Джон Каценбах
Човекът сянка (11)

Единайсет
Човек на точността

Почти по същото време, когато Еспи Мартинес и Уолтър Робинсън излязоха от стаята за разпити, научили името на човека, който според тях бе убил Софи Милщайн, Саймън Уинтър седеше на един стол с твърда облегалка, срещу бюрото на млад детектив на име Ричардс, който сякаш не можеше да реши дали да се държи любезно с възрастния мъж или да му покаже, че няма време да слуша въпросите му.

— Благодаря, че ме приехте толкова бързо, детективе — започна Саймън Уинтър.

— Случаят е приключен, господин Уинтър. Наложи се да извадя делото от архива.

— Оценявам жеста ви.

— Е, не е кой знае какво, но все пак не ми е много ясно на какво се дължи интереса ви към смъртта на този човек.

Уинтър реши да излъже.

— Е, Щайн ми беше далечен роднина. По линия на съпругата ми. Знаете колко трудно хората приемат смъртта на някого, когото не са виждали от години, да не говорим когато става дума за самоубийство. Понеже живея наблизо, поръчаха ми да разбера какво се е случило, въпреки че оттогава са минали месеци. Знаете какви са хората понякога. Съмняват се, не искат да повярват… Не могат да оставят нещата просто така и се смятат за длъжни да разпитват.

— Аха.

— Семейни неща. Това понякога може да ти…

— Да, досадно е, разбира се. Съгласен съм.

— Е, това е — каза Саймън Уинтър и сви красноречиво рамене.

Лъжата му сякаш накара Ричардс да се примири с досадната необходимост да отговаря на въпросите на един любопитен старец.

— Разбирам — кимна Ричардс. — Е, така или иначе, случаят е приключен, господин Уинтър. Всичко е повече от ясно. Един изстрел. Оставил е предсмъртна бележка. Нямаше много работа за нас, освен да откараме трупа. Нищо мистериозно.

— Вие ли направихте огледа?

— Да. Случаят беше мой. Просто трябваше да изготвя доклада и толкова. Не си спомням кой знае какви подробности.

— Кой откри тялото?

— Чистачката, струва ми се. Някъде около денонощие след смъртта. Записано е в доклада.

Младият мъж бутна към Саймън Уинтър кафява картонена папка.

— Прегледайте я. Няма нищо особено или необикновено. Ще ви понесат ли снимките, господин Уинтър? Не са приятна гледка.

— А… да, струва ми се. Благодаря, детективе.

— Е, хвърлете едно око. След това ще отговоря на въпросите ви, ако мога. Самоубийствата като това ужасно си приличат. Човек забравя подробностите. Искате ли кафе?

— Не, благодаря.

— Е, добре. Ще се върна след малко.

Стана и излезе, а Уинтър остана сам, с папката в ръце. За момент се поколеба, после прокара пръсти по грапавата повърхност на корицата, като слепец, който чете брайлово писмо. Спомни си колко много подобни папки бе пълнил с доклади, снимки, документи и се усмихна — стана му приятно, че отново държи в ръцете си такава. Вдигна я и прецени тежестта й. Лека е, помисли си. След това, с нетърпение, което беше съвършено неуместно, но пък и не можеше да отрече, откачи ластиците, които притискаха кориците на папката и я отвори.

Най-напред разгледа снимките. Бяха само шест, цветни, шестнайсет на десет. Знаеше, че щяха да са поне два пъти повече, ако ставаше дума за убийство. На две от тях се виждаше възрастен мъж, седнал на стол зад бюро, с безпомощно отпуснати настрани ръце. От раната на челото му беше потекла кръв и бе напоила яката на спортната му риза. На стената зад главата му ясно се виждаха пръски кръв, примесени с късчета кост и мозък. Херман Щайн бе умрял с отворени очи под почернялото от близкия изстрел чело. Устните му бяха леко отворени, сякаш от удивление. Беше почти напълно плешив, а малкото коса над ушите му бе съвършено бяла. Кървавата струйка по лицето му придаваше зловещ вид. Саймън Уинтър разгледа снимките внимателно.

