам се Хуан, а не Джон, не го забравяй, черен гринго! Не си по-добра стока от партньора ми. И освен това много скоро испанският ще стане официален език и ще ви накараме да го говорите.

Тримата се засмяха.

— Е, голямо момче, какво те води насам? Разследваш ли нещо? — попита сержантът. Казваше се Лайънъл Андерсън и Уолтър Робинсън знаеше, че прякорът му е „Лъва“ — наричаха го така заради достолепния му вид и безкомпромисното му поведение. И той, и другият сержант, Хуан Родригес, му бяха съвипускници от академията.

— Иначе за какво да идвам тук? — отговори Робинсън.

— Може би ти липсва средата? Или духът на разбирателство, който цари по тези места?

— Не мисля — обади се другият. — По-скоро детективът е закопнял за истинска негърска кухня. Писнало му е да яде пилешка супа. Приискало му се е да хапне наденички със зелен фасул.

— Може би — каза Лайънъл Андерсън. — Това със сигурност е по-вкусно от пържените банани, с които се тъпчеш непрекъснато и ме караш да ям. Гадост!

— Това ястие е полезно за здравето. Помага ти да научиш езика и да разбереш по-добре културата ни.

Робинсън поклати глава.

— Лъва не може да се оправи със собствената си култура, а ти искаш да разбира друга.

— Тук май си прав, Уолтър…

Тримата се разсмяха.

— Е — попита Андерсън след малко, — защо си дошъл в живописния Либърти Сити?

— Чухте ли за убийството онази нощ?

— Старицата ли?

— Да.

— Получихме информация от вашия отдел. Откраднати бижута и така нататък.

— Това имам предвид. Мисля, че убиецът е отишъл и се е върнал с автобуса.

— Мислиш, че е тръгнал да убива с автобус?

— Не съм сигурен, че е тръгнал с намерението да убива. През последните няколко седмици е имал късмет при поредица взломни кражби, без допълнителни усложнения.

— Онова не е било обикновена взломна кражба.

— Прав си, не е било. При всички случаи обаче е трябвало да се върне. Нещата, които е носел, са били доста горещи.

— Значи — обади се Родригес, — смяташ, че е скочил от автобуса и е искал да се отърве от краденото по най-бързия начин?

— Аха.

— Звучи разумно. Не че такова нещо може да бъде разумно, но в тукашния свят…

— Търся заложна къща или нещо подобно, която няма установено работно време. Която би приела клиент и посред нощ. Знаете ли такава наоколо?

Лайънъл Андерсън и Хуан Родригес се спогледаха и отговориха почти едновременно:

— „Протегната ръка“.

— Какво?

— Заложна къща „Протегната ръка“. На три пресечки от тук.

— Страхотно име, а? — усмихна се Родригес.

Андерсън поклати глава.

— Колегите от смяната ми докладват вече три или четири пъти за собственика на заведението. Казват, че отварял по всякакво време, денем и нощем. Хората не са глупаци и знаят какво значи това. Името на собственика е Реджиналд Джонсън. С него работи една мадама, Йоланда. Казва, че му била племенница, от Джорджия, само че това не ми минава. Племенниците не изглеждат така. Тя е момиче-жена, цялостна програма. Циците й стигат до северния полюс. Задникът й е неземен. Има дълги крака и нещо наистина специално в горния им край, мога да се обзаложа. По-сладка е от захар. Както и да е, говори се, че иска да разшири бизнеса си. Няколко пъти го хващаме с крадени вещи, но успява да се отърве. Влиза, плаща на някой адвокат, протака и бави до следващия век, мести процеса от съд в съд, докато най-накрая успее да се отърве само с глоба. После отново започва бизнеса и си мисли, че е много по-хитър от ченгетата, щатския прокурор и останалия свят. Чух, че се преместил в нова къща и я напълнил с лъскави мебели, защото Йоланда искала истински дом. Говори се, че смятал да й купи и буик. Червен. Е, ще ми се аз да имах такава племенница…

Тримата се засмяха.

