Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Shadow Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2023)

Издание:

Автор: Джон Каценбах

Заглавие: Човекът сянка

Преводач: Владимир Германов

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Весела Люцканова“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Петекстон“

Редактор: Вихра Манова

Художник: Валентин Киров

ISBN: 954-8453-53-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15492

История

  1. — Добавяне

Двайсет
Освободеният

Еспи Мартинес остави Уолтър Робинсън заспал, в леглото. Цяла нощ се бе мятал неспокойно, извика някакво име, което й бе непознато, заспа дълбок, непробуден сън едва призори. Измъкна се тихо от леглото, облече се почти безшумно в сивкавата утринна светлина, после взе обувките си в ръка и се обу чак в антрето. Оставяше го като крадец, ограбил страстта му, и това я караше да се чувства доволна, непредсказуема и донякъде тайнствена — доставяше й удоволствие.

Когато стигна до съдебната палата обаче, вече бе забравила всякакво задоволство и се бе подготвила психически да бъде твърда, което, подозираше, щеше да й е нужно по време на заседанието. Паркира колата си и бързо тръгна към входа, чаткайки решително с токчетата си по асфалта, като човек, който не само знае къде отива, но и не би търпял никакви отклонения от набелязаната цел. Кимаше на колегите и познатите, които срещаше, но не забавяше крачка. Не гореше от желание да се заеме с работата си за деня, но вътрешно беше готова да я свърши.

Качи се с асансьора на четвъртия етаж, сред тълпа от хора, които чакаха пред вратите на осемте съдебни зали, намиращи се там. От време на време вратите се отваряха, показваше се по някой съдебен служител и извикваше имена с изнервен глас. Тук-там се виждаха групи хора, заобиколили адвокати — обвиняеми и семействата им, с напрегнати, разтревожени лица, униформени полицаи, цивилни полицаи, които скучаеха, пиеха кафета от пластмасови чашки, очакваха реда си. Във фоайето имаше море от хора, събрани във връзка с различни дела, изпълнени със страх, съмнения, отвратени, гневни — хаос от емоции. Чуваха се смях и плач, нерядко от представители на противникови лагери. Колегите й от прокуратурата оприличаваха тези редовни заседания от съдебния график с подкарване на говеда. Налице бяха дори и ниските, подобни на мучене ревове. Чуваха се поне половин дузина различни езици — испански, френски от Хаити, завален английски от Ямайка, немски. Проправи си път през тълпата, докато стигна до нужната съдебна зала, поколеба се за миг, преди да влезе и чу глас:

— Ето я! Ето я! Казах ви, че трябва да си намерим места.

Обърна се и видя възрастна жена, застанала между двама белокоси мъже. Мъжете бяха облечени като типични пенсионери от Маями — бермуди, карирани ризи, кръгли платнени шапки, с малка периферия. Жената беше с рокля на цветя и сако на райета. Единият от мъжете размахваше бастун.

Лешояди, помисли си Еспи Мартинес веднага. Усмихна се. Всички съдебни зали привличаха известен брой възрастни хора, които следяха заседанията със страстта на любителите на сапунени сериали. Познаваха служителите на съда и затвора, имаха мнения за всяко дело, анализираха работата на прокурорите и адвокатите, критикуваха решенията на съдебните заседатели, радваха се шумно, когато престъпниците получаваха заслужената присъда. В повечето случаи бяха безобидни, ако не се броят острите забележки, които понякога отправяха. Доста често задрямваха по време на по-продължителните заседания, а понякога и захъркваха и се налагаше съдебният пристав да ги буди ядосано. Някои посещаваха съдебната палата от години, така че се срещаха с някои от обвиняемите по няколко пъти. Както подсказваше прозвището им, те идваха рано сутринта, дебнеха отстрани и изчезваха вечер. Еспи Мартинес винаги се бе стремяла да поддържа приятелски отношения с тях. Към тези, които познаваше, се обръщаше на малки имена и беше доста популярна, за разлика от по-младите и по-неопитни колеги, които непрекъснато им отправяха груби забележки.

— Здравей, Еспи — поздрави жената. — Днес е голям ден, нали?

— Какво? — попита тя глуповато.

— Ами за делото ти пишеше във вестника — обясни жената. — На страницата за местните новини. Затова се е събрала тази тълпа.

— Ето го — обади се единият от мъжете и започна да прелиства изпомачкан вестник, „Хералд“. — Виждаш ли?

Подаде й вестника и погледът й се спря върху заглавието, отпечатано в средата на страницата: ОБВИНЯЕМ, ОПРАВДАН ПО ОБВИНЕНИЯ ЗА УБИЙСТВО. ПОСТИГНАТО СПОРАЗУМЕНИЕ ЗА ПРЕСТЪПНИК, СТРЕЛЯЛ ПО ПОЛИЦАИ.

— По дяволите! — изруга тя ядосано.

— Има ли проблем, скъпа? — попита възрастната жена.

Еспи поклати глава, но проблем имаше.

— Мога ли да го задържа? — попита тя.

Мъжът кимна и докосна с пръст малката периферия на шапката си.

— Трябва да влизаме — настоя другият старец. — Ще заемат всички хубави места.

— Истина ли е това, скъпа? — попита възрастната жена. — Във вестника пише, че ще ви помогне за друг случай и затова се споразумявате с него. Вярно ли е? Ужасно мразя, когато тези кошмарни хора се измъкват безнаказано. Ще ми се да гние в затвора, Еспи, мила. Дори и да ви помогне, пак ми се ще да отиде в затвора, защото не е стока, нали? Това е лош човек, знам си аз. Сигурна ли си, че трябва да го направиш?

Еспи Мартинес не отговори. Вместо това прегледа набързо статията. Нямаше много подробности, освен най-важното, че Лерой Джеферсън вече не е обвиняем за убийството на Софи Милщайн и че тази сутрин трябва да се яви в съда. Не беше изрично посочено, че ще помага при разследването на това убийство, но намекът беше ясен. Бе цитирано предсказуемото изявление на Ейб Ласър, че предпочитал свидетелите да са светци, но понеже не било така, трябвало да се работи с тези, които са на разположение. Еспи веднага се досети, че това е „нощен цитат“ — така Ейб Ласър наричаше репликите, които подхвърляше на репортерите, когато го безпокояха у дома късно вечер.

Намръщи се. Материалът не беше много обстоен, но бе достатъчен, за да привлече вниманието, а тя искаше всичко да мине тихо.

— По дяволите! — изруга пак. — Проклет да си, Олтър! Не можеш да държиш устата си затворена! — Погледна тримата възрастни и ги попита: — Видяхте ли репортери от „Хералд“? Някакви телевизионни екипи?

Тримата кимнаха едновременно.

— Вече са вътре — каза жената.

— Хайде — дръпна я единият от мъжете за ръкава. — Няма да си намерим места. Претъпкано е, а искам да седя.

Тримата лешояди заподтичваха през коридора и я оставиха сама, с вестника в ръка. Стисна го с всичка сила, сякаш по този начин можеше да уталожи обзелия я гняв. След това рязко се обърна и последва старците в съдебната зала.

В ъгъла се виждаше една-единствена телевизионна камера. Операторът я видя и проследи движението й по централната пътека с обектива, като снайперист, решен на всяка цена да улучи жертвата си. Залата беше доста тъмна, като старите, подобни на църкви съдебни зали с дървени ламперии, кафяви дъбови пейки и прегради, и ултрамодерно разсеяно осветление, като в театрален салон, което се срещаше все по-често. В резултат се получаваше просторна зала, с висок сводест таван, с блудкаво, не съвсем бяло осветление, нито като за аудитория, нито като за нормално помещение. Сякаш нарочно беше направена така, че седящите вътре да се чувстват неудобно — да напрягат очи, за да виждат както трябва и да се навеждат напред, за да чуват какво се говори, защото акустиката беше кошмарна. При всеки обществен проект във Флорида, Еспи си даваше сметка за това, бе много по-разумно да дадеш парите за неизбежния подкуп на хора, които биха могли да свършат работата както трябва, вместо да плащаш на огромен брой некадърни предприемачи, независимо от това с колко от общинските съветници поддържат близки отношения.