Подскажете ми нещо, каза мислено.

На втората снимка се виждаше голям трийсет и осем калибров револвер, паднал на пода до увисналата длан на Херман Щайн. Следваше лицето на мъртвия, в едър план. Електрическата пишеща машина до бюрото. Предсмъртното писмо беше във валяка. Следващата снимка, едър план на самото писмо, показваше, че паметта на равин Рубинщайн е добра.

„Уморен съм от живота, липсва ми моята обична Ханна, така че сега ще отида там, където е тя“ — прочете Саймън Уинтър.

Остави снимките настрана и се зае с доклада на детектива. Видя кратко описание на обстановката около трупа и списък на съседите, които бяха споделили фактите около депресията, в която господин Щайн бил изпаднал напоследък. Беше записан и телефонния номер на най-близкия му роднина — синът му, който носеше странното име Дж. Вашингтон Щайн и живееше в един от големите университетски комплекси в Нова Англия. След това прегледа набързо протокола от аутопсията, в който бе описана най-очевидната причина за смъртта — в този случай едва ли можеше да има нещо интересно от медицинска гледна точка. Изследванията на кръвта бяха показали липса на упойващи вещества и следи от ибупрофен — страдал е от артрит, спомни си Саймън Уинтър веднага. След това видя кратка бележка, описваща посещението на равин Рубинщайн при детектив Ричардс и копие от писмото на Щайн до равина. Това писмо не се споменаваше в заключенията на детектива, които бяха пределно прости: самоубийство, поради психическа депресия и напреднала възраст.

И за мен щяха да напишат същото — каза си Саймън Уинтър.

Прегледа документите в папката още веднъж. Искаше да открие някаква връзка между Херман Щайн и Der Schattenmann, но прозвището се споменаваше единствено в писмото му до равина.

Саймън Уинтър се намръщи замислено и в този момент се върна детектив Ричардс, с чаша кафе.

— Не е кой знае какво, нали? — каза той.

— Така е — съгласи се Уинтър.

— При случаи като този — продължи младият мъж, — не се налага кой знае колко задълбочено разследване. Човек без врагове… Дори съседите му казаха, че винаги е бил дружелюбен и мил. Изпаднал в депресия след смъртта на жена си преди десетина години. В шкафчето в банята намерихме антидепресанти. Това също е отразено в доклада… — Детективът въздъхна, после продължи: — Освен това е оставил писмо. Писмо и една-единствена огнестрелна рана в челото. Не е нужно да си ядрен физик, за да се досетиш, че…

— Револверът на Щайн ли е бил? — прекъсна го Уинтър.

— А… не. Поне не беше регистриран никъде. Поредното нелегално оръжие в област Дейд. Сигурно има хиляди такива. Записах серийния номер.

Саймън Уинтър го преписа.

— Някакви балистични изследвания? Отпечатъци от пръсти?

— Защо?

— Чистачката виждала ли е оръжието и преди? Или някой друг, за да се потвърди, че е било негово?

Младият детектив разлисти набързо докладите.

— Тук не виждам подобно нещо. Но и в това няма нищо чудно. Общо взето хората не показват на всеки къде държат оръжието си.

— Така е — съгласи се Саймън Уинтър и след това попита: — Значи положението на покойния не ви накара да се усъмните?

— Какво имате предвид?

— Ако човек реши да се застреля, обикновено не насочва пистолета така, а така… — Вдигна ръка нагоре и насочи показалец към слепоочието си. — … или така… — отново показа, като насочи показалец към отворената си уста.

— Разбира се. Така е. Все пак, никога не съм искал да се самоубивам, така че не се замислих особено.

— Да насочиш такъв голям и тежък револвер към челото си по начина, по който го е направил Щайн, изглежда странно. Трябва да го задържиш ето така и да натиснеш спусъка с палец, защото при това положение на китката показалецът няма достатъчно сила.

— Да, така е. Какво искате да кажете все пак?

— Просто, че изглежда необикновено.

