Джон Каценбах
Човекът сянка (7)

Седем
Неотложност

Когато Еспи Мартинес отиде на работа в прокуратурата сутринта след убийството на Софи Милщайн, я очакваха две съобщения. Едното беше да се обади на Уолтър Робинсън, а другото — да отиде при шефа на отдела по криминални дела. Веднага си даде сметка, че ще иска да му докладва докъде са стигнали нещата с разследването, така че макар и на бележката да беше написано „НЕЗАБАВНО“, с червен химикал, тя забързано отиде в малкото си кабинетче и веднага набра номера на отдел „Убийства“ в полицията.

Уолтър Робинсън се обади след първия сигнал.

— Госпожице Мартинес — каза той, — радвам се, че се обадихте.

— Детективе, вика ме шефа и иска да му докладвам за разследването по снощното убийство. Какво можете да ми кажете?

— Най-напред ще кажа, че не бива да се безпокоите прекалено много заради Ейб Ласър. Особено денем.

Еспи Мартинес искаше да се усмихне, но си наложи да говори сдържано, за да прикрие тревожността си.

— Ще иска да му кажа докъде сме стигнали, детективе. Докъде сме стигнали?

Робинсън понечи да отговори нещо, но промени решението си и попита:

— Притискат ли ви вече?

— Не — отговори тя. — Засега. Но мисля, че скоро ще започнат.

— Така си и мислех — отвърна той. — Е, тази сутрин получих предварителните доклади от аутопсията и огледа на местопрестъплението. Смъртта е настъпила вследствие на задушаване. Белезите по гърлото на жертвата показват, че разстоянието между палеца и показалеца на убиеца е четиринайсет сантиметра. Няма следи от сексуална гавра. В кръвта на жертвата има следи от долмейн. Това е често предписван сънотворен препарат. Има някакви следи от съпротива, но тя не е продължила дълго. Само първите няколко секунди. Била е под влияние на сънотворното, така че е разбрала какво става, едва когато онзи е започнал да я души. Не е имала време да реагира. По ръцете й няма наранявания, които да говорят за някаква сериозна съпротива…

Робинсън изреждаше подробностите от последните мигове живот на Софи Милщайн с професионален, безпристрастен тон. Еспи Мартинес слушаше и се опитваше да свърже думите от сухия доклад с реалния ужас, който ги бе породил, но след малко установи, че не е в състояние.

— Всъщност, това донякъде ме безпокои — отбеляза Робинсън тихо.

— Кое?

— Това, че този тип е влязъл в апартамента, убил е спяща жена, после е претършувал мястото по най-бързия начин и е изчезнал. Тук има нещо гнило.

— Какво?

— Защо му е било да убива спяща жена? Защо просто не е взел каквото му трябва и не се е чупил?

— Сигурно се е събудила.

— Може би. Но тогава защо не е изпищяла истински? Защо не се е съпротивлявала както трябва?

— Съседите твърдят, че са чули вик.

— Да, но не писък. Чули са вик. Ами котката? Защо е убил проклетата котка?

— Може да е вдигнала шум.

— Котка да вдигне шум? Ако беше някой пудел или друга лаеща играчка, може би да, но котка… Не. Глупавото животно по-скоро би изсъскало и би изчезнало през вратата.

— Тогава? — попита тя.

— Нищо. Просто ми направи впечатление.

Еспи Мартинес си спомни вкочаненото тяло на котката, изцъклените очи, оголените зъби. Потрепери. Наистина е странно, помисли си тя, но какво от това? Реши да не мисли повече за тези неща и заговори престорено дръзко:

— Е, и? Какво тогава?

— Нищо.

— В такъв случай продължавайте, слушам ви.

Робинсън въздъхна и отново насочи вниманието си към купчината листове пред себе си. Мина му през ума, че през по-голямата част от съзнателния си живот или е чел, или е изготвял доклади.

— Добре. Да видим какво има тук… Аха, на шията на жертвата има разрез, направен след смъртта.

— Да? И?