Видя Томи Олтър, седнал зад масата на защитата, заедно с още двама обществени защитници. Приближи се зад него и се наведе над главата му.

— Кучи син — прошепна. — Не бяхме говорили, че това ще се превърне в проклет карнавал.

Той се обърна към нея.

— Добро утро и на теб, Еспи.

— Обеща ми — каза тя с горчивина. — Не трябваше да се шуми за всичко това, преди да свършим с Джеферсън. Почти съм решила да се откажа от споразумението и да възобновя обвиненията, копеле такова! Скъпоценният ти клиент може да почака и зад решетките, какво ще кажеш? Шест месеца в областния арест, докато дойде ред за делото му. Искаш ли да го направя?

Олтър я изгледа съсредоточено.

— Както обикновено, правиш прибързано заключение, което не е вярно.

— Кое не е вярно?

— Не съм се обаждал в шибания „Хералд“, Еспи. Когато те ме потърсиха, отказах да разговарям с тях.

— Тогава кой го е направил? Кой знаеше за това?

Томи Олтър се усмихна.

— Имам едно предположение. Става дума за човек от вашите.

— Уолтър? Не говори глупости, той никога не би…

— Не — прекъсна я Олтър. — Нямах предвид Уолтър Робинсън. Какво би казала за нашия общ приятел Дървосекача? Във вестника го споменават и пишат, че никак не е доволен от това развитие на нещата. Може би той се е обадил. Не смяташ ли, че му е все едно дали ще прецака работата ти или не, след като са му дали възможност да изкаже безценното си мнение?

Тя го погледна, все още стиснала вестника в ръка.

Усмивката на Олтър се превърна в смях.

— Не смяташ ли, че това е правдоподобно предположение?

Еспи се изправи и кимна.

— Добре. Ще го направим. Но никакви коментари за пресата след това. Ясно ли е, Томи? Щом като досега си държал голямата си уста затворена, ще помълчиш още малко, става ли?

Репликата й го подразни и усмивката изчезна от лицето му. Понечи да й отговори със същия тон, но се овладя.

— Хайде чисто и просто да приключваме — отвърна той.

Зад нея се разнесе гласът на служителя:

— Всички да станат!

Без да каже и дума повече, Еспи Мартинес отиде зад масата на обвинението. Съдията — дребен, жилав човек с маймунско теме и горна устна, която сякаш хирургически беше изкривена в саркастична усмивка — влетя в залата и се насочи към мястото си като забързан император. След като седна, се втренчи в телевизионната камера с леко повдигната вежда, после огледа препълнената зала. Повдигната вежда се превърна в гримаса на раздразнение. Повика с жест пристава, прошепна му нещо, след което махна на Олтър и Мартинес да отидат при него, с жест, с който човек би могъл да повика зле обученото си кутре, което е изцапало персийския му килим.

Двамата чинно се приближиха.

— Така — започна съдията. — Днес графикът ми е много натоварен и искам да приключим максимално бързо. Днес следобед имам друго заседание. Доколкото разбирам, имаме споразумение?

Мартинес кимна.

— Да, Ваша Светлост. Споразумение, при условие че обвиняемият ще окаже съдействие на следователите. Не се очакваше, че ще се вдигне толкова шум, но…

— Разбирам, госпожице Мартинес. Не желаете в бележниците на местните борци за свобода на информацията да попаднат прекалено много подробности за текущото ви разследване, прав ли съм?

— Напълно.

— Добре. В такъв случай, ако не възразявате, господин Олтър, ще сведем обясненията по споразумението само до онова, което трябва да влезе в протокола. Ще произнеса стандартна реч за това, че ако не сътрудничи, ще го изпратя в „Рейфорд“ или в ада, след това ще продължа да си гледам работата, а вие ще изнесете цирка вън, в коридора, за да можете да заблуждавате и мамите пресата извън обсега на моя слух.

— Съгласни сме, Ваша Светлост — кимна Олтър.

— Ще отложа решението по споразумението, докато не получа от вас подробно описание на сътрудничеството, което е оказал господин Джеферсън. Това ще е мечът, госпожице Мартинес, който ще държите над главата му. От друга страна, доколкото разбирам, в замяна за помощта му ще трябва да получи гаранция, че ще отърве затвора, прав ли съм, господин Олтър?

— Такава е уговорката.

Съдията въздъхна.

— Надявам се да си заслужава, госпожице Мартинес.

Съдията се облегна на високия си стол, а съдебният пристав извика напевно:

— Щатът срещу Лерой Джеферсън.

Еспи Мартинес се обърна, за да отиде на мястото си и видя как вкарват Джеферсън с инвалидна количка през една странична врата. Намръщи й се и кимна сърдечно на Олтър.

— Постигнато е споразумение, нали? — попита съдията силно.

— Да, Ваша Светлост — отговори Еспи Мартинес. — Тъй като господин Джеферсън се съгласи да ни окаже значителна помощ по няколко несвързани с неговите обвинения случая и защото нашата институция събра информация, показваща, че той не е отговорен за убийството, в което първоначално беше обвинен, постигнахме споразумение.

— Съгласен ли сте, господин Олтър?

— Да, Ваша Светлост.

— Добре. Госпожице Мартинес, моля прочетете обвинителния акт.

Прочете го бързо — нападение, грабеж, оказване на съпротива при арест и още няколко незначителни нарушения, които трябваше да послужат за пълнеж, без да променят същността на споразумението. Идеята беше да го накарат да каже „виновен“ достатъчно на брой пъти, за да прикрият истинския смисъл на споразумението. Вгледа се в пръстите на стенографа, които летяха по клавиатурата на записващата машина. Свърши и съдията кимна към Лерой Джеферсън. Олтър избута количката на клиента си към средата на съдебната зала.

— Господин Джеферсън, моля кажете името и адреса си, за протокола.

— Лерой Джеферсън, Кинг Апартмънтс, номер тринайсет.

— Откога живеете там?

— Две години.

— Господин Джеферсън, в момента намирате ли се под въздействието на някакви наркотични вещества?

— Само хапчетата, които ми дават за болката в крака.

— Какво е образованието ви?

— Гимназия.

— Колко години успяхте да завършите?

— Имам диплома.

— Наистина? Страдате ли от някакъв умствен недъг или заболяване, което би ви попречило да разберете споразумението, което е постигнал адвокатът ви с представителите на щата?

— Какво?

— Болен ли сте, господин Джеферсън? Луд ли сте? Разбирате ли споразумението?

— И преди съм имал такива работи. Знам какво е.

— Добре. Разбирате ли, че ако не спазите поетите от вас задължения по това споразумение, мога да го анулирам и да ви осъдя на повече от сто години затвор? Не искам да се съмнявате, че съм готов да го направя.

— Ще им помогна колкото мога.

— Добре. Разбирате ли обаче, че за да можете да се възползвате от условията на споразумението, трябва да изпълните вашата част от тях удовлетворително за другата страна?

— Ще е удовлетворително. Обещавам.

— Добре. Признавате се за виновен, защото сте виновен, нали, господин Джеферсън?

— Да. Само без онова, което казаха, че съм направил, когато дойдоха да ме приберат. Нямам нищо общо с убийството на…

— Разбирам.

— Трябва да ги съдя, задето стреляха по мен.

— Разговаряйте с адвоката си, господин Джеферсън. Лично аз смятам, че имате късмет да стоите сега тук.

— Не стоя, Ваша Светлост.

Съдията се усмихна. Оцени иронията.

— Така е. Добре, господин Джеферсън. Когато секретарят чете обвиненията, ще произнасяте думата „виновен“. Госпожице Мартинес, предполагам, че вече имате план за работата си с господин Джеферсън?

— Да, Ваша Светлост.

— Ще можете да го вземете от ареста, когато намерите за добре. Започнете да четете обвиненията. А на вас, господин Джеферсън, ще кажа още нещо…

— Какво?

— Не правете така, че да ви видя пак. Не се проваляйте. Тук ви се предлага много добра възможност, така че не я пропилявайте. Алтернативата е да прекарате много дълго време на много неприятно място и мога да ви изпратя там по-бързо, отколкото ще ви е нужно, за да ме напсувате. Разбирате ли това, господин Джеферсън?

