Джон Каценбах
Човекът сянка (24)

Двайсет и четири
Историкът

Саймън Уинтър и Уолтър Робинсън, застанали недалеч един от друг, наблюдаваха равина и Фрида Кронер, които разглеждаха портрета на Човека сянка. Двамата бяха смълчани, съсредоточени, като учени, които искат да разгадаят някакви древни йероглифи. След малко двамата рязко се отдръпнаха назад. Фрида Кронер доби безумно, отчаяно изражение.

— Това е той — отсече тя. — Единствено брадичката не е същата. Трябва да бъде много по-силна.

— Веждите ми се струват други. Трябва да са по-сбърчени, по-гневни — добави равинът сковано. — Така, и очите му биха изглеждали по… кажи го, Фрида. Помниш ли очите му?

— Да — кимна тя. — Присвити, като на зло куче.

— А останалото? — попита Робинсън.

— Останалото е човека, когото видяхме преди петдесет години — отвърна Фрида Кронер твърдо, категорично и се обърна към равина: — По-стар е. Вече не е млад. Като нас.

— Да, това е Човекът сянка — съгласи се равин Рубинщайн, протегна ръка и я сложи върху нейната. После се обърна към Робинсън: — Ще го позная веднага.

— Аз също — добави Фрида Кронер и въздъхна. — И, мисля, че горките Софи и Ървинг също биха го познали. Досега говорехме различни неща… че е висок или нисък, слаб или пълен, рус или чернокос, но това е защото човек си спомня твърде много неща и спомените започват да се преплитат. Сега обаче, когато видях това, съм напълно сигурна, че е той.

Фрида Кронер потрепери, но продължи да говори твърдо, решително.

— Значи, детективе… и вие също, господин Уинтър… смятате, че е някъде наблизо — тя посочи към прозореца, навън — и дебне нас, както е дебнал останалите?

Саймън Уинтър кимна.

Фрида Кронер се усмихна леко, сякаш се забавляваше.

— Значи ще ми е трудно да заспя. Спомням си, че и преди беше така.

Уолтър Робинсън наблюдаваше възрастните хора и едва се владееше.

— Промених решението си — каза той накрая. — Рискът е твърде голям. Този човек е професионален убиец. Нещо повече. Той е психопат. Мисля, че е най-добре вие двамата да отидете на гости при свои близки и да ме оставите да го търся въз основа на информацията, с която вече разполагам. Така ще сте в безопасност, а аз няма да се безпокоя за сигурността ви. Ще ви изведем незабелязано от града и ще го заловим, ако опита да предприеме нещо в този апартамент или вашия, госпожо Кронер. Важното е, че няма да има нова смърт.

Равинът повдигна изненадано вежди. Уолтър Робинсън понечи да каже нещо, но се въздържа. Фрида Кронер изсумтя.

— Не — продължи Робинсън, като вдигна ръка, за да я накара да мълчи. — Мисля, че най-важното сега е вашата безопасност.

Равинът изгледа младия детектив и каза:

— Детектив Робинсън, струва ми се, че не ни казвате всичко, което знаете. Да се махнем от тук? Сега? Защо изведнъж започнахте да настоявате толкова?

— Просто искам да сте в безопасност, това е всичко.

Равинът поклати глава.

— Това не е всичко — отсече той.

Фрида Кронер наблюдаваше Робинсън много внимателно, докато го слушаше. Изведнъж се усмихна.

— Знам — каза тя като дете, което е сигурно, че ще познае в коя ръка е скрит бонбонът. — Знам защо детективът казва всичко това.

Робинсън се обърна към нея.

— Госпожо Кронер, чисто и просто искам да…

Тя поклати глава, сякаш за да се отърси от усмивката и да я замени с леденостудено изражение.

— Видели сте нещо, нали така? Видели сте нещо ново и не искате да ни кажете за него, защото не искате да ни плашите. Като че ли може да има нещо по-ужасно от това, което вече сме преживели. Виждала съм повече смърт от вас, детективе, и повече отколкото бихте видели, ако ще да живеете още петстотин години. Все още не ни разбирате, нали?

Уолтър Робинсън не знаеше как да отговори.

— Мисля — намеси се равинът тихо, — че това ме плаши повече от всичко друго.

Фрида Кронер кимна.

