Джон Каценбах
Човекът сянка (8)

Осем
Жената, която излъга

Младата жена затъмни щорите и стаята доби сивкав вид. След няколко секунди суетене около видеомагнетофона, на екрана се появи бяла ивица.

Той се наведе напред и напрегна слух. Младата жена седна до него.

Лицето на Софи Милщайн изразяваше смесица от притеснение и угриженост. Уинтър забеляза, че е с една от по-официалните си рокли и че е направила прическата си старателно. Беше с бели ръкавици и стискаше подходяща чанта. За момент се зачуди как така е пропуснал да я види, като е напускала апартамента си, облечена като за сватба.

— Добре ли изглеждам? — попита тя неспокойно.

— Изглеждаш отлично — отговори глас зад кадър.

— Тревожех се — каза Софи Милщайн. — Никога не съм се виждала на телевизионен екран и исках да изглеждам добре. Тази рокля…

Гласът й заглъхна, интонацията й беше въпросителна.

— Изглеждаш много добре — потвърди пак гласът зад кадър. Саймън Уинтър го позна — беше на младата жена, която седеше тихо край него.

— Не знам какво трябва да правя — продължи Софи Милщайн.

— Просто се успокой и не мисли, че пред теб има камера — каза окуражаващо младата жена.

Софи Милщайн се раздвижи неловко.

— Не съм убедена, че това е добра идея.

— Не обръщай внимание на камерата, Софи. Ще свикнеш с нея много бързо. В началото всички са неспокойни.

— Така ли? Наистина ли всички?

— Да, всички.

— Е, това ме успокоява донякъде. Не знам обаче какво се очаква от мен да кажа.

— Какво искаш да кажеш?

— Всъщност нямам много за казване. Никак не е много.

— Но ти дойде тук — каза младата жена тихо. — Нещо те накара да дойдеш и да ни разкажеш. Какво?

Софи Милщайн се поколеба отново и Саймън Уинтър видя как очите й се присвиват съсредоточено.

— Всички те трябва да узнаят — отвърна тя.

— Кои всички?

— Всички, които са твърде млади, за да помнят.

— Какво трябва да узнаят? — подкани я жената зад кадър.

— Какво беше тогава. Истината. Защото действително беше така.

Софи Милщайн присви устни и скръсти ръце на гърдите си.

След кратка пауза, гласът на младата жена — успокояващ, увещаващ — я подкани:

— Защо не ми разкажеш какво се случи с теб? Това ще бъде много добро начало.

Софи Милщайн отвори уста още веднъж, после пак я затвори. Саймън Уинтър видя, че долната й устна трепери едва забележимо. Остана така почти цяла минута. Видеомагнетофонът записваше мълчанието й.

Най-накрая Софи Милщайн изпъшка, сякаш досега бе сдържала дъха си и каза няколко думи:

— Исках да забравя тези неща и заради това нямах намерение да говоря за тях. В продължение на години, дори не и с Лио. Ще ми се той да беше тук сега, защото щеше да ми помогне…

— Но той не е тук и трябва да се справиш сама.

Софи Милщайн кимна. В очите й се появиха сълзи и тя напрегна сили да се овладее. Екранът отново утихна — чуваше се само тежкото дишане на възрастната жена.

— Сама — прошепна тя накрая и вдигна очи.

Саймън Уинтър си даде сметка, че съседката му полека-лека се съвзема. Прехапа разтрепераната си устна, изпъна рамене и вдигна поглед право към обектива на камерата. После се отърси от неудобството, от ужаса на спомените, и започна да говори — забързано, трескаво, водопад от думи и образи, буря от спомени. Те заляха Саймън Уинтър като вълна и той стисна ръба на стола си, за да запази равновесие.