— През последните няколко седмици в квартала е имало доста взломни кражби. Очакваме да ни изпратят подробности по случаите и не е изключено да свържем нашия човек с тях.

— Добре. Звучи разумно. Какво друго?

— Какво друго?

Еспи Мартинес погледна часовника на стената и си даде сметка, че шефът ще започне да я търси.

— Детективе…

— Всъщност, можете да ме наричате Уолтър. Да си говорим на „ти“, както с повечето ваши колеги.

— Трябва да отида при Ласър.

— Искаш да знаеш дали съм оптимистично настроен, нали? Е, отговорът е не. Никога не съм настроен оптимистично, когато имам работа с подобни случаи. Статистически, в национален мащаб, се разкриват един от всеки три. Тук, при нас, е малко по-зле, но правя всичко възможно. Ласър знае за какво става дума. Не му позволявай да те мачка.

— Добре, Уолтър, ще се постарая. — Засмя се, съвсем леко. — Само че кръвта, която се стича по кучешките му зъби, ме разконцентрира, така че бъди добър и ми кажи нещо, което би помогнало убиецът на Софи Милщайн да получи смъртната присъда.

— Искаш да знаеш по какви улики ще осъдим убиеца, нали?

— Аха. — Еспи Мартинес не беше в състояние повече да прикрива безпокойството си.

— Лошото в случая е, че няма пистолет, който да проследим. Това още повече ще ни затрудни. Ако имаше оръжие, щеше да е друго. Пистолетите вдигат шум, оставят следи, които лесно се изследват в лабораторията, и убийците общо взето не са толкова умни, че да се отърват от тях така, че да не ги намерим. Няма и нож. Знаеш ли, че удушаването е много ефикасен начин да видиш сметката на някого? Контактът между убиеца и жертвата е сравнително малък. Все пак нашите момчета откриха два отпечатъка на шкафчето и още един на кутийката за бижута, която намерихме по-късно. Освен това свалиха фрагмент от отпечатък, палец, от шията на жертвата, макар и все още да е рано да се каже дали ще влезе в работа, или не. Това се случва рядко. Ако открием чии са тези отпечатъци, струва ми се, че и най-некомпетентният прокурор ще може да окошари това копеле.

— Аз не съм некомпетентна, детектив Робинсън.

— Не исках да кажа това…

Настъпи тишина. Уолтър Робинсън си помисли, че едва ли би могъл да каже нещо по-глупаво на Еспи Мартинес.

— Добре. Разбрах по какъв начин ще осъдим убиеца. Чудесно. Има обаче един проблем. Как смятате да го хванете?

— Най-напред ще сверим най-добрите отпечатъци, които намерихме, с отпечатъците от другите взломни кражби в района и в града през последните няколко месеца. След това ще се заемем със заложните къщи, за да видим дали някъде няма да се появят откраднатите бижута. Синът на госпожа Милщайн описа много добре повечето от тях. Вече разпратих нужната информация. Освен това ще търсим огърлицата с името на Софи.

Еспи Мартинес се подразни от пренебрежението, с което детективът назова жертвата на малко име, но не каза нищо.

— После?

— После ще се надяваме да извадим късмет. Ще пуснем отпечатъците през търсачката на областта, но не знам дали…

— През кое?

— Компютъра. Онзи, мощния, дето го купиха с федерални пари миналата година. Сравнява открити на местопрестъплението отпечатъци с отпечатъците, които се пазят в архива.

— Ще свърши ли работа?

— Понякога върши. Но само ако престъпникът е бил арестуван през последната година. Ще видим.

Еспи Мартинес се изправи и застана до бюрото си.

— Е, ще ми кажеш ли още нещо, преди да отида при Ласър?

— Ами това, че ме чакат още шест нерешени случая.

— Но този ще чака първи на опашката, нали? — каза тя и затвори.

Уолтър Робинсън задържа за миг утихналата слушалка до ухото си и се зачуди що за човек е Еспи Мартинес, когато не е изплашена. После се зачуди дали изобщо някога не е изплашена.