— Самоубийството си е самоубийство. Можеше да скочи през прозореца. Живееше на доста висок етаж. Или да навлезе в океана. Съвсем близо е до жилището му. Наистина, аз или вие не бихме насочили този голям трийсет и осем калибров револвер по този начин, но… хората се различават, нали?

Ричардс изгледа Саймън Уинтър с присвити очи.

— Струва ми се, че разбирате от тези неща, така ли е, господин Уинтър?

— Някога бях ченге. В Маями. Пенсионирах се отдавна.

— И баща ми беше ченге в Маями. Простреляха го в крака и се наложи да се пенсионира. Стана някъде към края на шейсетте.

Уинтър напрегна паметта си за момент и си спомни едър мъж, с червендалесто лице.

— Помня го. Стана при банков обир, нали? Преследва бандита цели шест пресечки, въпреки че губеше кръв от раната. Най-накрая го хвана.

— Да, наистина. — Младият детектив се оживи. — Дявол да го вземе, имате отлична памет.

— Как е баща ви сега?

— Има рибарска моторница в Исламорада. Разхожда туристи. Пълно е с млади, хубави момичета, които искат да имат тен навсякъде. Справя се много добре.

— Радвам се да го чуя.

— Искате ли да ви направя копия от тези документи? — попита младият. — Може би ще ви дойде наум още нещо.

— Би било чудесно, но имам още един въпрос…

— Разбира се. Какъв е той?

— Револверът. Намерихте го под ръката, нали?

— Да, там. Един изстрелян куршум, останалите пет в барабана.

— Само че при отката от изстрела и падането на ръката назад… — Саймън Уинтър показа движението бавно. — … Струва ми се, че оръжието би трябвало да падне по-далече.

Младият детектив се усмихна.

— Все още ви бива, господин Уинтър. Да, съгласен съм… Ако беше по-малко и по-леко оръжие, да. Но този револвер е много тежък. Като тухла е.

Саймън Уинтър кимна.

— Значи апартаментът е бил заключен, когато е дошла чистачката?

— Да. Тя е имала ключ от апартамента. И в това няма никаква мистерия.

— Така е — съгласи се Уинтър. — Ще ми направите копия от документите, нали?

— Няма проблем. Само ще ви помоля да не ги давате на никого. Все пак това са официални полицейски документи, нали разбирате?

— Естествено. Правилата не са се променили кой знае колко от времето, когато аз самият седях зад такова бюро.

Ричардс се усмихна и отиде до копирния апарат, а Саймън Уинтър остана да чака на мястото си. Мислеше за последните мигове на Херман Щайн. Всичко изглежда както би трябвало да се очаква — каза си накрая, — и въпреки това е обърнато наопаки и невъзможно… И двете едновременно.

 

 

Бяха нужни няколко опита, докато успее да проникне в телефонната централа на Масачузетския университет — всеки път, когато набираше директния вътрешен номер на професор Дж. Вашингтон Щайн, неизбежно потъваше в някаква телефонна джунгла. Свърза се, едва когато попадна на секретарката на факултета по литература. Не обичаше да води подобни телефонни разговори. Ненавиждаше ги още от времето, когато беше на служба. Все пак, фактът, че бе минало доста време от смъртта, бе някакво облекчение, защото болката вече не беше така силна.

— Професор Щайн?

— Да? Няма да удължа срока. Писмените работи трябва да бъдат предадени в сряда и толкова. Кой се обажда?

— Професоре, името ми е Саймън Уинтър и…

— Не сте ли студент?

— Не. Аз съм детектив. Обаждам се от Маями.

— Детектив ли? И какво разследвате?

Уинтър не отговори веднага. Опита се да формулира възможно най-кратък и ясен отговор. Не успя.

— Професоре, съжалявам, че ви се обаждам по такъв тежък повод, но непосредствено преди смъртта си баща ви написа писмо до моите… — Поколеба се, защото не беше сигурен как точно да нарече тримата възрастни, изплашени хора, които бе видял в жилището на равина. — … клиенти…

— Баща ми е написал писмо? До кого?

