Джон Каценбах
Човекът сянка (21)

Двайсет и едно
Омраза

Саймън Уинтър се замисли. Можех да го пипна. В следващата секунда обаче осъзна: той можеше да ме пипне.

— Пат — прошепна.

Старият детектив седеше отпуснат на един стол, потънал в мисли, сред редовете книги и периодични издания в библиотеката на Маями Бийч. Флуоресцентното осветление и тихото жужене на климатиците осигуряваха на помещението независимост от горещината вън. Беше доста по-шумно, отколкото човек би допуснал за една читалня. По покрития с линолеум под тропаха крака. Един старец похъркваше с разтворен в скута си вестник. Една възрастна жена опитваше да обясни нещо на друга и гласовете им от време на време раздираха тишината, за да преодолеят загубата на слух, от която страдаха и двете. В читалнята цареше някакво оживление, което би подразнило всеки истински читател. Тя обаче изпълняваше двойна функция — освен място за получаване на информация, беше и хладно, добре осветено място, където по-възрастните хора можеха да прекарат няколко спокойни часа.

Това, даде си сметка Саймън Уинтър, повече или по-малко беше причината и за собственото му присъствие там. Първо, сега-засега смяташе да мълчи за надвисналата над него заплаха. Второ, трябваше да работи по-добре и по-бързо.

Беше се заобиколил с материали за Холокоста, каквито, съвсем разбираемо, в тази библиотека имаше много. Чувстваше се объркан. Не бе в състояние да се отърве от мисълта, че някъде в миналото съществува информация, която ще отвори вратата към настоящето. Просто не знаеше как да открие това късче от историята. Книгите около него, пръснати върху малката маса и струпани в краката му, съдържаха много материали за нацистите. Можеше да научи какво са правили, как са го правили, къде са го правили и на кого са го правили. Струваше му се странно да създадеш, като тях, цял един свят, толкова всеобхватно посветен на терора, че той се бе превърнал в ежедневие, в рутина. Питаше се дали тъкмо това не е най-голямото им зло. Тези мисли обаче не му помагаха в издирването на Човека сянка, не му казваха нищо за това, което чувстваше, че му е необходимо — някаква светлина, която да проникне в психиката на този човек. Никоя от книгите не му помагаше за това. Някои от тях, наистина, правеха опит да проникнат в личността на хората в черни униформи. Имаше политически обяснения защо хората са се вливали в нацистката партия, как са решавали да вземат участие в акциите на SS, как е станало така, че да оправдават убийствата и геноцида. Тези политически обяснения допълваха психологическите портрети, но никое от тях не се доближаваше до душата на Човека сянка, защото, както бяха казали Фрида Кронер и равин Рубинщайн, той не беше нацист. Би трябвало да е тяхна жертва. Въпреки всичко, някак си бе успял да обърне положението и да се измъкне от събития, оставили дълбок белег в живота на всички, свързани с тях. Той беше нещо съвършено различно, уникален състезател в играта на злото.

Саймън Уинтър затвори още една дебела историческа книга и звукът отекна в читалнята.

След като не разбирам този човек, дори малко, значи ще се промъкне край мен още веднъж, мислеше си. Той никога не е допускал една и съща грешка два пъти.

Отпусна се още повече на стола, опря глава на дланите си. Представи си себе си, застанал пред апартамента, край херувимчето, предната нощ, и се зачуди кое му бе подсказало, че нещо не е наред.

Късмет? Инстинкт? Шестото чувство на пенсионирания детектив?

Въздъхна.

Нямаше никакъв звук. Никакви стъпки или учестено дишане.

Не беше видял запалена лампа, която би трябвало да е изгасена. Бе видял открехнатата врата, едва след като бе разбрал, че Човекът сянка е бил вътре.

Нощта беше като всяка друга. Тъмнината задържаше горещината. Градът живееше с пулса си както всяка друга вечер.

Единственото по-различно бе това, че го чакаше мъж с нож в ръката и че ако някакво смътно усещане за опасност и ужас не го бе предупредило да внимава, сега нямаше да преследва Човека сянка. Зачуди се откъде се бе взело това усещане. Не знаеше, но беше наясно, че втори път няма да има щастието да се измъкне безнаказано, както предната вечер.

Можеше да си мъртъв, Саймън Уинтър, каза си.