Той кимна.

— Добре. Тогава да чуем признанията ви.

Секретарят започна да чете, а Лерой Джеферсън — да се признава за виновен. Еспи Мартинес погледна назад, към препълнената зала. Погледът й се спря на тримата възрастни. Бяха заобиколени от други пенсионери, които гледаха нея или Лерой Джеферсън и попиваха всяка казана дума. След това огледа другите обвиняеми, свидетели, полицаи и адвокати, заели всеки свободен сантиметър покрай стената и всички възможни места, които чакаха да свърши тяхното дело, за да започнат техните. Мина й през ума, че съдебната система е като морето — нейната малка вълничка се бе разбила в пясъка и сега се връщаше забързано назад, към океана, докато следващата вълничка набираше сили, за да се хвърли към брега. Чу последното „виновен“, обърна се напред и видя как избутваха инвалидния стол на Джеферсън от залата. Събра нещата си и ги напъха в куфарчето. Видя, че камерата пак я следи. Чувстваше се странно — сякаш и други очи, не само обективът, я следяха. Не обърна внимание.

 

 

Уолтър Робинсън и Еспи Мартинес седяха отпред в служебната му кола, а Лерой Джеферсън и Томи Олтър — отзад. Обедното слънце изпълваше купето, блестеше в металните повърхности. Климатикът работеше на пълни обороти, за да се справи с горещината. От двете им страни се простираше заливът и отразяваше слънчевите лъчи. Робинсън погледна в огледалото и видя, че Джеферсън се върти нервно на мястото си — нямаше достатъчно пространство, за да протегне напред крака си, който все още беше омотан с дебели превръзки. Бяха сгънали инвалидния му стол и го бяха сложили в багажника.

Уолтър Робинсън знаеше, че след малко в дясната лента на моста „Джулия Татъл“ има солидна дупка на пътя и насочи колата право към нея. Дясната гума хлътна в дупката и Лерой Джеферсън направи болезнена гримаса.

— Ей, Лерой — каза Робинсън весело, — кой автобус минаваше по моста към Либърти Сити?

— Г-75 — отговори Джеферсън.

— Точно така. Онази вечер се вози с него, нали? След като видя как умря Софи Милщайн. С откраднатите неща от апартамента й. Какво си мислеше, Лерой? Какво си мислеше за това, което видя?

— Не отговаряй — намеси се веднага Томи Олтър.

— Ще трябва да отговори. Това е сделката.

Олтър се поколеба.

— Добре — кимна. — Отговори.

— Не мислех нищо — каза Джеферсън.

— Не ми харесва, съветнико. Ще се наложи, струва ми се, да обясниш на клиента си, че трябва да бъде открит. Обстоен. Описателен. Истински поет, майстор на словото, когато стане дума за Софи Милщайн и всичко, което е видял онази вечер. Кажи му го, Томи. Не ми се иска да направя обратен завой и да го закарам още веднъж при съдията.

— Ще ти каже всичко, което искаш, когато стигнем.

Детективът кимна. Еспи Мартинес мълчеше.

— Добре. Мисля, че мога да почакам още няколко минути. Е, как се чувстваш на свобода, Лерой? Имаш ли някакви планове за тази вечер? Малко празненство, може би? Няма ли да поканиш приятелите си?

— Нямам приятели. Няма да има никакво празненство.

— Стига, Лерой. Малко хора са толкова хлъзгави, че с приказки да се измъкнат след стрелба по полицай. Ще се прочуеш в квартала. Хората ще те гледат с уважение. Не се съмнявам, че ще има някакво празненство.

Иронията на Робинсън беше повече от явна. Джеферсън само сви рамене.

— Стига, Лерой! Дори и малък купон? Може би ще поканиш приятелите си от „Протегната ръка“?

— Казах ти, не са ми приятели.

— Добре тогава. Защо не си направиш купон сам? Какво ще кажеш?

— Какви ги дрънкаш?

— Знам, че си скрил някъде нещо за черни дни. Толкова добре, че не успяхме да го намерим, когато претърсихме апартамента ти. Може би зад някоя разкована дъска или извадена тухла в стената. Все пак е там, нали? И те чака да се върнеш. Търпеливо, като истински приятел. На кого са му притрябвали приятели, след като си има лулата, нали, Лерой? Нали затова толкова много натискаше да излезеш навън? За да запалиш пак лулата, да се надрусаш както трябва. И болката наистина ще изчезне, без майтап.

— Ти си смахнат.

— Може би. Имай го предвид, Лерой. Може би съм малко смахнат.

Уолтър Робинсън рязко изви волана вдясно, върху неравния банкет, и зад колата се вдигна облак от камъчета и прахоляк. Четиримата пътници заподскачаха на седалките. Мартинес стисна устни и се улови за дръжката на вратата, а Робинсън върна колата върху настилката, като се промуши между две други коли. Шофьорът отзад натисна клаксона ядосано.

— Стига, Уолтър, какво се опитваш да докажеш? — попита Олтър. — Защо не караш нормално?

Робинсън не отговори. Лерой Джеферсън просто го ядосваше — може би защото се измъкваше безнаказано след всичко, което бе направил, може би заради самодоволната му усмивка. Знам откъде идва тази усмивка, помисли си Уолтър Робинсън. Лерой Джеферсън също е бил готов да убие Софи Милщайн. И заради всички обири, които знаеха, че е направил, но не можеха да докажат. Беше готов да прилага повече насилие, да затъва все по-дълбоко. Обирите ставаха въоръжени грабежи, после убийства. Не се съмняваше, че би я убил. Не се бе наложило, защото някой друг го бе изпреварил и сякаш това му се струваше невероятно смешно — най-смешното нещо, което бе виждал. Уолтър Робинсън стисна зъби и продължи към полицейския участък на Маями Бийч.

 

 

Седнаха в една от стаите за разпити. Започнаха, без да бързат, спираха се на подробностите, обсъждаха всичко случило се в нощта, когато бе умряла Софи Милщайн. Идеята на Уолтър Робинсън беше проста — искаше паметта на Джеферсън да работи на пълни обороти, като същевременно го накара да се успокои и го изтощи. Надяваше се, въпреки присъствието на Томи Олтър, който следеше отговорите на клиента си, да успее да вмъкне някой въпрос, чрез който да свърже Лерой Джеферсън с всички неразкрити обири, предшестващи смъртта на Софи Милщайн. Или поне да се добере до нещо, което по-късно да му позволи да открие нужните улики, за да може да предяви обвинения. Би било хубаво, мислеше си, някоя чудесна сутрин да отидем в къщата на Лерой Джеферсън със съвсем нова заповед за арест, за престъпления, които не влизат в обхвата на това споразумение. В резултат на всичко това, водеше разпита бавно и педантично, така че всички присъстващи да се отегчат. Разпитваше го за времето, за пътуването с автобуса. Накара Джеферсън да опише облеклото, с което е бил, принуди го да си спомни откъде е купил обувките си и защо е избрал тази фирма, откъде се е взел прякорът му и как за първи път е взел кокаин, наред с десетки други въпроси, които нямаха почти нищо общо с онова, което наистина го интересуваше.

Това продължи няколко часа, докато специалистът с фоторобота търпеливо чакаше реда си в ъгъла. Беше стар служител и разбираше какво става. Не се обаждаше. От време на време Томи Олтър ги прекъсваше нетърпеливо, защото виждаше как денят си отива, отмерван единствено от часовника, монтиран високо на стената. След време адвокатът не издържа, стана и каза, че ще отиде да си вземе кафе и вестник. Попита ги дали и те не искат нещо.

— Искам нещо за ядене — каза Джеферсън.

Уолтър Робинсън извади портфейла си и каза:

— Томи, защо не вземеш на клиента си сандвич и нещо за пиене от магазина отсреща? Може би няма да е зле, ако всички хапнем по един сандвич. Госпожице Мартинес, защо не отидете с него, за да му помогнете?

Еспи Мартинес понечи да възрази, но реши, че има причина да иска от нея да придружи адвоката. Най-вероятно очакваше да го забави максимално. Кимна.

— В това време ти ще продължаваш със същия материал, нали?

— Да. Ще изясним всички обстоятелства внимателно.