— … От три дни бяхме в ешелона. Бяхме наблъскани като животни, в собствената ни мръсотия и гадост. Около нас хората умираха. Една жена, така и не научих името й, умря точно до мен и в продължение на осем часа чувствах тежестта на тялото й върху гърба си, а аз не можех да направя нищо, докато не умря и старецът до нея, така че я избутах към него, да тежи на мъртвия. Помня колко бяла и неподвижна беше, като издялана от камък. След това си мислех, че трябваше да разбера името й. Трябваше да го разбера, за да кажа на някого. Но така и не разбрах как се казваше. Въздухът… все още усещам как миришеше въздухът в онзи вагон. Всяка сутрин, до ден-днешен. Може би затова дойдох във Флорида, защото въздухът тук е удивително чист и не си спомням какво беше през онези три дни. Беше като спуснато над нас зло, гъсто, противно, като болест. Ханси ме държеше, брат ми Ханс. Беше на четиринайсет, две години по-малък от мен, но беше силен. Винаги е бил много силен. Аз бях ниска, а той висок, и тогава ме държеше, за да не опитам да помогна на мама или на татко, който кашляше и губеше сили непрекъснато. Мислех си, че ще умре, но той непрекъснато ми махаше и казваше, че е добре, че му няма нищо и не бива да се безпокоя за него. Казваше, че всичко ще се оправи, но, разбира се, не стана така, и аз си знаех, че ще умрем, когато стигнем до мястото, до Аушвиц, но все пак, когато отвориха вратите и влезе чист въздух, помислих си, че вече мога да умра, защото пак бях вдъхнала свеж въздух, но дори и това не трая дълго, защото и на студа смрадта на смърт беше ужасно силна. Пак не можех да дишам, а онези крещяха Raus! Raus! и всички трябваше да слезем от вагона и се бяхме вкопчили един в друг, опитвахме се да сме заедно, но вече не можех да държа Ханси, защото ни строиха в редици, мъжете на една страна, жените на друга, и го видях до баща ми, а аз не знаех къде е майка ми, а онези крещяха, бутаха ни в редицата, кучетата лаеха и ръмжаха и никой от нас не можеше да ходи бързо, защото бяхме изнемощели, така че когато тръгнахме към масата, залитахме и се спъвахме… Бяха сложили една маса, зад нея седеше есесовец, който задаваше на всеки по един-два въпроса и после посочваше на едната или другата страна, само че, разбира се, всички вече знаят за тези неща. Това е разказвано многократно, но така или иначе, беше така. Случи се и на мен. Той седеше там, със сив шинел и череп на фуражката. Помня го. И беше с черни ръкавици, така че една черна ръка отпращаше хората на едната или другата страна. Ставаше много бързо. И видях, само за миг, докато се придвижвахме напред, видях Ханси и баща ми. Баща ми кашляше, а Ханси се държеше за него. Есесовецът изпрати баща ми вляво, а Ханси вдясно, само че Ханси поклати глава и тръгна с баща ми и това беше всичко, това беше краят, боже мой! Ханси не пожела да остави баща ни и затова трябваше да умре! Беше толкова силен! Можеше и да оцелее. Можеше, винаги съм си го мислила. Беше жилав и силен, мускулите му растяха, дори когато нямахме какво да ядем дни наред. И винаги се усмихваше, знаеш ли? На четиринайсет, винаги бе приветлив и усмихнат, дори когато всичко беше ужасно и наоколо имаше само смърт, както тогава… Тогава ме погледна, само за миг, и разбрах, че трябваше да остави татко и да се подчини, но не го направи, държеше се за него и му помагаше и той да бъде силен. Беше още дете, но знаеше. Усмихна ми се. Боже, усмихна ми се, сякаш ми казваше, нищо че ще умра, макар и още да не съм живял. Беше едва на четиринайсет, но беше най-силният. И отиде да помогне на баща ни, а после умря и аз останах сама, завинаги. Защо, защо не отиде където му заповядаха!?

Сълзите се спускаха по лицето на Софи Милщайн, а Саймън Уинтър си помисли: „Колко сълзи могат да се насъберат за петдесет години?“.

— Искаш ли да си починеш? — попита младата жена от екрана, зад кадър.

— Да — отвърна Софи Милщайн. После добави: — Не.

Втренчи се в камерата.

— Излъгах — каза тя неочаквано твърдо.

— За какво? — попита младата жена.

