Джон Каценбах
Човекът сянка (13)

Тринайсет
Някой друг изрод

Гледаше сенките по белите стени в болничния коридор. Отблясъците на флуоресцентните лампи от отделението за сестрите очертаваха профила на всички, които минаваха и хвърляха неясни човешки очертания пред него. В един момент вдигна собствената си ръка, за да види дали няма да остави сянка, но светлината падаше от друг ъгъл.

Уолтър Робинсън се раздвижи на стола си, за да се намести по-удобно, но предварително знаеше, че това е невъзможно. Погледна часовника и видя, че нощта почти си е отишла — съвсем скоро денят щеше да прогони нощните сенки и да проникне в болничния коридор.

Беше много уморен, но гневът го държеше буден.

Опита се да мисли за човека в болничната стая — беше най-лесно да обвини Лерой Джеферсън за всичко, което се бе случило през тази нощ — но в действителност гневът му беше насочен колкото към заловения заподозрян, толкова и към самия него. Уолтър Робинсън повтаряше последователността на събитията, опитваше се да разбере точно къде бяха сгрешили, как бяха допуснали да се стигне до изстрели. Трябваше да извършат ареста като по учебник. Обстановката го позволяваше. Само че, при този уж обикновен арест, бяха допуснали да бъде ранен полицай и това го караше да се чувства зле. Първоначалната прогноза за състоянието на Дървосекача не беше добра — бяха увредени множество мускули и кости. Кариерата му бе приключила само за един-единствен миг. Робинсън бе прекарал няколко минути при съпругата на полицая, но тя не бе обърнала внимание на неловките му извинения. Беше докладвал на началниците, а те бяха излезли с изявление за пресата. Бе изчакал в задната стаичка, докато двайсетината журналисти задаваха въпросите си, после се бе измъкнал и бе дошъл в болницата, където беше и сега. Не знаеше какво очаква Лерой Джеферсън — в момента съжаляваше, че Еспи Мартинес не му бе пръснала черепа. Това щеше да повлече след себе си доста писане на доклади, но вероятно щеше да бъде значително по-приемливо за всички.

Остави известно време тази кръвожадна мисъл в главата си, после си даде сметка, че дори след допуснатата грешка, все пак има повод за задоволство. В края на краищата бе решил случая — Лерой Джеферсън беше обвинен за убийството на Софи Милщайн. В отдела имаше голяма черна дъска, върху която бяха записани нерешените случаи. Смъртта на Софи Милщайн щеше да бъде изтрита оттам. Беше си свършил работата.

Изруга мислено и се отпусна назад.

Облегна глава на стената и затвори очи. Очакваше още веднъж да види хаоса пред Кингс Апартмънтс, но вместо това във въображението му се появи Еспи Мартинес — беше я уловил за лакътя и я водеше по алеята към къщата й с вдървена походка, като царедворец от деветнайсети век. По пътя през града тя бе мълчала, бе ругала, бе говорила възбудено.

В един момент бе избухнала:

— Дявол да го вземе, аз застрелях това шибано копеле, нали? В шибания крак! Струва ми се толкова невероятно, че… тази отрепка стреля по мен, аз също и го улучих. Просто го улучих, мамка му, нали!?

— Да, така е, улучи го — бе отговорил той, а тя бе потънала в наситено с електричество мълчание, сякаш вътрешността на колата вибрираше, но без да се чуе и звук. Бе опитал да й каже още нещо, но не бе открил нужните думи. След време я бе чул да стене, но когато се обърна и я погледна, тя бе обърнала глава към прозореца и гледаше нощните отблясъци на града.

Пред къщата й беше застанал на прага и я бе попитал дали всичко е наред, дали не иска да се обади на някого, дали ще се справи сама, а тя бе отговорила, че всичко ще бъде наред, и през цялото време му се бе искало да влезе вътре с нея, но не беше в състояние да го направи. Като проклет пубертет на първа среща, укоряваше се сам.

Промърмори някаква ругатня и отвори очи. Сви ръката си в юмрук и я вдигна пред лицето си.

— Мен ли ще удариш или го готвиш за клиента ми?

Уолтър Робинсън погледна по посока на гласа. Мъжът беше висок, с къдрава коса, с готови да се усмихнат устни, които влизаха в конфликт с напрегнатите, съсредоточени очи. Беше по дънки и с маратонки, без чорапи, с бяла риза, на която имаше петно. Робинсън си даде сметка, че са го събудили посред нощ и е дошъл в болницата по спешност. Въпреки това обаче, начинът, по който адвокатът се бе облегнал на стената, там, където допреди малко имаше само сенки, говореше за някакво безгрижие.

— Здравей, Томи — каза Робинсън бавно. — Какво правиш тук?

Знаеше отговора на този въпрос, но го зададе въпреки това.

Томас Олтър беше горе-долу на възрастта на Уолтър Робинсън. Двамата можеха да са приятели, ако Томас не беше старши помощник в кабинета на Областния обществен защитник, което го правеше естествен противник на всички детективи от местната полиция. Човек трудно би се привързал към някой, чиято работа е да ликвидира резултатите от труда му. Несъмнено го уважаваше обаче. Нерядко признаваше, макар и със стиснати зъби, че и двамата са част от един и същи механизъм, напомнящ машина. Истинското приятелство обаче бе невъзможно.

— Дойдох, за да се уверя, че нашият господин Джеферсън ще получи нужните лекарски грижи и че няма да даде показания, преди да е разговарял с адвоката си, който, за добро или лошо, съм аз.

— Господин Джеферсън не е наш.

— Добре. Моят господин Джеферсън.