 

 

Ейбрахам Ласър беше набит мъж, с увиснали мустаци и гъста, прошарена със сиво черна коса, която сякаш изригваше от главата му като вулкан. Тя винаги бе в конфликт със склонността му да носи елегантни италиански двуредни костюми и излъскани до блясък обувки. Докато крачеше из лабиринта от офиси на шестия етаж на съдебната сграда, спокойно можеше да мине за въплътен кошмар на всеки моден дизайнер. Когато се явяваше в някоя от съдебните зали на четвъртия етаж, винаги показваше озъбен нрав и саркастичност, които даваха повод на адвокатите на защитата да се присмиват зад гърба му, но и да се страхуват от него. За Ейбрахам Ласър бе много важно да тормози както противниците си, така и хората, които работеха за него.

Еспи Мартинес работеше в отдела му от два месеца. През това време се бе срещала с него очи в очи само пет или шест пъти, за да иска разрешение да се споразумее със защитата. Искането на разрешение бе станало практика, след като един злополучен колега се бе съгласил, на своя глава, да се споразумее с адвоката на защитата по дело за домашно малтретиране, след което отървалия се леко съпруг, който иначе не би имал големи шансове, бе излязъл от съда, бе взел автоматичната карабина от колата си и си бе пръснал черепа, след като бе застрелял жена си и двете й сестри пред входа на съда. После в прокуратурата се говореше, че за прокурора, допуснал всичко това, щяло да е по-добре също да бе загинал в стрелбата, което било за предпочитане пред титаничния гняв на Ейб Ласър.

Еспи Мартинес пое дъх пред вратата на кабинета му, почука и влезе.

Секретарката на шефа вдигна очи към нея и й се усмихна.

— Влизай. Очаква те. — И демонстративно погледна часовника си.

— Трябваше да говоря с детектива — обясни Еспи Мартинес.

— Влизай направо, скъпа — кимна секретарката.

Тя отвори смело вратата и влезе. Ласър беше зад бюрото си и говореше по телефона. Махна й с ръка да седне и продължи разговора си. Тя се огледа. По стените висяха няколко поставени в рамки дипломи и свидетелства за членство в различни юридически колегии. Освен това видя и задължителните снимки на Ласър с различни щатски и областни политици, включително и една, цветна, увеличена, с губернатора — двамата бяха по къси панталони и тениски, стояха на някакъв кей и държаха в ръце по една голяма умряла риба.

Малко встрани от тези снимки имаше други, старателно ретуширани и поставени в сиви метални рамки. На тях нямаше политици — това бяха полицейски фотографии, в профил и анфас, направени в областния затвор. Еспи Мартинес се втренчи във физиономиите, които я гледаха намръщено от стената. Четирима от седемте бяха чернокожи, двама приличаха на латиноамериканци — единият бе татуирал сълза под окото си, а другият имаше зловещ белег, който разсичаше веждата му. Имаше само един бял мъж, чиято физиономия беше злобна и неприветлива. Еспи Мартинес разгледа лицето му добре, после се вгледа в един от чернокожите. Изглеждаше сънлив и безразличен, сякаш да го снимат в затвора за него беше досаден навик.

Ейб Ласър изведнъж започна да говори силно:

— Слушай, дявол да го вземе! Ако отпечаташ това преди да вляза в съда, копелетата ще се измъкнат! Ще се отърват, разбираш ли?! Искаш ли това да ти тежи на съвестта?

Закри слушалката с длан, усмихна се на Еспи Мартинес и прошепна:

— Шибаният „Хералд“ се е докопал до показанията на Абела за побоя.

Еспи Мартинес кимна. Енрике Абела бе шофирал с превишена скорост, бе накарал няколко полицейски коли да го гонят из града като бесни, а когато най-накрая се бе предал, се бе държал непочтително и бе псувал ченгетата. Около четирийсет и пет минути след това се бе оказал в областния затвор с три счупени ребра, множество натъртвания и едно око, което можеше и да загуби способността си да вижда.