Вдигна рязко глава и огледа читалнята, пълна с възрастни хора, които четяха книги, вестници, списания. Някои просто седяха, потънали в спомени за отдавна отминали времена. Очите му изведнъж се разшириха — по тялото му премина вълна страх.

Тук ли си?

Аз ли преследвам теб, или ти мен?

Овладя импулсивното си желание да стане и да избяга навън и се застави да огледа лицата на присъстващите. Мъжът с шапка, който четеше „Хералд“. Съсухреният старец, който сякаш изучаваше тавана. Другият мъж, който беше с бели чорапи и черни официални обувки под късите панталонки, и мина бавно покрай него, с два криминални романа подмишница.

Уинтър се надигна и се загледа след него, в хората на другите маси, частично скрити зад купчини книги. След това отново погледна напред. Наложи си да се владее.

Усмихна се.

Как си разбрал за мен?

Знаеше отговора на този въпрос — Ървинг Силвър.

Но… Какво ти е казал той?

Достатъчно, за да решиш да ме убиеш.

Какво обаче наистина знаеш за мен? Не си бил в апартамента достатъчно дълго, нали? Не открих никакви признаци, че си опитвал да разбереш кой съм всъщност. Не беше тършувано в чекмеджетата. Дрехите бяха недокоснати. Не бе намерил пистолета и все още не знаеш, че го имам, че ще го използвам и че някога, преди много време, умеех да го използвам майсторски, както и че сега старият приятел също няма да ми изневери. Не, ти чисто и просто искаше да ме убиеш, защото си решил, че те застрашавам, а за теб това е по-лесно от всичко останало.

Саймън Уинтър кимна. Нагъл кучи син.

Но не беше толкова лесно, колкото мислеше, че ще бъде, а сега вероятно си доста обезпокоен, а това е нещо, от което мога да се възползвам. Вероятно искаш и да научиш повече за мен, така ли е? Е, това може да се окаже по-трудно, отколкото смяташ. Поне засега си на тъмно. Може би не чак колкото мен, но все пак се движиш пипнешком и това може да те накара да поемеш риск, какъвто нормално не би поел.

Уинтър се почувства изпълнен с гняв.

Тя бяха лесни жертви, нали? Млади и изплашени, някога, или стари и изплашени, сега, но винаги отчаяни и объркани, а ти никога не си бил отчаян и объркан, нали? Винаги си владеел положението. Когато обаче уби Софи Милщайн, допусна грешка, защото и през ум не ти беше минало, че съседът й ще се изправи срещу теб. Изобщо не си мислил, че някъде там, в големия свят, има някой, който може да реши, че трябва да те открие на всяка цена — както ти смяташ, че трябва да останеш скрит. И не ти е минавало през ум, че този, който ще те търси, ще е от един непознат за тебе свят. Аз също знам много за смъртта, може би не по-малко от теб, аз също съм стар и не ми остава кой знае колко много време, че да ме е грижа, а това ме прави непредсказуем и опасен за теб, а досега ти не си имал работа с опасни хора, нали?

Уинтър протегна ръка и взе химикалка и голям бележник с жълти листове. Започна да записва.

Какво знам? — попита се. И си отговори: повече, отколкото си мисля.

Знам, че си стар, но може би изглеждаш по-млад. Знам, че си силен, защото годините са се отнесли добре с теб.

Защо убиваш?

За да не те открият.

Уинтър се замисли. Това не е всичко, нали? Има и нещо друго, освен желанието да не те хванат.

Усмихна се. Това ти харесва, нали? Харесва ти мисълта, че могат да те познаят. Когато Софи Милщайн те е познала в магазина на Линкълн Роуд, не си потреперил от страх. Не. Тръпката е била тръпка на удоволствие, защото пак те е обзела ловната страст, защото ловът ти харесва.

Ужасна мисъл се появи в главата му и за момент химикалката потрепери над жълтия лист. Може би Софи Милщайн не те е видяла случайно. Може да си я дебнал от известно време. Също и другите. Колко са били?

Стисна зъби. Всичко изглеждаше едно, после се появяваха нови и нови варианти. Придържай се към това, което можеш да проумееш — укори сам себе си.

Добре. Продължаваше да се промъква през лабиринта от противоречия, какъвто беше Човекът сянка. Добре, какво друго ти е известно? Знам, че не се страхува от полицията, защото дойде при мен без някаква особена подготовка. Просто щеше да ми види сметката, после щеше да остави на детектив Робинсън да разчисти останките. Значи, не мисли, че могат да го арестуват. Защо?