— Томи, трябва да му бъде връчен обвинителен акт и той трябва да заяви, че няма пари, за да наеме адвокат. Междувременно, ако иска да разговаря с мен…

— Да, в общия случай би било така, само че сега положението е друго. Джеферсън беше в съда преди по-малко от седмица, по обвинение, че укрива крадени вещи, което щатът ще трябва да оттегли, защото обискът е бил направен без заповед. Все още обаче това не е станало официално, така че, Уолт, приятелю, аз все още съм адвокат на господин Джеферсън. Това е. Не можеш да разговаряш с него, ако не присъствам аз или някой от кантората ми. Ясен ли съм?

— Ако той иска да…

— Никакви изключения. Прочел си му правата и заявявам, че той не се отказва от нито едно от тях.

Томас Олтър продължаваше да се усмихва, но в гласа му нямаше и следа от веселие.

— Никакви изключения, Уолтър — повтори адвокатът. — Разбра ли ме?

— Да.

— Това важи двайсет и четири часа на денонощие, седем дни седмично.

— Нямаш ли ми доверие, Томи?

— Не.

— Добре. Защото и аз ти нямам доверие.

Олтър се усмихна доволно.

— Е, в такъв случай сме равни.

— Не сме. Можем да сме всичко друго, но не и равни, защото аз не бих дошъл тук, за да защитавам боклук като Джеферсън.

— Така е, съгласен съм. Твърде морален си, за да го направиш, а? — каза Олтър иронично. — Е, как са другите неща? Чух, че сте прекарали тежка нощ.

— Бих казал.

— Жалко за ранения ти колега. Приятел ли ти беше?

— Не.

Олтър кимна.

— Еспи добре ли е?

Робинсън се поколеба, после кимна:

— Малко е разстроена, но иначе е добре.

— Радвам се да го чуя. Тя не е като някои от кучките в прокуратурата. Разумна е. Твърда, но разумна. И хубава. Добре че не пострада там, в джунглата. Доколкото разбрах, разминало й се е на косъм. Аз лично не бих и помислил да се приближа до Кингс Апартмънтс, особено по тъмно. Всъщност, тя защо е била там?

Робинсън не отговори.

Младият адвокат го изгледа и се усмихна.

— Върви да поспиш, Уолтър. Изглеждаш уморен. Не се безпокой, тази каша няма да ти избяга. Ще се занимаваш с нея доста време.

Робинсън стана и вдигна поглед към Олтър, който все още беше облегнат на стената. Адвокатът се обърна към двамата униформени полицаи, които стояха пред стаята на Джеферсън по-нататък по коридора. Те наблюдаваха детектива.

— Кажи им, Уолтър.

— Майната ти.

Олтър се ухили, но в очите му се появи леден блясък.

— Не, Уолтър. Майната ти на теб — каза го много тихо. След това извика: — Да сме наясно. Никой няма да говори с Джеферсън, освен упълномощения медицински персонал и представителите на защитата. И бъдете така добри да уведомите за това колегите си, когато смяната ви свърши. Ясно ли се изразих?

Думите му отекнаха в коридора. Двамата полицаи гледаха безизразно Уолтър Робинсън. Той кимна.

— Е, благодаря ти, Уолтър — добави Олтър бързо. — Въпреки това обаче ще залепя на вратата официално нареждане. — Адвокатът извади от чантата си документ, подпечатан с печата на Обществения защитник. — Копия са връчени на Еспи Мартинес и шибания й шеф Ласър тази сутрин.

— Застраховаш се във всички посоки, нали, Томи?

Олтър го изгледа.

— Нали не смяташ, че сега за първи път виждам жалък нещастник, който е останал с впечатлението, че детективът от полицията е единственият му, най-голям и верен приятел, пред когото може да приказва колкото си ще, а после е изгорял на електрическия стол? Или пък детектив, който не е събрал кой знае какви доказателства, но това не му пречи да се изправи в съда, да се закълне, че ще говори само шибаната истина и да заяви, че обвиняемият се е отказал от всичките шибани конституционни права и си е признал всичко. Е, на четири очи, но какво от това? Знаеш ли какво, Уолтър?

— Какво?

— Този път няма да стане така.

Робинсън беше напълно изтощен. Щеше му се вече да е у дома, в леглото си. Изведнъж се почувства като човек, който цяла нощ е играл покер и изведнъж си е дал сметка, че чиповете пред него са на свършване и че в ръцете си държи карти, с които само може да блъфира. Въпреки това не се сдържа и изръмжа ядосано:

— Томи, не знам дали знаеш, но този нещастник наистина е боклук. Това е един психопат, наркоман и престъпник. Ще си получи заслуженото. Между другото, колко твои клиенти очакват екзекуция? Двама? Трима? Колко, Томи?

— Само един — промърмори Томи.

— Наистина? Бих се заклел, че бяха повече.

— Да. Бяха.

— О, да, спомням си. Един от клиентите ти беше сполетян от нещастие, нали, Томи? Това не е ли чудесен начин да кажеш, че някой е бил закопчан за електрическия стол?

— Върви по дяволите, Уолтър.

— Беше убил полицай, нали?

— Да.

— Съдебната система май не проявява кой знае какво съчувствие към убийците на ченгета. Не ти беше лесно със съдебните заседатели, какво ще кажеш? Да накараш дванайсет души да приемат спокойно мисълта, че онова копеле е мушнало пистолет в устата на ченге под прикритие и му е казало, че има време колкото за една молитва… Нали така беше? Само че кучият му син бе дръпнал спусъка, преди ченгето да стигне и до средата на Отче наш… Нали беше така, Томи?

— Знаеш как беше.

— Предполагам, че вече обмисляш пледоарията си за делото на Джеферсън, така ли е? Може би вече си измислил нещо специално, което напълно обяснява защо този боклук не е имал друг избор, освен да удуши онази старица? И, бих казал, господин Джеферсън извади голям късмет тази вечер, защото само рани някакво си ченге и му съсипа кариерата. Но това в този случай е без значение, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че Джеферсън ще отиде на същото място.

— Смъртна присъда? Не разчитай на това.

