Джон Каценбах
Човекът сянка (12)

Дванайсет
В един съвършен свят

Планът беше прост: сержант Лъв щеше да е с униформа. Щеше да почука веднъж, да извика, после да се отдръпне встрани, за да може колегата от отдел „Кражби“ да разбие вратата с големия чук. В свободното си време се занимаваше с културизъм и си бе спечелил прякора Дървосекача. Беше свикнал да го викат, когато се налага да се разбие някоя врата светкавично. След това Уолтър Робинсън щеше да нахълта в апартамент 13 заедно с хората си, за да извършат ареста.

Ако светът беше съвършен, помисли си Еспи Мартинес, заподозреният щеше да е в леглото си, сънлив или с размътен от наркотиците мозък, щеше да е пасивен и кротък, загубил ориентация от страх и от шума, и щеше да се предаде без никаква съпротива.

Тя седеше на задната седалка на една полицейска кола без обозначения и се взираше в тъмнината, към черно-сивата вселена на западналия жилищен комплекс. Никога не бе стъпвала на място като Кингс Апартмънтс, да не говорим, че минаваше полунощ. Уличните лампи прорязваха жалки светли конуси в мрака, сякаш се опитваха да забавят разрухата, която разяждаше ниските триетажни постройки. Въпреки че беше много късно, от време на време се чуваха ругатни и детски писъци. Малко след като пристигнаха, й се бе сторило, че чува изстрел някъде в мрака, отвъд светлите петна от лампите. На една стена успя да различи надраскан със спрей надпис: „УПРАВЛЯВАТ 22 АКУЛИ“. Реши, че това е уличната банда, която изнудва собствениците на малки магазинчета и контролира търговията с наркотици по Двайсет и второ авеню.

Ако светът беше съвършен, помисли си тя и потрепери, въпреки горещината.

В този момент Уолтър Робинсън се обърна и видя, че го гледа с очакване.

— Сигурна ли си, че искаш да присъстваш? — попита той.

Еспи Мартинес кимна.

— Това ми е работата.

— Работата ти е да натикаш този Лерой Джеферсън където му е мястото. Работата ти е утре, когато обвиним това копеле за убийството на Софи Милщайн, да бъдеш в съда, с елегантния си костюм и коженото куфарче, за да кажеш на съдията: „Ваша светлост, така и така, щатът настоява да не се разрешава пускане под гаранция…“. Това е твоята работа. Не е нужно да си тук.

Тя поклати глава.

— Нужно е.

Робинсън се усмихна и махна с ръка към сградите.

— Еспи, не мога да разбера по каква причина някой може да настоява да остане на това зарязано от бога място, ако не е абсолютно наложително.

Тя му се усмихна и отговори:

— Разбирам те много добре. — После добави, без усмивка: — Трябва да съм тук, за да видя как ще се развият нещата. От началото до края. В природата ми е.

— Е, щом настояваш…

— Настоявам.

— Тогава чакай тук, докато не го закопчаем с белезниците. Тогава ще се качиш горе и ще чуеш как му чета правата. Може би пък ще успеем да избегнем обвиненията в полицейска бруталност от адвоката, ако присъстваш на ареста…

Тя кимна. Уолтър Робинсън се вгледа в нея и се опита да отгатне какво се опитва да постигне тази жена. Със сигурност целта й не беше да го впечатли — вече го бе направила. Подозираше обаче, че я движи някакъв друг вътрешен мотив, който се надяваше да разбере скоро. Еспи обърна глава към сградите, съвсем леко, и той се вгледа в профила й, в извивката на косата, долови момичешкия жест, с който я дръпна назад от лицето си. След това той се обърна напред и извади пистолета си. Провери пълнителя, увери се, че е взел и резервен.

— Е, добре — каза накрая.

— Коя е? — попита Еспи.

Уолтър Робинсън погледна към Кингс Апартмънтс.

— Последната постройка, вляво, близо до стълбището. Втория етаж.

Тя проследи погледа му. В двата края на плоската правоъгълна сграда имаше външни стълбища. В апартаментите се влизаше от външни тераси, които минаваха по протежение на трите етажа. Беше удивително грозно. Робинсън прибра оръжието си в раменния кобур и тя се обърна към него. За момент опита да си представи как ли се чувства той или другите като него, когато отиват да арестуват друг чернокож, заподозрян в убийство на бял човек. Искаше й се да го попита, но не беше в състояние. Поне не сега. Вместо това прошепна нещо, което сякаш изплува от някаква забравена дълбина на съзнанието й:

— Ей, Уолтър… Бъди внимателен.