— Гледате ни и виждате двама старци, защото сте млад. Значи пълен с предразсъдъците на младостта. — Тя вдигна ръка нагоре, защото Робинсън отвори уста, за да възрази. — Не ме прекъсвайте, детективе.

Той млъкна.

— Така — продължи тя решително. — Сега ни кажете. Какво сте видели?

Робинсън сви рамене. В този момент му мина през ума, че както е глупаво да се подценява Човека сянка, така е глупаво да се подценяват и двамата възрастни хора, които сега седяха пред него.

— Нямам истинско доказателство… — започна той.

— И следва едно „но“, нали, детективе? — прекъсна го равинът, с лека насмешлива усмивка. — Винаги има едно „но“.

— Да. Нали си спомняте онзи, който видя Човека сянка в апартамента на Софи Милщайн?

— Наркоманът? — попита Фрида Кронер. — Господин Джеферсън?

— Рано тази сутрин е бил намерен убит в апартамента си, в Либърти Сити.

— Убит? Как?

— Завързан за инвалидния стол и изтезаван с нож.

Фрида Кронер и равинът замълчаха, докато асимилират чутото.

— Полицаите смятат, че може да е станал жертва на наркопласьорите от района. В тази част на града отмъщенията са често явление и понякога са жестоки. Също така, има сведения, че доста от хората, способни на убийство, са имали неразчистени сметки с него.

— Но вие не мислите, че причината са те? — обади се равинът.

— Не мисля. Според мен, всички ние знаем кой го е направил.

— Господин Джеферсън е бил… — заговори Фрида Кронер, но Робинсън я прекъсна.

— Джеферсън е умрял от мъчителна смърт, госпожо Кронер. Мъчително и бавно, с повече болка, отколкото дори той заслужава. Бил е изтезаван, защото някой е искал да научи това, което е знаел. След това е бил обезобразен. Не искам да излагам вас или равина на същата опасност. Погледнете и от моето положение. Ако се случи нещо непредвидено и този човек се добере до някой от вас, с кариерата ми е свършено. Аз самият никога не бих си го простил. Така че… Не. Искам двамата да сте вън от всякаква опасност.

Саймън Уинтър се сепна от вестта за смъртта на Джеферсън, но скри изненадата си. Наблюдаваше Уолтър Робинсън внимателно и видя, че е искрено потресен. Затова заговори тихо, угрижено:

— Каза, че Джеферсън е бил обезобразен. Как?

— Предпочитам да не навлизам в подробности, Саймън.

— Бил е изтезаван поради някаква причина, бил е обезобразен поради някаква причина. Мисля, че този човек не върши нищо просто така, следователно всичко, което прави, би трябвало да ни подскаже какъв ще бъде следващият му ход. Така че, питам пак, как е бил обезобразен?

Робинсън се поколеба за момент, доловил хладината в гласа на възрастния мъж.

— Езикът му беше отрязан.

Фрида Кронер изпъшка и закри устата си с длан. Равинът поклати глава.

— Ужасно! — каза той.

Саймън Уинтър присви очи и се замисли.

— Проклет да съм — каза той след малко. — Не бях очаквал подобно нещо от отрепка като Джеферсън. В никакъв случай.

— Какво?

— Джеферсън не е казал на Човека сянка онова, което онзи е искал да научи.

— А именно?

— Какво знаят властите. Какви усилия полагате, за да го заловите. Какви доказателства има за съществуването му. Мога да изброя още две дузини въпроси, които биха накарали Човека сянка да излезе от дома си посред нощ. — Уинтър се поколеба, поклати глава. — Освен това, става ясно и че Джеферсън не му е казал за портрета, с който разполагаме. Засега всичко е в наша полза.

Уолтър Робинсън се замисли за момент, после кимна.

— Може би си прав. Горкият Лерой. — Поколеба се още миг, после добави: — Разбира се, всичко това може да означава и че Човекът сянка го е наказал, защото е проговорил пред нас. По този начин го е показал.

— Организираната престъпност си има своите конвенции — каза Саймън Уинтър тихо. — Тя прави нещата така, че да бъде изпратено послание до когото трябва. Не смятам, че Човекът сянка действа по същия начин. В убийствата си той се стреми да избягва рутината. Този път, струва ми се, е бил ядосан. Ядосан, а може би е дал воля и на расизма си, до известна степен. За него Лерой Джеферсън е бил само неприятно препятствие. Мисля, че сега трябва да действаме бързо. Той не губи време. Не трябва да губим време и ние.