— Имах предвид ада.

— Не разчитай на това — повтори Томас Олтър ледено. Сега и устните му бяха загубили извивката си и изглеждаха хладно присвити, както множество пъти по време на кръстосан разпит в съда.

Уолтър Робинсън бе виждал как действа. Сега се чувстваше неспособен да се владее, като кола, която поднася по мокър асфалт. Знаеше, че Олтър е сериозен противник и не бива да го ядосва. Въпреки това обаче позволи да го водят изтощението и емоциите от нощта.

— Томи, мога да си заложа къщата, че се е запътил натам.

— Може би, но не заради тези смешни обвинения.

— Така ли? Имал е мотив. Имал е възможност да го направи. Разполагам със свидетелства на очевидци на пласьора на откраднатите вещи. Предостатъчно факти направо крещят, че се заблуждаваш.

Робинсън веднага съжали, че не бе успял да се сдържи — много добре знаеше, че не бива да казва на адвоката тези неща.

— Така ли? — отвърна Олтър подигравателно. — А може би си мислиш, че си изряден?

— Ще видим.

— Точно така, Уолтър. Ще видим.

Двамата се гледаха гневно. След малко Олтър заговори отново:

— Знаеш, че спасиха крака му. Само толкова. Може би ще се научи да ходи отново, но този крак никога повече няма да се възстанови напълно.

— Недей, ще ме разплачеш.

— Освен това, не очаквам човек, който ще остане сакат за цял живот, да помага на тези, които са го осакатили.

— Помощта му не ми е нужна. Искам само да заеме полагащото му се място сред осъдените на смърт.

Олтър се усмихна.

— Дълбоко се лъжеш, Уолтър. — Каза го с абсолютна увереност.

Робинсън поклати глава и си тръгна. Мина му през ума, че вече е почти сутрин и че когато стигне до апартамента си, слънцето ще се е показало над силуета на града. Надяваше се лъчите му да прогонят натрупания през нощта гняв, за да може да мисли свободно за Еспи Мартинес.

 

 

В продължение на два дни Еспи Мартинес беше в устата на всички от службата си. Смелостта в съдебната зала беше едно, смелостта в реалния свят предизвикваше съвсем друг тип уважение. Останалите помощници вече й търсеха най-подходящия прякор. Дори Ейбрахам Ласър излезе от кабинета си — което правеше много рядко — за да я поздрави лично за успеха й. Струваше й се странно шефът и колегите да я поздравяват за това, че е останала жива, че не са я застреляли. Ласър й протегна жилестата си ръка и я потупа по рамото, после се наведе към ухото й и прошепна, че трябва да осигури на Лерой Джеферсън максимума — не беше нужно да уточнява. След това, по-късно през деня, пусна в офиса меморандум, в който хвалеше Еспи Мартинес за бързото мислене — макар че на нея не й беше ясно за какво точно е успяла да мисли бързо, и напомняше на всички останали, че са положили клетва като защитници на закона и в нужните моменти трябвало да са подходящо въоръжени, за да могат да предприемат подходящите действия, в подходящи обстоятелства, след като са направили подходяща преценка, както била направила тя. Никъде не обясняваше какво разбира под „подходящи“.

Това повишено внимание радваше Еспи Мартинес, внасяше някакво разнообразие в работата й. Когато й се обади Уолтър Робинсън, тя почувства, че я обзема възбуда, сякаш той беше ключовата фигура в това, което се бе случило.

— Е, Еспи, как е?

— Колегите пеят хвалебствени химни всеки път, когато мина покрай тях. Иначе всичко е нормално.

Той се засмя. В гласа й долавяше някакъв трепет.

— Трябва да се видим, за да започнем работа по делото.

— Знам — отвърна тя. — Беше ми трудно да се съсредоточа.

— Говори ли с Томи Олтър?

— Още не. Всъщност, само веднъж. Джеферсън получи обвиненията си задочно. Ще трябва да стои в болницата поне още седмица.

— Тази сутрин взех отпечатъците му. Олтър присъстваше, но не каза нищо. Само гледаше. Джеферсън имаше вид на човек, който изпитва болка, което не е лошо. Направили са операция на крака му, утре ще му сложат гипс. Лекарят обясни, че ще се наложи да направят още две или три операции. Заявих му, че това ще е губене на време и го казах достатъчно силно, за да чуе и Джеферсън, и адвокатът му.

— Колко коравосърдечно — отбеляза Еспи и се засмя.

— Какво викаха хората? В любовта и войната всичко е позволено.

— Какво следва сега?

— Най-напред ще занеса отпечатъците му за експертиза. Би трябвало да докажем, че е бил в апартамента. Вече показах снимката му, заедно с няколко други, на шофьорите на автобуса и те потвърдиха, че тъкмо той е бил в автобуса онази вечер. Утре сутринта ще покажа същите снимки на господин Кадош. Не мога да направя истинска очна ставка, защото копелето е в болницата. След това ще накарам собственика на заложната къща да даде показания за откраднатите вещи. Обвиних горкия Реджиналд и Йоланда в един куп неща. Повечето са глупости, но все пак ще ни позволят да ги задържим при нас по-дълго време, за да са на линия, когато потрябва. Андерсън ще се занимае със заложната къща много обстойно, за да сме сигурни. В апартамента на Лерой не открихме нищо от вещите на Софи Милщайн. Вероятно е оставил всичко в „Протегната ръка“. Все едно, нещата ми се струват ясни.

Еспи Мартинес кимна, но смени тона:

— Олтър ми се стори спокоен.

— И на мен.

— Защо?

— Не знам. Не виждам никаква причина, освен собствената му самонадеяност, защото това е един надут кучи син, който винаги се държи самонадеяно, до момента, в който разбере, че губи. След това ще дойде при нас и ще започне да скимти, че иска да се споразумеем. Струва ми се, че това ще стане след седмица-две. Дай му малко време за това.