Той се засмя.

— Това е естественото ми състояние.

Дървосекачът и още един цивилен полицай излязоха от друга необозначена кола и се приближиха до Робинсън. От другата страна на улицата се виждаха няколко униформени, които получаваха инструкции от шефа си.

— Лъвът е готов, Уолтър — докладва Хуан Родригес. — Отзад имаме двама души, останалите ще бъдат зад теб. Трябва да действаме много бързо. Едно, две. Да го приберем, преди съседите да вдигнат квартала. След това ще претърсим бърлогата му на спокойствие. Е?

— Естествено. Кой е отзад?

— Младите.

— Хуан, мисля, че трябва да изпратите някой опитен.

— Трябва да се учат, Уолтър. Не се безпокой. На улицата са повече от година и ги бива. И двамата. Така или иначе, отзад е само прозорчето на банята. Онзи трябва да има крила, за да се измъкне оттам. Уолтър, приятелю, Кингс Апартмънтс е като някакъв затвор. Повечето апартаменти дори имат решетки. Разликата е в това, че тук с решетките се опитват да държат бандитите вън, а не вътре. Общо взето обаче резултатът е същият. Просто трябва да разбием вратата на номер тринайсет и да изметем боклука вътре. Няма да може да се скрие.

— Като те слуша човек, ще си каже, че това е най-простата работа. Харесва ми така — каза Робинсън. — Добре. Готови ли са всички? Лъв, сложи ли си бронираната жилетка?

— Сложих я, макар че е достатъчно горещо и без нея. Освен това с нея изглеждам дебел.

— Кое предпочиташ? Суетата си или дупка в корема? — попита Родригес с насмешка.

— Сержант, доста жени предпочитат големите мъже, ако разбирате какво имам предвид — намеси се Еспи Мартинес.

Останалите полицаи се засмяха, а Лайънъл Андерсън козирува на шега, за да прикрие смущението си.

— Да, сигурен съм, че е така. Само че не всички размери са от значение.

Еспи Мартинес го бодна с палец в гърдите и каза:

— Просто носи жилетката. Това е.

— Разбира се, щом е за вас…

— Може би и заради госпожица Йоланда.

— А… не бях помислил за това, госпожице Мартинес.

— Всички със защитни жилетки — каза тя на останалите. — Освен мен, защото аз ще остана тук, където няма никаква опасност.

Мъжете се засмяха още веднъж, сякаш благодарни за шегата преди акцията. Еспи Мартинес искаше да им каже, че всъщност ужасно се страхува, но нямаше как. Вместо това се обърна към Уолтър Робинсън. Той й кимна. Знае, каза си тя.

Той вдигна ръка, за да привлече вниманието на всички и каза:

— И без гафове. Погледнете още веднъж мутрата му.

Подаде им няколко полицейски снимки, за да ги разгледат.

Лайънъл Андерсън се вгледа във физиономията на Джеферсън и каза:

— Мисля, че си спомням този тип. Как му беше прякорът?

— Маратонката.

— Трябва да е същият. Играеше баскетбол в гимназията в Каръл Сити може би преди десет години. Имаше техника, но му липсваше подход към играта.

— Сега има изцяло друг подход — отвърна Робинсън. — Нападения, обири, незаконно оръжие, какво ли не. Досието му е дебело колкото книга. Истински шампион на Америка. Вероятно е въоръжен. Не. Със сигурност е въоръжен. Хайде да приключваме по-бързо. Някакви въпроси?

Нямаше въпроси. Робинсън не бе и очаквал да има. Полицаите бяха свикнали с такива неща. Един човек, извършвал престъпления години наред, най-накрая бе извършил и убийство. Единствената изненада беше във факта, че не е убил някого по-рано. Разбира се, помисли си Робинсън сардонично, не съм виждал досието му отпреди да навърши пълнолетие. Реши, че му е все едно.

— Готови ли сте? — попита той. — Да действаме.

Подаде заповедта за ареста на Лайънъл Андерсън и полицаите тръгнаха към Кингс Апартмънтс. Еспи Мартинес изведнъж се изпълни с безпокойство. Бръкна в чантата си и извади оттам малкия си полуавтоматичен пистолет. Вкара патрон в цевта, издиша бавно, стисна оръжието и го долепи до бедрото си, в очакване на нещо да се случи, за да не й се налага да стои сама толкова дълго в тъмната нощ, която така ненавиждаше.

