Джон Каценбах
Човекът сянка (22)

Двайсет и две
Очакваното позвъняване

Еспи Мартинес се зае с телефоните методично, упорито, без да е напълно сигурна, че ще успее, но и без да е сигурна, че няма да успее.

Както бяха предложили Уолтър Робинсън и Саймън Уинтър, бе започнала с Отдела за специални разследвания в Министерство на правосъдието във Вашингтон, но бе установила, че това название е, меко казано, преувеличение — оказа се, че този отдел е най-малкото звено там и дори не работи през цялото време. По-скоро това беше официално наименование, което влизаше в употреба само в редките случаи, когато се водеха съдебни дела срещу заподозрени нацисти. Някога отделът е действал нормално, но вече не беше така — с течение на времето отмираше, както измираха и хората, които би трябвало да преследва заради някогашни престъпления. В момента се водеха само две разследвания — срещу някакъв месар от Милуоки, за когото се твърдеше, че някога е бил надзирател в концентрационния лагер Треблинка и срещу свещеник от манастир в Минесота, за когото имаше подозрения, че е участвал във взвод за разстрели на SS в Полша. И двата случая бяха прехвърлени, за справка, към Службата по имиграцията и натурализацията, където, доколкото Еспи Мартинес можеше да прецени, щяха да „отлежават“, докато не бъдат решени по най-удобния за бюрократите начин — със смъртта на възрастните заподозрени.

Държавният департамент бе помогнал малко повече — след няколко прехвърляния от отдел в отдел, най-накрая й бяха дали телефонния номер на офицера за свръзка с полицията, в американското посолство, в Бон.

Бе проявила упорство и най-накрая, късно вечерта, се бе свързала с някакъв псевдовоенен тип, с открит, дружелюбен глас, който освен всичко друго, беше родом от Талахаси и поради това много се зарадва на възможността да поговори с някой от родния си щат. Той й каза, че немските власти няма да откажат, но и няма да приемат с ентусиазъм молбата й за съдействие, но само ако им даде име.

— Но аз търся нацисти — каза тя.

— Разбирам — отговори служителят. — Властите тук следят много внимателно всички прояви на неонацистите.

— Не ме интересуват неонацистите — възрази Еспи и си помисли, че голямото разстояние и късния час някак си й пречат да се изразява ясно. — Интересуват ме истински нацисти. Оригинални нацисти. От Втората световна война.

— А… — отговори служителят. — Това може да е проблем.

— Защо?

— След края на войната Съюзниците, а по-късно и западногерманските власти, определиха кои да бъдат смятани за военнопрестъпници. Това са преди всичко хората от високите етажи, които са планирали и организирали всичко. Обикновените изпълнители са били оставени на мира.

— Били са оставени да се върнат към заниманията си отпреди войната?

— Да. Повечето. Ако е трябвало да съдят всеки, който е членувал в нацистката партия или й е помагал по един или друг начин, и до днес щеше да има съдебни дела. Разбира се, има и изключения. Служителите от концентрационните лагери, например. Които са участвали в масови екзекуции. От доста време обаче не е имало процеси срещу такива хора. Ако прегледате законите, гласувани от Бундестага във връзка с тези неща, ще видите плетеница от амнистии, помилвания и променени определения за това, кое престъпление какво е и какво не е. След това, има всевъзможни ограничения за прилагането на законите. Дори на два пъти гласуват различни закони, с които опитват да дефинират що е убийство по време на война. — Служителят замълча за момент, после добави: — Паметта е странно нещо. Имам чувството, че колкото повече време минава от войната, толкова по-малко искат да си я спомнят хората. Погледнете новите фашисти, които четат „Моята борба“, маршируват по улиците срещу чужденците, бият и дори убиват. Властите са доста разтревожени заради тях.

