Джон Каценбах
Човекът сянка (16)

Шестнайсет
Юридическа игра на нерви

Срещу стаята на сестрите в заключеното крило на мемориалната болница „Джаксън“ имаше монетен телефон и Еспи Мартинес спря пред него. Тя набра бързо номера на отдел „Убийства“ в полицията. За трети път този следобед й се налагаше да остави съобщение за Уолтър Робинсън. Окачи слушалката ядосано, с рязко движение на китката, после погледна към коридора, където беше стаята на Лерой Джеферсън.

За момент се зачуди дали е по-близо до истината или щеше изцяло да я загуби от погледа си. После тръгна по коридора, заслушана в лепкавите звуци, които подметките й произвеждаха при стъпването й по лъснатия линолеум на пода. В една от стаите някой плачеше и тя спря, но не видя кой е. Продължи нататък, придружавана от риданията.

Надзирателят пред вратата от армирано стъкло беше възрастен човек. Виждала го бе няколко пъти в съда. Имаше къса, щръкнала сива коса, а силните мускули на ръцете му бяха изрисувани със заплетени татуировки. Когато приближи, той й махна и й се усмихна криво.

— Здрасти, Майк — поздрави го Еспи. — Това тук трябва да е по-лесно, отколкото да транспортираш престъпници между съда и затвора.

— Е — отвърна той, — само трябва да внимавам да не хвана нещо. Иначе по цял ден чета вестник.

— Някакви добри новини?

— Няма, както винаги.

— Добре ли си?

— О, да.

— Лекото дежурство си казва думата, а?

— Точно така, госпожице Мартинес.

— Олтър тук ли е?

— Беше, допреди две минути. Влезе с доктора.

Тя се наведе, за да се подпише в дневника, когато надзирателят прошепна:

— Мисля, че горкият Лерой днес има проблеми с болките. Цяла сутрин звъни на дежурната сестра. Мисля, че огнестрелната рана и липсата на кокаин си казват думата. Изнервен е, разбирате ли ме, госпожице Мартин?

— Аха — кимна тя.

Надзирателят се усмихна.

— Просто искам да кажа, че днес може да ви се стори малко неуравновесен. Ако го попритиснете, може и да имате късмет, ако разбирате какво имам предвид.

Еспи Мартинес успя да се усмихне, въпреки чувството, че не Лерой Джеферсън, а тя ще бъде притиснатата. Опря показалец към слепоочието си за поздрав. Надзирателите, помисли си, знаят всичко и притежават забележителната способност да долавят всеки вятър, който задуха в правосъдната система.

Когато отвори вратата на болничната стая, чу, че някой повръща.

— Мамка му! — изруга Лерой жално.

Тя си придаде насмешлив, подигравателен вид и влезе. Кракът на Лерой Джеферсън все още беше обездвижен и не му позволяваше да седне в леглото. По челото му бяха избили ситни капчици пот. Избърса устните си с ръка.

— Не се чувстваш добре днес, а, Лерой?

Той се намръщи, после се наведе и се изплю в кошчето край леглото.

— Кучката, която ме простреля — просъска под нос.

— Добре е — обади се Томас Олтър и стана от сгъваемия метален стол. — Нали, докторе?

Младият лекар с бяла престилка, застанал от другата страна на леглото, кимна.

— Дискомфортът е нещо нормално в такива случаи.

— Нормално, мамка му — изруга пак Джеферсън. — Искам още една инжекция.

Лекарят погледна часовника си, после медицинския картон и поклати глава.

— Не. Най-рано след час и половина. Може би два часа — каза го хладно, равнодушно. Мартинес забеляза как по лицето му премина сянка на отвращение и отчаяние. Понечи пак да се наведе към кошчето край леглото, но успя да се овладее. Оттласна се назад с усилие, сякаш беше уморен.

— Вече нищо не остана в мен — прошепна. При движението му стойката, на която беше окачена инфузионната система, издрънча. Мартинес огледа голата болнична стая. Бели стени. Сива стоманена решетка, мръсен прозорец на прашни ивици, така че слънчевата светлина изглеждаше сивкава. Едно-единствено функционално легло, шкафче. Пластмасова чаша и евтина, пластмасова кана за вода. Мрачно, колкото и затворническата килия, която го очакваше на няколко преки от болницата.