 

 

Лерой Джеферсън, млад мъж, който не очакваше някога да остарее, седеше спокойно по гащи край изподрасканата си дървена кухненска маса в апартамент 13 и си мислеше колко би се подобрил животът му, ако успееше да събере достатъчно пари, за да започне да търгува с наркотици, вместо само да ги консумира. Често се отдаваше на тази фантазия — представяше си, че е с нови дрехи, че кара голяма кола. Имаше слабост към червения цвят и се чудеше дали костюмът или колата трябва да са такива, но после, след размисъл, си казваше, че дори и двете да са червени, няма да е прекалено.

Протегна ръка и започна да си играе със стъклената лула, захвърлена върху масата. Лерой Джеферсън имаше дълги, кокалести ръце. Ръце на атлет — пръстите бяха леко извити, като нокти на хищник, вените бяха издути. Някой художник може би щеше да ги сметне за красиви.

Прокара напукания си нокът по ръба на лулата.

Приятелката му спеше в съседната стая — чуваше леко похъркване, почти свистене, докато се въртеше гола, омотана в напоените с пот чаршафи. Бяха заедно отскоро, не очакваше да са заедно още дълго. Беше ги събрала повече любовта към наркотиците, отколкото един към друг. Сексът им беше въпрос на удобство, правеха го рядко.

Стъклената повърхност на лулата беше топла, но той си даде сметка, че целият свят е горещ. Приятелката му отново се раздвижи в леглото и той се зачуди как изобщо е възможно да спи при такава температура.

Колко е? Трийсет? Трийсет и пет? Четирийсет шибани градуса? Човек не можеше дори да диша. Въздухът беше гъст, нагарчаше. Щеше му се в малкия хладилник да имаше поне една бира, но нямаше. Нямаше нищо за пиене, нямаше даже лед. Водата от чешмата беше блудкава на вкус и топла. Искаше да отиде в банята и да застане под душа, но му бе трудно да измъкне дългите си крака, сгънати под масата, и да се придвижи дотам. За летаргията, в която бе изпаднал, също обвиняваше горещината. Втренчи се гневно в прозореца в другия край на стаята, отворен широко, за да улови някой случаен полъх отвън.

Студен въздух, мислеше си. Това искаше повече от всичко друго. Просто малко студен въздух, който да обгърне тялото му като дреха. Вдигна ръка и избърса избилата пот от врата си. Дланта му заблестя. В Маями, помисли си, богатите хора никога не се потят. Освен ако не искат.

Мисълта го вбеси, защото беше самата истина.

Продължи да гледа отворения прозорец, като че ли можеше да го застави да му даде някакво облекчение. Сякаш очакваше да види как въздухът влиза между стъклените повърхности. Горещината бе изострила сетивата му, така че, когато вместо полъх на вятъра, през прозореца долетя шум, вече знаеше какво става.

Стъпки на един човек, неуверени и неравномерни, нагоре по стъпалата, биха означавали, че някой съсед се прибира пиян. Двама души, изкачващи се бавно, целенасочено — вероятно някой наркопласьор и биячът му идваха, за да приберат просрочен дълг. Тропането на много крака обаче, обути в тежки обувки, можеше да бъде само едно. Лерой Джеферсън стана рязко, бутна лулата на пода, събори стола и се втурна към другия край на стаята. Приятелката му изсумтя веднъж и отвори очи изненадано. Той я избута на една страна и извади пистолета, който държеше под дюшека. Просъска думата „полиция“, точно когато юмруците започнаха да думкат по вратата на апартамент 13 и сержант Лайънъл Андерсън изкрещя същата дума, почти едновременно.

Приятелката му сграбчи чаршафа, дръпна го към гърдите си и изпищя:

— Лерой! Не!

Но Лерой Джеферсън не й обърна внимание. Завъртя се, приклекна до леглото, насочи пистолета и изстреля два куршума, от спалнята, през всекидневната, във входната врата, точно когато отвън започнаха да я разбиват.

 

 

Сержант Лайънъл Андерсън почука на вратата с юмрук, извика „полиция“ и се дръпна встрани, за да може Дървосекача да завърти големия чук. Мускулестият полицай изпищя като ранено животно почти веднага след първия удар, защото единият от двата куршума, изстреляни от Лерой Джеферсън, се вряза в бицепса на лявата му ръка. Чукът отскочи, плъзна се по цимента и издрънча в металния парапет. Раненият продължи да вие от болка, отметна глава назад и започна конвулсивно да трепери. Писъците му бяха заглушени от виковете на останалите, които залепиха гърбове за стената, за да се прикрият.