— Добре, но списъците… архивите… документацията…

— О, да, вероятно съществуват. Някъде има списък с имената, които ви интересуват. Проблемът ще е да бъде открит. Тук има огромен централен архив, но и досега продължават да го систематизират и каталогизират. В момента работата им е нараснала неимоверно, защото са получени тонове нови документи от руснаците и бившата Източна Германия. Ако дойдете тук и проявите достатъчно упорство, вероятно ще намерите някого в този централен архив, който да намери каквото търсите. Ако откриете имената, тогава полицията ще ви съдейства, за да откриете хората, ако все още са живи. Но това ще отнеме много време. Разполагате ли с време?

— Не.

Гласът на служителя стана песимистичен.

— Проблемът е, че това, което търсите, не се смята за работа на полицията. Вече е работа на историците. Светът иска да върви напред. Знаете ли, много голям проблем тук е какво да се казва на децата в училище за онова време. Има голям процент хора, които или не искат да се говори за това, или смятат, че не е било чак толкова лошо. Освен, разбира се, самата капитулация.

Еспи Мартинес въздъхна и се зачуди как е възможно убийствата да отпаднат от дневния ред на полицията и прокурорите и да се превърнат в тема за докторати.

Служителят от посолството, с провлечения си акцент от северна Флорида, се поколеба, сякаш мислеше.

— Вижте… не би трябвало да ви предлагам това, но…

— Кое? — попита Еспи Мартинес рязко и се наклони напред.

— Струва ми се, че трябва да зададете въпросите си на единствените хора, които все още активно издирват нацистки престъпници. Те не се интересуват от решенията на Бундестага и смятат, че престъпленията, извършени тогава, все още са престъпления. Все още има и такива, макар и да са много малко.

— Кои са тези хора?

— Не съм ви давал този номер — отвърна служителят. — Не ви познавам и ще отрека, ако стане дума за това. Политика, нали разбирате? Германците са наши съюзници, нали разбирате? Във всяко отношение. Само че стават много докачливи, щом се споменат бившите нацисти. Не горят от ентусиазъм да помагат, ако мога да се изразя така. Особено, ако помощта им се иска от чужденец. Не обичат да им се напомня. И не обичат особено онзи старец… Той и неговите хора им напомнят миналото… тяхната тъмна страна.

— Кой е номерът?

— Всъщност, те се занимават само с това. Напомнят на хората. Лично аз смятам, че това е почтено занимание. Хората трябва да помнят престъпленията, да не говорим за най-голямото престъпление в историята.

— За кого говорите?

— Във Виена има една организация, която се нарича Център Симон Вайзентал. Всъщност това е един старец с добра памет и няколко негови предани сътрудници. Има голям шанс тъкмо те да знаят кой е действал през четирийсет и трета в тази секция на Гестапо в Берлин. И, мисля, ще ви помогнат с готовност, след като разберат за какво точно става дума. Ако имате късмет, ще ви дадат няколко имена, а после ми се обадете. Ще помоля приятелите си от тукашната полиция да ми дадат адресите, преди да са станали прекалено подозрителни.

Продиктува й телефонния номер и затвори. Еспи Мартинес се замисли. Защо светът толкова силно искаше да забрави кошмарните си спомени? За момент си припомни убития си брат и си каза, че никога няма да забрави случилото се с него, каквото и да става в живота й. След това се зачуди дали това наистина е мъдро решение… После, понеже не обичаше да се самоанализира толкова много, вдигна телефонната слушалка.

Както винаги при международните разговори, мина доста време, преди да успее да се свърже, а после се наложи да остави съобщение на телефонен секретар. Мина цял час, преди някой да й отговори. Този някой беше млада жена, вероятно на нейната възраст, която говореше английски като образован човек, със специфичен акцент, който Еспи не бе в състояние да определи. Във всеки случай не беше германски. Представи се като Еди Васерман и каза, че работи в центъра. Шефът на центъра бил заминал за Израел, за да получи някаква награда.

— С какво мога да ви помогна, госпожице Мартинес?

— Опитвам се да открия някой, който е работил в определена секция в Берлин, през войната.

— Каква секция? Знаете ли номера й?

