Джон Каценбах
Човекът сянка (19)

Деветнайсет
Предупреждението на херувима

Играта свърши и Уолтър Робинсън настоя да закара Саймън Уинтър до дома му. Минаха през нощния свят на центъра на Маями с необозначената кола на Уолтър Робинсън. Младият детектив почти не сваляше поглед от малкия компютър, монтиран в средата на таблото, и най-накрая каза с кисела усмивка:

— Това ме кара да се чувствам стар.

Вдигна глава и очите му отразиха светлината от уличните лампи.

— Кое? — попита Саймън Уинтър.

— Погледни. Виждаш ли какво става?

Погледът на Робинсън спря върху белите лимузини и черните луксозни коли, паркирани хаотично пред някакъв нощен клуб. Над заведението се издигаше огромна светеща палма, колкото двуетажна сграда. На тротоара отпред стояха хора, предимно млади, под трийсет, устремени нагоре в кариерата, бели или латиноамериканци. Току-що бяха завършили колеж, с бакалавърски или магистърски степени, и търсеха развлечения по пътя към първия голям удар. Виждаха се и по-възрастни екземпляри, които се мъчеха да изглеждат млади. Имаше и неколцина от една друга категория, уникална за Маями — предимно млади мъже, които искаха да приличат на narcotraficista: шарени ризи, разкопчани до кръста, златна верижка на врата, костюм от фин лен… Сякаш така можеха да прикрият реалността на живота си на чиновници или счетоводители. Всичко това напомняше някакъв маскарад, в който всички опитваха да приличат на екзотични, богати и безсърдечни наемни убийци на Колумбийската мафия, което, естествено, помагаше на малцината истински бандити, облечени по същия начин, да се слеят с пейзажа. Повечето жени бяха предпочели високи тънки токчета и коси, напомнящи конска грива. Носеха лъскави материи и коприни, шарени като неоновата реклама над главите им. Когато Саймън Уинтър и Уолтър Робинсън минаха покрай тях, колата се разлюля от мощни, наситени с баси звуци на рокендрол с испански акцент.

— Какво виждаш, старче? — попита Робинсън шеговито.

Саймън Уинтър долови шегата и отговори с престорен старчески глас, изпълнен с раздразнение:

— Виждам промяна, млади момко. На отсрещната страна на улицата е деликатесното заведение „Бродуей“. Някога там правеха най-вкусната пилешка супа в Маями Бийч. Вероятно продължават. До него са хранителните стоки, откъдето старците като мен си купуват пресни плодове и меса, които не са стояли замразени във фризера цял месец. Място, където, ако не ти достигат парите, са готови да изчакат малко, докато получиш следващия чек от пенсионното. — Саймън Уинтър замълча за момент, после продължи с нормалния си глас: — След година-две вече няма да са тук, нали? Виждаш, че този нощен клуб прави пари, а това означава конкуренция. Магазините на отсрещната страна изведнъж стават по-скъпи, защото, знаеш го, новите пари в нашето общество винаги са били по-ценени от старите.

Робинсън кимна. Погледът му се плъзна по тълпата пред нощния клуб. Видя как някакъв бияч избутва настрани разгорещен клиент, склонен към скандали, мъж с бял костюм, който струваше значително повече от седмичната заплата на детектив от полицията. Уинтър също забеляза скандала.

— Твърде много кокаин. Проблемът с кокаина е, че те кара да правиш невероятно глупави неща и да си мислиш, че си адски умен, като ги правиш.

Уинтър се засмя. Продължиха нататък и тълпата пред нощното заведение остана само в страничното огледало. Саймън Уинтър посочи една пряка и каза на Робинсън да свие.

— Не сме насам — подхвърли младият детектив, след като завъртя волана.

— Просто искам да видя нещо — обясни Уинтър.

След малко свиха още веднъж, така че подкараха покрай океана.

— Винаги ми е харесвало това — отбеляза Уинтър. — Колкото повече остарявам, толкова повече ми харесва.

— Кое? — Робинсън се опитваше едновременно да шофира и да гледа огромната черна повърхност на водата.