Двамата неопитни полицаи отзад чуха изстрелите, чуха виковете на Дървосекача и се втурнаха с извадени пистолети към предната страна на сградата, където, бяха сигурни, имаха нужда от тях.

Сержант Андерсън изруга гръмогласно, сграбчи чука и го стовари върху вратата с всичка сила. Трясъкът на счупеното дърво почти заглуши следващия изстрел от апартамента. Куршумът проби вратата доста над главата му, сержантът изригна нов водопад от ругатни и пак стовари чука върху вратата.

Уолтър Робинсън улови Дървосекача под мишниците и го изтегли от опасната зона пред вратата. Чуваше зад гърба си испанските ругатни, които сипеше Хуан Родригес, и предупрежденията му към Лайънъл Андерсън да се пази. Чу някой да крещи по радиостанцията си 10–45 — ранен полицай. Лайънъл Андерсън изрева още веднъж, обладан от ярост, и замахна с чука, за да нанесе последния удар. В мига, преди вратата да увисне на пантите си, Уолтър Робинсън чу някакъв звук, който не успя да определи сред крясъците наоколо.

След това сержант Андерсън изрита вратата, за да я отвори широко, и Уолтър Робинсън се втурна в апартамента. Последваха го Родригес и още двама, с насочени пистолети, готови да ги използват. Първото, което видяха, беше приятелката на Лерой Джеферсън, която бе застанала гола в средата на стаята и пищеше. Почти веднага тя грабна една водна чаша и я запрати по тях, но не улучи никого и чашата се разби на парчета в стената. Един от полицаите стреля по нея и куршумът просвистя на сантиметри от ухото й. Хуан Родригес запази достатъчно самообладание, за да сграбчи ръката му и да я дръпне надолу, за да не стреля пак, и да изпсува на два езика побеснял от гняв.

Уолтър Робинсън огледа стаята. Веднага сякаш почувства, че този, когото търси, не е там. Струваше му се, че шумът пречи на зрението му. Обърна се към голото момиче, което седеше вдървено, с широко отворени очи, без да направи дори опит да се прикрие, сякаш не можеше да се отърси от изненадата, че след изстрела продължава да живее.

— Къде е? — изрева Уолтър Робинсън.

Момичето го гледаше с безизразна физиономия.

— Къде е? — изкрещя Робинсън още веднъж и този път момичето погледна към банята.

— По дяволите! — изруга Робинсън тихо и хукна натам като атлет, който приближава летвата за висок скок. Долепи гръб към стената до затворената врата, протегна ръка и предпазливо натисна дръжката. Беше заключено. Пое дълбоко въздух, отстъпи назад и изрита вратата.

Ключалката не издържа.

Уолтър Робинсън връхлетя в малкото помещение и веднага видя счупения прозорец. Изрита встрани падналия стол, с който беше счупено стъклото, качи се на ръба на ваната и се улови за перваза. Успя да се закрепи върху гладката повърхност и погледна навън, на мястото, където трябваше да са двамата новаци. Видя единствено призрачния силует на Лерой Джеферсън два етажа по-долу, който се надигна от прахоляка, с пистолет в ръка.

— Стой! — изкрещя Робинсън.

Джеферсън вдигна очи към прозореца, после се обърна и хукна.

— По дяволите! Копелето скочи!

В този момент си даде сметка, че там, долу, е само Еспи Мартинес.

— Исусе! — възкликна той. — Еспи! Пази се! — изкрещя отчаяно през счупения прозорец. После слезе от ваната и хукна към изхода.

 

 

Останала сама в тъмнината, Еспи Мартинес тръгна напред, после спря. Бе чула предупредителния вик на Уолтър Робинсън, долетял от тъмнината, но той само засили объркването й.

Да се пази от какво?

От мястото си бе видяла сцената пред вратата на апартамента — беше като театрална пиеса, изпълнявана на непознат език — изстрелите, крясъците, блъскането на чука по затворената врата. Разбра, че нещо се е объркало, но не беше в състояние да осъзнае какво.

Пак тръгна напред. Реши, че трябва да предприеме нещо, да действа. Почувства как я изпълва решителност, която се бореше със страха и съмненията, сковали крайниците й. Докато се справяше с емоциите си, видя човешката фигура, която тичаше право към нея.

 

 

Лерой Джеферсън спринтира бос по грубата настилка на алеята към Кингс Апартмънтс. Нямаше представа накъде бяга, просто знаеше, че трябва да се измъкне. В стъпалата му се забиваха стъкла и камъчета, но не им обръщаше внимание.