— До един равин, когото не е познавал. Този равин също е живял в Берлин през войната. Бил е заловен и откаран в концентрационен лагер.

— Разбирам. Значи е написал писмо до непознат човек? И какво точно е написал в него?

— Че е видял някого, когото не е виждал от…

— От войната.

— Да. Този човек…

— Човекът сянка — прекъсна го професорът хладно.

Сърцето на Уинтър се сви.

— Да.

Стори му се, че професорът опитва да събере мислите си. Телефонната линия за момент остана безмълвна.

— Баща ми често виждаше Der Schattenmann, господин Уинтър — продължи след малко. Говореше сухо. — Виждаше го в сънищата си, които се превръщаха в кошмари, и той се събуждаше плувнал в пот и разтреперан. На майка ми й бяха нужни часове, докато го успокои. Виждаше го, докато чакаше реда си в банката, сред тълпите, които излизат от киносалона или от театъра, докато тикаше количката с покупки в супермаркета. Виждаше Der Schattenmann в колите, които ни задминаваха по магистралата или чакаха паркирани на улицата. Веднъж го заведох да гледаме бейзбол във Фенуей и той го видя в мъжката тоалетна. Веднъж дори го видя по телевизията, сред публиката, докато гледахме футбол. Човекът сянка беше навсякъде, господин Уинтър. Навсякъде във въображението на баща ми.

Саймън Уинтър въздъхна. Беше във всекидневната си, седеше в средата на протритото си канапе, а отпред, на масичката, бе сложил няколко подострени молива и голям бележник. Изведнъж се почувства нелепо.

— Значи… — заговори колебливо, — непосредствено преди смъртта си той…

— Писал е на някого, че е видял Der Schattenmann? В това няма почти нищо необикновено, господин Уинтър.

— Почти?

— Да. Единственото странно нещо в случая е, че винаги… Не помня някога да е било иначе… винаги, когато решеше, че е видял Човека сянка, се обаждаше на мен, на брат ми или сестра ми и някой от нас отиваше при него, изслушваше спомените за пореден път, успокояваше го и го убеждаваше, докато не престанеше да смята, че го е видял. Не мога да си спомня някога да се е обаждал на непознат човек, това е.

— Значи не мислите, че някога наистина е виждал…

— Не, не смятам — прекъсна го професорът пак. — Така или иначе, говорих с него ден преди да умре и той не спомена нищо. Стори ми се разтревожен. Беше по-объркан и потиснат от обикновено, но говореше само за майка ни, а не за онзи човек. Ако го беше видял, щеше да ми каже, струва ми се.

— Значи успявахте да го разубедите, че го е видял?

— Точно така.

— Струваше ли ви се изплашен напоследък?

Професорът се замисли за момент, после отговори:

— Може би в смесицата от чувства, които изпитваше, е имало и страх. Спомням си, че се обезпокоих и се обадих на брат ми и сестра ми. Решихме един от нас да отиде при него в Маями, но докато организираме нещата, вече беше късно. — Професорът се поколеба отново, после попита: — Може би мислите, че съм безчувствен? Студен?

— Не — отвърна Саймън Уинтър.

— Странно е, господин Уинтър… Да мразите някой, когото обичате, заради това, което прави със себе си… Човек изпитва толкова много неща…

— Съжалявам, че отново бъркам в раната.

— Не, всичко е наред. Странно е, обаче е по-лесно да говориш за това с непознат. Вие познавахте ли баща ми, господин Уинтър?

— Не.

— Беше необикновен човек.

— В смисъл?

— Чувстваше се длъжник. Непрекъснато искаше да плаща дългове.

— Пари?

— Не. Дългове на душата. — Професорът се засмя, сякаш си бе спомнил нещо забавно. — Ще ви дам пример. Цялото ми име е Джордж Вашингтон Удбърн Щайн. Такова име не се среща често, нали?

— Така е — съгласи се Саймън Уинтър.