— Да. Мисля, че става дума за Секция 101, Geheime Staatzpolizei…

— Гестапо. Гестапо е заличило следите си по-добре от всички останали. SS, например. Жестокостта на тези хора може да съперничи единствено с арогантността им. Значи, интересува ви Гестапо, в Берлин, през 1943-а. Интересно. Прокурор от Маями се интересува от берлинското Гестапо преди петдесет години. Необикновено. Знаете ли наименованието на секцията?

— Еврейско бюро за разследвания — отговори Еспи Мартинес.

Младата жена от другата страна на линията не отговори веднага.

— Знам за тази секция — каза тя бавно. — Ловците.

— Да.

— Прокурор от Маями, Флорида, в Съединените щати, се обажда един ден… как се казва… като гръм от ясно небе? И се интересува от ловците. Интригуващо, госпожице Мартинес. Какво точно искате да знаете?

— Търся информация за едно лице, наричано Човека сянка…

— Der Schattenmann е мъртъв, госпожице Мартинес.

Линията отново утихна.

— Защо смятате така?

— Защото преди време заловиха една жена, на име Кублер, по-известна като Русият призрак, която се е занимавала със същото, с което и Der Schattenmann. Питали са я какво е станало с останалите ловци и е казала, че всички са били откарани на изток с последните ешелони. Знаете ли какво означава това, госпожице Мартинес? Сигурна смърт.

— Значи знаете за тази секция.

— Да. Голяма част от информацията е от делото срещу Кублер, но и тя е достъпна едва отскоро, защото Кублер е била арестувана и съдена в Източна Германия. Научихме много имена, които дотогава не знаехме. Получихме и някои документи по частен път. Архивите на Гестапо обаче са непълни. Защо ви интересува този човек, който, както по всичко личи, отдавна не е между живите? Нали не сте журналист или историк?

— Защото смятам, че все още е жив.

— Der Schattenmann жив? Имате ли доказателства?

— Имам убийства, госпожице Васерман. Няколко души решиха, че са го видели тук, после бяха убити.

— Хора!? Кой би могъл да го разпознае?

— Шепа оцелели.

Еспи Мартинес чу как младата жена поема рязко въздух. След малко заговори отново:

— Трябва да науча повече. Ще ви помогна с всичко, което мога, но трябва да знаем повече. Ако този човек все още е жив, трябва да бъде заловен и наказан. Това е важно, госпожице Мартинес. Много важно.

— Нужни са ми имена. Ако успеем да разберем кой е бил той някога, може би ще открием кой е сега.

— Да, да — отвърна Васерман. — Ще се заема още сега. Ще ви се обадя веднага, щом открия нещо. Имена.

Линията прекъсна и Еспи Мартинес си помисли, че все пак има някакъв напредък. Изкуши се да позвъни на Уолтър Робинсън, за да му разкаже какво е станало, после размисли и реши да не го прави преди да е постигнала нещо реално. Вместо това, започна да крачи нетърпеливо из малкия си кабинет и да мисли за другите си дела, занемарени или напълно забравени напоследък. Това я изнерви допълнително, така че бутна папките настрана, седна на стола си и се загледа втренчено в телефона. Търпението й беше към края си. Жената от Австрия позвъни най-накрая, малко след един.

— Госпожица Мартинес?

— Госпожица Васерман?

— Добрах се до няколко имена, но най-напред трябва да ми обещаете нещо.

— Какво?

— Ако това е истина, ако успеете да намерите Човека сянка, ако той е жив, ще ни дадете цялата информация за него. Не само кой е в момента, но и как е успял да се измъкне през 1944-а и как се е добрал до Съединените щати. Всички подробности, госпожице Мартинес. Интересуват ни всички подробности. — Замълча за момент, после добави: — Изпратил е мнозина на смърт, госпожице Мартинес. Убедени сме, също така, че сам е убил няколко души. Все още има много хора, които искат Човекът сянка да получи справедливо наказание.

— Точно това искам да постигна, госпожице Васерман — каза Еспи Мартинес.

— Възможно е критериите ни за справедливост да се различават.

