Джон Каценбах
Човекът сянка (2)

Две
Сън

Софи Милщайн надникна иззад края на пердето и видя как Саймън Уинтър се скри в тъмнината на двора. После се обърна и се отпусна върху креслото си. Почти веднага след това големият сивкавобял котарак скочи в скута й.

— Господин Бутс? Липсвах ли ти?

Погали меката козина по главата на животното.

— Не трябва да се разполагаш прекалено удобно — предупреди тя. — Все още имам да свърша някои неща.

Котаракът, като всички котараци, не й обърна внимание, а започна да мърка.

Софи Милщайн опря ръка върху него и изведнъж се почувства ужасно уморена. Каза си, че би било добре, ако затвори очи поне за миг, но когато го направи, установи, че тялото й е кълбо нерви — като че ли затварянето на очите я бе събудило, вместо да я успокои. Докосна челото си с длан и се зачуди дали не се разболява. Стори й се, че има температура и няколко пъти се прокашля, за да провери обичайните симптоми.

Въздъхна.

— Твоят живот е лесен, господин Бутс — заговори на котарака. — Някой винаги се е грижел за теб. Топла и суха къща, много храна. Забавления. Обич. Всичко, от което може да се нуждае една котка.

Тя рязко мушна ръка под котарака и го избута на пода. Напрегна сили и се изправи.

— Аз те спасих — каза тя горчиво, изненадана от собствения си гняв. — Онзи човек беше сложил теб и всички други от котилото в една торба и искаше да ви хвърли във водата. Не искаше котенца. Имало прекалено много котенца и всички хора на света мразели котенцата и никоя къща не искала да ви вземе и затова искаше да ви убие, всичките, но аз го спрях и извадих от торбата само теб. Можех да избера някое от другите. Дори бях уловила едно от тях, но то ме одраска, така че взех теб и поради това ти имаш чудесен живот, а другите останаха в торбата и се удавиха във водата.

Побутна господин Бутс с крак.

— Щастлива котка! — просъска тя рязко. — Най-щастливата котка на земята!

Софи Милщайн отиде в кухнята си и започна да подрежда рафтовете — искаше да се увери, че всички етикети на бурканчетата са обърнати напред, че бурканчетата са подредени по големина, по групи, така че съд с маслини да не попадне до кутия с доматена супа. След като подреди трайните запаси, тя се зае с малотрайните, като въведе военен порядък в хладилника. Последното, което попадна в ръцете й, беше филето от камбала, което бе смятала да си приготви за вечеря. Вече не беше гладна. За момент се поколеба, обезпокоена, че рибата може да се развали, после реши, че ще я сготви още сутринта и ще я изяде за обяд на следващия ден. Котаракът бе дошъл след нея и измяучи. Звукът я подразни.

— Добре, добре. Сега.

Отвори кутия котешка храна. Беше й трудно да работи с отварачката за консерви и ръката изведнъж я заболя. Каза си, че на сутринта ще отиде до магазина и ще си купи електрическа. Остави храната на котката и излезе.

Отиде в спалнята и се вгледа в снимката на покойния си съпруг.

— Трябваше да си тук — укори го тя. — Нямаш право да ме оставяш така сама.

Софи Милщайн се върна в малката всекидневна и седна. Изведнъж я обзе чувството, че се намира на улицата, мигове, преди да се извие гръмотевична буря, когато силни, хирургически пориви на вятъра прорязват влажната неподвижност, връхлитат я от всички страни.

— Уморена съм — каза гласно. — Трябва да взема хапче и да отида да си легна.

Вместо това обаче стана, отиде в кухнята и набра номера на сина си в Лонг Айланд. Изчака телефонът да иззвъни веднъж и рязко затвори, защото си даде сметка, че не иска да разговаря с единственото си дете. Отново щеше да настоява да я настани в някой дом за старци, където не познава никого. Това е моят дом, каза си.

Софи Милщайн отиде до чешмата, напълни чаша с вода и отпи голяма глътка. Имаше неприятен, метален вкус. Направи гримаса.