— Колкото и хотели, ресторанти и къщи да издигнем по брега, океанът винаги е един и същ. Не можем да го променим. Не можем да го пресушим или асфалтираме. Ето това ми харесва. Обичаш ли океана, детективе?

— Когато бях малък, го ненавиждах. Сега вече го обичам.

— Това е добре.

Робинсън кимна и пак зави. След няколко минути стигнаха до „Съншайн Армс“ и спряха пред входа. Уинтър сложи ръка на дръжката на вратата и се поколеба.

— Мислиш ли за хората, които преследваш? — попита той.

— Понякога. По-често обаче за мен са по-скоро обект, отколкото личност. Те са кулминацията на определен брой факти или поредица наблюдения. За мен са заключения, а не хора.

— Когато работех, престъпниците влизаха под кожата ми. Преставаха да са дело еди-кой си номер и се превръщаха в нещо съвсем различно. Имаше и няколко, които заемаха специално място.

— Не можеш да ги забравиш?

— Никога.

— Не мисля, че съм имал подобен случай.

— Колко неразкрити престъпления имаш?

— Не мога да ги изброя. Трупат се много бързо. А разкриваемостта ми е по-висока от средната за отдела.

Саймън Уинтър поклати глава.

— По мое време всяко убийство се смяташе за особено.

— Вече не е така.

— Какво мислиш за Човека сянка?

— Все още ми е трудно да се ориентирам. Не мога да го почувствам. Все пак мога да кажа, че ме кара да се страхувам повече, отколкото когато и да било друг път. Предполагам, че ме разбираш. Обикновено си създаваш доста точна представа с какъв човек си имаш работа, независимо че никога не си го виждал. Психологически портрети, описания, всичко попада в една обща картина. Няма изненади. Този изглежда малко различен. — Замълча, после се поправи: — Много различен.

— Защо го търсим?

— Защото мислим, че е извършил две, три, а може би и повече убийства.

— Сериен убиец?

— Не точно. Със сигурност не отговаря на нито един профил на ФБР, който съм виждал. Но е извършил няколко убийства. Това малка причина ли е?

— Не е малка, но не е истинската.

— Ще ми обясниш ли?

— Това не е истинската причина. Ти си тук, защото това е работата ти. Да защитаваш и служиш. Аз съм тук, защото той уби съседката ми и това ме кара да се чувствам длъжен, а също и защото би могъл да убие онези двама души, които дори не бих могъл да смятам за свои приятели, пред които, въпреки това, поех ангажимент. Това обаче също не е истинската причина. Не мисля, че ти или аз, или хубавата ти приятелка от прокуратурата изобщо някога ще сме в състояние да схванем истинската причина. Равинът я знае, знае я и Фрида Кронер. Ние виждаме един труп, може би два или двайсет и казваме: „Има убиец, който трябва да бъде спрян“. Те обаче виждат Човека сянка и стотици, хиляди, милиони, обречени на смърт. Виждат братята и сестрите си, майките и бащите си, лелите и чичовците си, племенничките, племенниците, приятелите, познатите си, всички останали. Смяташ ли, че е възможно смъртта на тези хора да престане да е само статистика за нас? За онези хора обаче това не е статистика.

Саймън Уинтър отвори вратата, слезе от колата и се наведе към Уолтър Робинсън.

— Не бива да се позволява на старци като мен да разсъждават за такива неща, а? Само мътим водата.

Робинсън кимна замислено.

— Смятам — каза той съсредоточено, — че първо трябва да хванем този човек, а после да вземем предвид какво е направил. — Замълча за момент и добави: — Всичко, което е направил.

— Да — кимна Саймън Уинтър. — Трябва да го хванем.

Изправи се и затвори вратата. Когато колата потегли, махна на Уолтър Робинсън и изчака на тротоара, докато светлините не се скриха зад завоя и не остана сам. Въздухът беше наситен с аромати, сякаш тропическата нощ някак си бе забъркана от меласа и кленов сироп. Това беше измамно чувство — топлината караше хората да забравят опасностите, които дебнеха след залез-слънце. Започна да води мислен разговор с анонимния престъпник: „По тъмно ли си извършил най-доброто си долно дело? Тогава ли си истински опасен? Хората нощем са уязвими. Тогава ли ги убиваш? В нощите, като тази?“.