Уолтър Робинсън се замисли над чутото и кимна.

— Мисля, че си прав, Саймън. Това е още една причина госпожа Кронер и равинът да заминат от Маями още днес. Сега. Веднага.

Саймън Уинтър го погледна неразбиращо и Робинсън избухна:

— Дявол да го вземе! Те двамата са свързващото звено, нали? С какво разполагаме, ако ги няма тях? Херман Щайн отново ще се превърне в самоубиец, завинаги, Софи Милщайн ще попадне в списъка на неразкритите случаи, поредната бройка в шибаната статистика, а Ървинг Силвър ще остане завинаги там, където е. Ще се води безследно изчезнал, вероятен удавник. Колко други има в тези категории, давате ли си сметка? Единствените хора, които могат да променят нещата, са тези двама души тук. Без тях въобще не можем да попаднем в съдебна зала!

Уинтър не отговори веднага.

— Знам — каза той след малко. Понечи да добави още нещо, но Фрида Кронер го прекъсна. Беше леко пребледняла и трескаво клатеше глава.

— Няма да отида никъде — заяви тя.

Робинсън се обърна към нея.

— Моля ви, госпожо Кронер. Зная, че намеренията ви са достойни за уважение, но сега моментът не е подходящ за това. Убеден съм, че сте изложени на сериозна опасност и знам, че показанията ви ще са от основна важност в евентуален процес срещу убиеца. Моля ви, позволете ми да ви помогна…

— Можете да помогнете само по един начин, детективе. Намерете Човека сянка.

— Госпожо Кронер…

— Не! — отсече тя ядосано. — Не! Не! Не! Вече говорихме за заминаване и решихме не. — Тя скочи на крака. — Аз няма да се крия! Няма да бягам! Ако дойде при мен и съм сама, ще се боря сама. Може да ме убие, но ще се боря така, че да не ме забрави скоро. Веднъж се опитах да се скрия от този човек и това ми струва цялото ми семейство! Няма да го направя пак. Разбирате ли ме, детективе?

Фрида Кронер пое дълбоко дъх.

— Вярно е, че съм изплашена. И стара. И не съм силна, както някога. Само че не съм чак толкова стара и немощна и глупава, че да не мога да направя своя избор, а моят избор е да стоя тук!

Обърна се към равина.

— Рави, това го казвам аз, упоритата старица. Ти трябва да вземеш свое решение…

— Моето решение е същото — прекъсна я той. Протегна ръка и улови нейната. — Скъпа приятелко, след като ни заплашва опасност, трябва да я посрещнем заедно. Ще си вземеш каквото ти трябва в една чанта и ще дойдеш тук, в стаята за гости за седмица-две, докато всичко това свърши. Каквото и да стане, ще бъдем заедно.

Обърна се към Уолтър Робинсън.

— Заради този човек загубихме много. Семействата си, а сега и приятелите си. Останахме само ние двамата. Не зная дали заедно ще бъдем по-силни от него, но съм убеден, че трябва да опитаме. Благодаря, детективе, за загрижеността ви за нашата безопасност, но ще останем тук.

Робинсън отвори уста, за да каже нещо, но Саймън Уинтър го изпревари:

— Послушай ги, Уолтър — прошепна той.

Робинсън го изгледа гневно за миг, но после гневът се размина, защото се даде сметка за предимствата, които щеше да им осигури присъствието на двамата възрастни.

— Добре — каза той. — Но ще ви осигуря защита. При вас ще дежури полицай денонощно.

Взе портрета.

— Време е това нещо да даде някакви плодове.

 

 

Планът беше прост. Тази вечер, по време на службата в двайсетина различни храмове и синагоги, трябваше да бъде прочетено кратко съобщение:

Съществуват подозрения, че едно лице, с прозвището „Човекът сянка“, за което се твърди, че е извършило множество престъпления срещу нашите хора в Берлин през черните времена, отново се е появило сред нас тук, в Маями. Приканваме всеки, който разполага с някаква информация за това лице, да се свърже с равин Хаим Рубинщайн или детектив Уолтър Робинсън от полицията на Маями Бийч.