Олтър погледна с раздразнение младия лекар, който окачи болничния картон на таблата на леглото.

— Мисля, че можете да му дадете нещо — отбеляза той.

Лекарят вдигна поглед.

— Вие сте адвокат, нали?

— Точно така.

— В такъв случай се занимавайте с шибания закон и не се бъркайте в работата ми — каза той тихо и погледна Еспи Мартинес. — Зет ми е ченге. — Кимна към Лерой Джеферсън. — С него всичко е наред. Кракът го боли силно, още е замаян и се чувства зле. Всеки път, когато помръдне, го боли сякаш някой забива нож в коляното му и го върти, но от това няма да умре. Просто е нещастен, това е. Само че моята работа не е да го правя щастлив, а да го поддържам жив.

Докторът мина покрай нея и излезе.

Лерой Джеферсън бе свил ръцете си в юмруци.

— Заради тебе никога вече няма да ходя нормално.

Еспи Мартинес поклати глава.

— Ще ме разплачеш. Казах ти да спреш. Вместо това, стреля по мен. Върви по дяволите.

Лерой Джеферсън отново се намръщи и понечи да каже нещо, но адвокатът го спря.

— Това не е целта на тази среща.

— Точно така — съгласи се Мартинес. — Целта е да реша дали обвиняемият някъде дълбоко в себе си притежава способността да говори истината, което, в момента, силно ме съмнява.

Олтър махна драматично с ръка, като слаб актьор, и каза:

— Тогава си върви. Изправи го пред съда. Прави каквото искаш, но той няма да ти помага, а имам чувството, че помощта му ще ти е нужна.

Еспи Мартинес се овладя.

— Тестовете с детектора на лъжата са убедителни, но не и категорични…

— Смяташ да вкараш невинен човек в затвора? — прекъсна я Лерой Джеферсън.

Тя не му обърна внимание.

— Ами отпечатъка? Как ще се оправиш с него?

Еспи Мартинес поклати глава.

— Това означава, че не неговите ръце са стиснали врата на Софи Милщайн. Има обаче ясни доказателства, че е бил в стаята й и че е откраднал вещи от там. Може да е имал съучастник. Били са двама. Дори и така, пак може да бъде обвинен в предумишлено убийство. — Погледна към Джеферсън. — Наказанието за предумишлено убийство в този щат е електрическия стол.

— Лайна! — изръмжа Джеферсън. — Не съм пречуквал никой и никой не е бил с мен.

Олтър изгледа клиента си ядосано и го скастри:

— Затвори си устата и ме остави да говоря с прокурора. Какво имаш да кажеш?

— Преди да продължа, искам да знам какво разбираш под „помощ“. Дай ми представа за доказателствата на клиента си.

— Не, ако нямаме гаранции.

— Какви гаранции?

— Че ще има споразумение. Че няма да влезе в затвора.

— Забрави.

— Тогава се прецакай сама. Намерете убиеца на старицата без негова помощ.

— Мисля, че ще се справим.

— Разбира се. Желая ви успех. Някаква идея чий може да е отпечатъкът на шията й?

— Не отговарям на такива въпроси.

— Мисля, че вече отговори. — Олтър се усмихна спокойно. Обърна се към Джеферсън и каза: — Само дръж устата си затворена. Да си имаш работа с властите е все едно да чакаш обезболяващата инжекция. Боли. Чувстваш се гадно. В края на краищата обаче я получаваш и всичко се оправя.

Джеферсън сякаш посивя. Кимна.

— Видях го.

— Кого? — попита Мартинес веднага.

— Казах да си затваряш устата! — изкрещя Олтър.

Лерой Джеферсън се отпусна на възглавницата. По бузата му се стичаше ручейче пот.

— Ще съм ви нужен — каза той. — Няма да намерите никакъв убиец, ако не ви го покажа. Видях го добре. Видях го как уби бабата.

Мартинес стисна зъби.

— Срещу теб има достатъчно улики, за да останеш в затвора „Рейфорд“ хиляда години. Десет хиляди години. Завинаги. Докато изгниеш. Това е истината.

Лерой поклати глава и повтори:

— Ще ви потрябва старият Лерой. Питай детектива, той ще ти каже.

Мартинес се обърна към Олтър. Адвокатът сви рамене.

— Какво бих могъл да кажа, Еспи? Това е положението.