Отговорът се появи веднага, съвсем ясен.

Защото не е обикновен престъпник.

Ако днес науча името ти, какво ще ми каже то? Че никога не си бил арестуван. Никога не са снемали отпечатъците от пръстите ти. Никога не си попадал в никакъв масив с информация за престъпници. Не си укривал данъци. Не си просрочвал изплащане на заем, не си закъснявал с връщането на кола под наем. Не са те спирали за шофиране в нетрезво състояние. Даже не са те глобявали за превишена скорост. Водил си спокоен, незабележим живот. Примерен живот. С едно изключение — убивал си хора.

Саймън Уинтър въздъхна замислено. Поклати глава. Това те кара да се чувстваш сигурен. Наясно си, че полицаите действат рутинно, по утъпкани пътища. Спомни си известната реплика на Клод Рейнс от „Казабланка“: „Приберете обичайните заподозрени“. Само че ти никога не си попадал в този кръг, нали? Защото не си като тези, които сме се учили да търсим. Лерой Джеферсън е типичен и затова детектив Робинсън така лесно го хвана. Ти обаче не си долнопробен наркоман, нали?

Остави бележника върху подлакътника на стола и се зачуди дали Робинсън е успял да подготви портрета. Изведнъж го обзе желание да види мъжа, до когото бе толкова близо в продължение на няколко секунди, в тъмния си апартамент. Започвам да те разбирам, прошепна сам на себе си. И колкото повече те разбирам, толкова повече сянката, в която си, се разсейва от светлината.

Огледа събраните около себе си книги и изведнъж му дойде една идея. Търся не където трябва, каза си. Разпитвам не тези, които трябва. Равинът, Фрида Кронер, Естер от Центъра за жертвите от Холокоста, всичките тези историци… Не трябва да разпитвам тях. Те познават единствено страха, който предизвиква Човекът сянка. Трябва да намеря някой от онези, които са спомогнали той да се появи.

Саймън Уинтър взе една книга от купчината пред себе си — „Енциклопедия на Третия райх“. Прелисти я бързо и намери чертеж на структурата. Записа набързо няколко числа и наименования, после пое дъх.

Изглежда невероятно, каза си. Но съм виждал и по-невероятни работи. Ти не би очаквал подобно нещо, нали?

Събра нещата си и стана. Пред библиотеката имаше телефонни автомати и той повтори номерата за Естер Вайс и историците, с които бе разговарял. За миг видя отражението си в стъклото на вратата и забеляза, че устните му се движат, докато водеше задочния си разговор. Това го развесели. Старците често си говорят сами, защото няма кой да ги слуша. Това е част от безвредната лудост, която идва с годините. Понякога разговарят с отсъстващи деца или отдавна загубени приятели, с изчезнали братя и сестри. Понякога разговарят и с Бог. Или с духове. Аз, каза си с усмивка, разговарям с един невидим убиец.

 

 

Уолтър Робинсън беше изнервен.

Портретът на Човека сянка го гледаше втренчено от бюрото му. Беше нарисуван с лека усмивка на лицето, едва забележима, подигравателна, която ужасно дразнеше детектива. Не самият портрет, а тъкмо усмивката, защото говореше за анонимност и неуловимост.

Бе започнал с няколко рутинни действия, като тези, които правят детективите навсякъде по света, и обикновено постигат успех. Засега обаче усилията му не бяха дали плод. Беше изпратил, по факс, отпечатъка от гърлото на Софи Милщайн в лабораторията на ФБР, в Мериленд, за да провери дали компютърът там няма да открие съответствие. Бракът между компютрите и дактилоскопията не се бе осъществил лесно. Години наред съответствията бяха откривани единствено от човешкото око.

Разбира се, това налагаше детективът, търсещ съответствието, да знае кой е заподозреният, така че техникът от лабораторията да сравни взетите от местопрестъплението отпечатъци с правилно снети образци. Едва през последните години бе разработена технология, позволяваща в машината да се подаде неизвестен отпечатък и тя да търси съответствие сред милиони други. Компютърът в област Дейд — по-слаба версия на компютъра на ФБР — не бе успял да се справи. Робинсън не се надяваше, че резултатите от Бюрото ще са по-различни. Освен това, предвид огромната база данни в центъра, за проверката щеше да е нужна седмица, а той не знаеше дали разполага с толкова време.