— Добре. Ще се върнем след малко. Лерой, не отговаряй на никакви въпроси, които те притесняват.

— Няма проблем.

Олтър излезе, Еспи Мартинес тръгна след него. Секунда след това Уолтър Робинсън започна да задава по-конкретни въпроси.

— Кажи ми, Лерой, винаги ли използваш автобуса, когато правиш обир?

Джеферсън се бе отпуснал на стола си, играеше си разсеяно с пакет цигари и явно се чувстваше доста уверен в себе си и леко отегчен. Сви рамене.

— Нямам кола.

— И всеки път с една и съща линия ли?

— Отвеждаше ме там, където исках да стигна.

— Не се ли притесняваше, че някой от шофьорите може да те разпознае?

— Не. Сменят ги често. Ходех в различни дни от седмицата и винаги гледах на отиване да съм с вечерната смяна, а на връщане с нощната.

— Умно.

— Не съм тъп като някои наркомани.

— А защо в един и същи квартал всеки път?

— Защото там има старци. Стари къщи. Стари ключалки. Почти никой там няма оръжие, за да ме изненада. И аз никога не съм носил оръжие.

Уолтър Робинсън кимна.

— Да, това е разумно. Кажи ми как избра апартамента на Софи Милщайн?

— Много лесно. Забелязах го при една друга обиколка. Задната уличка е тъмна, вратата към верандата се отваря лесно, само я изваждаш от релсите и въобще не се занимаваш с ключалката. Влизаш и толкова.

— Добре. А сега ми разкажи какво стана онази нощ.

— Не беше много късно. Може би към полунощ. Бях отзад и се криех зад кофите за боклук. Беше тихо и приятно. Никъде не светеше, освен на горния етаж, а там гледаха телевизия и то много силно, така че нямаше да чуят, ако вдигнех някакъв шум.

— А знаеше ли, че тя ще си е у дома?

Джеферсън поклати глава.

— Беше съвсем тъмно, бях сигурен, че я няма.

Робинсън кимна. Разбира се, че си бил сигурен. И още как. Но не възрази гласно. Просто отбеляза мислено лъжата и продължи нататък:

— Значи си бил отзад. Колко време стоя там?

— Може би половин час. Малко повече. Когато правя такива неща, никога не бързам. Има много, които направо влизат. Не съм от тях. Аз внимавам. Не искам да ме пипнат.

— Какво стана после?

— Ау! Онзи ми изкара акъла! Тъкмо се готвех да се промъкна напред и да си свърша работата и нещо отстрани помръдна. Замръзнах на място. Бях приклекнал, защото внимавах. Онзи беше съвсем близо, може би на десетина крачки и също наблюдаваше. Стоеше толкова тихо, че не чувах даже дишането му. Помислих си, няма начин да не ме е видял, но не беше, защото гледаше апартамента много внимателно и сигурно не е очаквал още някой да прави същото. Там, дето бях, беше много тъмно, никаква светлина, и се бях скрил добре.

— Значи не си видял кога е дошъл?

— Не. Движеше се като призрак. Като шибан дух, толкова тихо. Не го знам колко е висял там. Може да е било две минути, може да е било и час. Най-малко колкото мен.

— Разкажи ми какво точно видя.

— Ами… онзи се промъкна до верандата на старицата. Беше ловък, казвам ти. Не издаде звук. Не беше като някои дъртаци, да се суети и да се спъва. Като го гледах, си казах, че и друг път го е правил. Отвори шибаната врата толкова бързо, като че ли изобщо не беше заключена. Чу се само като счупи ключалката, много тихо, после веднага влезе.

— Какво направи ти?

— Какво… първо ми мина през ум да се пръждосвам. Да опитам някъде другаде, защото старецът ще изчисти апартамента и за мен няма да остане нищо. Беше професионалист, личеше си и нямаше на какво да се надявам. Само че ми стана и любопитно. Дощя ми се да видя какво ще вземе.

— Да, разбирам.

— Някак, като че ли ми се искаше да остана, за да се науча на нещо. — Джеферсън се засмя. — Научих се и още как.

— Какво направи?

— Прекосих двора и стигнах до вратата. Нищо не се виждаше, така че влязох съвсем тихо. В кухнята.

— Защото искаше да научиш нещо?

— Точно така.

А не защото ти е минало през ум, че можеш да цапнеш стария по главата, след като свърши тежката работа, помисли си Робинсън. Бил си готов да го цапардосаш веднага. Имал си късмет, че не си опитал, защото онзи щеше да ти види сметката толкова бързо, че да не разбереш, че умираш.

— Продължавай, слушам те — каза гласно.

— Чух ги. В спалнята се вдигна шум. Не беше кой знае какво, но разбрах какво става. Дъртакът я убиваше. Не че се сбиха или нещо такова. Стана много бързо и онзи явно и сега си знаеше работата. Чух я как изпищя, ама не беше никак силно и толкова. След това чух и котката. Измяука. Мушнах се по-нататък в коридора, за да се скрия. Викам си, човече, оня я убива, пръждосвай се оттука, ама преди да помръдна дъртият се появи, съвсем близо. После се измъкна, много бързо и безшумно, както беше влязъл.

— Ти какво направи?

— Веднага отидох в спалнята и видях старицата оплетена в чаршафите. Беше тъмно, само светлината от уличната лампа, но все пак видях кутийката с бижутата, така че взех едно-друго.

— Бързаше ли?

— Как иначе? Исках да се пръждосам колкото може по бързо. Само че онзи дъртак ме беше улеснил и понеже заради това въобще бях отишъл там, исках да… как се казва… да се възползвам от ситуацията. Сигурно обаче съм вдигнал много шум с чекмеджетата и другите работи, защото чух горе да се отваря врата, после стъпки и някой почука. Тогава си казах, че е време да се чупя и грабнах още няколко работи. Не трябваше да съм толкова лаком, това е. Ако бях тръгнал веднага, още щом се почука, никой нямаше да ме види. Когато обаче искаш да изкараш малко пари, понякога не мислиш както трябва.

— Огърлицата ли?

— Да. Видях я, като си тръгвах. Диаманти. Блестяха и в тъмното. Реших, че ще изкарам нещо от тях, така че веднага грабнах огърлицата от врата.

Това обясняваше драскотината.

— Какво стана после? — попита Уолтър Робинсън.

— Шибаният старец ме видя като бягах. И добре ме видя. Развика се. Това, другото го знаеш.

— Да се върнем на човека, когото си видял да извършва престъплението…

— Беше страховит. Тръпки ме побиха от него. Не искам да го виждам повече. Влезе вътре и удуши старицата, без да му мигне окото. Представа нямам защо. Дори не открадна каквото и да било. Страшен тип.

Уолтър Робинсън се замисли. Джеферсън се раздвижи на стола си — наклони се напред, опря ръце на масата, в гласа му се появи нервно, електрическо напрежение, докато описваше убийството. Самоувереността му се бе изпарила, на лицето му се бе изписал страх, удивление.

— Когато се замислих за това по-късно, след като си взех парите от Реджи и бях глътнал малко дим, пак ме побиха тръпки. Онзи беше само убиец, нищо повече.

Уолтър Робинсън си даде сметка, че в света на психопати, в който живееше Лерой Джеферсън, едно убийство, извършено, без от него да има видима печалба, буди тревоги. Вероятно имаше десетки убийства, за които Лерой никога нямаше да си спомни. Това обаче го бе обезпокоило.

— Не искам да попадна на този тип нощем — пошегува се Лерой Джеферсън и пак се облегна назад. — Съветвам те и ти да не го правиш, детективе. Той е студенокръвен изпечен убиец.

— Чу ли го да казва нещо?

— Не. Нищо. Движеше се абсолютно безшумно.

— Добре. Ще го познаеш ли, ако го видиш?

— Разбира се. Разгледах го много добре. По-добре, отколкото онзи дъртак видя мен, докато бягах. Не действаше бързо, разбираш ли? Нарочно. Не бързаше, за да изпипа нещата както трябва. Затова успях да го видя. И отвън, и вътре, когато мина покрай мен, в апартамента. Добре че той не ме видя. Предполагам, че не е очаквал по петите му да се появи чернокож.