— Така ли? Защо ми е толкова трудно да повярвам на господин Джеферсън? Може би защото толкова е свикнал да лъже, че…

— Ще трябва да му повярваш, Еспи, защото е бил там.

— Да. Заедно с някой от отрепките наркомани, с които се движи. Единствената сделка, на която мога да се съглася, е доживотен затвор. Ще може да спаси окаяния си задник, ако даде показания срещу приятелчето, което е убило Софи Милщайн.

— Не ми е никакъв приятел, казах вече! — извика Джеферсън и на лицето му се изписа удоволствие. — Беше бял. Бял, дъртак.

Томас Олтър се усмихна отново.

— Мисля, че вече помогнахме предостатъчно на госпожица Мартинес.

— Искаш да кажеш, че…

— Бил е там. Видял е убиеца. Избягал е. Какво повече искаш да знаеш, Еспи? Ето с това разполага клиентът ми.

— Искаш да кажеш, че този боклук е станал свидетел на убийство и после е ограбил жертвата, преди съседите да се появят? Това ли искаш да кажеш?

Не беше в състояние да скрие изумлението в гласа си.

— Сама прецени. Животът понякога наистина е странен.

За момент останаха мълчаливи.

— Беше ми приятно да те видя, Еспи — каза Томас Олтър след това. — Ще ми се обадиш, нали? Знаеш къде да ме намериш. Сега вече си наясно за какво става дума.

Еспи Мартинес го изгледа втренчено и не отмести поглед, докато самодоволната усмивка не изчезна от лицето му.

— Мислиш, че ще се пазаря с този боклук, след като едва не уби полицаи и едва не уби мен? Мислиш, че ще отърве кожата с тези обвинения?

Олтър седеше на стола си спокойно, вбесяваше я. Сякаш преценяваше едновременно думите й и доколко е ядосана.

— Не мисля каквото и да било, Еспи. Знам само, че господин Джеферсън знае нещо, което искаш да научиш, и че цената на това знание е висока. Цената на просвещението винаги е висока, нали? Както виждаш, мога да бъда и философ.

— Точно така. Цената е висока. Разбра ли? И аз съм шибан философ — изкиска се Лерой Джеферсън, но устата му се изкриви в гримаса, защото болката го прониза.

— По-добре не определяй цената, без да си проучил пазара, Томи — предупреди Мартинес.

— Моля, затвори вратата, когато излизаш — каза Олтър.

 

 

Както обикновено, бележката да отиде в кабинета на Ейб Ласър беше написана с червено, за да е ясно колко спешно трябва да го направи. Винаги е така, помисли си тя, независимо дали наистина бърза, или не. Прегледа съобщенията, за да види дали не я е търсил Уолтър Робинсън. Не беше. За момент успя да се дистанцира достатъчно, за да се замисли дали иска да й се обади приятелят или детективът, който работи по случая. Не беше в състояние да даде отговор на този въпрос, но си даваше сметка, че и двете желания жужат в нея като камертони, с различен тон.

Завари Ласър до прозореца, загледан навън, към града.

— Знаеш ли, по време на безредиците, също стоях тук, пред този прозорец. Виждах чак до магазина за автомобилни гуми на Двайсет и първо авеню. Имах бинокъл, така че различавах дори физиономиите на онези, които го запалиха. Тичаха наоколо, после струпаха някакви боклуци, заляха ги с бензин и драснаха клечката. Бяха като някаква шайка побъркани — посочи с ръка и се засмя. — Беше на четири пресечки оттук, а имах чувството, че го гледам по телевизията.

Обърна се към нея.

— Проклета работа — продължи. — Бяха като мравки, тичаха насам-натам, суетяха се. Запалиха стария склад и горя почти два дни. А аз в това време бях тук, главният прокурор по криминални дела в областта, гледах цялата гадост през прозореца и не бях в състояние да направя каквото и да било.

Тя кимна. Все някога ще разбера накъде бие, помисли си.

— Все едно че гледаш как става някакво природно бедствие. Само че това не беше природно бедствие, а си бе чисто престъпление. Още по-лошо. Беше целенасочен, разрушителен акт. Не божие, а човешко дело.

Отдалечи се от прозореца.

— Божиите дела оставяме на по-големите от нас, Еспи. Човешките дела обаче са изцяло наша работа. Затова сме тук. — Усмихна се. — Говоря като философ.