Бе прекарал няколко досадни часа пред компютърния екран и бе търсил документи, които да му подскажат нещо за Човека сянка. На думата „сянка“ откри две съответствия, но в единия случай ставаше дума за прякор на млад латиноамериканец, наемен убиец, под трийсет години, за когото се смяташе, че е станал жертва на обикновен скандал за наркотици, а в другия — за изнасилвач от района на Пенсакола, чието прозвище беше дадено от местния вестник. Бе опитал и различни други варианти, но без успех. Дори бе проявил съобразителността да провери в данъчните регистри, под немското Schattenmann, но със същия резултат. После бе опитал в националната компютърна база данни за престъпността с думи като „Холокост“ и „евреи“, но едното не бе дало резултат, а другото бе извикало на екрана дълъг списък на различни поругавания на синагоги и гробища, вписани и в раздела „престъпления на омраза“. Думата „Берлин“ също не бе дала резултат. „Аушвиц“ и „Гестапо“ — също. Всъщност, не се бе надявал да успее по този начин, но всеки път, когато на екрана се появеше „не са открити съответствия“, раздразнението му се увеличаваше. Беше проверил и в неразкритите случаи в полицията на Маями Бийч, с надеждата да открие някаква следа от Човека сянка в по-далечното минало, но и тук не бе открил каквото и да било. Наистина, имаше немалко евреи, жертви на убийства, и сред тях несъмнено имаше и оцелели от Холокоста, но дали са били в Берлин по онова време и как точно са оцелели не бе записано никъде. За да провери всички нерешени случаи отпреди пет, десет или двайсет години щяха да са нужни дни. Докато прехвърляше папките, си мислеше, че несъмнено сред тях може и да има няколко, които са дело на Човека сянка. Спомни си как бе залавял жертвите си през войната, в Германия, и осъзна, че тук, сега, тези стари дела завинаги ще останат неразгадани.

Мисълта го накара да изругае гласно.

Уолтър Робинсън стана и се заразхожда между бюрата в отдел „Убийства“, като пленена котка, с надеждата, че движението ще го наведе на някаква полезна мисъл, подсказваща печеливш електронен ход — всеки детектив помни случаи, при които някаква дребна подробност най-накрая насочва вниманието в правилна посока. За момент спря пред прозорците и се загледа навън, към напечения от обедното слънце град. После се върна при бюрото си, взе портрета, вдигна го пред себе си и продължи да се разхожда.

Чу глас и се сепна:

— Това ли е нашият човек?

Беше Саймън Уинтър. Робинсън кимна, приближи забързано възрастния детектив и му подаде рисунката. Уинтър я пое и се вгледа продължително в чертите на лицето, сякаш искаше да ги запамети.

— Приятно ми е да се запознаем, кучи сине!

Значи ти си този, който се опита да ме убие, помисли си.

— А сега — каза Робинсън, сякаш нямаше нищо по-лесно от това, — остава само към физиономията да добавим и име.

— Име…

— Тогава ще пипна това копеле. Можеш да ми вярваш. Трябва ми само име. Следващата спирка ще е областният затвор. Кратък престой по неравния път към килията на смъртниците.

Уинтър кимна.

— Уолтър — погледна го той, — търсил ли си някога човек, извършил много убийства?

— И да, и не — отговори детективът. — Веднъж спипах търговец на наркотици, който бе пречукал петима или шестима конкуренти. Веднъж, заедно с колегите, хванахме изнасилвач, който действаше в крайбрежните квартали. Смятахме, че е извършил и няколко убийства, но не доказахме нищо. Все едно… Дадоха му по-голяма присъда, отколкото би могъл да излежи. Ти обаче искаш да знаеш дали съм участвал в разследване на сериен убиец от ранга на Тед Бънди или Бостънския удушвач и отговорът е не. Не съм. А ти?

Възрастният детектив се усмихна.