Уолтър Робинсън кимна. По петите му беше друг чернокож, но не го знаеше. Детективът махна на портретния специалист и онзи се протегна като куче, събудено от сън край камината. Приближи се.

— Вече е изцяло твой — каза Робинсън.

— Добре. Лерой, ще работим много бавно. Искам да си представиш човека, когото си видял, а аз ще ти показвам поредица различни лицеви елементи, докато не съставим портрета на този тип.

Джеферсън махна с ръка.

— Нямам нищо против.

Техникът извади няколко прозрачни плаки и изображения, които се наставяха върху тях.

— Да започнем с брадичката — каза той. — Ще ти покажа няколко форми, ти се съсредоточи върху това, което си спомняш, и ми кажи, когато ти покажа която трябва.

— Детективе — попита Джеферсън, — ако спипаш този тип, ще му търсиш смъртна присъда, нали? Както на мен?

— Абсолютно.

Лерой Джеферсън кимна и сбърчи замислено нос. Вгледа се в изображенията.

— И през ум не ми е минавало, че ще помагам на ченгетата да заковат някого — отбеляза той. — Този тип обаче беше убиец. Няма никакво съмнение.

Посочи една от брадичките пред него на масата.

— Да започнем от тази.

Уолтър Робинсън се раздвижи на стола си и продължи да наблюдава бавния процес, който трябваше да даде лице на Човека сянка.

 

 

Томи Олтър си тръгна след още няколко часа, след като накара Робинсън да обещае, че ще закара Джеферсън до дома му, при това без произшествия. Портретистът работеше педантично и категорично отказа да бърза. Обичаше работата си и й се наслаждаваше като художник.

Беше късно, когато най-накрая Уолтър Робинсън и Еспи Мартинес успяха да разменят няколко думи насаме в коридора.

— Уморих се — каза тя.

— Защо не си отидеш у дома?

Тя се усмихна.

— Домът ми означава две неща — отегчение и нерви. Отегчение, защото живея сама и нищо там не ме кара да се чувствам така, както бих искала. Нерви, защото веднага щом затворя пътната врата, родителите ми ще започнат да звънят по телефона от тяхната половина на къщата. Майка ми ще поиска да научи какво съм правила и с кого съм го правила, и ще ми зададе десетки въпроси, на които не искам да отговарям. — Поклати глава. — Твърде уморена съм, за да се занимавам с такива неща сега. Когато съм с теб… Не знам, това е приключение. Нещо много далече от всичко, което някога съм правила. Винаги съм правила онова, което се е очаквало от мен. Сега правя нещо друго и ми харесва. Много ми харесва. — Тя протегна ръка и докосна пръстите му. — Лошо ли е това?

— Не знам — отвърна той. — Не знам съм сигурност какво мисля и дали изобщо мисля нещо.

— Пак обърках нещата — усмихна се тя. — Съжалявам. Не може ли да говорим някой друг път, когато не сме толкова уморени?

— Да — кимна той. — Така е по-мъдро.

— Искам да се получи нещо от всичко това — каза тя.

— И аз.

Еспи замълча за момент, после каза:

— Не искам да се прибирам у дома тази вечер.

Той кимна. Беше смутен, но желанието му бе по-силно от всякакви съмнения. Даде си сметка, че е така, осъзна слабостта си, после реши, че всичко това е глупаво, защото прекаленото мислене за която и да било връзка неминуемо я обричаше, а с Еспи оставаха да му се случат още много неща, които искаше да се случат. Без да каже дума, бръкна в джоба си и извади връзката си с ключове.

— Налага се да бъда шофьор на Лерой Джеферсън. Отиди у дома и ме чакай, става ли?

— Искаш ли да дойда с теб?

— Не — усмихна й се. — Така ще имам възможност да притисна този боклук, без да се чувствам виновен, че нарушавам споразумението му с щата Флорида.

— Добре — съгласи се тя. — Само внимавай да не прекалиш, защото може да реши да избяга.

— Никъде няма да избяга, благодарение на пистолета, който носиш в чантата си.

— Все още го нося — отбеляза тя. Поколеба се. — Утре?

— Утре започваме с плана на Саймън Уинтър. Ще отидем при него и другите старци, за да им покажем портрета.

В този момент се отвори вратата на стаята за разпити и излезе портретистът. В ръцете си държеше лист и се взираше в него съсредоточено. Видя, че го гледат и каза:

— Джеферсън не беше сигурен за очите. Мисля, че не е успял да го види отпред, а само в профил и полупрофил. Не е видял очите му, което, предполагам, е добре за него. Какво ще кажете?

Уолтър Робинсън взе рисунката и я задържа пред себе си, така че и двамата да я виждат. Видяха висок, широкоплещест възрастен човек, който изглеждаше значително по-млад за годините си. Брадичката му беше солидна, като на боксьор, кожата му беше изпъната. Имаше високи скули и широко чело и на рисунката изглеждаше като човек, който се взира в далечината. Косата му беше бяла, късо подстригана, като на войник, гъста.

— Това е добре — отбеляза Уолтър Робинсън.

— Уолтър, и ти би могъл да го направиш — каза портретистът, който знаеше за хобито му.

— Значи това е Човекът сянка — поклати глава Еспи Мартинес.

— Очите не са както трябва — повтори портретистът. — Просто не успя да ги опише.

Очите на рисунката бяха безжизнени, празни.

— Да — съгласи се Робинсън. — Това не са очи на убиец.

Очи като бръсначи, помисли си. Погледна рисунката още веднъж и се зачуди какво ли биха казали равинът и Фрида Кронер, когато я видят.

 

 

Комплексът, където живееше Лерой Джеферсън, изглеждаше съвсем същия, като вечерта, когато бяха отишли там, за да го арестуват. Приближи колата към бордюра и спря, след като под гумите изхрущяха някакви счупени стъкла. Нощта беше наситена с далечни звуци, сред които се открояваше сирена на противопожарна кола, която виеше тревожно в центъра на града.

— Хубаво е у дома, а? — каза Робинсън.

Джеферсън кимна.

— Не е кой знае какво, нали?

— Не мога да кажа, че е.

— Може би сега ще си намеря нещо друго. Това място ми носи лош късмет.

— В какъв смисъл, Лерой?

— Ами да те гепят си е лош късмет — отговори Лерой, ухилен. — Дори и да намериш начин да се отървеш.

Робинсън излезе от колата, извади инвалидния стол от багажника и го приближи до отворената задна врата, така че Лерой да може да се прехвърли в него. Той го направи доста пъргаво, което накара Робинсън да мисли, че болката е намаляла донякъде. Или пък гореше от нетърпение да се добере до това, което го очакваше.

— Искаш ли да ти помогна да се качиш? — попита го.

Джеферсън поклати глава, все още ухилен.

— Не искам съседите ми да разберат, че помагам на полицията. За тях това не е добро дело.

— Не влиза в местната представа за граждански дълг, а?

— Не влиза.

— А как ще се качиш по стълбите?

— Може да са поправили асансьора. Ако не, ще измисля нещо друго. Не е твоя работа и без това.

Джеферсън тласна колелата и се отдалечи на няколко метра по алеята, после обърна стола към детектива.

— Направих каквото искаше, нали?

— Да, засега върви добре.

— Казах ти, че ще спазя уговорката.

— Продължавай в същия дух.

— Нямаш достатъчно вяра в човешката природа, детективе. — Джеферсън се засмя. — Не можеш да познаеш даже и като ти помагат. Ако не съм аз, не можеш да пипнеш онзи дъртак.

— Продължавай да сътрудничиш, Лерой, това е всичко. Не ходи никъде. Бъди на разположение. И не се забърквай в никакви каши. Разбираш ли?

— Да.

Джеферсън се засмя и смехът му отекна по улицата. Завъртя инвалидния стол отново напред, измина около метър и пак спря.

— Знаеш ли, разминало ти се е на косъм. Облякъл си костюм и се държиш като ченге, ама истината е, че можеше да си на мое място.

Уолтър Робинсън поклати глава.

— Грешиш.

Но не беше сигурен дали е така. Сигурен бе само, че Еспи Мартинес го чака и че повече от всичко на света му се иска да се махне от Либърти Сити, от Кинг Апартмънтс и да се върне в света, в който живееше.