Изведнъж си спомни баскетболното игрище, как бягаше по-бързо от всички с топката в ръце, как скачаше към коша… Виковете на полицаите зад гърба му заглъхнаха, смесиха се със спомена за рева на спортната зала. Въздухът свистеше край ушите му като тропическа буря, с изненада установи, че за първи път от месеци не му е горещо.

Фигурата, която се изправи срещу него, беше като привидение.

Даде си сметка, че е жена, че е приклекнала и държи нещо в ръцете си. Видя също така, че устата й е отворена и разбра, че му крещи нещо, но това само го накара да хукне още по-бързо, на зигзаг. Забеляза оръжието, което се движеше заедно с него. Опита се да смени посоката, но инерцията продължи да го носи напред и в същия момент осъзна, че е насочил пистолета си и че натиска спусъка. В пълнителя имаше още три патрона — изстреля ги. Гърмежите отекнаха в нощта.

Еспи Мартинес видя оръжието в ръката му, видя и че е насочено право към нея, и изкрещя, както й се стори, за милионен път:

— Стой!

После й мина през ума, че тази дума е абсолютно нелепа в случая, защото високият жилав младеж нямаше никакво намерение да й се подчини.

Тя се поколеба и тогава отекнаха изстрелите.

Свършено е, каза си Еспи веднага.

Без да си дава сметка всъщност какво прави, тя започна да стреля. Нямаше представа дали е затворила очи, или не, дали бе вдигнала ръка, за да се предпази, или не, дали се бе навела, или отстъпила встрани, дали бе останала неподвижно на мястото си, в очакване на малкия куршум, който щеше да я изпрати в прегръдките на смъртта.

Трите куршума от пистолета на Джеферсън профучаха край нея — единият скъса кожената дръжка на чантата й и я събори на земята, вторият дръпна като отегчено дете ръкава на сакото й и отмина, без да я засегне, третият изпищя отчаяно и разби стъклото на паркираната зад нея полицейска кола.

По челото й се стичаше пот и й пречеше да вижда, обзе я удивление: „Жива съм“.

След това забеляза, че продължава да натиска спусъка, само че патроните отдавна бяха свършили. Дори не бе разбрала, че е стреляла. Трябваше да чуе изстрелите. Трябваше да почувства как пистолетът подскача в ръката й. Наоколо се надигна лека миризма на кордит, като нежелан парфюм. Трябваше да положи усилие на волята, за да застави пръста си да престане да натиска спусъка. Погледна надолу, към тялото си, изненадана, че не вижда кръв. Прииска й се да се разсмее. Едва тогава вдигна очи и съзря Лерой Джеферсън.

Той се гърчеше на земята, на около десетина метра от нея. Беше стиснал единия си крак и между пръстите на ръката му бликаше кръв. Опита да се надигне, все още стиснал раздробеното си коляно, но залитна напред и пак падна — като породист кон със счупен крак, който по инстинкт опитва да прескочи препятствието и не разбира защо не може да препуска.

Еспи Мартинес продължаваше да го гледа и се чувстваше също толкова осакатена, колкото и той — слушаше крясъците му, гледаше как кръвта му се стича по прахоляка, празна, като пълнителя в ръката си.

 

 

Времето притежава странна еластичност — Еспи Мартинес не беше сигурна дали е гледала ранения беглец няколко минути или няколко секунди, когато Уолтър Робинсън се втурна през двора отпред и се хвърли върху гърчещия се на земята Лерой Джеферсън. Сержант Андерсън и останалите полицаи дотичаха веднага след него. Изстрелите все още кънтяха в главата й оглушително. Трябваше да мине доста време, докато чуе воя на сирените, прорязващ тъмнината, и види червените и сини светлини на патрулните коли и линейките.

Видя как Уолтър Робинсън притисна Лерой Джеферсън към земята, как изви ръцете му назад и как щракна белезниците около китките му и ги стегна с всичка сила. Извърна лице, когато Робинсън стана и го изрита в хълбока. След това видя сержант Андерсън, който стоеше пред нея и й говореше нещо.

— Добре ли сте? Улучи ли ви? Всичко наред ли е?

Тя кимна.

— Добре съм, нищо ми няма — отговори тя спокойно.

Андерсън я прегърна с огромната си ръка през раменете и я поведе към колата със счупеното от куршума стъкло. Отвори вратата, изчисти с ръка парчетата стъкло и я накара да седне.