— Когато стигнах до масата с есесовеца, оказа се, че той е лекар! Лекар! Как е възможно един лекар да прави подобни неща? Попита ме на колко съм години, казах му на шестнайсет, той се замисли, след това повдигна ръка и аз реших, че ще посочи вляво и бързо добавих, че съм електротехник. Той ме изгледа, а аз добавих, че всъщност баща ми е електротехник, а аз съм му помагала и той ме е научил на всичко… Есесовецът тогава си помисли, че могат да ме използват и посочи вдясно.

— А разбираше ли нещо от…

— Не. Почти нищо. Излъгах и останах жива.

Софи Милщайн млъкна за момент, после продължи:

— Това не ми дава покой оттогава. Разбира се, искам да кажа… няма нищо лошо в онова, което направих, но баща ми и майка ми… всъщност той беше професор по лингвистика в университета… винаги са ни казвали, че да се лъже е лошо, че лъжата е грях и че е като малко черно петно в съвестта ти, което никога не може да се изчисти и че винаги, винаги, винаги е по-добре да кажеш истината, отколкото да допуснеш черното петно толкова близо до сърцето си… И аз ненавиждах онзи есесовец, задето ме накара да излъжа, за да се спася. И всичко, което ми се случи по-нататък, беше като част от тази лъжа. Мразех го и си мисля, че и той ме мразеше заради това…

— Ако беше казала истината…

— Щях да умра.

— Значи стана електротехник?

Софи Милщайн се замисли и Саймън Уинтър видя как отново присвива очи при спомена за омразата. Бореше се с думите, но не успя да ги задържи и те отново потекоха.

— Не… — отговори тя бавно. — Това казах на Лио. Това казвах на всеки, който ме питаше. Но и то беше лъжа. Остригаха главата ми. Остригаха цялото ми тяло и станах курва. — Софи Милщайн въздъхна и потрепери, сякаш от студ. — Така оцелях. Бях курва.

Тя протегна ръка надолу и извади дантелена носна кърпичка от чантата си, избърса очи и погледна към младата жена, която не се виждаше на екрана.

— Предполагам, че сгреших — отбеляза горчиво. — Мога да говоря много. — Втренчи се в камерата. Очите й все още блестяха от сълзите. Отново дишаше бавно, равномерно. — Много трудно ми е да си простя. През цялото това време оттогава, чувствам, че съм направила нещо ужасно лошо. И не съм в състояние да се отърва от това чувство просто ей така… Това не е мръсотия, която можеш да почистиш…

Отново настъпи тишина. След малко младата жена каза:

— Софи, останала си жива. Това е важното. Не е важно защо, как или какво са те заставяли да правиш. Оцеляла си и не бива да се чувстваш виновна заради това.

— Да. Така е. Повтарям си го през цялото време.

Софи Милщайн се поколеба. Сълзите отново се стичаха по лицето й и размазваха грима, който си бе сложила така старателно.

— През цялото време всъщност си мислех, че не е справедливо да остана жива, когато толкова много други умряха. — Замълча за момент и после попита: — Може ли нещо за пиене? — Зададе въпроса с лека, деликатна усмивка, като дете, което е осъзнало, че за първи път е прочело някоя дума съвсем само. — Чай с лед?

Софи Милщайн внезапно изчезна от екрана и на нейно място се появи електронен шум, след което синя заставка с името й, датата и номера на документа.

Естер Вайс стана и изключи апарата, после отиде до прозореца. Вдигна щорите, които издрънчаха, в стаята нахлу силна светлина и Саймън Уинтър премигна. Видя, че младата жена се поколеба край прозореца, сякаш опитваше да събере мислите си.

Обърна се към него. Беше с ежедневно облекло, дънки и широка памучна риза. Гъстата й къдрава коса падаше върху раменете и очертаваше напрегнатото й лице.

— Знаете ли каква забележителна жена беше Софи Милщайн, господин Уинтър?

Саймън Уинтър почувства, че нещо става с гърлото му и само кимна.