— Няма да има никакви пазарлъци. Нареждане на шефа.

— Чудесно. Със сигурност ще го поиска. Стратегията на защитата ще е да намери някаква слабост, от която да се възползва, и вместо да рискува със съдебни заседатели, ще поиска задължителния минимум от двайсет и пет години.

— Не мисля, че прокуратурата ще се съгласи.

— Това ще бъде целта му. Всяка присъда, различна от смъртната, за него ще е победа.

— Ще ми се да имахме самопризнание.

— Аха. Ако имаше, всичко щеше да се подреди чудесно. И сигурно щях да накарам копелето да се разприказва, ако не се беше появил Олтър.

— Съдебните заседатели обичат в делата за убийство да има самопризнание. Така са сигурни, че правят каквото трябва, особено ако се налага да гласуват за смъртна присъда.

— Така е. Все пак имаме всички други доказателства.

— Мисля, че трябва да огледаме нещата още веднъж, така че ако видим някакъв възможен проблем, да го решим своевременно. Така ще е по-лесно да откажем на Олтър, когато дойде да моли.

Робинсън се възползва от възможността.

— Защо не се видим за вечеря? Ще донеса документите, ще хапнем нещо, после ще огледаме нещата спокойно…

Еспи Мартинес се поколеба. Почувства, че лицето й се зачервява, стана й топло.

— Уолтър, не знам дали трябва да смесваме работата с…

Не довърши, но Уолтър Робинсън заговори почти веднага:

— Слушай, не се безпокой за това. Няма да ходим на кино или на концерт. Няма да дойда да те вземе с костюм и букет цветя. Няма да нервничим и да се притесняваме като на първа среща. Това ще е нещо друго. Мисля, че съм ти длъжник заради онази вечер. Не трябваше да се стигне дотам, че да стреляш по човек. Чувствам се виновен.

Еспи Мартинес се усмихна и отговори:

— Вината не беше твоя.

— Но и нещата не станаха така, както ги бях замислил.

— Нямам нищо против — пошегува се тя — всички наоколо да мислят, че съм опасна.

— Въоръжена и много опасна.

— Точно така. Жената, която размахва пистолет.

Засмяха се.

— Добре — добави тя след това. — Утре вечер.

— От службата ли да те взема?

— Не. От къщи. Помниш ли как да стигнеш дотам?

Помнеше.

 

 

Разбира се, не разговаряха за делото, освен съвсем повърхностно, в началото на вечерта, сякаш беше нещо досадно, което трябва да се махне. Заведе я в един ресторант с тераса, от която се откриваше изглед към залива — от заведенията, в които келнерите се държат претенциозно, а после сервират зле приготвени блюда, скрити под много сосове. Все пак гледката компенсираше всичко. Виждаха водата, бледа в далечината, много тъмна край брега, почти черна, с цвета, който е предвестник на лятната нощ. Светлините от брега се отразяваха във вълничките и напомняха картина на импресионист.

Тя седеше срещу него и чувстваше непринудената романтика на тропиците. Усещаше ветреца в гънките на свободно падащата си рокля, чувстваше как докосва кожата й като опитен любовник. Прокара пръсти през косата си и вдигна очи към Уолтър Робинсън. Намираше го за ужасно хубав, но също така знаеше, че родителите й не биха й говорили дни наред, ако я видят с него, освен ако не успее да ги убеди, че срещата им е делова. Реши, че поне трябва да създаде впечатление, че работят, и попита:

— Джеферсън?

Робинсън се усмихна.

— Точно така. Работна вечеря. Мога да кажа, че положението на Лерой Джеферсън никак не е розово.

Тя кимна.

— Защо?

— Защото малко преди да си тръгна от работа тази вечер, ми се обади Хари Харисън от лабораторията. Познай чии отпечатъци са открили по чекмеджето на бюрото на Софи Милщайн.

— На Лерой Джеферсън?

— Самият.

— Е, значи всичко е наред.

— Да. До голяма степен. Хари каза, че остава да проверят отпечатъците по кутията за бижута, плъзгащата се стъклена врата и отпечатъка от гърлото на Софи, но искал да ми каже докъде са стигнали досега.

— Сбогом, господин Джеферсън.

— Кадош също го позна доста добре на снимката.

— Какво значи „доста добре“?

— Посочи му мутрата, но каза, че не може да е напълно сигурен, докато не го види лично, но все пак бил убеден, че е той. Тук важното е да държиш стареца настрана от жена му, защото е свикнал тя да му казва какво да мисли, а тя има мнение по всички въпроси.

— По всички?

— По всички, повярвай ми.

— Е?

— Не виждам къде е проблемът. Ако изобщо има такъв.

— В такъв случай, докъде сме стигнали на този етап?

Уолтър Робинсън се засмя.

— Всъщност, дотук. Чаша вино?

Еспи Мартинес кимна. Изчака го да напълни чашата й още веднъж, после отпи малка глътка, като се наслади на сочния плодов аромат. Погледна към залива и й мина през ума, че това, което си мисли, наподобява скок във вълните при залез.

— Уолтър, кажи ми… Кой си ти?

Той й се усмихна.

— Кой съм аз? Аз съм детектив от полицията, който скоро ще завърши право и…

Тя вдигна ръка, за да го спре.

— Не, нямах предвид какъв си. Искам да знам кой си.

Стори му се, че долавя някакво напрежение в гласа й и си даде сметка, че иска от него повече, отколкото е очаквал. В първия момент го обзе неохота, но след това заговори бавно, почти като заговорник:

— Често плувам — каза той и посочи към залива. — Плувам сам, когато никой не ме гледа, далече от брега. В дълбоки води. Поне два километра. Понякога три.