— Сигурно е, че Реджиналд ще направи всичко възможно, за да е доволна Йоланда, а тя, макар и да не е най-големият ум наоколо, лесно ще се ориентира в обстановката и бързо ще заобича хубавите неща.

— Животът е прекрасен, нали? — обади се Хуан Родригес.

— А тези неща, както знаем, струват пари… — Лайънъл Андерсън вдигна поглед към небето и разпери ръце, сякаш очакваше да завали дъжд от банкноти.

— Мисля, че разбирам.

Родригес се усмихна.

— С удоволствие ще видя как прецакваш страничния бизнес на този тип. Ако престъпникът, когото търсиш, е оттук, не се съмнявам, че би отишъл най-напред в „Протегната ръка“. Има обаче един проблем…

— Какъв?

— Според мен старият Реджиналд е наясно, че не може да остави крадената стока в магазина си дълго, защото ченгетата, колкото и да са глупави, ще отидат да я търсят. Не знам с кого работи, но съм убеден, че е прехвърлил стоката веднага.

Лайънъл Андерсън кимна.

— Може би вече е късно и в магазина му няма да намериш нищо… А без доказателства никой няма да ти даде заповед за арест. — Едрият полицай се усмихна на партньора си. — Все пак, няма да навреди, ако помогнем на брата детектив да попритисне малко стария Редж. Възможно е дори да разбира каква е разликата между укриване на крадени вещи и съдействане на убиец. Ако не я разбира, ще можем да го образоваме още малко.

Уолтър Робинсън се засмя, но вътрешно не беше спокоен. Все пак си позволи да се надява, че е на прав път.

— Водете ме тогава — каза той тихо.

 

 

Витрината на „Протегната ръка“ беше тясна, защитена с черна стоманена решетка. Вратата бе подсилена с метални плоскости и имаше няколко солидни ключалки — всичко това придаваше на магазина приветливия вид на тъмна средновековна крепост. Уолтър Робинсън забеляза, че в помещението има няколко огледала, разположени така, че никой да не може да се скрие от погледа на обслужващия. Когато отвориха вратата, монтираната край нея видеокамера заработи. Хуан Родригес веднага отбеляза тази подробност.

— Хей, Реджиналд — извика той със силен акцент, — това е много хитро нещо. Нови технологии, нали? Харесвам такива работи.

— Трябва да се пазя — обади се навъсен глас зад щанда.

Реджиналд Джонсън беше нисък, набит мъж, намръщен, с близко разположени очи и ръце на културист, които изпъваха ръкавите на спортната му риза. На дясното му бедро висеше кобур с деветмилиметров пистолет, за да неутрализира евентуалното желание на клиентите му да спорят. Робинсън също така подозираше, че под щанда, на съвсем удобно място, има двуцевка.

— Какво искате? — попита Джонсън веднага. — Не можете да тършувате без заповед за обиск.

— Е, Реджи, не се пали толкова. Просто оглеждаме стоката. Искаме да знаем какво предлагат местните търговци. Така ще подобрим отношенията си с обществеността и ще повишим качеството на услугите, които предлагаме — отговори Хуан Родригес подигравателно. — Например тази витрина, натъпкана с оръжия… Сигурен съм, че ще извадиш документ за всяко едно от тях, нали?

— По дяволите — промърмори Реджиналд Джонсън.

Родригес забарабани с пръсти по стъклената повърхност на щанда.

— Редж, искаш ли да донеса папката за оръжията от сейфа? — дочу се глас откъм тъмната задна част на помещението.

— Този сочен глас трябва да е на Йоланда — прошепна Андерсън на Робинсън. — Хей, бонбонче, ела да кажеш „здрасти“ на партньора ми.

— Йоланда! — извика Реджиналд Джонсън предупредително, но твърде късно.

— Сержант Лъв ли е? — попита Йоланда и се появи в осветеното от неонови лампи помещение.

Уолтър Робинсън веднага забеляза, че приятелят му не е преувеличил в описанието на атрибутите й. Имаше шоколадова кожа и дълга, гарвановочерна коса, която се спускаше до раменете. Беше с тясна бяла фланелка, с голямо деколте, което веднага привличаше вниманието. Усмихна се на Андерсън, който бе приковал поглед в гърдите й.