— Веднъж един започна да прави пред мен самопризнания… Седеше срещу мен, пушеше цигари и пиеше кока-кола. Беше по времето, когато се продаваше в малките бутилки, които се изпиваха на две глътки. Беше горещо, само един вентилатор работеше в ъгъла. Имах чувството, че всеки път, когато донеса на онзи тип нова кока-кола, той признаваше ново убийство. Предимно малки момчета. Обичаше малките момчета. Беше недалеч от блатата, там, където се приближават до залива. Бедняшки район. Онзи беше отрепка. Татуировки, избеляла бейзболна шапка, едва можеше да чете и пише. Призори стигна седемнайсет или осемнайсет признати убийства и когато слънцето изгря, го изведохме навън, за да ни разведе по местата. Беше като някакъв кошмарен туристически тур. Не можех да не мисля за последните минути на децата с онова копеле. Първо бяхме с джип, после колата не можеше да продължи и се качихме на една от блатните моторници, с голям самолетен двигател отгоре, който ревеше страховито. Опитваше да ни покаже къде е скрил труповете, но след толкова много дъжд и слънце всичко там изглеждаше еднакво, а и денят не беше от най-светлите, така че не открихме кой знае какво. Накрая го обвинихме само в едно убийство, единственото, което успяхме да докажем. Изпратиха го на електрическия стол, а той не преставаше да повтаря, че има и още. Много. След това, винаги когато някой ловец или рибар се натъкнеше на кости в онзи район, си мислех, че може да е работа на нашия тип, но нямаше как да се докаже.

Саймън Уинтър поклати глава замислено.

— Не можах да се отърва от тази мисъл с години. Още не мога да се отърва. Майките, бащите, братята, сестрите, които не чуха отговор от мен… А това е едно от най-важните неща в работата на полицая — истината. Когато можеш да я съобщиш, трябва да го направиш, защото за хората е много по-лесно да живеят с нея, колкото и зловеща да е, отколкото с неизвестността. По дяволите това блато! Може да скрие всичко.

Уолтър Робинсън кимна.

— Сега имаме хеликоптери и инфрачервени камери, които долавят топлината на процесите в разлагащата се плът.

Уинтър въздъхна.

— Науката е хубаво нещо.

— И?

— Спомням си, че докато слушах онзи тип, се питах докога ще продължава. Той не спираше и май така и не довърши. Имах чувството, че потъвам в кладенец… Тъмно и влажно, не можеш да се измъкнеш, а ако се измъкнеш, ще си спомняш само кошмара. Мисля, че нашият човек доста напомня това.

Робинсън изпъшка.

— Напоследък не мога да спя добре, дори и със…

— … приятна компания? — довърши Саймън Уинтър вместо него.

— Да. Дори и с компания. Очевидно е, нали?

Уинтър се засмя.

— Някога и аз бях детектив.

Робинсън сви рамене.

— Онази нощ пак сънувах кошмари.

— Какви?

— Каквито може да се очаква. Някой се дави, а ти не можеш да направиш нищо, за да му помогнеш. Такива неща.

— Знаеш ли кое ме плашеше най-много?

— Кое?

— Че някъде там имаше и други като онзи, който беше убил седемнайсет, осемнайсет, а може би и повече деца и че не само нямаше да ги хванем, но и щяха да продължават да правят тези гадости, щяха да стават още по-гадни и жестоки и така до самия край. Най-много се вбесявах, че имаше такива хора, които умираха спокойно, в леглата си, без нито веднъж да са били заплашени или изложени на опасност, след като цял живот са били стопроцентово олицетворение на злото. Сега и аз съм стар и се безпокоя, защото може да няма рай и ад, а това ще означава, че тези изроди ще изпаднат в забвение, без нито за миг някой да ги е държал отговорни за деянията им. Ето това са моите кошмари.

Уолтър Робинсън разтри слепоочията си с пръсти.

— Това не ми беше минавало през ума.

— Толкова по-важно е това, с което сме се заели, Уолтър. Ще ни се да мислим, че има някакъв по-висш съд. Надяваме се да има, но може и да няма, а в такъв случай всичко е изцяло в наши ръце. Само в наши.

— Ти си философ, Саймън.

— Разбира се. Всички старци са философи.

— Но си прав. Такива хора има. И не един и двама, а повече, отколкото бихме могли да преброим. Всякакви перверзни типове. Убийци, които…

— Този тип обаче… — Уинтър погледна портрета в ръката си. — Този тип не е сексуален маниак или извратен безумец, с мания за величие. Не е и обикновен сериен убиец. Нещо друго го мотивира.

— Какво според теб?

— Омразата.

— Мрази жертвите си? Но той не ги познава.