Не се споменаваше нищо за убийствата. Саймън Уинтър смяташе, че текстът и така е твърде конкретен и че съществува опасност да накара заподозрения да напусне района, но Уолтър Робинсън бе настоял да остане в този вид, с надеждата да се случи точно това — така щеше да има достатъчно време да го издирва другаде, като същевременно двамата старци щяха да са в безопасност. Освен това не смяташе, че Човекът сянка ще чуе посланието лично. Не смяташе, че отделя време за религиозни церемонии. Бе убеден, че ще чуе съобщението от втора ръка — ще дочуе някой разговор в асансьора или в някое фоайе, в ресторант или пред будката за вестници. Може би тъкмо опитът да открие източника на съобщението щеше да го накара да направи грешен ход, да го застави да действа прибързано, без да мисли, без да се подготви. Този път, Робинсън беше сигурен, щеше да го чака където трябва.

Най-важното според двамата обаче бе това, че онзи нямаше да знае, че анонимността му е компрометирана. Оставаше единствено да открият името.

Уинтър беше предложил да добавят още един елемент към плана и Робинсън бе решил, че идеята е добра. Двамата трябваше да покажат портрета на председателите на жилищни асоциации, включително и тази, в която бе членувал Херман Щайн. Не беше изключено някой да ги насочи във вярната посока.

Уолтър Робинсън се отби за малко в кабинета си, преди да продължат, и видя, че се е обаждала Еспи Мартинес. Съобщаваше му кога пристига и бе добавила тайнствено: „Известен успех“.

Уолтър Робинсън не си позволи да гадае какво би могло да означава това, а само го каза на Саймън Уинтър, когато двамата се отправиха на север, към кварталите с високи жилищни блокове.

— Името — отбеляза Саймън Уинтър в отговор. — Открила е името.

— Едва ли го използва — поклати глава Робинсън.

— Може би не, но така поне ще можеш да започнеш от нещо, да проследиш какво е правил до изчезването си. Архивът на имиграционните власти, на данъчните власти, на организациите, оказвали помощ на новодошлите след войната. За известно време ще се превърнеш в историк. Предполагам, че е дошъл в Щатите с това име, а после го е сменил. Може да откриеш нещо и в социалните осигуровки. Кой знае?

— Звучи като ужасно много работа.

— А хората си мислят, че да си детектив е ужасно интересно, нали?

Робинсън се засмя. Беше оставил двамата възрастни в апартамента на равина, да правят чай на униформения полицай, когото бе повикал, за да ги охранява. Бе го инструктирал съвсем просто — да не пуска никого, освен ако не го води лично той или не представи полицейска значка. На вътрешната страна на вратата, до шпионката, бе залепил копие от портрета на Човека сянка. Смяташе, че този тип апартаменти имат малко преимущества и едно от тях беше това, че са като пещери — с един-единствен вход. Това донякъде го успокояваше.

— Все пак — продължи Саймън Уинтър, — не мисля, че ще откриеш този тип по конвенционалните методи. Не би го допуснал. Мисля, че той трябва да те открие първи. Нашата задача е да го засечем.

— Това е от баскетбола, нали?

— Да. Когато си защита, а срещу теб е добър играч, трябва да опиташ да отгатнеш накъде ще се насочи и да тръгнеш натам първи. — Уинтър замълча за момент, после добави: — Досега нашият човек не е попадал на подобна неприятност.

— Поне, доколкото ни е известно — отбеляза Робинсън.

 

 

Навлязоха в каньоните от бетон на Маями Бийч, където неугледните небостъргачи сякаш се състезаваха с облаците и искаха да закрият слънцето. Както във всеки друг град, сградите създаваха впечатление за еднаквост. Кула след кула от еднакви апартаменти, хора, живеещи във вертикални кошери, които ги лишаваха от собствената им идентичност и ги превръщаха в анонимни мравки.

Най-напред посетиха сградата, където бе живял Херман Щайн. Председателят на жилищната асоциация — едър, плешив човек — погледна портрета и поклати отрицателно глава. Каза им, че в асоциацията членуват повече от хиляда души, живеещи в стотици апартаменти, и че портретът, доколкото той е в състояние да прецени, не прилича на никой от тях. Това не изненада Саймън Уинтър. Не го изненада и фактът, че следващите двама председатели на жилищни асоциации, които посетиха, също не бяха виждали това лице.

— Щайн твърди, че го е видял на събрание — каза Робинсън, след неколкочасово безплодно обикаляне. — Знаеш ли какво можем да направим? Ще вземем списъците на живущите във всяка сграда, ще отделим мъжете, които живеят сами, и ще тръгнем от апартамент на апартамент, докато не попаднем сами на това копеле. Все някъде ще го открием.