Млъкна. Не описа какво обича да прави — отиваше с колата до носа, късно следобед, когато всичките зачервени като цвекло туристи и насмукани с бира тийнейджъри вече са събрали партакешите си и са тръгнали към дома, гмурваше се във водата и плуваше навътре, срещу вълните и океанските течения, отвъд шарените шамандури. Там се обръщаше и гледаше брега, с редовете бели жилища и изоставения тухлен фар. Оставяше се на вълните, които го поклащаха, сякаш искаха да го убедят, че са безопасни, макар и да знаеше, че не са. След малко поемаше въздух и отново започваше да се бори с вълните и теченията, като от време на време избягваше някой скат, с отровното му жило, прогонил всякакви мисли за акулите, предизвикващ изтощението и неизбежната смърт, до която би довело, докато не усетеше пясъка под краката си и не излезеше задъхан на брега.

— Защо плуваш? — попита тя тихо.

— Защото, когато бях малък, никое от съседските хлапета не знаеше да плува, нито пък изобщо се научаваше. Защото там нямаше басейни, а до морето се стигаше след смяна на три автобуса. Живеехме в най-мократа част на цялата държава, но никой не се учеше да плува. Помня, че във вестниците винаги пишеше за чернокожи хлапета, които са се удавили в някой канал, докато са ловили риба или жаби, или просто са си играели наблизо. Подхлъзват се, падат в един метър вода, викат, но няма кой да ги чуе и толкова. Белите деца никога не се давеха. Край домовете им имаше басейни, тях ги учеха да плуват още от съвсем малки. Кроул или бътерфлай.

Остави чашата си на масата.

— Говоря гневно. Не искам да говоря гневно.

Тя поклати глава. Даваше си сметка, че й бе казал нещо важно, нещо като улика, скрита на страниците на криминален роман, чиято важност щеше да си обясни по-късно.

— Не — отвърна тя гласно. — Така е по-лесно за мен.

— Кое е по-лесно?

Тя не отговори. Помисли си: „Да разбера това, което ще се случи“.

— Еспи, сега аз искам да те попитам нещо — каза той след малко.

— Питай ме. Слушам.

— Кажи ми, защо си сама.

— Какво имаш предвид?

Той направи жест с ръка, сякаш искаше да каже, че е млада, че е хубава, образована и умна и че би трябвало да е обсадена от ухажори. Тя го прие като комплимент.

— Защото не срещнах никой, който…

Еспи млъкна, не беше сигурна как да продължи. Надяваше се Уолтър Робинсън да наруши мълчанието, да зададе някакъв друг въпрос, но видя, че не смята да го направи, така че продължи колебливо:

— Предполагам заради брат ми. — Въздъхна. — Горкият ми мъртъв брат. Горкият ми мъртъв, глупав брат.

— Не знаех. Извинявай — каза той.

— Няма нищо. Минаха близо дванайсет години. Една неделя. Седмицата след това трябваше да започне да учи. Право.

— Автомобилна катастрофа ли?

— Не. Далеч не толкова банално. Връщали са се от риболов с двама приятели от колежа и по пътя спрели в някакъв магазин, за да си вземат нещо за ядене. Знаеш как е… Бира, чипс, такива неща. Както и да е, взели си нещата и брат ми започнал да се шегува с възрастната кубинка, която държала магазина. Питал я дали има дъщеря и, ако нямала, дали е омъжена… такива дивотии. Двамата се смеели, а приятелите му не разбирали нищо, защото не знаели и дума испански. В този момент през вратата влязъл някакъв тип с дамски чорап на главата и с „Магнум“, четирийсет и четвърти калибър. Изкрещял всички да легнат на пода и някой да отвори касовия апарат. Всички легнали както искал онзи, но той бил нервен — може би се е страхувал да не дойдат ченгетата, може просто да е бил изверг или да е мразел латиноамериканците — не знам, но възрастната кубинка се поколебала и той я ударил с дръжката на пистолета по лицето. Брат ми, горкият ми глупав брат, не понесъл това, защото само преди миг се шегувал и се закачал с нея, а сега била с окървавено лице и счупена челюст, надигнал се от пода и му креснал да престане, а онзи само го погледнал и се засмял, като че ли се питал кой е по-смахнатият от двамата, брат ми или той, след това го застрелял в гърдите. Един изстрел. Бам. Възрастната жена се разпищяла и започнала да се моли, приятелите на брат ми останали залепени за пода и мислели, че те са следващите. И сигурно са имали право да мислят така, защото онзи насочил пистолета и дръпнал спусъка. Веднъж, после още веднъж, после още веднъж, към възрастната кубинка. Само че не станало нищо. Нямал повече патрони. Тримата били твърде уплашени и стъписани, за да си дадат сметка, че копелето е имало само един патрон. Типът се изхилил и тръгнал към вратата с парите от касата и един пакет бисквити… — Еспи Мартинес пое дълбоко въздух и повтори: — Един куршум и един пакет бисквити.

— Съжалявам — започна Робинсън, но тя вдигна ръка и го спря.

— Горкият ми глупав брат е трябвало да си държи езика зад зъбите, само че не беше такъв човек. Издъхнал е по пътя към болницата.

— Бил е достоен човек — отбеляза Робинсън. Не беше сигурен дали иска Еспи да продължи разказа си.

— Не — каза тя тихо. — Трябва да го излея навън. Бях на петнайсет, у дома, спях в леглото си. Чух, че родителите ми плачат, после отидоха в болницата. Оставиха ме у дома. Сама. Цяла нощ стоях будна в тъмнината и чаках да си дойдат. Повече не видях брат си, освен на погребението, но тогава той не приличаше на себе си, знаеш как е. Мъртвец. След три дни трябваше да празнувам края на детството си, знаеш ли какво е това?