— Ще ви разкажа как съм се сдобил с него и това ще ви помогне да разберете баща ми малко по-добре. През четирийсет и втора са ги арестували заедно с леля ми, чичо ми, баба ми и дядо ми. Преди това са се криели в Берлин…

— Der Schattenmann?

— Да. Познал е чичо ми или поне така твърдеше баща ми. Видял го в някакво скривалище по време на въздушна тревога.

— И?

— После дошли от Гестапо и ги откарали. Измрели са по лагерите.

— Съжалявам.

— Баща ми обаче успял да оцелее. Към края на войната е бил на седемнайсет. Разбира се, преди всичко да свърши, се развилнял истински ужас. Фронтът приближавал все повече и повече и започнали да ги местят от лагер в лагер, което вероятно е било също толкова кошмарно, колкото и всичко останало. Хората са умирали от изтощение, след като са оцелели дотогава, след като Съюзниците са били само на няколко километра от тях. Баща ми разказваше, че са измрели ужасно много хора. Просто са падали на пътя и са издъхвали, сякаш дори самата надежда за оцеляване е била в състояние да ги убие.

— Но той е оцелял.

— Да, така е. Но само отчасти. Разказвал ми е как припаднал в някаква барака. През деня изминали десетки излишни, абсурдни километри. На път към смъртта. Не били яли нищо няколко дни. Страдали от тиф, грип, пневмония… какво ли още не. Умирали един след друг. В далечината чували артилерийска стрелба… Веднъж ми каза, че звукът бил сякаш стотици хора чукат на огромната врата на Небето. Очаквал да умре. Когато дошъл на себе си сутринта, отново видял слънчевата светлина и се изненадал, защото бил сигурен, че вижда слънцето за последен път. Изпълзял от дървения нар в бараката, после навън, през вратата. Бил сигурен, че ще го застрелят веднага, но решил, че си струва да почувства слънчевите лъчи върху лицето си за последен път. През нощта обаче есесовците били избягали. Лагерът бил притихнал, в тишината долавял само смърт и изумление. Изпълзял до някаква работилница. Решил да изчака смъртта си там. Бил е само на седемнайсет, господин Уинтър. На седемнайсет години е чакал смъртта си под лъчите на слънцето. — Професорът въздъхна дълбоко. — Обичах баща си, но някак, струваше ми се, че от седемнайсетата си година насетне вечно е чакал смъртта. — Поколеба се за момент, сякаш да си спомни още нещо, после добави: — Така каза и когато дойде в Маями Бийч. Че все още иска да умре на слънце. За него това беше много важно нещо.

— А името ви? — попита Саймън Уинтър.

— Заспал, а след малко чул ангел да говори над главата му. После разказваше, че ужасно се изненадал, защото ангелът говорел на английски. Баща ми знаеше английски, защото е израснал в… Не, това е друга история. Както и да е, знаеше езика, така че чул ангелът да казва: „Ето тук има един жив“. Отворил очи и очаквал да види Небето, но вместо това видял някой си сержант Джордж Вашингтон Удбърн. Негър. С много черно лице. Черен ангел, господин Уинтър. Сержант Удбърн служел в осемдесет и осми танков батальон. Знаете ли как са наричали себе си онези хора? „Неграта на Елеонор Рузвелт“. Е, и това е друга история. Така. Херман Щайн, моят баща, протегнал ръка, докоснал сержант Удбърн по бузата и попитал: „Умрял ли съм?“. Сержант Удбърн му отговорил: „Не, не си умрял, синко“. По-късно баща ми разказваше, че било много смешно. Сержантът говорел с кошмарен акцент от Алабама, а баща ми не бил чувал и дума английски от няколко години. Преди това бил слушал само аристократичен британски. Все едно, твърдеше, че запомнил всяка дума на сержант Удбърн… Сержантът го взел на ръце и тръгнал през лагера, като крещял „Доктор! Доктор!“. Баща ми казваше, че никога нямало да забрави силните ръце, които го носели — тежал само трийсетина килограма — и силният негър, който крещял и не преставал да повтаря: „Няма да умреш, момче! Не, сър, няма да умреш“. — Гласът на професора затрептя от обзелите го емоции. — И така, сержант Удбърн занесъл баща ми в лазарета. Това е историята на оцеляването му, така съм получил и името на сержант Джордж Вашингтон Удбърн. Докато бяхме малки, почти всяка година баща ми и майка ми ни вземаха, качваха ни на колата и отивахме до Джеферсън Сити, Алабама, на гости на семейство Удбърн. Той стана шеф на пожарната. Отгледа шест деца. Най-малкият в момента е студент тук, в нашия университет. На тези срещи баща ми и Удбърн винаги разказваха случилото се. Шегуваха се и се смееха, Удбърн опитваше да вземе баща ми на ръце, както тогава, но вече не му беше по силите. Почина преди година и половина. Всички отидохме на погребението му в Джеферсън Сити, Алабама. Беше горещо и баща ми плака часове наред. Всички плакахме.