— Да — кимна Уинтър. — Аз също мисля, че трябва да фигурира някъде. Може и да успеем.

Тонът му ясно показваше, че според него няма да успеят.

Робинсън погледна часовника си. Не искаше да закъснее за посрещането на Еспи Мартинес. Щеше да кацне късно следобед, а слънцето вече започваше да хвърля червеникави отблясъци на небето. В сенките на небостъргачите вече се спотайваха първите вечерни сенки.

— Отивам на летището — реши Робинсън. — Искаш ли да те оставя някъде?

Саймън Уинтър изведнъж си спомни нещо. Кимна и каза на Робинсън адреса. След това сгъна едно копие на портрета и го мушна в джоба си.

Уолтър Робинсън спря край бордюра.

— Нещо ще се случи съвсем скоро — отбеляза той. — Ще прочетат съобщението тази вечер. — Погледна часовника си пак и добави: — Всеки момент. През следващите няколко дни нещо би трябвало да се раздвижи. Ще видим и какво е открила Еспи.

— Обади ми се, когато научиш нещо ново. От тук се прибирам у дома.

— Какво е това „тук“?

— Изстрел в тъмното — отговори Саймън и направи крачка назад, към колата. — Много вероятно е да не заваря никого, защото вече е късно.

Уолтър Робинсън го погледна. В небето се носеше самолет, твърде високо, за да се чуват двигателите му, и се насочваше към летището.

— Колко тъмно е „тъмното“? — попита.

Саймън бе започнал да се отдалечава, но когато чу въпроса, се обърна и махна пренебрежително с ръка, сякаш за да покаже, че не си струва един детектив да губи времето си за подобно нещо. Робинсън разбра жеста, разбра какво би трябвало да събуди той у него и се пребори с желанието си да подкара колата и да тръгне към летището, което в момента беше най-силното му желание. Вместо това изключи двигателя и изскочи на тротоара. Саймън Уинтър чакаше на няколко крачки, усмихнат.

— Какво, не ми ли вярваш?

— Не — отвърна Робинсън и застана до него. — Какво има в тази сграда? — поинтересува се веднага след това.

— Тук е Центъра за жертвите на Холокоста — отговори Уинтър. — По-важното е, че от всички места, на които ходих, откакто всичко това започна, само тук миналото се среща с настоящето. Ако изключим няколкото мъртъвци, разбира се.

Бутна вратата и влезе в сградата, следван от по-младия детектив.

Секретарката събираше нещата си, когато влязоха, и се намръщи нетърпеливо, но Робинсън показа служебната си значка и това реши въпроса. След няколко секунди влязоха в кабинета на Естер Вайс. Младата жена беше край бюрото си и също се готвеше да си тръгва. Поздрави ги дружелюбно и енергично.

— Господин Уинтър, постигнахте ли някакъв успех? Все още ли смятате, че този човек е тук?

Уинтър представи Уолтър Робинсън и Естер Вайс попита:

— И полицията ли вече смята, че Човекът сянка е тук?

Робинсън отговори кратко:

— Да.

Директорката на центъра потрепери видимо, остави чантата си на бюрото и седна на мястото си.

— Това е ужасно. И през ум не ми е минавало, че подобно нещо е възможно. Този човек трябва да бъде заловен, за да получи заслуженото. Има съдилища в Израел и Германия, които…

— Повече ме интересуват съдилищата в този град — прекъсна я Робинсън.

Естер Вайс кимна.

— Разбира се. Трябва да получи каквото заслужава. — Понечи да добави още нещо, но Саймън Уинтър не й даде възможност.

Вече беше водил този разговор с нея, а едно от преимуществата на напредналата възраст, според него, беше убедеността, че няма смисъл да се минава по два пъти по един и същи път. Следвайки инстинкта си, той бръкна във вътрешния си джоб и извади портрета на Човека сянка. Подаде го на Естер Вайс, без да каже дума. Тя протегна ръка и изпъна листа на бюрото пред себе си. Вгледа се съсредоточено в рисунката, както всички останали преди нея, но когато вдигна очи, десният й клепач леко трепереше, а гласът й бе развълнуван:

— Но аз познавам този човек — каза тя бавно, объркано. Отдръпна се от рисунката, сякаш беше наелектризирана. — Най-малкото, виждала съм го веднъж или два пъти… няколко пъти…

 

 

Еспи Мартинес се изненада, че Уолтър Робинсън не я чака. Чувстваше се разконцентрирана, заради дългото пътуване и разликата във времето. Не беше сигурна дали е уморена, или превъзбудена. Отиде до един телефон и се обади в кабинета му, но разбра, че не се е отбивал там от доста време.