Да, помисли си.

Саймън Уинтър се вслуша в далечните шумове от улицата и звуците от сградата — телевизори, музика, спорещи гласове. Даде си сметка, че не чува детски плач. Не и в тази част на града. Всички тук сме старци, каза си, такива са и звуците, които произвеждаме.

Уинтър тръгна към апартамента си, след малко спря и се вгледа в празния фонтан и танцуващото херувимче в средата.

— Е — каза гласно, — каква мелодия си ми приготвил тази вечер? Нещо весело, предполагам? Нещо, което да ме разведри?

Херувимът продължаваше да свири беззвучно.

— Добре тогава — попита Саймън Уинтър рязко, — какво видя тази вечер? Нещо различно? Нещо необикновено?

Втренчи се в статуята, в мъртвите очи на херувимчето, сякаш очакваше отговор. Остана така няколко секунди, после рязко се обърна и огледа двора. Апартаментът на покойната Софи беше тъмен, прозорците над него, на семейство Кадош, светеха със синкавото сияние на телевизора. Докато гледаше, единственият осветен прозорец на стария Финкъл угасна. Обърна се и се вгледа в прозорците на своя апартамент. Тъмнината вътре приличаше на втечнена. Движеше се като океана, който се бе отклонил от пътя си, за да види. Погледът му бавно се плъзна по двора, описа пълен кръг, огледа сенките и силуетите, всяко ъгълче, всяко кътче.

Няма нищо там, каза си.

Полудяваш ли?

Ти си уморен и стар, трябва да отидеш да си легнеш.

Направи крачка напред и спря.

Нощ като тази, повтори мислено.

Дишането му се учести.

Но той не ме познава, повтаряше си Саймън Уинтър. Не знае дори, че съществувам, няма представа, че го търся. Мисли, че враговете му са оцелелите от ужаса немощни старци, с избледнели, смътни спомени за него, които може и да не са оцелели през десетилетията. Това са враговете му. Не ти. Той не знае за теб.

Или?

В този момент осъзна, че несъзнателно е вдигнал дясната си ръка към мястото, където някога, в продължение на толкова много години носеше раменния кобур.

Там няма нищо, нищо не те заплашва и се държиш като глупак, каза си. После се поправи: предпазливостта никога не е глупост. Можеш да изпаднеш в неловко положение, ако се довериш на инстинктите си, но само толкова, а другият вариант е много по-лош.

Направи няколко крачки напред, пак спря и се ядоса на шума, който вдигаха обувките му по настилката. Като барабан, помисли си. По-тихо. Стъпи боязливо на тревата край алеята и продължи към сградата.

Спря пред входната врата, ръката му увисна на няколко сантиметра от дръжката. Отдръпна я, бавно.

Ако отвориш, ще те чуе, каза си. Ще разпознае звука и ще се приготви.

Ще очаква да влезеш във вестибюла, да затършуваш из джобовете си за ключовете, после да се прибереш у дома като всеки уморен старец, забързан към леглото, за да се отпусне за няколко часа в неспокоен сън. Ще очаква да отвориш шумно, после да нахълташ направо, без да се безпокоиш от каквото и да било.

Саймън Уинтър се отдръпна от пътната врата и застана в една сянка.

Облегна се на стената на сградата и се ослуша, но не чу нищо необичайно, освен нормалните нощни звуци, които очакваше да чуе. Опита да различи нещо извън обичайното, което да му каже нещо друго, извън чувството за страх, промъкващо се в тялото му като заразна болест.

Добре, каза си. Къде би могъл да бъде?

Във вестибюла? Не. Лампата там е запалена, а той не познава навиците на другите наематели. Тук, за разлика от къщата на Херман Щайн, нямаше къде да се скрие.

Тогава вътре?

Да, вътре.

Как?

Очевидно. Вратата към верандата. Също както при Софи — лоша ключалка, която би се отворила с най-обикновена отвертка.

След като веднъж е влязъл, къде?