— Познава ги добре. Не лично, но знае кои са. Най-важното е, че ненавижда това, което те означават за него. Имат общо минало. Мога да се обзаложа, че тази омраза се корени още по-назад, в миналото. Той иска да ликвидира историята.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че никога не е познавал нищо друго, освен гнева.

Робинсън наведе глава към портрета.

— Звучи разумно. Може би тъкмо това ме обърква.

— Защо?

— Мога да разбера перверзията. Мога да разбера желанието да премахнеш конкуренцията. Мога да разбера защо съпруг убива жена си от ревност. Мога да разбера всякакви причини, за да посегнеш на чужд живот, но не и този тип. Поне засега. И това ме безпокои, Саймън.

Възрастният детектив се усмихна.

— Мисля — каза той, — че съм те подценявал. — Почеса се по темето и добави: — Значи, ако това го мотивира, не смяташ ли, че трябва да открием източника?

— Източника на омразата му?

— Точно така.

Уинтър свали от гърба си малката раничка, в която носеше няколко книги и бележника си и заради която бе решил, че прилича на застарял студент. Подаде на Уолтър Робинсън един лист. Уолтър го погледна объркано и попита:

— Какво значи това? — После прочете със запъване: — Geheime Staatspolizei Gbh. 13; Sec. 101. — Вдигна очи. — На немски е, нали?

— Да — отвърна Уинтър. — Това е военното обозначение на Еврейското бюро за разследвания. Там са работели ловците. Там нашият човек е бил обучен и там е открил призванието си. Обадих се на няколко места, на няколко историци и в Центъра за жертвите от Холокоста. Помогнаха ми. Сега трябва да открием някой, в Германия, който притежава списък на хората, работили в тази секция. Може би все още има някой, който помни Човека сянка и дори знае името му. Е, името може вече да не е същото, но все пак е някаква отправна точка.

Робинсън поклати глава.

— Смяташ ли, че е имало списък с убийците, които са работели за тях?

— Да. Не. Може би. Ще ти кажа какво успях да науча. Научих, че през войната германците са документирали всевъзможни безумни неща. Създали са обърнат наопаки свят, в който законът защитава виновните, а престъпниците управляват съда. Понеже всичко е било толкова объркано, организацията се е превърнала в нещо абсолютно задължително. Организацията означава документиране. Малко преди да я убият, Софи ми каза, макар че тогава не обърнах внимание… Щателно са записвали всичко, дори и преди да убият някого. Предполагам, че някъде все още съществува списък на ловците. Може би при някой от капитаните, лейтенантите или сержантите, които са се занимавали с документите. Сега, когато вече няма Източна Германия, там са се появили доста нови документи. Струва си да опитаме.

— А как…

— Досега не си ли правил запитване в чужбина?

— Правил съм. Заради един наркобарон от Колумбия. Свързах се с техния офицер за връзка и…

— Тогава да направим същото. В Германия. Същевременно трябва да се свържем с отдела за специални разследвания в Министерство на правосъдието. Мисля, че те се занимават с разследванията на бивши нацисти и следователно би трябвало да имат някакви контакти с германците.

— Не знам, Саймън. Струва ми се, че би трябвало да насочим усилията си тук.

— Тук търсим сянка. Там някъде вероятно съществува човек, който го познава от кръв и плът.

— Минали са петдесет години.

— Независимо от това. Все още го познава, а това ще е много ценно за нас, когато залагаме капана.

— Откъде си сигурен? Тези хора може вече да са измрели. Или да не искат да говорят.

— Така е, това не е изключено. Ако обаче не опитаме…

— … няма да разберем. Добре. Съгласен съм.

— Ето какво… ако си репортер, да кажем, от „Хералд“, и някой ти подшушне за Човека сянка, няма ли да потърсиш информация от Германия?

— Вероятно си прав.

— Е, ние няма да направим нищо по-различно. Разполагаме и с повече ресурси. Накарай госпожица Мартинес да използва влиянието си. Кабинетът на щатския прокурор ще има повече тежест пред германците. Освен това, не забравяй, че в Маями непрекъснато идват немски туристи. Може би ще помогнат с готовност. — Саймън Уинтър се усмихна. — И когато нашата сянка се хване в капана, трябва да я осветим с такава силна светлина, че да не може да се измъкне по никакъв начин.

Уолтър Робинсън сви рамене. Струваше му се, че нищо няма да излезе. След миг, почти веднага, си помисли: „Е, а защо не?“.