Професорът въздъхна отново.

Саймън Уинтър долови как в гърлото му се събират сълзи.

— Баща ми знаеше какво е дълг, господин Уинтър.

Уинтър се чудеше какво да каже, но се оказа, че събеседникът му още не е свършил.

— Бълнувам. Извинете ме.

— Ни най-малко. Баща ви с наука ли се занимаваше? Като вас?

Джордж Вашингтон Удбърн Щайн се засмя, сякаш се радваше, че сменя темата.

— О, не. Беше бижутер. Семейството ни, в Берлин, е търгувало със старинни бижута. Затова беше научил английски още съвсем малък. И френски. Пътували са много. Космополитно семейство. В Германия са били от евреите, които просто не са успели да си представят измеренията на злото, което е щяло да ги сполети. Стара фамилия, с вековни традиции. Дядо ми вероятно си е мислел, че е повече германец от онези, които в края на краищата го изпратиха на смърт.

— Бижутер?

— Да. Човек на прецизността. Баща ми беше деликатен, имаше дарба да работи със скъпоценни камъни. Беше артист на точността. Обичаше бижутата, защото били вечни, това казваше. Като пиесите на Шекспир, които са моя специалност, или картините на Рембранд, или музиката на Моцарт Безсмъртни. Камъните са от земята и затова живеят вечно. За него те бяха живи същества. Имаха свой характер, свои особености. Докато работеше над тях, им говореше. Ръцете му бяха като на хирург — сестра ми стана такава. Зрението му беше невероятно остро. Дори към края на живота си… — Професорът се поколеба, нещо в гласа му трепна.

— Нещо не е наред ли, професоре? — попита Саймън Уинтър.

— И да, и не.

— Нещо безпокои ли ви?

— Да, господин Уинтър. Не знам дали…

Млъкна.

— Какво има, професор Щайн — подкани го Уинтър тихо.

Гласът от другата страна на линията прозвуча неуверено.

— Не ви познавам, господин Уинтър. Не виждам лицето ви. Не бих желал да споделям съмненията си с непознат човек — каза го натъртено, сковано, хладно.

— И аз съм възрастен човек — отвърна Уинтър рязко. — Като баща ви. Аз съм възрастен човек, който някога беше детектив и едни други възрастни хора ме помолиха да разбера дали този тип, Човекът сянка, наистина е тук, в Маями Бийч. Те са изплашени, а аз все още не съм в състояние да отговоря на страха им. Те не са знаели дали да повярват на баща ви, когато им е казал, че е видял Der Schattenmann. Не искат да повярват, че е тук. Обаче още един човек каза, че го е видял. И също умря. Заради това всъщност ви се обадих.

— Друг го е видял?

— Да. Само че този път имаше убийство.

— Убийство? Как?

— Взлом. На пръв поглед изглежда, че е бил наркоман.

— Но не някой, който прилича на Човека сянка, нали?

— Така смятат.

— А каква е връзката със смъртта на баща ми?

— Единствено това, че и баща ви, и жертвата на това убийство са били убедени, че са видели Човека сянка малко преди смъртта си.

Професорът се поколеба. В гласа му се появи изненада.