Ласър се завъртя рязко на стола.

— Не, дявол да го вземе, ти ме слушай! Изчакай, докато не връчим обвинителните актове. Ще ги пипнем, гарантирам ти. Обещавам ти да ти кажа, само на теб, когато тези копелета се явят, за да им вземат отпечатъците и да ги снимат. Ти ще си единственият журналист там, схващаш ли? Ето това е сделката.

Замълча за момент, докато слушаше, после пак се разкрещя:

— Не, мамка му, не бива да говориш с никакъв шибан редактор! Познаваме се от десет години! Ако след всичкото това време не можеш самостоятелно да вземеш решение и да получиш първи информацията, само защото си мълчал известно време…

Ейб Ласър започна да кима. Усмихваше се. Гласът му моментално омекна.

— Разбира се, че ти имам доверие. И ти ми имаш доверие. Всички си имаме доверие. Ти ще получиш нещо, аз ще получа нещо и всички ще сме доволни, нали?

Изведнъж се наклони напред и заговори тихо, хладно и заплашително:

— Ако ме прецакаш обаче, няма да видиш материал от тази служба още сто години. Нито пък новия задник, с който ще те сменят в редакцията. Или неговият заместник. А ти ще свършиш в някое третокласно издание, където ще работиш за трохи.

Последва кратка пауза, след това Ейб Ласър се разсмя и се облегна назад.

— Да, може би си прав. Разбрах те.

Пак закри слушалката и обясни:

— Кучият му син казва, че съм щял да имам късмет, ако свърша като обвинител по дела за минаване на червено и хвърляне на боклук по улицата в някое гето.

И пак се върна към разговора си:

— Договорихме се, нали? Добре. Искаш ли да излезем да хапнем някой път? Мой ред е да черпя? Май е твой. Добре, обади се на секретарката ми.

— Можете ли да направите това? — попита Еспи Мартинес. — Имам предвид, да му обещаете, че няма да има други репортери, когато се предадат онези ченгета?

— Разбира се, че не — отговори Ейб Ласър.

Усмихна й се и подреди някакви документи на бюрото си, после се обърна към прозореца и се загледа навън, към града, който се простираше отвъд ниската, солидна сграда на областния затвор.

— Е, Еспи, знаеш ли къде живея?

Въпросът я изненада.

— Не. Не мисля, че знам…

— Имаме чудесна къща край едно голф игрище край самия бряг. Стара, строена в началото на века. Знаеш какви са — високи тавани, кубински теракот, прозорци в стил арт деко. Жена ми отделя по-голямата част от времето си за да оправя едно или друго, защото всяка седмица се поврежда по нещо. Водопровода. Покрива. Климатичната инсталация. Вчера гръмна електрическата инсталация. Знаеш ли колко горещо беше снощи?

— Да, но…

— Да, но аз седя тук, Еспи, и се чудя как да тикна онези ченгета в затвора и се радвам, че шибаният Енрике Абела не е черен, защото иначе щеше да има бунтове, но пък от друга страна си мисля, че той е кубинец и че онези копелета ще създават всевъзможни политически проблеми, докато у дома е четирийсет градуса над нулата и ремонта на шибания климатик ще ми струва три хилядарки, а в това време потта от челото ми се стича по спортната страница, която се опитвам да чета, и на фона на всичко това, познай кой ми се обади по телефона!

Еспи Мартинес не отговори. Не смяташе, че би трябвало да прекъсва монолога на шефа си с прозаични въпроси.

Ейб Ласър се наклони напред и се усмихна, но без удоволствие.

— Обади се шибаният ми равин.

— Моля?

— Моят равин. Равин Лев Самюелсън от храма „Бет-Ел“. Не разговарям с този тип, освен веднъж годишно, когато събира пари за държавни облигации на Израел. Снощи обаче не искаше да ми продава облигации. Знаеш ли какво искаше да му кажа?

— Кога ще арестуваме убиеца на Софи Милщайн.