— Изключителна жена. Човек не може да измерва количествено храбростта, твърдостта, себеотрицанието, волята за живот… Всичко това са само думи, господин Уинтър. Думи, които изразяват удивително далечни и размити за днешното общество понятия. Всички оцелели са притежавали тези качества в една или друга степен, но Софи… Софи се открояваше на фона на всички тях. Знаехте ли, че съседката ви е такъв човек, господин Уинтър?

Той поклати глава.

Вайс продължи:

— Външността заблуждава. Тя приличаше на всяка друга старица. Може би малко разсеяна. Малко побъркана. — Вдигна очи към него. — Типичната баба еврейка. Пилешка супа и натякване за това или онова. Така ли е?

Саймън Уинтър не отговори.

— Това си мислехте, нали?

Той кимна замислено.

— Е — каза младата жена колебливо. — Истината е съвсем друга.

Избърса плувналите си в сълзи очи и въздъхна.

— Това беше само началото, стартът, така да се каже. Разчупването на леда. Надявахме се да запишем всичко, но съседката ви успя да направи само още една касета, преди да… — Млъкна внезапно, после добави гневно: — По дяволите! Преди да я убият!

Саймън Уинтър не каза нищо.

— Не е честно. Що за свят е това, господин Уинтър? Няма ли справедливост, в края на краищата?

Уинтър продължи да мълчи. Разбираше. „Какво бих могъл да кажа? Тя е абсолютно права.“

— Говорихте ли за времето, което е прекарала в Берлин, преди да я депортират?

Младата жена погледна бележките на листа пред себе си, после вдигна очи и се вгледа в китката му. Саймън Уинтър си даде сметка, че търси татуировка.

— Защо? Вие не сте от оцелелите, нали, господин Уинтър?

— Не съм — отвърна той веднага, макар и отговорът да не беше съвсем точен. — Някога бях полицай.

— Защо ви е историята на Софи сега?

— Тя ми каза нещо. Точно преди да я убият. За човека, който ги е предал.

— Подводниците — отбеляза Вайс.

— Моля?

— Подводниците. Така са наричали хората, които са се криели в градовете. Защото са били под повърхността. Животът им е бил много труден. Ще ви дам книги, в които е описано през какво са преминали. Забележително е, наистина. Да се криеш в сърцето на една полицейска държава, която е създадена, за да те унищожи… Мисля, че в историята има малко примери за подобна храброст, находчивост, изобретателност… не знам. Тези хора са удивителни и са останали твърде малко от тях, за да разкажат преживелиците си. Заради това толкова се развълнувахме, когато Софи дойде при нас и започнахме да правим записите. Мисля, че днес не бихме били в състояние да разберем куража на тези хора, ако не чуем разказите им от самите тях. А какъв живот са водели само… Глад. Страх. Непрекъснат страх. Не е било възможно да се задържат никъде повече от няколко дни. Налагало се е да се движат, да търсят места, където няма да бият на очи. Когато е било възможно, са прибягвали до подкупи. Обикновено с бижута. Златните монети са били най-доброто средство. Понякога са успявали да подкупят дори ловците, за да спечелят още няколко дни страдания, преди да ги заловят и изпратят на сигурна смърт.

— Да, казаха ми.

— С кого разговаряхте?

— С равин Хаим Рубинщайн. С госпожа Кронер и господин Силвър.

— Познавам тези хора. Те също, като Софи, са били подводници. — Младата жена се поколеба, после поклати глава. — Евреи, поставили се в служба на Гестапо, за да ловят други евреи. В едно общество, в което всичко изглежда парадоксално и подло, тяхната порода е… не знам. Уникална от морална гледна точка?

Тя замълча, а Уинтър въздъхна дълбоко. Очите й се насочиха към прозореца, проследиха слънчевия лъч, който пронизваше стаята.

— Смятате ли, че за хората като тях е отреден специален кръг в ада?

Той не отговори, макар че въпросът беше много добър.

— Описвала ли е пред вас… — понечи да попита, но тя го прекъсна.