— Специалитет „Маями Бийч“ — промърмори тя. Съжали, че е забравила да си купи някаква бутилирана вода от магазина. Изля част от водата в мивката, а остатъка сипа в паничката за вода на птичия кафез. Папагалът изкряка. Софи се зачуди защо не му беше дала име, както на котарака. Каза си, че това е някак си нечестно, после реши, че не е така и се върна в кухнята, за да изплакне чашата и да я остави на скарата за съхнене. Над мивката имаше малко прозорче и тя погледна през него навън, към нощта. Каза си, че познава всяка сянка и силует, които би могла да види — всичко беше на същото място, на което и предишната вечер и по-предишната вечер и всички нощи в продължение на десет години. Въпреки това обаче тя продължи да се взира, за да долови някакво движение, като нощен патрул.

Спря крана на чешмата и се ослуша.

Чуваше далечен шум на автомобили. На горния етаж Финкъл ходеше насам-натам. Някъде гърмеше телевизор — това трябва да е семейство Кадош, каза си тя, защото тези хора упорито отказват да усилят слуховите си апаратчета.

Продължи да гледа през прозореца. Очите й проучваха всеки лъч светлина, всяко тъмно петно. За момент се изуми от многото места, където й се струваше, че някой може да се скрие, без никой да го види — там, където портокаловото дръвче се спотайваше край старата телена ограда, сянката около кофите за боклук.

Не, каза си тя, всичко е както обикновено.

Никаква разлика.

Нищо необичайно.

Въздъхна и се върна във всекидневната. Телевизия, помисли си. Включи апарата и се настани на един стол. Даваха някаква ситуационна комедия и в продължение на няколко минути опита да следи смешките и да се смее на местата, на които пускаха запис на смях. След малко отпусна глава в дланите си и докато програмата продължаваше, почувства, че трепери, сякаш от студ, но знаеше, че не това е причината.

Той е мъртъв, каза си. Не е тук.

Дали изобщо някога бе съществувал, зачуди се за момент. Кого видях тогава? — питаше се. Би могло да е всеки, особено с онази шапка и черния шлифер. И затръшнаха вратата толкова бързо, след като онзи изкрещя, че едва го зърнах.

Но знаеше, че това не е истина. Беше той.

Почувства как я изпълва горчив гняв. Винаги той. Ден след ден. Всеки час. Усещаха присъствието му дори тогава, когато смятаха, че са на относително сигурно място. Но нямаше сигурно място. Той ги дебнеше като някакъв необикновено търпелив и коравосърдечен ловец, чакаше, търсеше удобния момент, преценяваше кога да удари. После, най-напред бе взел парите им, след това свободата, с нея и живота…

Софи Милщайн почувства как я изпълва омраза.

— Трябваше да го убия още тогава — заяви тя гласно. — Само ако знаех…

Млъкна и си даде сметка, че не бе имала никаква възможност да го стори. Та си беше дете, помисли си, какво разбираше от убиване?

Отговори на собствения си въпрос рязко: тогава не много, но бързо научи, нали?

По телевизията пуснаха реклама за бира и тя се загледа в мускулестите млади мъже и сексапилни млади жени, които се въртяха около някакъв басейн. Никой не изглежда така, каза си. Спомни си, че когато тя самата беше на възрастта на манекените от екрана, тежеше под четирийсет килограма и приличаше на мъртвец.

Но не умря, помисли си.

Той си е мислел, че всички ще измрем, но аз оцелях.

Отново опря глава на дланите си.

Защо той не е умрял? — питаше се.

Как е успял да преживее войната? Кой би му помогнал, за да оцелее? Не немците, за които работеше. Те биха го изпратили в Аушвиц веднага, щом престанат да се нуждаят от него. Не Съюзниците или руснаците, защото те биха го съдили като военен престъпник. Със сигурност не и евреите, на които толкова усърдно бе помагал по пътя към смъртта. Как бе успял да оцелее?

Поклати глава при тези невъзможни мисли.