— Това е забележително. — Направи още една пауза, после добави: — Баща ми щеше да се зарадва на такова нещо, господин Уинтър.

— Да се зарадва?

— Да. Той ужасно много обичаше криминалните романи. Не знам точно как е станало, но просто умираше за сър Артър Конан Дойл, Агата Кристи, П. Д. Джеймс. Особено харесваше поредицата на Хари Кенелман за равина, който разследва престъпления. Познавате ли тези автори?

— Боя се, че не.

— Произведенията им са доста интригуващи. Веднъж ме накара да прочета няколко работи, малко след като защитих докторската си степен. Каза ми, че ме грози непосредствената опасност да затъпея от толкова много академични текстове и изследвания. Напъха в ръцете му купчина книжки с меки корици и ми каза, че били пълни с чудесни примери за езиково богатство. Трябва да призная, че беше прав. — Професорът замълча за момент, после добави: — Задайте ми въпросите си, господин Уинтър. След това ще ви кажа какво ме безпокои.

Саймън Уинтър пое дълбоко въздух.

— Оръжието. Самоубил се е с револвер, трийсет и осми калибър.

— Баща ми ненавиждаше оръжията. Изненадах се, когато разбрах, че е имал револвер. Беше кротък човек. Все пак, живееше в Маями, където има много насилие, затова реших, че го е взел, без да каже на никого.

— Начинът, по който се е самоубил…

— Да. Изстрел в челото, малко над очите. Това ме накара да се замисля. Баща ми ценеше очите си. Те бяха връзката с изкуството му. Не бих могъл да допусна, че би направил каквото и да било, което да ги увреди.

— Разбирам…

— И още нещо. Начинът, по който е държал оръжието, според описанието на полицията…

— Да?

— Би му било неудобно. Заради ръцете му. Работи с фини, деликатни накити от години. Страдаше от артрит. Да натисне спусъка, особено с палец, би било много болезнено.

— Казахте ли това на полицаите?

— Разбира се. Те обаче възразиха, че е бил потиснат и самотен, и че хората, които искат да се самоубият, преодоляват физическите си недъзи. Предполагам, че е истина.

Двамата млъкнаха, сякаш всеки очакваше да заговори другият.

— Нещо друго? — попита Саймън Уинтър.

— Вероятно не е нищо съществено, но ме смути.

— Какво?

— Полицаите не сметнаха, че е от някакво значение, но близките виждат тези неща по различен начин.

— За какво става дума, професоре?

— Предсмъртната бележка.

— Е?

— Беше написана в стила на баща ми. Прямо, без никакви заобикалки. Прецизно. Точно това би написал преди смъртта си. Той отдавна ни бе казал всичко. Имам предвид нас, децата му. Обичахме го. Той знаеше, че го обичаме. Нямаше какво да добави, освен ако не иска да повтаря изречени неща, а това не беше в стила му. Беше директен. И прям.

— Разбирам.

— Не — възрази професорът рязко. — Не разбирате. Проклетата бележка… — В гласа му се появи горчивина, но въпреки това продължи да говори педантично и съсредоточено: — Какво представлява предсмъртното писмо, господин Уинтър? Послание. Последни слова. Може да съдържа само няколко думи, но те са много съществени, нали?

— Разбира се.

— Така. Значи приемаме, че се е опитвал да каже нещо. Това е било последното му писмо до мен, до брат ми, до сестра ми, до внуците му… до всички, които обичаше. И независимо от цялата му самотност и депресията, независимо от усилията ни да му помогнем, това си остава последното му послание от този свят.

— Да.

— В такъв случай защо — каза професорът бавно, с удебелен от отчаяние глас, — защо след толкова години брак е написал името на майка ми с двойно „н“?

— Моля?

— Ханна. С две „н“, господин Уинтър. Моята обична Ханна. С правописна грешка. Правописна грешка, допусната от човек, който цял живот е бил олицетворение на прецизността. Какво послание се крие в това? Говори ли ви нещо?

Говореше му. Но Саймън Уинтър не отговори на тревожния въпрос на професора.