— Сержант, защо така не идваш при нас вече? — попита тя. — Липсваш ни.

Андерсън вдигна очи към тавана.

— Ако знаех, че искаш да си прекарваш времето със старо ченге като мен, щях да ти осигуря най-добрата полицейска защита двайсет и четири часа в денонощието. Имам предвид истинска защита.

Йоланда се засмя и поклати глава. Уолтър Робинсън се зачуди дали е на четиринайсет или на двайсет и четири — и двете възможности му се струваха еднакво правдоподобни.

— Йоланда! Донеси документите от сейфа! — извика Реджиналд Джонсън ядосано.

Младата жена се обърна към него и се намръщи.

— Нали те попитах дали ги искаш? — каза тя троснато.

— Донеси ги, за да махнем тези ченгета оттук.

— Отивам.

— Побързай, момиче!

— Казах, че отивам. — Йоланда се обърна към Лайънъл Андерсън. — Връщам се веднага, сержант Лъв. — Хвърли поглед на Робинсън и добави: — Нямах представа, че ти и дребничкия ти партньор ще доведете на гости приятел хубавец.

— Казвам се Уолтър Робинсън, от полицията на Маями Бийч.

— Маями Бийч — повтори Йоланда с копнеж, сякаш произнасяше името на някакво далечно, екзотично място. — Реджи никога не ме води там, за да погледам вълните. Трябва да е много красиво, нали, господин детектив?

— Има своите достойнства — отвърна Робинсън.

— Видя ли, Реджи? Казах ти. — Йоланда се обърна към Реджиналд Джонсън и се нацупи.

— Йоланда! — извика собственикът на заложната къща още веднъж, пак без резултат.

— Дребничък партньор! Дребничък! Йоланда, не късай сърцето ми! — обади се Хуан Родригес. — Може да не съм великан като него, но какво от това? Чувала ли си какви любовници са латиноамериканците? Най-добрите.

— Не съм чувала — усмихна се Йоланда. — Не се съмнявам, че искаш да го докажеш.

Родригес сложи длани върху сърцето си съкрушено, а Йоланда се засмя.

— Йоланда, донеси проклетите документи — изръмжа Реджиналд Джонсън, излезе от мястото си, улови я за ръка и я задърпа към задния офис, зад врата с армирано стъкло, с три ключалки.

— Не съм направил нищо нередно — изръмжа собственикът. — И престанете да се закачате с Йоланда.

— Племенницата ти — напомни му Андерсън.

Джонсън се намръщи.

Уолтър Робинсън започна да се разхожда из магазина и да разглежда изложените в различни витрини предмети — оръжия, фотоапарати, тостери, магнетофони, прибори за хранене, ютии, няколко китари и саксофони, тенджери и тигани. Аксесоарите на живота, помисли си Уолтър Робинсън. Видя една витрина, зад която бяха изложени бижута, отиде при нея и започна да разглежда експонатите. Извади описанието, което си бе подготвил, и започна да сравнява.

Реджиналд Джонсън се приближи до него и заговори с леден, нисък глас:

— Имам документи за всичко, детективе. Тук няма да намериш това, което търсиш.

— Така ли? — попита Робинсън тихо.

— Точно така.

— Чух, че тази заложна къща отваря по всяко време на денонощието.

— Хората по тези места често имат нужда от пари през нощта. Имам сериозна конкуренция и трябва да се боря за място под слънцето. Иначе никой няма да ми обърне внимание. Това е, просто се стремя да обслужвам клиентите си както трябва.

— Сигурен съм. Какво можеш да ми кажеш за миналия вторник?

— Миналия вторник!?

— Беше ли отворено?

— Може би. Предполагам.

— Да е идвал някой? Към полунощ?

— Не мисля, че си спомням.

— Опитай пак.

— Опитвам, но не си спомням никого.

— Лъжеш ли ме?

Джонсън се намръщи.