— Почакайте малко тук — каза й, — сега ще доведа лекар.

— Няма нужда — възпротиви се тя. — Добре съм. Наистина.

След това видя как обърнаха Лерой Джеферсън по гръб, като говедо, което трябва да бъде дамгосано. Двама фелдшери от „Бърза помощ“ се заеха с коляното му. Друг, русокос младеж, дойде при нея.

— Добре съм — каза тя още веднъж, преди младежът да успее да я попита каквото и да било. Зад гърба му застана Уолтър Робинсън. На лицето му се четеше едновременно гняв и тревога.

— Не успя да ме улучи — обясни му тя.

— Боже мой, Еспи, аз…

— Аз обаче го улучих. Ще умре ли?

— Няма… Освен ако не го оставят насаме с мен. Това копеле…

— Тичаше и не ме улучи. Питах се…

— Не мисли за това. Всичко е наред. — Приклекна край нея. — Боже мой!

Искаше му се да я прегърне, както го бе направил едрият сержант, но се въздържа. Струваше му се ужасно дребна, крехка.

Тогава, за негова изненада, Еспи вдигна очи и се разсмя с глас. След секунда той се присъедини към нея — най-напред колебливо, после без никакви задръжки. Приближиха се сержант Андерсън и сержант Родригес. Те също започнаха да се смеят, сякаш фактът, че са останали живи, вместо да умрат, беше най-смешното нещо на света.

След малко смехът им утихна и Еспи Мартинес въздъхна.

— Ще те закарам у дома — заяви Уолтър Робинсън.

— Добре — кимна тя. Усещаше как адреналинът напуска тялото й и на негово място идва умората. Видя как санитарите качват Лерой Джеферсън в линейката. След миг дойде още една, с пусната сирена.

— Това е за Дървосекача — отбеляза сержант Андерсън. — Вече няма да може да вдига тежести. — Замисли се за миг и извика на санитарите: — Ей, чакайте малко! Уолтър, приятелю, приключи с церемонията. Още сега. Госпожице Мартинес, вие ще свидетелствате, че му е прочел правата. След това всички ние ще можем да се махнем оттук, преди да е избухнало въстание.

Еспи Мартинес се огледа и видя, че се е събрала тълпа.

Уолтър Робинсън кимна и застана край носилката.

— Лерой Джеферсън — заговори той с равен глас, който едва прикриваше гнева му, — арестуван си. Имаш право да мълчиш, имаш право на адвокат…

— Знам тези лайна — прекъсна го Джеферсън през стиснатите си от болка зъби. — Какво мислиш, че съм направил?

Робинсън го изгледа с погнуса. Едва се сдържаше.

— Наложи се да я убиеш, нали, Лерой? Не можа само да отмъкнеш нещата й. Или да я проснеш на пода. Това нямаше да е проблем за теб, нали? Яко момче като теб. Защо трябваше да убиеш беззащитната старица?

— Какви ги дрънкаш?

— Дори не знаеше името й, нали, Лерой?

— За какво говориш? Каква старица?

— Казваше се Софи Милщайн. Една от многото старици, които живеят сами в Маями Бийч. Опитвала се е да доживее живота си тихо и спокойно. Не е сторила зло на никого. А ти, кучи сине, трябваше да я убиеш! Това е краят ти, копеле с копеле!

Лерой Джеферсън го изгледа объркано, със сгърчено от болка лице.

След това изведнъж устните му се сбърчиха — полузъбене, полусмях — и той изръмжа:

— Ти си бил по-голям глупак, отколкото те мислех! Не съм убивал никаква бабичка.

— Разбира се, че не си — отвърна Робинсън язвително.

Лерой Джеферсън поклати глава.

— Всичко това… — каза той. — Всичко това е заради мен, а аз нямам нищо общо! Мамка му! — изглеждаше искрено объркан и стъписан. — Всичко това, за да хванеш не когото трябва! — добави той.

След това отпусна глава на носилката и санитарите го вкараха в линейката. Уолтър Робинсън стоеше отстрани, докато затвориха вратите.

— Така. Никой никога не е направил каквото и да било — каза той тихо, почти на себе си, но Еспи Мартинес го чу. Той се обърна към нея. — Не го е направил — добави. — Хайде да тръгваме.

Мартинес кимна. Чувстваше се капнала от умора. Струваше й се, че ако все още не изпитваше нещо като страх, но и не съвсем, което отекваше в мислите й наред с последните думи на заподозрения, щеше да заспи още там.