Саймън Уинтър затършува в паметта си из малкия апартамент, сякаш умуваше над карта. Не в кухнята. Уличната лампа се отразява в белия линолеум и е много светло. Не и в банята — тясна е и няма достатъчно пространство за маневри. Всекидневната или спалнята. Едно от двете. Продължи да разсъждава. Не в спалнята, каза си след малко. Ще очаква да запаля лампата веднага щом вляза, а в спалнята няма къде да се скрие, освен в малкия, претъпкан с ненужни боклуци гардероб. Оставаше всекидневната. Там изненадата би била най-голяма.

Уинтър тръгна тихо покрай сградата, за да отиде отзад. Чу лай на малко куче от друг апартамент, малко по-нататък. Заобиколи ъгъла забързано. Сега не може да ме чуе, помисли си. Промъкна се покрай оградата, като избягваше слабата светлина от отсрещната сграда и се насочи към малката веранда зад апартамента си. Нещо издрънча в кофата за боклук, до задната улица. Котка, помисли си. Или плъх.

Докато приближаваше, продължаваше да води въображаемия разговор: „С какво си въоръжен? Пистолет? Може би. Нещо малко и ефективно. Двайсет и втори или двайсет и пети калибър, любимото оръжие на убийците. Въпреки това обаче, шумът, който вдига, няма да ти хареса. Колкото и да е тих, веднага ще привлече вниманието, защото хората в Маями са се научили да различават изстрелите и никой не би се заблудил, че е ауспух на кола, например. Не и в Южна Флорида. Може би носиш оръжието само за демонстрация? За сплашване? Но не би го използвал, нали? Предпочиташ да действаш с голи ръце, както постъпи със Софи. Това ти харесва, нали? Да си близо, когато умират. Обичаш звуците на отиващия си живот, миризмите на смъртта. Харесва ти чувството, което изпитваш, когато отнемаш последния дъх. Не е било същото, когато си ги гледал натъпкани в конските вагони, въобще не е било толкова приятно, колкото това, но пък тогава си бил по-млад и вероятно едва си започвал да разбираш брака, който си сключил със смъртта. Тогава все още си експериментирал с това, което ти харесва, нали?“.

Той спря.

Твърде едър съм, помисли си. Ако си тръгнал да ме преследваш, значи си наясно, че не съм дребен като Софи, или съсухрен, изнервен и изпълнен със страх като Херман Щайн и Ървинг Силвър. Не знаеш нищо за мен и това ще те накара да си предпазлив, да действаш бързо и ефикасно, при първа възможност, нали? Интересувате защо те преследвам. Искаш да научиш от мен още много неща, но трябва да избираш между информацията и премахването на заплахата и ще предпочетеш по-лесния вариант, нали?

Нож.

Саймън Уинтър кимна.

Вероятно действа с нож. Това е достатъчно тихо. Няма да му допада кръвта, няма да му допада борбата, защото е наясно, че всяка секунда, докато сме заедно и търси с острието сърцето ми, вероятността да остави изобличаващи следи ще нараства. Все пак ще приеме този риск, само и само да ликвидира заплахата, която чувства.

Уинтър усети как пулсът му се ускори, после пак се забави. Обзе го спокойствие.

Значи ще бъде нож. Ще действа без колебание.

Продължи напред, към верандата.

Но няма да очакваш, че ще вляза оттам, откъдето и ти, нали? Ще ме чакаш във всекидневната, близо до вратата. Отваря се надясно, така че вляво има голямо невидимо пространство, което остава в сянка от вратата. Забелязал си го, нали? Забелязал си го още с влизането си и си застанал там, защото смяташ, че ще вляза вътре, право в ръцете ти, съвсем неподготвен, че няма да те видя, докато не затворя вратата и докато не забиеш ножа в слънчевия ми сплит, както са те учили едно време, нали? Мислиш си, че ще стане така. Това си разбрал от онези мъже с черни униформи, преди толкова много години. Смърт с един-единствен удар, придърпваш жертвата леко към теб, за да я извадиш от равновесие и да се притисне към ножа със собствената си тежест.

Беше само на крачка от плъзгащата се стъклена врата и приклекна.

Пистолетът е в чекмеджето на нощното шкафче. Дали го е намерил? Стари глупако, укори се той. Да оставиш оръжието си там, където всеки крадец би погледнал най-напред. Дали го е направил? Или просто те очаква?