Зачуди се дали да не се прибере направо у дома, защото мисълта за душ, чисти дрехи и, може би, кратък сън, я привличаше силно. В същото време обаче имаше чувството, че е забравена, което я изненадваше — на лист, в чантата й, бяха записани едно име и един номер, които може би бяха онова, което бе нужно, за да открият човека, когото търсеха.

Огледа още веднъж залата на терминала, но не видя Уолтър Робинсън. Каза си, че не бива да се ядосва, че има и по-важни неща от това да те посрещат на летището и че може би не е получил съобщението й. Или времето на пристигането й не се бе записало ясно на лентата. След като измисли достатъчно оправдания, които я накараха за момент да забрави умората, Еспи Мартинес се отправи към изхода.

Спря едно такси, обгърната от отровната смес газове от ауспусите на автомобилите и лепкавата сладникава вечерна горещина, и се качи на задната седалка. Даде домашния си адрес и се отпусна в топлия тропически въздух. Преди обаче таксито да стигне до изхода на летището, тя се наведе напред и забързано, на испански, каза на шофьора да кара към апартамента на равина, в Маями Бийч.

 

 

Саймън Уинтър улови Естер Вайс за ръката. Стовари свободната си длан върху портрета.

— Кой? — попита той. — Кой е този човек?

Уолтър Робинсън скочи на крака и заговори с дрезгав, нетърпелив глас:

— Къде сте виждали този човек? Кажете ни къде!

Естер Вайс ги гледаше като обезумяла.

— Това той ли е!? — попита с писклив фалцет.

— Да — отговори Робинсън. — Къде го видяхте?

Естер Вайс отвори леко уста от изумление, а Саймън Уинтър видя как в очите й се появява страх. Пусна ръката й и тя се отпусна на стола си с широко отворени очи, втренчени в дамата мъже.

— Тук — отговори тя бавно. — Видях го тук.

Уинтър понечи да каже нещо, но Уолтър го изпревари. Думите му бяха премерени, бавни, говореше с човек, който оценява късмета си.

— Къде, кога, кажете ми веднага всичко, което знаете. Не пропускайте нищо. И най-малката подробност. Всичко би могло да ни е от полза.

— Това е Човекът сянка? — попита жената още веднъж.

— Да — отвърна Саймън Уинтър.

— Но този човек е историк — каза тя. — С безупречни препоръки.

— Мисля, че не е така — възрази Уинтър тихо. — Или, най-малкото, е и двете. Във всеки случай, това е мъжът, когото търсим.

— Започнете от самото начало — подкани я Робинсън. — Името. Адресът. Откъде го познавате.

— Изследва записите — каза тя. — Позволяваме на учените да изучават записите неофициално. Историци и социолози…

— Да, знаем това — прекъсна я Саймън Уинтър нетърпеливо. — Кажете ни за този човек. Кой е той?

— Името му е записано в документацията — отговори Естер Вайс и се закашля. — Записано е. Имаме и адреса. И биография, струва ми се. Пазим всичко това в архив, с ограничен достъп. Господин Уинтър, нали ви дадох няколко имена преди време, помните ли?

— Да, помня. Той беше ли в списъка?

— Не зная — отвърна младата жена. — Дадох ви списъка. Просто не помня.

Уолтър Робинсън се намеси:

— Сега обаче можете да намерите документите, нали? Можете да извадите списъка на учените и да ни кажете кой е той. В какво са тези документи? В компютър? В папки? Госпожице Вайс, моля ви…

— Не мога да повярвам!

— Госпожице Вайс, моля ви!

Тя се поколеба, после се примири.

— Да… Разбира се. Веднага.

Естер Вайс се изправи бавно и отиде до черен шкаф за папки, поставен в ъгъла на кабинета й. Отвори най-горното чекмедже и започна да търси в него. След малко промърмори:

— Повече от сто души са получили разрешение да изследват записите ни.

— Има ли някаква процедура за получаване на тези разрешения — попита Саймън Уинтър, докато тя продължаваше да търси. — Проверява ли някой що за хора са кандидатите?