Лерой Джеферсън се изсмя подигравателно още веднъж. Чувстваше се на седмото небе и когато прецени, за първи път, разстоянието между себе си и детектива, реши, че наистина е успял да победи системата.

— Готино е да си свободен — подвикна той. — Ще се видим.

Завъртя колелата на стола нетърпеливо и се отправи към сградата, без да се обръща назад. Уолтър Робинсън, намръщен, но примирен, се качи в колата, затръшна вратата и подкара в нощта.

 

 

За негова изненада, асансьорът работеше.

Лерой Джеферсън реши, че това е добър знак. Стоманените врати се затвориха, после двигателят заработи и кабината се заизкачва. Когато стигна до втория етаж, светлината вътре премигна и му се стори, че вратите сякаш не искат да се отворят, но в края на краищата се отвориха и той се изтласка на площадката. Помисли си, че, както винаги, всичко се нареждаше много добре.

Забута инвалидния стол по коридора, към апартамента си, леко задъхан от усилието. Усещаше лепкава пот подмишниците си, от челото му се стичаха вадички, капеха на гърдите му. Дразнеше го. Потеше се заради горещината и заради бутането на инвалидния стол. Не заради истинско, здравословно физическо усилие. Стисна зъби и си каза: „Повече няма да играя баскетбол“. Прокле Еспи Мартинес и изстрела, който му причини толкова болка. Докторите бяха преценили, че ще може да стане от инвалидния стол след около месец и той го искаше, защото, ако не беше в състояние да се движи, не виждаше кой знае какви възможности да се сдобие с някакви приходи.

Знаеше, че известно време няма да има проблеми. Усмихна се. Шибаният детектив беше прав. Наистина бе скрил нещо за черни дни — зад отлепена плочка в банята имаше двеста долара и кокаин на същата стойност, в найлонов плик, мушнат надолу, между тръбите, така че да не се вижда, дори и ако свалиш плочката. Трябваше да мушнеш ръка надолу и да го напипаш. Може би ще си пооправя настроението малко, а останалото ще продам, каза си. Всичко ще е наред, стига да се изправя на крака, дори и да куцам. Ще се оправя. Както винаги.

Вдигна ръка и избърса челото си, все още замислен за скритото съкровище.

Само ще оправя настроението си.

Спря пред вратата на апартамента си. От пропуканата и изкъртена рамка висяха парчета жълта полицейска лента. Самата врата беше сменена, но зле. Протегна ръка и я бутна. Отвори се. Отключено.

— Проклети наркомани! Сигурно са отмъкнали всичко! — каза гласно. Обърна глава назад и изрева: — Гадни скапаняци! Пет пари не давате какво става с вещите на другите!

Вън нямаше кой да го чуе, но от далечен апартамент някой изрева в отговор:

— Върви на майната си!

Някой от другия край на коридора също се обади:

— Затваряй си плювалника.

Лерой Джеферсън изчака малко, за да види дали още някой няма да се обади, но настъпи тишина. Не се виждаше жива душа. Чувстваше се самотен, но това не го безпокоеше чак толкова, защото нямаше намерение да дели съкровището зад плочката в банята с когото и да било.

Спомни си какво бе казал Уолтър Робинсън: „Хубаво е у дома“.

Отвори вратата по-широко и влезе.

Вътре беше горещо, почти непоносимо. Бутна вратата зад себе си, за да се затвори и протегна ръка към електрическия ключ на стената. Пръстите му не успяха да стигнат до стената. Някаква ръка стисна китката му с желязна хватка и я задържа.

— Не. Не мисля, че ни е нужна светлина, господин Джеферсън.

Прониза го страх.

— Кой си ти? — попита задъхано.

Човекът мина зад него, засмя се и отговори:

— Знаете кой съм, нали, господин Джеферсън? — Мъжът направи кратка пауза, после добави: — Кажете ми кой съм, господин Джеферсън.

С тези думи Джеферсън почувства силен тласък, мъжът пусна ръката му, стисна го за косата и наклони главата му назад. Изохка и инстинктивно вдигна ръка, защото почувства острие на нож на шията си.

— Не, господин Джеферсън, свалете ръцете си. Не ме принуждавайте да ви убия, преди да сме поговорили.

Ръцете му увиснаха във въздуха. Спусна ги бавно към колелата на инвалидния стол. Умът му заработи трескаво, въпреки страха. Трябваше да измисли какво да прави. Отвори уста, за да извика за помощ, но се отказа. Никой няма да дойде, каквото и да крещиш, каза си. А дъртакът можеше да му среже гърлото още на първата дума. Спомни си немощния писък на Софи Милщайн, преди да умре. Потрепери. Усещаше, че губи контрол над червата си, опитваше се да овладее треперенето на ръцете, нервните тикове на клепачите.

— Така е по-добре — каза гласът. — А сега бавно протегнете ръцете зад стола и долепете китките.

— Няма нужда да правиш това, ще ти кажа каквото искаш да знаеш.

— Отлично, господин Джеферсън. Това ме радва. А сега протегнете ръцете си, бавно. Ето какво, господин Джеферсън. Мога да развържа всеки възел, който съм завързал. Доказал го е Александър Велики. Знаете ли кой е Александър Велики? Не? Така си и мислех. Но знаете нещо друго, нали? Че винаги е по-мъдро да угодиш на човек, който държи нож до гърлото ти.

Монотонният глас беше търпелив, без никакво напрежение. Острието на ножа обаче се бе впило в кожата му достатъчно красноречиво. Натискът се увеличи съвсем леко, колкото да се появи тънка ивица кръв. Джеферсън протегна ръце назад, както му бе наредено. Усети как ножът се плъзна по кожата му, към ухото, към тила му, после се отдели. Обзе го желание да скочи и да се бие, но също толкова бързо се отказа. Стой спокойно, каза си. Не можеш да бягаш, не можеш и да се отбраняваш. Онзи завърза ръцете му с лепенка. След това избута инвалидния стол в ъгъла на стаята. Джеферсън чакаше, задъхан като спринтьор, който прави опит да стигне първите.

— Кой си ти бе, човек? Какво искаш? Защо ти е да ме връзваш? Не мога да отида никъде.

— Това е вярно, господин Джеферсън.

— Кой си ти? Какво искаш?

— Не, господин Джеферсън. На този въпрос трябва да отговорите вие. Кой съм аз?

— Нямам представа! Смахнат белокож старец, това си ти.

Онзи се засмя.

— Лошо начало, господин Джеферсън. Защо ви е да ме лъжете?

Наведе се и опря ножа в превързаното му коляно. Болката го сряза.

— Ей, мамка му! Какво правиш?! Нищо не знам!

— Кой съм аз, господин Джеферсън?

Отново натисна острието и Лерой Джеферсън стисна зъби.

— Кой съм аз?

— Не знам. Никога не съм те виждал!

— Мразя лъжите. Питам още веднъж. Кой съм аз?

— Не знам! Не знам! За бога, защо правиш това? — Гласът му стана писклив от ужас.

Посетителят въздъхна. Джеферсън усещаше допира на ножа върху крака си, коремните му мускули се стегнаха в очакване на новата болка, но онзи само продължи:

— Днес ви видях, господин Джеферсън. В съда. Признахте се за виновен по един куп фалшиви обвинения. Хранех големи надежди за вас, след като прочетох за арестуването ви. Представете си изненадата ми тази сутрин, когато прочетох във вестника, че са снели от вас обвиненията за убийството на Софи Милщайн. И че възнамерявате да помогнете на полицията за разследването. Разбира се, там не пишеше какво точно възнамеряват да разследват, но аз реших да се застраховам максимално. Отидох в съда и седнах заедно с останалите любопитни в задната част на залата, докато ви доведат. Сторихте ми се притеснен. Бързахте да приключите с всичко онова и не обръщахте внимание на заобикалящата ви действителност. Това не е препоръчително за човек с криминални наклонности, не мислите ли? Винаги е по-умно да установите кой кой е и кое какво е, дори и когато сте в претъпкана съдебна зала. Трябваше поне да огледате лицата на присъстващите, но не го направихте, нали? Вместо това услужливо ми съобщихте адреса си. Е, аз дойдох и реших да ви изчакам тук, защото имам някои въпроси, някои съмнения, изпитвам известна неувереност. Вие сте професионален престъпник. Не смятате ли, че най-добрият подход е винаги да предвиждате най-лошото? Да смятате, че има проблем, а ако се окаже, че няма, да си останете с приятната изненада. Не е ли така, господин Джеферсън?