Трябваше да е умрял. Всички те бяха умрели, той — също. Просто нямаше друг начин.

Започна да си го повтаря: трябва да е умрял, трябва да е умрял. След това скъси фразата, остави само: умрял е, умрял е. Не може да е жив. Не тук. Не в Маями Бийч. Не и там, където са малцината, успели да оцелеят.

За момент й се стори, че ще се разболее.

Софи Милщайн, изпълнена със странен, безформен страх, стана. Героите от телевизионната комедия се смееха до един, публиката се смееше на тях.

— Лио — каза тя гласно. Отиде до телефона и бързо набра номера на равина. Отново чу записания на телефонния секретар глас и веднага затвори. Погледна часовника си и си помисли: все още е рано, за да открия господин Силвър и Фрида Кронер. Ще се приберат чак след полунощ. Пръстът й се поколеба над апарата, после набра номера на Саймън Уинтър. Очакваше да й се обади веднага и тя се опита да реши какво би могла да му каже, освен че все още е изплашена, но мислеше единствено за револвера му и как би могъл да я защити с него.

Телефонът продължаваше да звъни, без никой да отговаря. След малко се включи телефонният секретар: „Това е домът на Саймън Уинтър. Оставете съобщение след сигнала“.

Изчака електронното писукане и след това каза:

— Господин Уинтър? Обажда се Софи Милщайн. Просто исках да… О, само… Само исках да ви благодаря още веднъж. Ще се чуем утре.

Затвори и изпита известно облекчение. Той ще ми даде някакъв съвет, помисли си. Той е много мил човек, спокоен, много умен. Може би не чак колкото Лио, но сигурно ще намери изход от това положение.

Зачуди се защо го няма. Сигурно е излязъл да хапне, помисли си. Скоро ще се върне. Излязъл е, както равин Рубинщайн. Всичко е нормално тази вечер. Всичко е както всяка друга вечер.

Изведнъж й мина през ума: господин Херман Щайн, кой сте вие? Защо написахте това писмо? Кого сте видели в действителност?

Въздъхна дълбоко, за да успокои нервите си.

Съвсем сама съм, хрумна й и внезапно я обзе страх.

След това, също толкова бързо, настоя пред самата себе си, че е сгрешила. Семейство Кадош и Финкъл бяха тук, Саймън Уинтър щеше да се върне скоро — тези хора бяха близо, всичко щеше да е нормално.

Кимна, сякаш за да убеди сама себе си, че няма никаква опасност. Направи крачка назад, към телевизора. Комедията бе свършила, беше започнала някаква по-мрачна драма.

А кой друг би могъл да бъде? — попита се изведнъж.

Въпросът отново я изпълни с тревога, бодна въображението й и тя опита да притъпи страха с успокоителни обяснения.

Би могъл да е всеки. Някакъв старец в Маями Бийч — наоколо беше пълно със старци. И освен това всички си приличат. Може би си е помислил, че те познава и заради това се втренчи така в теб. Когато е разбрал, че не е така, просто си е отишъл, за да избегне неудобството. Случва се непрекъснато. Човек през живота си среща хиляди хора, съвсем нормално е да се объркаш.

Но тя нямаше чувството, че се е объркала.

Защо тук? — питаше се.

Не знам.

Защо е дошъл тук?

Не знам.

Кой е той?

Знаеше отговора на този въпрос, но не беше в състояние да го изрече.

Опита се да овладее емоциите си, които сякаш летяха из целия й апартамент. Реши сутринта да отиде в Центъра за жертвите от Холокоста и да поговори с някого там. Те винаги бяха много мили, дори по-младите, и винаги я изслушваха с голямо внимание — беше сигурна, че и сега ще чуят каквото има да им каже. Ще я посъветват как да постъпи.

Веднага се почувства по-добре.

Това е хубава идея, каза си.