— И да, и не — отговори младата жена. — Ако документите изглеждат в ред, тогава одобрението е формалност. Кандидатът трябва да обяви защо иска достъп до архива и как смята да използва резултатите от изследванията си. Освен това трябва да подпише договор за неразгласяване. Следим строго спомените, с които разполагаме, да не се комерсиализират. Най-много обаче се стремим да избягваме ревизионистите.

— Кои? — попита Робинсън.

— Хората, които отричат, че е имало Холокост.

— Това някакви безумци ли са? — попита той. — Как може на някой да му мине през…

Естер Вайс вдигна очи. В ръката си държеше малка папка.

— Има много хора, които желаят да отрекат най-жестокото престъпление в историята на човечеството. Те твърдят, че газовите камери са били устройства за премахване на въшките или че в пещите са били печени хлябове, а не са горени трупове. Има хора, които смятат Хитлер за светец и твърдят, че всички спомени за ужасите, които е причинил, са конспирации. — Естер Вайс въздъхна. — Нормалните хора биха нарекли това лудост. Само че не е толкова просто. Предполагам, че разбирате това, детективе?

Не разбираше, но не го каза гласно.

Естер Вайс сложи длан на челото си за момент, сякаш искаше да скрие очите си от нещо, което не желаеше да види. След това подаде папката на Саймън Уинтър.

— Това е мъжът, който прилича на рисунката ви — поясни тя.

Възрастният детектив отвори папката и извади отвътре купчинка листове. Първите няколко бяха формуляри, с които се изискваха записи. Най-долу имаше писмо, биография и подписан договор.

Най-отгоре беше написано името: Давид Исааксон. Отдолу имаше адрес, в Маями Бийч.

— Какво си спомняте за този човек? — попита Робинсън.

— Не помня колко пъти е идвал. Беше тих и неразговорлив. Странеше от хората. Разговаряла съм с него само веднъж, първия път. Каза ми, че също е бивш концлагерист и го помолих да ни предостави запис със спомените си. Съгласи се, но каза, че преди това трябвало да завърши мемоарите си. Върху това работел. Мемоари. Каза, че щели да ги издадат частно. След смъртта му. Каза още, че го правел заради семейството си, за да се знае, че е съществувало.

Естер Вайс се поколеба, после добави:

— Идеята му ми се стори възхитителна.

— Имате ли някакъв дневник, от който да личи колко пъти е идвал?

— Ако съберем персонала, може и да уточним колко пъти. Когато обаче някой получи достъп при нас, повече не го безпокоим с формалности.

— Как е получил разрешение?

— Вижте второто писмо.

Уинтър и Робинсън погледнаха надолу, към писмото, защипано за корицата на папката. Беше от центъра на организацията, в Лос Анджелис, и бе подписано от заместник-директора. В него се искаше на господин Исааксон да бъдат предоставени всички прерогативи на учен, тъй като той се е занимавал с подобна дейност и в Лос Анджелис.

— Обадихте ли се? Проверихте ли?

— Не — отговори Естер Вайс колебливо. — Подписано е от заместник-директора.

Уолтър Робинсън кимна.

— Не се безпокойте — каза той бавно. — Все едно е.

Саймън Уинтър вдигна очи.

— Всичко останало от биографията му… защитените научни степени от Нюйоркския университет, от Чикаго, публикациите… проверихте ли ги?

— Защо? — попита Естер Вайс. — Защо? Беше ясно, че не е ревизионист. Дори ми показа татуировката на ръката си!

Уинтър поклати глава. Видя, че жената е пребледняла, че е сериозно изплашена.

— Не знаех — продължи тя. — Как бих могла да предположа?

Уинтър не отговори. Можеше да мисли единствено за Човека сянка. Учтив. Мълчалив. По никакъв начин не привлича вниманието към себе си. Преглежда записите и търси тези, които биха могли да го познаят.

Отново на лов, мислеше възрастният детектив.

Уолтър Робинсън мислеше почти същото. Той обаче отговори на въпроса на Естер Вайс.

— Не сте можели да предвидите. — Замисли се за миг, после добави твърдо: — Не се безпокойте. Това ще свърши съвсем скоро.

Погледна адреса, после се спусна към телефона. Набра полицейския участък, каза кой е и нареди да го свържат веднага с началника на ротата със специално предназначение.