— Може би. Латиноамериканските момичета, когато станат на петнайсет, имат специално празненство…

— Да, празненство е. Но е и нещо повече. С това празненство обявяваш на света, че вече си жена. Това е традиция. Всички се обличат с дантелени рокли, има много кикотене, музика, бавачки и родители, които гледат как младите момичета се държат като възрастни. За кубинците това е важно събитие. Планира се с месеци. Момичетата на петнайсет мислят за това дни наред. За мен обаче вместо празник имаше погребение.

— Сигурно е било много тежко — каза Робинсън, после реши, че това звучи глупаво, защото е очевидно. Протегна ръка и докосна дланта на Еспи. Тя стисна неговата и я задържа.

— У дома покойният ми брат присъстваше във всичко. Трябваше да стане адвокат и да поеме работата на баща ми. Да стане влиятелен, да се издигне. Да създаде семейство и да добие обществено положение. Те не са го казвали, но след като той умря, всичко това се прехвърли на мен. Но и нещо друго.

— Какво?

— Отмъщението.

— Какво отмъщение?

— За кубинците, всъщност за повечето латиноамериканци, подобно убийство означава, че има сметки за уреждане. Баща ми и майка ми се състариха след смъртта на брат ми, така че всичко се струпа на мен.

— А какво би могла да направиш?

— Разбира се, не бих могла да взема пистолет и да застрелям някого. Трябваше да намеря друг начин да се разплатя.

— С убиеца?

— Така и не го хванаха. Поне не официално. Две седмици след това арестуваха мъж, който бе обрал магазин. Почеркът беше същият. Продавачката обаче и приятелите на брат ми не успяха да го разпознаят. Бил е със същата маска, изкрещял е същите думи. Изхилил се е по същия начин. Все едно, нямаха доказателства и не го съдиха за убийството на брат ми.

— Какво стана после?

— Дадоха му петнайсет години, излежа пет. Сега пак е вътре. Следя какво става с него. Накарах шефа на затвора да пусне доносници в килията му, за да видим дали няма да каже нещо, дори и случайно… например да спомене какво е станало с онзи „Магнум“, или да се похвали, че е отървал кожата след убийство. Делото за смъртта на брат ми е най-горе в чекмеджето на бюрото ми. Продължавам да събирам материали, адреси, всичко, което би могло да влезе в работа. Ако успея да го улича, ще го закова както трябва.

Еспи въздъхна.

— За убийство първа степен няма давност. Няма давност и за възмездието.

Тя го погледна.

— Може би съм се вманиачила, но това е в кръвта ми.

Еспи Мартинес млъкна. Робинсън се зачуди какво би могъл да каже. Тя обаче не го остави да се чуди, защото продължи:

— Това е причината да запиша право. Вместо брат ми. Заради това станах и прокурор. За да мога да се изправя в съда, да го посоча с пръст и да кажа, че той е убиецът на брат ми. Също и на онази възрастна жена, защото тя имаше слабо сърце и почина само шест месеца след това.

— Съжалявам — промърмори Робинсън. — Не знаех. — Веднага си даде сметка, че това е най-глупавото, най-баналното нещо, което би могъл да каже, но вече беше късно.

Еспи Мартинес докосна челото си със свободната си ръка.

— Не, всичко е наред — каза тя. — Извинявай. Бяхме дошли, за да се забавляваме, а аз заговорих за тези неща и сега имаш вид на човек, когото са хванали да ругае в църква.

Взе чашата си и отпи голяма глътка вино.

— Ще ми се да ти разкажа нещо забавно, за да се посмеем.

Уолтър Робинсън се замисли за момент. Чудеше се защо му се струва, че нещо липсва, после се сети какво.

— Заподозреният за убийството на брат ти… — попита той и почти веднага съжали, — … беше чернокож, нали?

Еспи не отговори веднага, после кимна. Робинсън въздъхна и се облегна назад. Ето това е, каза си ядосано. Край. Не беше ядосан на Еспи Мартинес, нито на себе си, а на целия свят. Изведнъж тя сграбчи ръката му и се вкопчи в нея, сякаш бе увиснала на ръба на някаква пропаст.

— Не — каза тя. — Той е той, ти си ти.

Робинсън се наведе напред. Почувства прилив на вълнение.

Еспи се усмихна.

— Знаеш ли какво значи името ми?

— Еспи?

— Не, глупчо. Есперанца.

— Е, и аз знам малко испански — засмя се той. — Значи „надежда“.

Тя понечи да каже още нещо, но келнерът донесе вечерята им и се засуети наоколо, с подноса в ръце, защото не можеше да сервира през протегнатите им през масата ръце. Прокашля се и каза:

— Извинете.

Еспи и Уолтър го погледнаха и се разсмяха.

Нахраниха се бързо. Отказаха се от десерта и кафето. Сякаш кратките изповеди, които бяха направили, ги бяха освободили от сковаността, която човек изпитва по време на подобна първа среща.

По пътя към дома й Еспи мълча. Уолтър спря пред вратата на дома й и угаси двигателя. Еспи остана на мястото си, загледана в прозорците на родителите си. Предполагаше, че я наблюдават.

Робинсън понечи да каже нещо, но Еспи не го слушаше.

След миг се обърна към него и с неочаквана за самата нея настойчивост, помоли:

— Заведи ме някъде другаде, Уолтър. Където и да е, няма значение. У вас. В хотел. В някой парк. На брега, все ми е едно. Просто някъде другаде.

Уолтър Робинсън я погледна. В този момент Еспи се хвърли към него и двамата се прегърнаха, устните им се срещнаха, тя го придърпа към себе си и си мислеше, че така ще извади от равновесие, ще разтърси цялата самота и всички неприятности в живота си, надяваше се, че тежестта на тялото му някак си ще укроти бурята от чувства, която бушуваше в гърдите й.