— Точно така. Явно някакъв друг равин, от някакъв друг храм, някъде по Саут Бийч, му се е обадил, защото онзи по някакъв начин е разбрал, че равин Самюелсън ме познава, и знаеш ли какво? — Ейб Ласър удари с юмрук по масата. — Аз не можах да му кажа! Така че ти ми кажи — кога ще арестуваме убиеца на Софи Милщайн. Кой детектив разследва случая?

— Уолтър Робинсън.

Ейб Ласър се усмихна.

— Добре. Той поне има някаква представа какво прави и не е пълен и абсолютен боклук. Та какво каза той?

— Работи по случая.

Ласър поклати глава.

— Искам да чуя нещо по-добро.

— Според докладите от аутопсията и огледа на мястото…

— Не ме интересува. Намерете ми убиеца. Тогава ще мога да отида при моя равин и да му кажа, че прокуратурата продължава да спазва принципа, установен в Изход, 21:12. Чела ли си този пасаж, Еспи?

— Не съм.

— Погледни го. — Ласър стана и посочи вратата. — Това е първият ти истински случай, нали?

— Занимавах се и с делото „Уилямс“. Взломните кражби. Писаха във вестниците…

— Знам. Заради това те взех в отдела си. — Излезе иззад бюрото и отиде до стената, където висяха седемте снимки на затворниците. — Забелязах, че ги гледаш. Знаеш ли кои са?

— Не.

— Това са седемте престъпници, които лично съм осъдил на смърт. Трябва да сваля този тип оттук, защото го екзекутираха миналата година. Името на господина беше Блеър Съливан и бе ликвидирал толкова много хора, че не мога да ги преброя. Две хиляди и двеста волта безплатно от името на щата Флорида и толкова. Отиде при Създателя си с псувни, с гадни приказки и без да се разкае, което аз лично не бих препоръчал особено. Както и да е, продължавам да го държа тук, сред себеподобните му, по сантиментални причини.

Еспи Мартинес не можеше да си представи какви точно могат да са тези причини, но във всеки случай беше сигурна, че не са сантиментални.

— Хванете убиеца на Софи Милщайн и ще можеш да закачиш на стената в кабинета си снимката на убиеца, а аз ще мога да се обадя на моя равин и всички ще са доволни. С изключение на убиеца, разбира се. И Софи Милщайн.

Вдигна очи към Еспи Мартинес.

— Изход 21:12. В края на седмицата искам да ми докладваш пак. Постарай се да има напредък. Започни да натискаш Уолтър Робинсън още днес. И, за бога, изобщо не го слушай, когато започне да се жалва от многото други случаи, които са му на главата. Кажи му, че има само един случай. Случаят на моя равин.

След това Ейб Ласър направи рязък жест с ръка, отпрати я и се върна при книжата на бюрото си.

Еспи Мартинес излезе бързо от кабинета и затвори вратата, но не си отиде, а спря пред секретарката му.

— Имаш ли Библия подръка? — попита я.

Секретарката кимна, бръкна в едно чекмедже и извади подвързана с кожа Библия.

— Страница седемнайсет — каза тя и се върна към работата си.

Еспи Мартинес разгърна бързо тънките листове. Не й бе трудно да намери текста — беше отбелязан с жълт маркер:

Който удари човек смъртоносно, непременно да се умъртви…

 

 

Уолтър Робинсън стоеше на тясната уличка зад „Съншайн Армс“, до контейнера за боклук, където бяха открили кутийката за бижута на Софи Милщайн, и не обръщаше внимание на вечерния задух.

Разсъждаваше методично и систематично, докато правеше дисекция на престъплението, като от време на време спираше, за да си запише нещо в бележника. Върна се до мястото, където бе стоял Кадош, съседът, когато бе видял престъпника. Кадош, помисли си, трябва да го е видял, когато се е обърнал и е изхвърлил кутийката. Видял е лицето му за част от секундата. След това онзи е хукнал. Дали е разбрал, че са го видели? Да. Значи се е паникьосал. Не е разсъждавал. Просто е хукнал и е решил, че трябва на всяка цена да се чупи.