— Приключи ли или трябва да се обадя на адвоката си?

Двамата продължиха да се гледат навъсено.

— От петнайсет години до живот, Редж — каза след малко Робинсън. — Това е като начало.

— Какви петнайсет години? За какво става дума?

— Толкова дават за съучастничество в убийство. Може би трябва да си наясно с това, преди да опиташ пак да си спомниш кой е идвал в заложната ти къща миналия вторник.

— Не ме заплашвай. Не знам нищо за никакво убийство. Мисля, че ще се обадя на адвоката си още сега. Може би ще реши да заведе дело за тормоз.

Реджиналд Джонсън изглежда беше много горд с думата „тормоз“, защото я повтори още няколко пъти.

Уолтър Робинсън погледна пак към витрината с бижутата и съжали, че не разполага със снимки на откраднатите неща, вместо с писмени описания. Всички бижута му се струваха повече или по-малко еднакви, което според него беше неизбежен резултат от факта, че не е женен и никога не е обръщал сериозно внимание на нещата, които привличат женските очи. Опита се да скрие разочарованието си.

— Мисля, че ако искаш да разгледаш нещата по-внимателно, ще ти е нужна заповед за обиск — каза Джонсън самоуверено.

В това време се върна Йоланда, с папка в ръце.

— Донесох всички документи за оръжията — каза тя. — Можете да ги видите.

Приближи се до Реджиналд Джонсън. Двамата униформени полицаи също отидоха при него.

Йоланда разстла документите върху щанда и каза:

— Всичко е тук. Нямаме незаконни оръжия. — В гласа й се долавяха едновременно нотки на задоволство и разочарование. — Ето този пистолет, трийсет и осми калибър, е записан тук, с регистрация и всичко останало.

Полицаите изобщо не обърнаха внимание на оръжието, което им сочеше Йоланда. Очите и на двамата бяха приковани към щедро разголените й гърди, докато се навеждаше над стъкления щанд.

— Вярвам ти, скъпа — каза Андерсън тихо, с възхищение.

— Йоланда! — извика Джонсън ядосано.

Младата жена се изправи и кокетно приглади полата си. Усмихна се на униформените полицаи, после на Уолтър Робинсън. Той обаче вече не гледаше бюста й — вниманието му бе привлякъл блясъкът на златната верижка, която се открояваше на шоколадовата й шия.

Робинсън се обърна към Реджиналд Джонсън, наклони се леко напред, присви очи и заговори рязко, заплашително:

— Племенницата ти има хубаво име — каза той.

Джонсън не отговори.

Йоланда се озърна боязливо, сякаш гласът на детектива я бе стреснал.

— Благодаря — отвърна тя колебливо.

— Много хубаво име — повтори Робинсън.

Помещението притихна. Лайънъл Андерсън и Хуан Родригес застанаха от двете му страни и той чу как откопчават кобурите си. В същия момент Робинсън се наведе над щанда, сграбчи Джонсън за ръцете и го дръпна рязко, така че да изгуби равновесие. Гърдите му се стовариха върху стъклото.

— Ей! — извика той изненадано.

Робинсън стисна врата му и го натисна надолу, а с другата ръка изви лакътя му назад. Родригес стисна другата му ръка и я натисна надолу.

— Искам адвокат! — извика собственикът на заложната къща. — Какво правите!? Не съм направил нищо! Оставете ме!

— Аха, не си направил нищо — просъска Уолтър Робинсън и се наведе над главата на Джонсън. — Йоланда е много хубаво име — продължи той тихо, пресипнало. — Тогава ми кажи, долен боклук такъв, защо на врата й има медальон, на който пише „Софи“?

Уолтър Робинсън вдигна очи към Йоланда, която инстинктивно посегна с ръка към гърлото си, сякаш внезапно си бе спомнила. Погледна Лайънъл Андерсън и промърмори:

— Беше толкова красиво…

Реджиналд Джонсън изпъшка, после Родригес откачи белезниците от колана си и ги щракна около китките му — чудесен, удовлетворителен и музикален звук.