— Слушай, не знам за какво говориш и…

Преглътна последните си думи, защото острието отново се заби в превръзката, към кожата и мускулите.

— Мамка му! Боли ме! Не знам какви ги дрънкаш. Ти си смахнат, остави ме на мира!

— Кой съм аз, господин Джеферсън?

Лерой Джеферсън не отговори веднага. Болката изкриви лицето му, изопна скулите. Не му беше съвсем ясно какво става. Усещаше само сухотата в устата си.

— Ти си убиец — каза най-накрая.

Онзи се поколеба и въздъхна.

— Това вече е начало. Ето още един прост въпрос. Кой е Саймън Уинтър?

Лерой Джеферсън се учуди. Облиза потта от горната си устна.

— Не съм чувал това име.

Болката премина като ракета през цялото му тяло, в гърдите му се надигна писък и се устреми към устните, но се превърна в гъргорене, когато онзи нареди:

— Пазете тишина.

Кракът му гореше. Ножът беше срязал превръзката и докосваше плътта му. Лерой Джеферсън опита да се наведе напред, но му пречеха завързаните китки и инвалидния стол.

— За бога! Не прави това. Моля те, не го прави.

— Кой съм аз, господин Джеферсън?

— Стига вече! Всичко друго, само не това!

— Това беше само началото, господин Джеферсън. Ще опитам още веднъж. Кой е Саймън Уинтър и какво знае той за мен?

Лерой Джеферсън отговори веднага, скован от страх, сякаш вече чувстваше как ножът срязва плътта му.

— Не знам, казах ти! Никога не съм чувал това име! — За момент мъжът остана мълчалив, а Лерой Джеферсън започна да се взира в тъмнината, за да види ножа. Долови как онзи се раздвижи до него, как ръката му се спуска към ранения крак и бързо добави: — Това е истината бе, човек! Не знам. Не прави повече това.

— Добре — каза гласът след малко. — Не мислех, че непременно знаете отговора на този въпрос. — Последва още една пауза, след което гласът продължи: — Господин Джеферсън, човек трябва да има търпението на паяк. Да изплете мрежата си и да чака плячката да се заплете. — Поколеба се за миг и добави: — Не е ли така?

— Да, разбира се — отговори Лерой веднага.

В тъмнината се разнесе смях.

— Кой съм аз, господин Джеферсън?

— Стига вече! Не знам и не искам да знам. Дори и да знаех, нямаше да кажа на никой.

— Мислите ли, че съм престъпник като вас, господин Джеферсън?

— Не… да… не знам…

— Мислите ли, че съм паразит, който убива и краде, за да задоволява пристрастеността си към наркотиците? Мислите ли, че съм като вас?

— Не, нямах това предвид.

— Тогава, кой съм аз?

— Не знам! Не знам… — изхълца Лерой Джеферсън умолително, скован от жестоката болка в отново разранения крак.

Чу, че мъжът започна да обикаля наоколо и опита да проследи движението му с глава в тъмнината на всекидневната. След малко гласът попита тихо, с някакво любопитство:

— Кажете ми, ако се наложи да умрете тази вечер, през следващите две секунди, дали светът ще отдели и една секунда, за да забележи, че вече ви няма?

— Човече, стига вече! Ще ти кажа каквото искаш, но не знам за какво говориш. Говориш смахнати работи. Не разбирам. Чисто и просто не разбирам.

— Участвал съм във велики неща, господин Джеферсън. В някои от най-големите моменти, които е преживявал светът. Незабравими моменти. Невероятни времена.

В стаята не остана нищо, освен страх. Лерой Джеферсън виждаше силуета на мъжа, който крачеше напред-назад в тъмнината.

— Кой съм аз, господин Джеферсън?

Лерой поклати глава.

— Моля ти се, стига! Не ме питай това. Не знам кой си!

Онзи отново се изсмя и дрезгавият му смях изпълни задушната стая. Струваше му се, че идва едновременно от няколко места. Лерой Джеферсън завъртя глава, за да открие местоположението му. Пак му се прииска да крещи, но знаеше, че няма да има полза. Потрепери силно и зачака гласът да му зададе следващия въпрос. Беше объркан, страхуваше се. Не разбираше за какво става дума. Досега никой не му беше говорил по този начин. Болката в коляното му пулсираше в синхрон със сърцето и страха, който се блъскаше в гърдите му.

— Добре — каза мъжът, без да престава да се движи. Понякога заставаше зад инвалидния стол, а Лерой Джеферсън въртеше безпомощно глава. — В такъв случай, да поговорим за споразумението ви с щата Флорида. Що за споразумение е това, господин Джеферсън?

— Трябва да им кажа всичко, което знам, за някои престъпления.

— Добре. Това е полезна информация. Какви престъпления, господин Джеферсън?

— Кражби. Грабежи. Тук стават доста такива работи.

— Добре. Продължавайте.

— Това е. Искат да им разкажа за един куп дребни кражби. Искат и да им изтропам за дилърите на кокаин, това искат от мен.

Гласът пак се премести зад гърба му.

— Това не ми звучи много смислено, господин Джеферсън.

— Казвам ти истината…

Мъжът се засмя.

— Обиждате ме, господин Джеферсън. Обиждате истината.

Изведнъж почувства как ножът се впива в бузата му и поиска да изкрещи. Онзи сякаш предусети това, защото прошепна в ухото му:

— Не викайте. Не крещете. Не правете нищо, с което да ме накарате да сложа край на всичко това.

Лерой Джеферсън преглътна ужаса си и кимна.

След малко мъжът отново заговори:

— Силен човек ли сте, господин Джеферсън? Не забравяйте, че не бива да викате. Помните, нали?

Джеферсън кимна.

— Добре — каза мъжът и прокара острието на ножа по бузата му, като остави дълбока кървава бразда.

Джеферсън стисна зъби, за да не извика. В ъгълчето на устата му влезе солена кръв.

— Не ме лъжете, господин Джеферсън. Наистина не обичам да ме лъжат.

Гласът му въобще не се променяше. Беше нисък, студен.

Джеферсън си помисли, че би трябвало да каже нещо, но цялото му внимание бе насочено към острието на ножа, което гъделичкаше другата му буза.

— Човек винаги трябва да използва гнева си конструктивно, господин Джеферсън.

Ножът отново се заби и се плъзна, като раздели кожата му. Болката стана още по-силна и за момент му се стори, че ще припадне.

Мъжът въздъхна и застана от едната страна на инвалидния стол. За момент профилът му попадна в лъч слаба светлина и бялата му коса заблестя, сякаш бе заредена с електричество.

— Има голяма разлика между това да си стар и това да си опитен, господин Джеферсън. — Мъжът се наведе над него. — А сега, помислете за ситуацията. Проявих голямо търпение с вас. Не искам да ми дадете нещо, което не сте в състояние да дадете. Искам единствено да отговорите честно на няколко мои въпроса.

— Опитвам се, моля те, опитвам се…

— Не мисля, че опитвате достатъчно усърдно, господин Джеферсън.

— Обещавам, ще направя всичко…

— Кой знае за Der Schattenmann, господин Джеферсън?

— Човече, боже, не съм чувал това име.

— Кой го търси? Полицията ли? Или онази красива млада прокурорка? Старците, които познавам? Кой друг? Как така вие се оказахте замесен във всичко това? Видяхте ли ме онази нощ, господин Джеферсън? Искам да знам и искам да го науча сега. Това не са маловажни въпроси, но вие продължавате да отговаряте уклончиво. С това ме принудихте да оставя два белега на лицето ви. Раните ще зараснат, но белезите ще останат, за да ви напомнят до какви лоши последствия може да доведе упоритостта. Принудихте ме и да разраня коляното ви. Не мислите ли, че бих могъл да го увредя безвъзвратно, господин Джеферсън? Нима ще е трудно да срежа хирургическите конци? Досещате ли се какво бихте почувствали?