— Ще ви предоставя цялата информация, с която разполагам, стига да не изложа на риск разследването при нас. Вие говорите за убийства, извършени преди петдесет години. Аз говоря за убийства, извършени тук и сега.

— Разбирам. — Васерман отново замълча замислено, после продължи: — Когато човек се приближи до някой от тези хора… от SS, от персонала на лагерите… изпитва едно особено усещане… Те са безчувствени същества, вероятно защото са живели с тези огромни лъжи толкова дълго… Повечето не вярват, че са извършили нещо лошо… — След още една пауза, жената завърши: — За толкова кратко време успях да открия само пет имена. Ще продължа да търся. Двама са били с чин майор, което означава, че през четирийсет и трета са били между трийсет и четирийсетгодишни. Вероятността сега да са живи е много малка. Другите двама са били сержанти, а третият капитан. Те вероятно са били по-млади, но пък и ролята им е била ограничена. Желая ви успех. Не вярвам да ви помогнат, дори и да знаят нещо, но… Нищо не се знае.

Еспи Мартинес записа имената. Вгледа се в тях, докато бавно отпиваше кафе, докато чакаше в Германия да започне новия ден. Когато там стана осем сутринта, набра номера на служителя от посолството в Бон. За нейна изненада, завари го на работното му място.

— Успяхте ли, госпожице Мартинес?

— Може би. Бяхте прав. Онези хора се отзоваха с готовност.

— Добре. Така и предполагах.

— Добрах се до няколко имена. Можете ли да ги проверите по някакъв начин? Данъчни декларации, шофьорски книжки… Всички те трябва да са възрастни…

— Нека видя какво мога да направя. Чакайте ме край телефона. Ще кажа на полицията, че тези имена са се появили във връзка с разследване за убийство в Щатите. Ще кажа, че издирваме някакви родственици или нещо подобно. Няма да се зарадват, но ще видим.

Еспи Мартинес се отпусна на стола си и се загледа в дългата стрелка на стенния часовник, която отмерваше секундите. Постепенно изтощението потисна мислите й, тя разтри слепоочията си и отпусна глава на бюрото.

Събуди я телефонът. Стресната, Еспи рязко протегна ръка към апарата и едва не падна от стола. Погледна часовника и видя, че наближава пет. Беше замаяна, когато чу гласа на служителя от Бон.

— Госпожица Мартинес?

— Да.

— Явно този тип ви трябва много, след като не спите по това време. Как е времето във Флорида?

Тя се отърси от сънливостта, доколкото успя.

— Доколкото мога да кажа, тук, в сградата на прокуратурата, винаги е двайсет и пет градуса. Не съм излизала вън от няколко часа.

— Всичко това ми липсва. Тук няма палми, няма я и добрата стара лепкава горещина на Флорида. Човек няма представа колко хубава е, докато не попадне в студена страна като Германия.

— Вероятно.

— Е, да ви кажа до какво успях да се добера. Само две от петте имена, според мен, заслужават внимание, като вземем предвид възрастта и местоположението. Това са двамата, които смятате, че са били сержанти. Едното е Фридман, което се среща често, както Смит у нас. Списъкът е огромен. Другото, Вилмшмит, е по-рядко, но пак има двайсетина души в цялата страна. Мога да ви изпратя по факса и двата списъка.

— Добре — каза тя уморено. — Би било чудесно. Ще започна с…

— Ще ви ги изпратя — прекъсна я той, — но едно от имената ми направи впечатление, така да се каже, и може би ще е разумно да започнете с него.

Еспи Мартинес наостри слух.

— Защо?

— Защото възрастта отговаря, защото човекът живее в едно берлинско предградие и защото по документи е бивш полицай. От 1940 година. Нали помните какво ви казах за обикновените изпълнители на заповеди?

— Разбира се.