Саймън Уинтър си даде сметка, че би могъл да рискува.

Плъзгащата се врата щеше да вдигне шум, но можеше да прекоси кухнята светкавично и да се спусне веднага към оръжието. Би могъл да използва поне този малък елемент на изненада. След това се поправи — освен ако не те е наблюдавал и не е видял колебанието ти в двора.

Тогава?

Не искаше да мисли за това. Протегна ръка бавно и докосна дръжката. Всичко това е безумно, обади се някакъв вътрешен глас. Тук няма никой.

Вратата помръдна. Той я дръпна внимателно и я плъзна съвсем малко, колкото да освободи ключалката, която леко издрънча. Веднага си даде сметка, че ключалката е счупена, след това рязко я отвори. После моментално се втурна през кухнята, към нощното шкафче и пистолета, който се надяваше да е там.

Откъм всекидневната — тъмно петно вляво от него — се разнесе трясък, тревожен звук, на който не обърна внимание. Продължи напред, намери нощното шкафче, напипа чекмеджето и го отвори рязко. Чу как пистолетът издрънча в дървената стена. Протегна ръка припряно, напипа оръжието, стисна познатата форма. Когато се обърна, се подхлъзна, извъртя се към тъмнината, която го преследваше, седна на пода и насочи пистолета, готов за стрелба, наострил уши, за да чуе някакъв звук.

Беше тихо.

Чуваше само дишането си — учестено и напрегнато.

В припряността си бе съборил нощната лампа. Изпъна крак и я придърпа към себе си, после я запали.

Стаята се изпълни със светлина.

Изправи се бавно на крака и вдигна лампата, като моряк, който вдига сигнален фенер по време на буря. Видя собствената си сянка да се плъзга по стените, да се отдалечава от него, към всекидневната. Остави лампата на шкафчето и предпазливо пристъпи напред, като пипнешком намираше електрическите ключове и палеше осветлението. От всекидневната се процеждаше сноп светлина. Продължи напред, с насочен пистолет, с издърпан ударник. Направи още крачка, готов да му извика да замръзне на място, да вдигне ръце. Някогашните навици се връщаха.

Оказа се, че командата няма да е нужна. Издиша бавно и се вгледа във вратата към вестибюла. Беше открехната. Направи няколко крачки, готов да преследва мъжа в тъмнината, но се отказа. Даде си сметка, че вече е късно.

Въздъхна.

Значи, помисли си, бил си точно където си мислех.

Поклати глава. Не допусках, че си толкова умен. Или че си толкова бърз. Чул си шума отзад и вместо да рискуваш, предпочете да се измъкнеш, да се спасиш.

Това беше впечатляващо. Малцина умееха да действат с такова животинско чувство за самосъхранение, да се измъкват при първия неочакван звук. Обикновено хората бяха далеч по-непохватни и колебливи.

Но не и Човекът сянка.

Значи, мислеше си, сега вече си далеч, бягаш. И си доста обезпокоен, защото си даваш сметка, че не съм като Софи и останалите. Малко по-близо съм до теб, нали? Може би тази вечер няма да спиш заради всичко това, но, от друга страна, следващия път ще си много по-внимателен. Много вероятно е и да решиш, че следващата жертва трябва да е по-безпомощна. Така или иначе, сега си разтревожен, за първи път от… колко години? Истински разтревожен, защото си разбрал, че знам нещо за теб, а това те плаши повече от всичко останало, нали? Нищо, пак ще се успокоиш, защото знаеш, че не знам името ти, не знам и как изглеждаш. Анонимността ти е запазена, а това ще ти позволи отново да заспиш, с чувството, че си в безопасност, че нищо не те заплашва. Не знаеш обаче, че съвсем скоро ще ти отнема и това.

Саймън Уинтър кимна, почти триумфално. Започвам да те опознавам, помисли си. Удовлетворението му обаче беше кратко, защото веднага си даде сметка, че сега Човекът сянка също знаеше за него самия не по-малко.