— Томи Олтър каза същото само преди час.

Ласър се засмя.

— Така ли? Звучи правдиво.

Отиде зад бюрото си. Беше свалил сакото си и тя забеляза, че ризата му е точно по тялото — явно беше шита по поръчка. Замълча, а той взе копие от доклада за теста с детектора на лъжата.

— Мразя тези шибани неща — добави той и пусна листовете на бюрото си, като че ли бяха заразни. — И така, Еспи, въпросът ми е дали имаш чувството, че стоиш край прозореца и гледаш как се извършва престъпление, без да си в състояние да направиш каквото и да било? Ако този боклук, Лерой Джеферсън, се измъкне, това ще е престъпление, както онзи палеж. Все едно да драснеш клечка кибрит на нещо огнеопасно. Естествено, може да тлее известно време — седмица, месец, половин година. След това обаче ще продължи да прави точно това, което този скапан доклад твърди, че не е направил — ще убие някоя безобидна старица. Разбираш ли това, Еспи?

— Да, сър.

— Ти видя Джеферсън. Какви според теб са шансовете му да стане пълноценен член на обществото?

Последните думи бяха пропити с неприкрит сарказъм.

— Много малки, сър.

Ейб Ласър се разсмя.

— Малки, наистина. По-скоро несъществуващи.

Седна и се залюля на стола си.

— Може би ще извадим късмет, Еспи. Може би Лерой Джеферсън ще пречука някой друг боклук, като него самия, а не почтен, невинен и боящ се от Бога член на нашето общество, който си плаща данъците. Съмнявам се обаче, защото по всичко личи, че боклукът обича да ограбва старици и съм убеден, че ще се върне към този занаят при първа възможност.

Замълча за момент, после добави:

— Дори и да куца, вследствие на ареста ти. Така че, кажи ми, Еспи, чувстваш ли, че имаш късмет? Съществува ли някакъв испаноезичен таласъм, който влияе върху съдбата на семейство Мартинес, който да насочи щастието в твоя посока? Или някоя добра фея, която ще махне с вълшебната пръчица и ще изпрати Лерой Джеферсън да пречука някой от неговото тесто, вместо нечия любима баба?

— Не мисля, сър.

Ласър се завъртя на стола си.

— Колко жалко.

Наведе се над бюрото си и побутна листовете от теста.

— Трябва да призная, че шибаният Томи Олтър си знае работата. Сам накара нашия човек да се подложи на теста. Добър ход. Трябва да го запомня, така че, когато Томи дойде тук, за да моли, да мога да му го върна както подобава. Както става между философи.

Завъртя се още веднъж, отпусна се назад, сложи ръце зад тила си.

— Е, какво смяташ да правиш, Еспи? — попита я неочаквано.

— Съжалявам… Какво…

— Да. Какво смяташ да правиш. Случаят е твой. Решението е твое. Аз съм тук само, за да… хм… ти помагам.

Еспи Мартинес почувства, че се изчервява.

— Мислех, че…

— Мислеше, че аз ще поема нещата?

— Да.

Той поклати глава.

— Не. Случаят е изцяло твой. Аз само ще ти дам някои насоки. Като тази, например. Джеферсън да бъде обвинен в двоен опит за убийство. За теб и онзи детектив. Струва ми се, че това няма нищо общо със смъртта на Софи Милщайн.

— Няма.

— От друга страна, обаче, едно истинско убийство, особено жестоко, като това на Софи Милщайн, трябва да има сериозно предимство пред престрелката, дори и да е драматична, като тази с господин Джеферсън.

— Разбирам.

— Наистина ли, Еспи?

Усещаше как в нея се надига самотен гняв и й се струваше, че няма да може да го овладее.

— Виждам, че моят задник е на топа на устата.

Ласър кимна.

— Казано грубо, така е.

Тя пое въздух рязко. Изведнъж й се стори, че в кабинета е много горещо.

— Ако Джеферсън ни посочи убиеца на Софи…

— Тогава ще се превърнеш в знаменитост, а вестникарските заглавия ще го доказват.

— Ако обаче това се окаже глупост, аз сключа сделка с него и го пусна, а той убие още някого…

— Тогава отзивите няма да са толкова хвалебствени.

— Така е. Няма.

Ласър продължаваше да се люлее на стола.