 

 

Отидоха в неговия апартамент. Уолтър затвори вратата, след като влязоха, и двамата почти веднага се вкопчиха един в друг, на пода във всекидневната, с трескавото нетърпение на закононарушители, които се боят да не бъдат заловени. После припряно свалиха дрехите си и веднага се отдадоха на желанието си, сякаш нямаха никакво време. Еспи Мартинес просто дръпна Уолтър Робинсън върху себе си, обзета от желание да го обгърне. Той се чувстваше така, като че ли всеки момент щеше да експлодира. Особената мекота на кожата й, извивката на неголемите й гърди, топлината на тялото й — всичко това остана някъде встрани, погълнато от желанието му, невъзможно и древно едновременно, непреодолимо и невероятно.

Когато свърши, се обърна на една страна, задъхан, и закри очите си с лакът. След секунда я чу да казва:

— Уолтър, имаш ли спалня? Баня? Кухня?

Уолтър Робинсън отвори очи. Еспи се бе опряла на лакът до него и се усмихваше.

— Имам, представи си. Имам всички нормални удобства на съвременния живот. Хладилник. Кабелна телевизия. Климатична инсталация. Мокет…

— Да, за мокета разбрах. Беше под мен. — Наведе се към гърдите му, косата й докосна кожата му. Опря ухо и се заслуша в учестения му пулс.

— Ентусиазъм — отбеляза той.

— Е, Уолтър — попита тя тихо. — Кой си ти?

Не й отговори. Улови лицето й, целуна я, после я вдигна на ръце.

— В спалнята — каза той.

— Колко романтично — засмя се Еспи. — Внимавай да не ми удариш главата в нещо.

Този път беше по-бавно, без предишното нетърпение.

— Имаме време — заяви Уолтър. — Разполагаме с всичкото време на света.

След това той се унесе в сън. Еспи се чувстваше странно неспокойна. Беше изтощена и изчерпана, но същевременно изпълнена с удовлетворение от изживяната наслада. За момент се вгледа в отпуснатите черти на лицето му, осветено от лунен лъч, промъкнал се през прозореца. Докосна с ръка скулата му, за да види как луната осветява собствената й бяла кожа. Хрумна й, че е преминала през някаква ограда, някаква граница, после се укори, че е допуснала в мислите си расистки клишета, и че би трябвало, ако иска да прекара още една нощ с Уолтър Робинсън, да се отърве от тях така, както се бе отървала от дрехите си — бързо.

Стана от леглото и тихо отиде във всекидневната. Апартаментът му беше малък, в сграда, която не се отличаваше с нищо особено. Имаше приятен изглед към залива и града. Бюрото му бе в единия ъгъл, поставено така, че когато седи зад него, да вижда Маями. Видя снимка на възрастна негърка, в рамка. На стената бяха окачени дипломи от полицейската академия и Университета на Флорида. На друга снимка видя Уолтър, много по-млад, в училищен спортен екип, с окървавена буза, вдигнал високо над главата си продълговата топка за американски футбол. Върху бюрото видя юридически текстове, полицейски доклади, няколко книги. Там бяха и записките му за убийството на Софи Милщайн.

Продължи да се разхожда гола и да се оглежда. Кой си ти, Уолтър Робинсън, продължаваше да се пита. Сякаш можеше да открие нещо, което би могло да й обясни. Отиде в кухнята, надникна в хладилника и се усмихна — кутиите с бира и полуфабрикатите ясно издаваха ергенския начин на живот. После се върна във всекидневната и за първи път забеляза акварела на едната стена. Приближи. Художникът беше нарисувал море, огряно от слънчеви лъчи. На хоризонта обаче бяха надвиснали тъмни, буреносни облаци, които създаваха впечатление за обреченост и заплаха. В тъмнината беше трудно да разчете подписа. Приближи се и се наведе към картината. Различи само две букви: „У. Р.“, написани в единия ъгъл.

Усмихна се и се зачуди къде ли държи боите и триножника си.

После се върна в спалнята и се мушна под завивката до него. Пое дълбоко въздух и затвори очи, изпълнена с надежда, без всъщност да вярва, че ще преживее и други такива нощи като тази, която вече си отиваше, за да дойде сутринта.

 

 

Преди да я докосне се поколеба, след това с показалец махна кичура коса от челото и. После я улови леко за рамото и каза:

— Еспи, ще закъснеем.

— Колко ще закъснеем? — попита тя, без да отваря очи.

— Вече е осем и половина. Става късно.

— Бързаш ли, Уолтър? — попита тя, все още със затворени очи.

— Не — отвърна той и се усмихна. — Някои сутрини човек просто трябва да прави каквото си иска.

Тя протегна към него двете си ръце, като слаба актриса, която се опитва да играе ролята на сляпа, докато напипа раменете му и го притегли към себе си.

— Имаме ли време?

— Вероятно не — отговори той и дръпна чаршафа от нея.

След това взеха душ и се облякоха бързо. Уолтър Робинсън приготви кафе и й подаде чаша. Еспи отпи глътка и направи гримаса.

— Боже, Уолтър, това е нес!

— Да. Не ме бива много по тези работи.

— Трябва да спрем някъде, за да пием истинско кафе.

— Искаш ли да те закарам до вас, за да вземеш колата си?

— Не — отвърна тя. — Закарай ме до службата.

Той направи жест с ръка, който ясно показваше, че му е трудно да изрече това, което иска.

— Добре — каза той. — Кога обаче ще… искам да кажа… ще ми се… — Млъкна.

Еспи се засмя.

— Кога ще се видим пак ли?

— Да.

— Не знам, Уолтър. Докъде ще стигнем така?

— Бих искал да стигнем по-далече — отвърна той.

— Аз също.

Усмихнаха се, сякаш бяха постигнали споразумение.

— Тогава утре — реши той. — Довечера ще работя до късно.

— Добре — кимна тя.

Смяха се и се шегуваха през по-голямата част от пътя към службата й. Спряха в някакво кафене да хапнат сладки кифлички с кафе, което им се стори невероятно смешно. Когато се движеха по моста, един корморан прелетя ниско над предницата на колата, което също им се стори комично. Трафикът ги забавляваше. Когато най-накрая спряха пред входа на сградата, всеки момент можеха да прихнат.