Уолтър Робинсън стигна до края на уличката и сви по пряката.

Е, мой човек, кръвното ти налягане сигурно се е вдигнало до небето. Сърцето ти е пробило дупка в гръдния кош, адреналинът е бумтял в ушите ти. Дишал си учестено, възбудено, изплашено, загубил си ума си, дори не си успял да помислиш за пликчето дрога, който би могъл да си купиш. Искал си просто да се чупиш оттук, нали? Било те е страх и просто си искал да се махнеш. Да си в безопасност.

Какво си направил?

Очите му се насочиха надолу, към Джеферсън авеню.

Имал ли си кола? Възможно. Нещо старо и раздрънкано. Или си я продал преди няколко седмици, защото са ти трябвали пари? А може би си взел кола от някой приятел? Или някой приятел те е докарал дотук? Някой друг идиот с размекнат мозък, който търси лесна плячка? Може би. Но се съмнявам. Размекнатите мозъци не стават добри приятели.

Откъм голямата улица се разнесе ръмжене на автобус. Уолтър Робинсън се ослуша. Продължаваше да мисли.

А може би си се възползвал от чудесния ни обществен транспорт, за да дойдеш дотук и после да се прибереш? Може би автобус Д-50? С него би стигнал до Четирийсет и втора улица. След това може би си се прехвърлил на Г-75. С него си минал по моста „Джулия Татъл“, до Либърти Сити, у дома, в безопасност.

Нощта започваше да изяжда останките от деня.

Това ли си направил? На автобуса ли се качи, за да избягаш?

Ако убийството на Софи Милщайн е било само следствие от грабежа, тогава да, абсолютно, каза си Робинсън.

Бавно се върна при колата си. Чувстваше, че в свят, в който убийците могат да се возят на обществения транспорт, има нещо дълбоко погрешно. След това осъзна колко безумна е тази мисъл. Убийствата са нещо съвсем обикновено, каза си, обикновено като автобусна спирка, например. Седна зад волана на служебната кола без обозначения, включи на скорост и бавно потегли към автобусния терминал.

 

 

Изгорелите газове сякаш се сливаха с горещината, останала от деня, и образуваха гъста, лепкава, отровна смес. Уолтър Робинсън имаше чувството, че си пробива път през плетеница от паяжини — като в мазе или на стар таван. Питаше се как човек изобщо би могъл да диша в сградата на терминала, въпреки че бе конструирана като голям покрит паркинг, а в стените имаше специални отвори за проветрение. Но, помисли си той, никой уважаващ себе си порив на вятъра не би влязъл в това отровно пространство.

Нощната диспечерка, която работеше в малък офис, запрелиства дневника. Беше навъсена жена на средна възраст, с морковено червена коса, навита като каска на главата й, която говореше непрекъснато ту на него, ту на самата себе си. Докато тя търсеше нужната страница, Робинсън видя календара на стената. Месец август беше илюстриран с една не особено привлекателна изрусена блондинка, възпълна, с увиснали гърди, която се усмихваше пред обектива донякъде глупаво. Детективът се зачуди защо диспечерката се примирява с този месец август на стената, който сякаш й се подиграваше.

— Ето го. Боже мой, защо тези шофьори не се научат да попълват формулярите както трябва! Ето го това, което ви трябва, детективе.

Той се наведе над дневника, а диспечерката продължи да говори:

— Ето това са маршрутите, които минават най-близо до онова място. Какво става с този свят, боже мой, да убият безпомощна старица у дома й! Прочетох във вестника. Онази нощ имахме само една смяна шофьори и един, който още се обучава, на номер шест. Никой не е докладвал никакви инциденти, освен… аха, ето този е записал, че при Джеферсън е изхвърлил от автобуса двама тийнейджъри, защото слушали касетофон много силно. Мразя тази музика. Какво толкова им харесва в нея, нямам представа. Обичам кънтри. Този рап… Това е странно…

— Кое?

Диспечерката го погледна като че ли е смахнат.