 

 

Когато Уолтър Робинсън се върна в кабинета си, го очакваха няколко съобщения. Прегледа ги бързо. Няколко бяха във връзка с други случаи, които разследваше. Едното беше от някой си Марк Галин, от „Маями Хералд“. Не познаваше този журналист, макар и смътно да си спомняше, че е чел негови материали. Беше късно, и знаеше, че ще се обади само на Еспи Мартинес.

Когато вдигна телефона, гласът й звучеше съсипан от умора.

— Еспи? — каза той. — Спеше ли?

— Не — излъга тя. — Е, малко. Къде си?

— В кабинета си. Извинявай, не трябваше да те будя.

— Всичко е наред. — Тя се протегна в леглото, като котка, която става от сън. — Опитах се да се свържа с теб преди известно време. Къде беше?

— Навън. Опознавах Саймън Уинтър. Интересен тип.

— Умен ли е?

— И още как: Трябва да видиш служебното му досие. Само препоръки и награди. Струва ми се, че измислихме нещо. А ти?

— Утре сутринта Джеферсън ще получи сделката си. Ще стане максимално бързо, за да не се налага да гледам дълго как Томи Олтър се тупа по рамото, задето най-накрая е намерил клиент, който си струва да остане жив, вместо да получи смъртна присъда. Веднага след това ще е на твое разположение. Там ли ще се срещнем?

Робинсън се поколеба.

— Мммм… Да, разбира се.

Тя седна на леглото.

— Какво има?

Той се усмихна.

— Нищо. Адреналинът ми все още е висок. Човек свиква с работата до късно и започва да забравя, че останалите искат да спят. Може би в следващия живот трябва да бъда вампир или върколак, който вие срещу луната. Нещо, което дебне в тъмнината. Ще се видим утре сутринта.

— Имаше един филм за вампири…

— Има много… Все едно, лягай да спиш. Ще се видим в съда.

— Не — възрази Еспи Мартинес тихо. — Искаше да кажеш още нещо.

Уолтър Робинсън се поколеба пак, после сви рамене. Помисли си, че е по-лесно да паднеш в пропастта, ако скочиш.

— Добре — каза той. — Знам, че е късно, но се надявах да те закарам. Имам предвид утре сутринта.

Млъкна смутено. След това добави бързо:

— Слушай, забрави. Ще се видим утре. Или през почивните дни. Все ще съумея да сдържа либидото си дотогава. Късно е. Лягай да спиш.

Еспи Мартинес държеше слушалката с едната си ръка, а с другата започна да търси четката си за коса в нощното шкафче.

— Не можеш да дойдеш тук — заговори тя. Представи си как родителите й се вслушват в шумовете от другата страна на тънката стена. — Не ме питай защо. Сложно е и няма нищо общо с това какви сме в действителност, а с това как изглеждаме.

— Не разбирам.

— Нищо — каза Еспи. — Аз ще дойда при теб.

Той се поколеба, на границата между разума и желанието.

— Може би не бива. Утре сутринта трябва да си отпочинала. Да си отгоре.

Еспи се засмя.

— Долавям неприлична двусмислица.

Той се поправи.

— Знаеш какво имам предвид. Поне, какво съм си мислел, че имам предвид.

— Уолтър. — Тя започна да реше косата си с четката. — Искам да ти кажа нещо.

— Слушам те.

— Спазваме ужасно много правила и правилници. Такава е работата ни — да налагаме спазването на законите. Полицай и прокурор. В моето семейство има ужасно много очаквания, които са съвсем същите като правилата. Прилежната дъщеря, която замества убития син… — Въздъхна и продължи: — Така че, донякъде, ти, такъв, какъвто си, и аз, такава каквато съм, сме извън приетото и нормалното. Когато искам да дойда при теб и да бъда с теб, мисля, че това е хубаво, и то може би точно защото не е разумно и правилно. Разумното е да се наспим както трябва. Е, не искам да съм разумна. Поне не през цялото време. Не тази вечер. Може би искам нещо различно. — Млъкна и след миг прошепна: — Боже! — Подсвирна бавно. — Каква реч, а? Трябва да си пестя силите за съдията. Успях ли да ти обясня какво мисля?

Искаше му се да възкликне: „Повече, отколкото бих могъл да се надявам“. Но вместо това каза:

— Ще те чакам. Моля те, побързай.

И тя не се бави никак.