— Би било най-добре, ако Уолтър Робинсън успее да събере доказателства без Джеферсън. Какви са шансовете за това?

— Не знам. Започва от нула. Дори мисля, че няма никакви улики. Бяхме готови да изпратим Джеферсън на електрическия стол, после се появи докладът и всичко отиде по дяволите.

— Полиграфът е гадна машина. След него всичко става сиво и замъглено. Губят се ясните очертания.

— При това положение не знам какво ще открие Уолтър.

— Следата вече е изстинала. Гледала ли си някога статистиката на разкритите престъпления? С всеки изминал ден шансовете за арестуване на престъпника намаляват. — Главният прокурор вдигна ръка и започна плавно да я спуска надолу, сякаш рисуваше кривата на разкриваемостта. — А частичния отпечатък от шията на жертвата?

— Струва ми се, че вече го е проверил в компютъра. Няма резултат. Мисля, че с това започна.

— Значи убиецът на Софи не е престъпник, чиито отпечатъци са взети наскоро. Това е лош знак.

— Очевидно.

Ласър продължи:

— Кофти хлъзгане. Разбира се, обратното важи за Томи Олтър и Лерой Джеферсън. Ако Робинсън успее по някакъв начин, с магия, да се насочи в правилна посока, стойността на показанията на този скапан наркоман бързо ще падне, нали?

— Да.

— Бих искал да видя това — каза Ласър и се наклони назад, сякаш се бе отдал на мечти. Впери за момент поглед в тавана. — Ще ми се да видя добродушната физиономия на Томи Олтър, когато му кажем, че нямаме нужда от Лерой Джеферсън. Това вече би ми доставило удоволствие.

— Джеферсън твърди, че е бил очевидец на убийството.

— Така ли? Ах, как ми се иска всички свидетели на света да бяха светци, девственици или поне скаути. Нещата се усложняват допълнително, нали?

— Защо?

— Трудно ще обясним на семейството на Софи Милщайн и на онези драскачи от „Маями Хералд“, които научат за това и започнат да задават особено неприятни въпроси от типа на този, защо Щатът се е отказал от показанията на очевидец, само защото е бил… неприятен? Не мисля, че обяснението би изглеждало добре на вестникарската страница.

— И аз не мисля, сър.

— Ще разберат, Еспи. Знаеш го, нали? Онези от „Хералд“ ще надушат. Тези копелета винаги надушват. — Прокашля се. — Сложна ситуация, Еспи. Много сложна. — Ласър погледна една папка на бюрото пред себе си. Взе я и я прелисти разсеяно, хаотично. — Ще ми кажеш какво си решила да правиш, нали?

Тя продължаваше да контролира гнева си.

— Да, сър. Веднага, щом взема решението.

— Не се колебай.

— Няма, сър.

— И, Еспи, не забравяй едно, докато си проправяш път през минното поле. Един приоритет…

— Какъв е той, сър?

— Ще открием, ще съдим и ще осъдим убиеца на Софи Милщайн. Дадох това обещание. При това на шибания равин, представи си. Къде ли ми е била главата! Това е лош урок, Еспи. Ако ще обещаваш нещо, което е почти невъзможно, по-добре го обещай на някой, който е без никакво значение както в този, така и в онзи живот. Така че, колкото и да е тежко, смятам да изпълня обещанието си. — Вдигна поглед от книжата пред себе си и насочи пръст към нея. — Ти ще го изпълниш заради мен.

Еспи Мартинес кимна, но в себе си чувстваше само хлъзгав черен лед.

Ласър се засмя, но звукът не намали напрежението, изпълнило кабинета.

— Горе главата, Еспи — каза той, макар и добре да си даваше сметка, че това не е никак лесно. — Точно затова наказателното право е толкова интригуващо. — Усмихна се. — В него има нещо екзистенциално. Наричам го хазарт на живота. Като че ли летим един срещу друг с бясна скорост в бързи автомобили, за да видим кой първи ще трепне и ще извие волана. Това е игра на нерви. Участниците са по костюми и вратовръзки, в съдебни зали с тежки дървени ламперии, с правила и съдии, с всичките капани и атрибути на модерната цивилизация, но всъщност се занимават с нещо примитивно, първично. Така ли е?

— Какво е то? — попита Еспи с горчивина. Чувстваше се абсолютно самотна.

— Справедливостта — отговори Ласър веднага.