— Ами… Тези хлапета с касетофоните… Посред нощ… Кой знае какви оръжия мъкнат със себе си? Ако спреш автобуса и ги изхвърлиш, може да ти теглят и куршума. Не, благодаря, детективе. Ако бях на мястото на шофьора, щях да ги оставя да се возят и да слушат гадната си музика колкото искат силно.

— Значи няма други инциденти?

— Няма. Не и онази нощ. Само че тези формуляри се попълват много трудно и, дявол да го вземе, не мога да разбера защо ги искат в три екземпляра. Повечето шофьори изобщо не си правят труда да пишат всичко, така че някой може и да помни нещо от онази вечер. Шофьорите виждат много неща в града.

Той кимна и диспечерката му показа мръсната стаичка на шофьорите, в която имаше автомат за газирани напитки, автомат за цигари и автомат за бонбони, на които висяха табели „НЕ РАБОТИ“. Двама шофьори седяха на изтърбушено канапе с тапицерия от изкуствена кожа и чакаха да започне смяната им. Когато Робинсън влезе и се легитимира, те вдигнаха глави.

Щом им обясни за какво е дошъл, по-възрастният — плешив, с ивица посивяла коса над ушите, кимна.

— Аз и хлапето бяхме по този маршрут тогава — обясни той.

— Т-т-тточ-ч-чно така — запелтечи другият, значително по-млад, с доста по-чиста и спретната синя униформа.

— Помните ли какво стана онази нощ? — попита Робинсън.

— Повечето нощи са почти еднакви. Насам, после натам. Насам-натам. Късно вечерта се качват предимно уморени хора и пияници. Не знам дали ще мога да си спомня нещо конкретно.

— Млад чернокож мъж. Нервен. Припрян. Забързан.

— Не…

— Ра-ра-разбира се, имаше един, не п-п-п-омниш ли? Т-т-трябваше да му изк-к-крещиш д-д-да седне — намеси се по-младият и погледна към възрастния си колега с нетърпение.

Той вдигна объркано очи към тавана.

— Не обичам да се забърквам в неприятности — промърмори с половин уста. — Не е моя работа. Работата ми е да карам автобуса.

— Разкажете ми — настоя Робинсън.

— Няма много за казване. Онзи тип се качи. Пусна някакви монети в кутията. Автобусът беше почти празен, но той стоеше прав, взираше се нервно, както каза, през прозореца и ми викаше да карам по-бързо и да не се мотая. Като че ли страшно бързаше. Извиках му да седне, а той ми каза да вървя на майната си. После аз му казах, че ще спра и ще му откъсна главата и така нататък. Това продължи минута-две, знаете как е… майната ти, майната ми… след две спирки станах и му казах или да сяда, или да слиза. Седна. Не е кой знае какво, детективе, случва се непрекъснато.

— Къде слезе?

— На Годфри Роуд. Сигурно се е качил на автобус за центъра. Не съм сигурен, но така си мисля.

Уолтър Робинсън кимна.

— Ако го видите, ще го познаете ли?

— Може би. Да, сигурно.

— С-с-сигурно — обади се и по-младият.

— Ако го видите, обадете ми се. Ще ви потърся пак. Може да се наложи да погледате малко снимки.

— Тук сме.

Робинсън излезе от терминала. Подмина няколко пресечки до Колинс авеню, паркира и отиде до дървената променада, която военните бяха направили, за да има къде да се разхождат старците. Облегна се на парапета и се загледа във вълните. Бяха малки, едва забележим намек за мощта на океана, и се плискаха в пясъка долу. Прочисти дробовете си с топлия солен въздух и се замисли. Беше прав, дявол да го вземе. Качил се е на проклетия автобус. Сега може би ще имаш шанс.

Пое дълбоко въздух и си каза: „По дяволите статистиката“.

Говореше на нощното небе, притъмнялата вода и човека, който според него бе убил Софи Милщайн. „Мислеше си, че можеш просто ей така да обереш една старица и да я убиеш? Сгрешил си.

Ще те открия.“