— Темата е невероятно важна, господин Уинтър. Това е нещо като морален канибализъм. Да предадеш сънародниците си на чудовищата, за да спасиш собствения си живот… През годините при нас, в центъра, са идвали немалко изтъкнати учени, за да изучават записите. — Естер Вайс го погледна. — Тя направи още един запис. Ще го донеса.

Отиде до един шкаф и започна да търси по рафтовете. Провери една касета по номера в списъка и се обърна към Уинтър.

— Ето това е. Искате ли да затъмня стаята?

Той поклати глава. Някак си имаше чувството, че кошмарите, записани на лентата, са по-безопасни на ярка дневна светлина. Естер Вайс кимна и отиде до видеомагнетофона.

Софи Милщайн се появи на екрана отново. Този път не беше с официална рокля, а с една от многото на цветя, които Саймън Уинтър бе виждал. Екранът затрептя, защото младата жена пренави лентата напред, до мястото, откъдето започваше разговорът.

— Някъде тук е началото, струва ми се — каза Вайс, натисна копчето и образът на Софи Милщайн отново се стабилизира.

Първи заговори гласът зад кадър:

— Софи, как стана така, че ви хванаха?

Софи Милщайн закри устата си с ръка, сякаш искаше да попречи на думите да излязат. След това се наклони вдървено напред, като свидетел в съдебната зала и заговори:

— Спомням си, че това беше единственият път, когато видях Ханси изплашен. Дойде при нас и каза, че някой може би го е видял. Не беше сигурен, защото всички бяха много променени в онези години. Човек можеше да срещне някого, когото познава от години, и да не разбере, че е той. Войната направи това. Също и гладът, и бомбите на съюзниците. Ханси обаче беше разтревожен. Въпреки всичко на следващия ден излезе, за да търси някаква работа. Трябваше да се храним и нямахме избор, а имаше шанс хер Гутман, от печатницата, да му даде малко хляб, срещу работа през деня, а хлябът беше много важно нещо за нас. Излезе и се прибра чак късно вечерта, много след мръкване. Беше се промъквал покрай патрулите, защото имаше полицейски час, а никога преди не постъпваше така, защото ако го хванеха без документи, това щеше да е краят, а дори и да имаше документи, пак щеше да е краят. Прибра се у дома и го чух да говори тихо, отново със страх, на баща ми, който не позволи на мама и на мен да чуем какво е станало. Видях обаче, че баща ми отиде до палтото, в което беше зашил всичките ни ценности, извади оттам един пръстен и го даде на Ханси. Златен пръстен. Сватбеният пръстен на татко. Ханси го взе и пак излезе, през капака, от избата, в която бяхме. Върна се след няколко минути и го чух да казва на татко, че засега всичко ще бъде наред, но че след няколко дни ще трябва пак да си търсим място. Заговориха за местене. Аз не исках да се местя. Избата беше топла и безопасна, дори когато падаха бомбите. Може би затова не се махнахме веднага, както би трябвало. Дойдоха два дни по-късно. Гестапо. Отведоха ни. Помня как горката фрау Ватнер стоеше между двама войници и ни гледаше. Изглеждаше страшно изплашена и непрекъснато повтаряше, че не е знаела нищо, че ни взела за хора, останали без дом заради бомбите. Обърна се към татко и го заплю в лицето: Scweinejude! — така му каза. Знаехме, че е принудена да го направи, но въпреки всичко ни заболя от тази дума. Гестаповецът ни натика в камионетката, но аз успях да се обърна и видях как войниците блъснаха фрау Ватнер до стената на къщата. Татко обърна главата ми, за да не гледам, но аз чух как стрелят, с автомати. После пак погледнах, но фрау Ватнер вече не се виждаше…

Очите на Софи Милщайн отново се напълниха със сълзи. Тя вдигна ръка.

— Извинявай, Естер — каза тя. — Горката фрау Ватнер. Понякога ни носеше супа, когато нямахме какво да ядем. Мисля, че сега не бих могла да говоря повече за онзи ден…

— Софи — чу се гласът на младата жена зад кадър. Увещаваше я: — Тези неща са важни.