Еспи слезе от колата и се наведе.

— Ще ми се обадиш ли? — попита тя.

— Разбира се. Още днес следобед. Да не забравяме господин Джеферсън. Експертизата на пръстовите отпечатъци вече трябва да е окончателно готова. Ще ти се обадя, когато получа доклада от Хари Харисън.

— Заедно благодарение на Лерой Джеферсън. Само да знаеше…

Уолтър Робинсън се засмя звучно.

— Питам се какво ли би казал.

За момент двамата останаха мълчаливи, загледани един в друг. И двамата знаеха, че са застанали на някаква стартова линия, че са се устремили към нещо. В тишината чуха някой да вика Еспи на име:

— Еспи!

Тя се обърна, а Робинсън извъртя глава назад, над седалката. На стъпалата на масивната сграда на съда видяха Том Олтър. Той им махна, после хукна надолу, към тях.

— Уолт, имам късмет, че те срещам и теб.

— Здравей, Томи. Днес успя ли да отървеш някой убиец?

— Все още не — усмихна се той едва забележимо, — все още не. Но, кой знае, рано е. — Той се усмихна. — Е, Еспи, сглоби ли тезата на обвинението? Ще притиснеш ли Лерой Джеферсън?

— Томи, знаеш какво е отношението на прокуратурата към дискусиите. Трябва да са официални, в присъствието на стенограф. Все пак мога да ти кажа неофициално, че ще е много трудно да се постигне някакво споразумение. Ласър никак не обича хората, които убиват беззащитни възрастни жени. Бих казала, че няма никакъв шанс. Никакъв.

— Така ли? Никакъв шанс?

— Чу ме добре.

Думите й не го обезпокоиха никак.

— Е, в такъв случай, предполагам, че няма да ти е приятно да видиш това… — Бръкна в куфарчето си и извади няколко листа.

— Какво е това? — попита Робинсън, слезе от колата и отиде на тротоара при двамата.

— Тест с детектора на лъжата — отговори Олтър троснато.

— Е, и?

— Познай.

— Томи, не се прави на много хитър. Говори направо.

— Говоря направо. Този тест показва, че клиентът ми не е излъгал. Няма никакви признаци за това. Абсолютно никакви. И знаете ли какъв въпрос му зададохме?

— Какъв?

— Беше елегантен и много прост. „Ти ли уби Софи Милщайн в апартамента й?“ И знаете ли още какво? Той каза „не“ и според машината казва истината.

— Глупости! — избухна Робинсън. — Това нещо се фалшифицира…

— Добре — прекъсна го Олтър. — Бях сигурен, че ще кажеш това. Затова наех фирмата, която използвате и в прокуратурата, и в полицията. „Вогт Инвестигейшънс“. От колко време плащате хонорари на Брус и вълшебната му машина?

— Глупости! Пет пари не давам на какви тестове се е подлагал, той е един…

— Още не си ходил в участъка, нали?

— Не съм.

— Много работа, а? — подхвърли Олтър и се усмихна на Еспи Мартинес.

Тя също се вбеси.

— Това са пълни глупости, Томи, и го знаеш много добре. Тестовете с детектор на лъжата не означават нищо! Не са доказателство. Не вършат никаква работа в съда, така че зарежи тези гадости и…

— Тази сутрин в отдел „Убийства“ на полицията се е получил интересен доклад — продължи Олтър, без да обръща внимание на гнева, който бе обзел събеседниците му. — Като го чете човек, не може да не се попита дали изобщо е възможно в този объркан свят да има нещо по-странно…

— Томи, престани с празните приказки, преди да съм те проснал на тротоара.

— Какъв доклад. Томи? Какви ги дрънкаш?

Адвокатът се ухили.

— Приятно е да гледаш как двама самодоволни отмъстители в името на обществото се стъписват. Може би няма да ми откажете удоволствието да ви погледам повече…

— Какъв доклад?

— Доклад за шибани пръстови отпечатъци, копеле самодоволно! — извика Томи.

— Откъде…

— Имаме приятели и при вас.

— За какво става дума, Томи!? — почти изкрещя Еспи Мартинес.

— Става дума за това, Еспи, че някой друг е убил Софи Милщайн. За това става дума.

— Глупости — намеси се Уолтър Робинсън и вдигна ръка към адвоката, но в последния момент се овладя.

— Някой друг! — просъска Еспи Мартинес. — Хайде стига. Измисли нещо по-добро! Защита тип „Направил го е някой друг изрод“! Томи, можеш да измислиш нещо по-добро, сигурна съм. Да не смяташ, че съм толкова глупава? Измисли нещо оригинално и по-умно. Не с тези стари номера…

Олтър изведнъж се обърна към нея и изостави всякаква шеговитост.

— Значи мислиш, че е глупаво? Мислиш, че не е интересно?

— Точно така.

— Е, момчета и момичета, знаете ли какво? — попита той тихо, със сарказъм. — Освен всичко останало, това е и истината. — Обърна се към Уолтър Робинсън. — Отпечатъкът от шията й. Отпечатъкът от палеца, който е стиснал гърлото на Софи Милщайн. Този чуден малък частичен отпечатък от палец, които вашите момчета успяха да вземат от кожата на гърлото й. Знаете ли какво? Той е човешки. Но не е на Лерой Джеферсън. — Направи крачка назад. — Е това е, мили мои. Сдъвчете го добре. После разгледайте хубавичко теста с детектора на лъжата и доклада. Когато след това решите да потърсите от нас помощ, за да откриете истинския убиец, знаете къде да ме намерите.

Томас Олтър пусна резултатите от теста на тротоара, обърна се и се отдалечи. Хартията зашумоля от лекия ветрец.