— Трябва да си давате сметка как е изглеждала Германия непосредствено след войната. Смърт и развалини. Нищо друго. Помните ли уроците по история? Въздушната операция за снабдяване на Западен Берлин с храни? Все едно. Някой е трябвало да поддържа реда и Съюзниците по принцип са предпочитали хора с опит, така че не е било трудно, дори за бивши служители на Гестапо, да попаднат в следвоенната полиция. Разбира се, това са само предположения, но на ваше място бих започнал точно от този човек. Досега имате невероятен късмет, защо не го опитате още веднъж?

Еспи Мартинес записа телефонния номер на човека и продиктува факса на прокуратурата. Вгледа се в цифрите и напрегна сили още веднъж, за да се отърси от умората. Защо не, каза си? Струва си да опитам.

Набра номера, без да е сигурна какво ще каже.

Отговориха едва на петото или шестото позвъняване.

— Ало?

— Здравейте, търся господин Клаус Вилмшмит. Мога ли да говоря с него?

— Was ist das? Nich sprechen englisch. Eine minuten…

Линията утихна, после чу колеблив, по-млад глас.

— Ало? Кой се обажда, моля?

— Говорите ли английски?

— Да. Кой е, моля?

— Името ми е Еспи Мартинес. Аз съм прокурор в прокуратурата на област Дейд, в Маями, Флорида. В момента разследвам убийство, тук, при нас, и зная, че господин Клаус Вилмшмит може да ни даде важни сведения във връзка с делото.

— Това е домът му. Аз съм негова дъщеря. Само че… Какво убийство? В Америка? Той никога не е ходил там.

Еспи Мартинес чу, че някой попита нещо на немски. Дъщерята на Вилмшмит му каза да мълчи.

— Интересуват ме някои подробности отпреди петдесет години. Става дума за секция 101 на Гестапо, през войната. Там ли е работел баща ви?

Не последва отговор.

— Госпожице Вилмшмит?

Тишина.

— Госпожице Вилмшмит?

Размениха се няколко бурни реплики на немски, после дъщерята заговори отново:

— Тези времена са минало. Няма да позволя подобно нещо. — Гласът й трепереше.

Еспи Мартинес заговори веднага:

— Опитвам се да открия един човек, който е работел в тази секция и който по всяка вероятност е извършил убийства и сега. Важно е. Баща ви може би знае нещо, което…

— Той няма да разговаря за онова време. То е минало, госпожице… не чух името ви.

— Мартинес.

— Госпожице Мартинес. Той е възрастен, онова време отдавна е само история, водил е достоен живот. Беше полицай и почтен човек. Няма да допусна да си спомни миналото. Той не е добре, госпожице Мартинес и заслужава да изживее остатъка от живота си спокойно. Няма да ви помогна. В никакъв случай.

— Госпожице Вилмшмит, моля ви, само един въпрос. Просто го попитайте, още сега, дали е познавал човек на име Der Schattenmann. Ако отговори „не“, значи…

— Няма да го направя. Не е добре, казах ви. Заслужава покой.

— Госпожице Вилмшмит…

Преди да довърши молбата си, отново чу дрезгавия мъжки глас, който попита нещо на немски. После се разкашля. Младата жена му отговори нещо ядосано, после пак мина на английски:

— Какво име споменахте, госпожице Мартинес?

— Der Schattenmann.

Жената повтори името. Последва тишина. След малко от другата страна пак заговориха на немски. След още малко младата германка се обади отново. В гласа й се долавяше странно колебание — сякаш не беше сигурна за нещо, което можеше да се окаже ужасяващо.

— Госпожице Мартинес?

— Да?

Дъщерята на бившия полицай едва удържаше риданията си.

— Баща ми каза, че ще говори с вас, ако дойдете тук, за да види лицето ви.

— Значи знае?

— Изненадана съм. Никога не е разговарял за онова време, най-малкото с… — млъкна, въздъхна дълбоко, после добави: — Ще дойдете ли тук? Той не може да пътува. Твърде болен е за това. Но ще разговаря с вас.

Жената млъкна отново, после пак размени няколко реплики на немски.

— Това е най-необикновеното нещо. — Гласът по телефона трепереше.

— Кое? — попита Еспи Мартинес.

— Каза, че е чакал това обаждане цели петдесет години.