Софи Милщайн кимна.

— Ханси не каза много. Поне не онази нощ. След като татко и мама заспаха, аз припълзях до него. Беше се завил с палтото си, защото нямахме одеяла. Попитах го: „Ханси, какво е станало? Кой е той?“. В началото не искаше да ми отговори, но после вдигна ръка към малкото светлина, която влизаше през прозорчето, аз видях сянката на стената и разбрах…

— Какво разбра? — попита младата жена.

— Знаех, че ни е открил и че скоро ще ни предаде на Гестапо. Знаех го. Сигурно съм изхълцала или нещо такова, защото Ханси веднага опита да ме успокои. „Не се тревожи — каза ми. — Платих му нещо и ще ни остави на мира.“

— Онзи човек… този, когото е срещнал…

— Този, който ни предаде.

— Да. Откъде…

— От училище. Не е бил връстник на Ханси, а няколко години по-голям. Сигурно е било така, защото брат ми изпсува, а никога не го правеше. После каза, че щяло да е по-добре, ако изобщо не се бе научил да чете и пише. — Софи Милщайн направи пауза, после добави хладно: — Знаел е. Онази нощ, в тъмнината. Спомням си, че точно тогава имаше бомбардировка, чувахме експлозиите откъм Темпълхоф, както много други нощи. Помня, че онази нощ се молех да улучат някой английски самолет, за да пусне бомбите си преди целта, за да си отидем от този свят бързо и безболезнено, за да свърши целият този ад. — Продължи тихо: — Ханси знаеше, аз също знаех, предполагам, и родителите ни бяха наясно, че вече бяхме обречени. Бяхме обречени от мига, в който бе зърнал Ханси, и после, когато го беше следил из града, в трамвая, по улиците. Бяхме обречени през цялото време, докато е наблюдавал брат ми и е изчаквал удобен момент. Обречени, когато е заклещил Ханси в някоя тясна уличка и е изсъскал в ухото му: „Евреин! Познавам те!“ със змийски глас. Бяхме обречени, когато го е принудил да го заведе до избата на фрау Ватнер и когато му е поискал откуп. Убивал ни е, когато е вземал пръстена и всичките пари, които имахме. Всички ние бяхме осъдени на смърт, макар и да е обещавал да ни остави живи.

Софи Милщайн замълча. Дишаше учестено, ядосано, лицето й се бе зачервило от гняв.

— Но ти остана жива, Софи — намеси се Естер Вайс тихо.

Софи Милщайн присви очи и отговори дрезгаво:

— Останах жива? Мислиш, че който е преминал през онзи ад след това е бил жив? Нямаш представа какво е това! Всички ние бяхме умъртвени, вътре, в душите ни! Тялото може и да продължи да живее, може да продължи да диша, може всички ние да сме се будили сутрин и да сме виждали слънчевите лъчи, но вътре всички ние сме мъртви. Мъртви!

— Не е така, Софи — възрази младата жена тихо. — Оцеляла си. Други оцеляха. За това си има причина. Важното е, че си жива.

Софи Милщайн понечи да отговори, но се отказа. Очите й отново се напълниха със сълзи.

— Съжалявам, Ханси — каза тя бавно. — Съжалявам, майко и татко. Съжалявам за всички, които умряха.

Пое дълбоко въздух и кимна.

— Естер, обичах живота, това е истина. Може да не е бил съвършен живот, може би не е трябвало да правя някои от нещата, които направих, или да казвам някои от нещата, които съм казала, но те вече са факт и няма връщане назад, нали?

— Не, няма.

Софи Милщайн пак понечи да каже нещо и пак се отказа. Замисли се дълбоко за момент, после прошепна:

— Като си помисля, че той беше един от нас… — Поклати глава. — Искам да прекратим за днес…

— Софи, това е важно. Разкажи за човека, който ви предаде. Трябва да знаем кой е бил той.

— Така е, съжалявам. Може би утре. Или другата седмица. Естер, трябва да се откъсна от това за малко, да мисля за по-хубави неща, защото имам чувството, че от тези кошмарни спомени сърцето ми ще спре.