— Моля ти се, недей! Опитвам се да помогна!

— Така ли? Не съм впечатлен. Господин Силвър не ме излъга, когато разговарях с него при подобни обстоятелства, макар че и той далеч не беше разговорлив. Все пак той имаше приятели, които желаеше да предпази, така че упоритостта му беше обяснима. Както и смъртта му, господин Джеферсън. Що се отнася до господин Щайн, срещата беше обречена на провал от самото начало, както и срещата със Софи Милщайн. Аз познавах тези хора, господин Джеферсън. Преди десетилетия. Тогава бях по-млад от вас сега. Те умряха. Винаги са умирали. Тихо и примирено.

— Не разбирам какво говориш. Моля те, остави ме на мира.

— Зададох им същия въпрос, господин Джеферсън. Те знаеха отговора.

— Съжалявам, моля…

— Кой съм аз, господин Джеферсън?

Отново се разхълца. Гърлото му се беше свило от страх и болка. Не отговори.

След малко чу зад гърба си:

— Имам още въпроси. Ето какво, господин Джеферсън, знам, че щатът Флорида не би влязъл в споразумение с вас, след като сте стреляли по полицай, освен ако не търсят някой, който наистина е от голямо значение за тях. Толкова голямо, че да ги накара да направят нещо, което, сигурен съм, никак не им е било приятно. Имам предвид това, че ви пуснаха. Просто ужасно! Да пуснеш наркоман, който едва не е убил полицай!? Вероятно е заседнало като буца в гърлото на всеки полицай и прокурор от града. Това ме кара да мисля, че всъщност не им помагате само да хванат неколцина дребни крадци. Търсят човек, който е много по-важен за тях, нали?

— Моля те бе, човек…

— Много по-важен, прав ли съм?

— Да, както кажеш.

— И този човек, разбира се, съм аз. Винаги съм бил аз, но те не го знаеха. — Мъжът в тъмнината въздъхна. — И така, господин Джеферсън, искам истината. Знаете ли, че никой не е успял да ми откаже, през всичките тези години, през които задавам въпросите си? Не се е случвало, никога, да попитам някого и той да не отговори. Забележително постижение, не мислите ли? И не беше много трудно. Хората са така уязвими! Искат да живеят и когато си в състояние да отнемеш живота им, притежаваш невероятна власт над тях. Така е, господин Джеферсън. Винаги са ми казвали каквото съм искал да знам. В онези години, късно през нощта. Тогава в далечината виеха сирени заради въздушните нападения, по улиците падаха бомби. Град на смъртта. Не беше кой знае колко по-различно от вашия квартал, обаче. Това е доста интересно, не смятате ли? Толкова сме се отдалечили от онова, но всъщност, не чак толкова, нали? Както и да е, господин Джеферсън, хората винаги ми казваха това, което исках да знам. Къде са парите? Къде са бижутата? Къде са роднините им? Приятелите? Съседите? Къде се крият другите? Винаги ми казваха това, което исках да зная, и бяха умни, господин Джеферсън. По-умни от вас. Образовани. Изобретателни. Успявах обаче да ги хвана натясно, както сега хванах вас. След това ми казваха каквото исках да знам. Ще ми кажете и вие.

За момент хриптящото дишане на Лерой Джеферсън изпълни стаята.

— Замислете се за положението си — продължи гласът. Струваше му се, че го чува от всички посоки, че не е в собствения му апартамент, в квартала, който смяташе за свой и в който беше отраснал и прекарал целия си живот, а някъде в океана, далече от всякакъв бряг. — Вече сте инвалид, а сега добавих и белезите. Какво остава? — Притисна ножа към устните му. — Или, може би, предпочитате да останете сляп? Бих могъл да извадя очите ви. Правил съм го и преди. Искате ли да прекарате остатъка от живота си като недъгав слепец? Що за живот ще бъде това, господин Джеферсън? Особено пък за човек, ако мога да се изразя така, с вашето икономическо и социално положение. Мога да направя това, не се съмнявайте…

Лерой Джеферсън видя силуета на ножа пред лицето си.

— Или може би нещо друго? Нещо важно?

Рязко свали ножа надолу, към чатала му.

— Не е ли удивително по колко много начини може да се осакати един човек? Физически. Психически. Емоционално… — Натискът на ножа се усили и Лерой Джеферсън имаше чувството, че ще повърне.

— … А някои наранявания постигат и трите едновременно. Така ли е, господин Джеферсън?

Лерой Джеферсън не посмя да отговори. Страхът бе размътил мозъка му като мъгла. Чувстваше се заплетен в нещо като мрежа, която заплашваше да го задуши, независимо колко се дърпа и мъчи да се отскубне. Опита да се застави да мисли логично, но беше трудно, когато гласът на мъжа кънтеше в ушите му, а острието на ножа танцуваше около тялото му. Чувстваше се пленник на водовъртежа от болка и страх. Не знаеше много, но беше сигурен в едно — ако му кажеше, че го е виждал, че е бил там, когато уби Софи Милщайн, ако му кажеше, че е разказал за това на Уолтър Робинсън и Еспи Мартинес и им е помогнал да му съставят портрет, че се е съгласил да даде показания в съда, онзи със сигурност щеше да го убие. След това вероятно щеше да убие детектива и прокурорката, както и всички останали, които представляваха заплаха за него. Знаеше това. Даваше си сметка с яснота, която бе по-силна от цялата болка, която разкъсваше тялото му. Знаеше го, защото разбираше, че ако самият той бе застанал с нож в ръката над свидетел на негово престъпление, страхът от арест, гневът и страхът със сигурност биха го накарали да направи същото. Тази увереност в малката задушна стая беше също толкова нежелана, колкото и самия посетител.

Почувства, че очите му се напълниха със сълзи, които потекоха надолу и се смесиха с кръвта по лицето му.

— Е, господин Джеферсън, кой съм аз?

Въпросът отекна в съзнанието му — нетърпящ отлагане, ужасяващ. Пое рязко въздух, опита да се овладее. В този момент разбра, че каквото и да каже, щеше да е все едно. Посетителят щеше да го убие. Нямаше какво да каже или направи, за да остане жив. Единственото, което щеше да постигне, ако му кажеше това, което иска, беше удължаване на агонията с още няколко минути. Или няколко секунди.

Мисълта го изпълни с ужас. Напрегна ръце, за да ги измъкне от лепенката, с която бяха вързани, но не успя. В настъпилата тишина усещаше как мъжът се разхожда около него — като случаен хладен полъх в горещ ден. Преглътна. Изсъхналото му гърло гореше, сякаш беше лапнал горещ въглен. В този момент, изненадващо, ненадейно, го облада едно съвсем различно чувство.

Лерой Джеферсън внезапно бе обладан от пълно спокойствие.

Няма друг изход, каза си.

Не можеше да се бори. Знаеше, че няма кой да се отзове, ако започне да вика за помощ. Беше наясно, че никаква лъжа, нито истината, могат да го спасят.

Помисли си, че би трябвало да го е страх, но вместо това го обзе примирение, което граничеше с дързост. Даде си сметка, че през живота си не е направил нищо стойностно, нищо добро или дори честно и че сега, пред лицето на смъртта, му бе тъжно, че никой няма да разбере, че най-после е постъпил така. Би се зарадвал, ако някой като Уолтър Робинсън или Еспи Мартинес би могъл да види промяната, да оценят факта, че ги е защитил и че може би дори е спасил живота им. Надяваше се, когато го намерят да разберат, че е умрял заради нещо, което никога дотогава не е бил.

Кой съм аз, господин Джеферсън.

Вече знаеше отговора на този въпрос — смърт.

Беше решил, че по никакъв начин няма да даде на този човек и ножа му удовлетворението, което искаше. Вместо това отговори решително, превъзмогнал зловещия, сковаващ страх:

— Старче, не знам за онези, другите хора. Може и да са ти казвали каквото си искал да знаеш. Може и да не са. Това си е тяхна работа. Знам обаче едно — няма да ти кажа абсолютно нищо.

След това примирено се остави на безмилостната агония, която го очакваше.