Софи Милщайн взе телефонната слушалка и набра номера на центъра. Изчака, докато прозвуча записаният на телефонния секретар глас, който обясни кога е отворено, и след сигнала каза:

— Естер? Обажда се Софи Милщайн. Трябва да говоря с теб. Ще дойда утре сутринта, за да поговорим за арестуването ми. Случи се нещо, което ми напомни…

Млъкна, защото не знаеше доколко може да обясни. Докато умуваше, времето за съобщението изтече и машината прекъсна линията. Задържа известно време слушалката в ръка, колебаейки се дали да набере пак, после се отказа.

Затвори телефона и се почувства по-добре.

Отиде до предния прозорец и пак надникна иззад пердето, както когато проследи с очи Саймън Уинтър. Видя, че прозорците на апартамента му са тъмни. За момент се вгледа в двора, напрегна поглед, за да види какво става на улицата. Мина някаква кола, много бързо. Видя момче и момиче да крачат забързано по тротоара.

Обърна се и отиде в задната част на къщата, при верандата, за да провери, както бе направил Саймън Уинтър, дали е заключена плъзгащата се врата. Дръпна я леко. Съжали за слабата ключалка и реши на сутринта да се обади на господин Гонзалес, собственика на „Съншайн Армс“. Стара съм, помисли си. Всички тук сме старци и наистина трябва да ни монтират по-добри ключалки, а може би и някаква от модерните алармени инсталации, каквато има приятелката ми Риа от Белвю. Достатъчно е само да натисне един бутон и полицията пристига, като някаква магия. Трябва и ние да имаме нещо такова, помисли си. Нещо съвременно.

Отново се взря навън, но не видя нищо, освен тъмнина.

Господин Бутс застана в краката й.

— Виждаш ли, котенце, няма за какво да се безпокоиш.

Котката не реагира.

Софи Милщайн се почувства изтощена от борбата със страха в себе си. За момент си позволи да мисли, че домът за възрастни хора, в който синът й настояваше да отиде, в края на краищата не е чак толкова лоша идея.

Както всичко останало обаче, за това тя също реши, че може да почака до сутринта. Изброи мислено задачите си за следващия ден, за да се поуспокои — да се обади на господин Гонзалес, да купи нова отварачка за консерви, електрическа, да се обади на сина си, да се отбие в Центъра за жертвите от Холокоста, да говори с равина, господин Силвър и госпожа Кронер, да се срещне със Саймън Уинтър и да вземат решение. Колко много неща се случиха днес, мислеше си. Влезе в малката баня и отвори шкафчето с лекарствата. Вътре също цареше пълен порядък — нещо за сърцето, нещо за храносмилане, нещо за различните болки. Това, което търсеше, беше в края на рафта — приспивателното. Изсипа едно хапче в дланта си и го глътна, без вода.

— Ето така — каза тя на отражението си в огледалото. — Сега ще минат десетина минути и ще изгаснеш като лампа.

Отиде забързано в спалнята, съблече се, като внимателно окачи роклята си в дрешника и пусна бельото си в голям плетен кош. Облече си бялата нощница и оправи дантелата на яката. Спомни си, че Лио я бе харесвал и бе казвал, че с нея е секси. Това й липсваше. Никога не се бе смятала за „секси“, но й бе харесвало, когато й го бе казвал, защото се чувстваше желана, което бе хубаво. Погледна за последен път снимката на мъжа си, после се мушна под завивките. Постепенно почувства как я обзема някакво топло замайване — хапчето започваше да действа.

Котаракът скочи на леглото до нея.

Старицата протегна ръка и го погали.

— Бях лоша с теб — прошепна му. — Извинявай, господин Бутс. Просто трябва да поспя.

Господин Бутс се сгуши до нея.

Тя затвори очи. Помисли си, че това е единственото, което иска сега — една-единствена нощ, прекарана в ободряващ, приятен сън, без никакви сънища.

Нощ, като някаква опаковка около Софи Милщайн. Дори не помръдна няколко часа по-късно, когато господин Бутс внезапно скочи на крака, изви гърба си на дъга и засъска от чисто котешки страх при вида на пришълеца.