След кратка пауза гласът на младата жена добави:

— Добре, Софи. Разполагаш с колкото време искаш. Колкото време искаш.

Последва нова синя заставка с дата и номер на документ, после екранът отново стана черен.

Естер Вайс изключи видеомагнетофона и поклати глава.

— Оказа се, че греша. Не е имала време. По дяволите! — Въздъхна и погледна Саймън Уинтър. — Значи това е то. Брат й е платил на ловеца, който може би е бил бивш негов съученик или учител, кой знае? Платил му е за да откупи семейството си, но не се е получило. Арестували са ги въпреки всичко. Арестували са ги и са ги изпратили на смърт. Това помага ли ви по някакъв начин?

— Може би ще помогне.

Замисли се. Опитваше да прецени това, което беше чул. Припомни си думите на Софи Милщайн — онова, което му бе казала в апартамента му, вечерта, преди да умре. Че е видяла онзи човек само веднъж, при това за съвсем кратко. „Ти би ли забравил някога физиономията на такъв човек? — попита се той изведнъж. — Би ли познал този човек, дори и да си го видял за част от секундата, дори да си го видял преди петдесет години, дори и времето да го е променило до неузнаваемост? Би ли могъл изобщо да забравиш?“

Веднага си отговори: „Не“.

След това обърна уравнението наопаки — възможно ли е собственикът на тази физиономия да забрави деянията си?

Не.

Младата жена се поколеба. Уинтър видя, че се навъси, преди да добави:

— Знаете ли кое е странното? Вечерта, преди да умре, е искала да говори за това.

— Какво?

— Оставила е съобщение на телефонния секретар на центъра. Било е след работно време и тук не е имало никой. Казва само, че искала да дойде при нас, за да говори за ареста си.

— Какво точно е казала?

— Само това.

— Вие съобщихте ли на…

— Обадих се в полицията. Не ги впечатлих особено.

Уинтър кимна.

— Убедени са, че я е убил наркоман или някакъв подобен тип. Някой, който е извършил няколко грабежа в квартала на Софи — обясни той.

— И на мен казаха същото. Струва ми се, че не сте убеден, господин Уинтър. Вярвате ли, че са прави?

Той не отговори веднага. Спомни си немските думи, които се бяха изплъзнали от устата на Софи Милщайн. Не си бях давал сметка, помисли си. През цялото това време, толкова много години, я гледах как прекосява двора до апартамента си, срещу моя, и не бях разбрал. Добър детектив, няма що, упрекна се той.

— Разбира се, че вярвам — каза Уинтър бавно.

— Тогава защо сте тук, господин Уинтър? — попита младата жена.

Уинтър се замисли за собствената си глупост. През цялото време като полицай се бе срещал с прегръдките на смъртта. И смъртта беше съвсем близо в „Съншайн Армс“, когато бе посегнал към револвера си, за да се лиши от живот. Поради някаква зловеща причина обаче, смъртта бе взела със себе си друг човек. Не него, а съседката му.

— Тук съм — заяви той рязко, — защото някой уби мой близък човек.

Погледна към прозореца, като че ли струящата през стъклата слънчева светлина можеше да отстрани влагата в сърцето му. Продължи да говори съсредоточено, с хладна прецизност:

— Вечерта, преди да умре, когато се е обадила тук, спомена ли думата Der Schattenmann?

Вайс поклати глава.

— Не. Човекът сянка? Не. Щях да го запомня.

Саймън Уинтър стисна зъби.

— Говори ли ви нещо?

— Не си го спомням. Но…

— Може би той е бил ловецът.

— Звучи правдоподобно. Всички са имали прозвища или прякори. И освен това разказа какво е показал брат й с ръка…

— Някой от онези хора оцелял ли е след войната?

— Неколцина. Една жена беше съдена от руснаците, после лежа в затвора. Сега живее в Германия.

— Останалите?

— Изчезнаха в лагерите. Или под развалините. Кой знае?

Така е, помисли си Саймън Уинтър. Тъкмо в това е въпросът.