Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Shadow Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2023)

Издание:

Автор: Джон Каценбах

Заглавие: Човекът сянка

Преводач: Владимир Германов

Година на превод: 2000

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Весела Люцканова“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Петекстон“

Редактор: Вихра Манова

Художник: Валентин Киров

ISBN: 954-8453-53-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15492

История

  1. — Добавяне

Осемнайсет
Игра с раздадените карти

Дървосекача живееше в скромен апартамент с три стаи и две бани, в тиха уличка без изход в Маями Север, в квартал, в който почти край всяка къща имаше моторница на теглич и в който се живееше от барбекю на барбекю и от уикенд на уикенд. Беше чисто, поддържано. Наоколо живееха предимно полицаи, пожарникари и общински служители, които се бореха за напредък в кариерата в едноетажни тухлени къщи, с малки басейни отзад. Покривите бяха от плоски червени или бели керемиди, живите плетове бяха подкастрени, тревата в дворовете бе окосена. Джиповете с двойно предаване, последни модели, с които закарваха моторниците до водата, на пет-шест километра оттам, бяха излъскани до блясък и лъщяха на обедното слънце.

Докато Уолтър Робинсън караше бавно по улицата и търсеше адреса на Дървосекача, от време на време пролайваха кучета.

Прие, че лаят заради цвета на кожата му. В този квартал не живеят никакви чернокожи, помисли си. Само неизбежната за област Дейд смесица от бели и латиноамериканци. Чернокожите представители на средната класа от икономическата сфера на Дървосекача живееха в свои квартали, където нямаше толкова много зеленина, където книгите за началното училище в обществената библиотека бяха по-малко, по улиците имаше малко повече кучешки изпражнения и банките отпускаха заеми малко по-трудно. Тези квартали бяха по-близо до Либърти Сити и Оувъртаун, малко по-близо до бедността. Когато спря пред къщата на Дървосекача, го обзе странно чувство. Спомни си страховете на първите преселници в Новия свят, качили се на корабите въпреки страха, че земята е плоска и че могат да паднат от ръба. Майка му, прилежната учителка, говореше за тези неща по време на вечеря, когато не коригираше търпеливо и настойчиво поведението му на масата. Били са заблудени, мислеше той. Земята е кръгла. Хората, които я населяват, обаче, създават пропасти, в които е ужасно лесно да паднеш, в които продължават да дебнат страховити чудовища, за да те погълнат.

Когато излезе от колата, го обгърна горещината. Въздухът над бетонната алея към къщата на Дървосекача трептеше под лъчите на слънцето. Видя дървената люлка от едната страна на къщата, пред вратата на гаража бяха разхвърляни няколко големи и малки велосипеди, някои с три колела. Една жена на средна възраст косеше тревата с машина на отсрещната страна на улицата. Беше със срязани дънки и тениска с Мики Маус. Когато излезе от колата, тя спря косачката. Усещаше погледа й, забит в тила му, докато приближаваше входа.

Позвъни. След миг чу забързани стъпки. Вратата се отвори и на прага се появи млада жена. Беше с широки бермуди и горнище на бански костюм. Черната й коса бе опъната назад. В едната си ръка държеше бебе с бутилка за хранене.

— Да?

— Аз съм детектив Робинсън. Може ли да видя съпруга ви?

Тя се поколеба. Не се усмихна.

— Все още го боли — отвърна.

— Налага се да поговоря с него — настоя Робинсън.

— Трябва да си почива — прошепна жената.

Преди да успее да отговори, от вътрешността на къщата прогърмя глас:

— Скъпа, кой е?

Жената на Дървосекача сякаш искаше да затвори вратата, но вместо това я отвори широко и едновременно извика:

— Детектив Робинсън. Иска да говори с теб.

Кимна му и Робинсън влезе. Веднага забеляза, че къщата е много подредена за къща с малки деца. На една етажерка имаше саксии с добре поддържани цветя, по пода нямаше разхвърляни играчки. В антрето видя голямо разпятие. Мина покрай очакваната украса — фотографии на бебета и родители в рамки, плакати, рекламиращи отдавна забравени концерти.

Когато влезе във всекидневната, го впечатли още нещо — над канапето от гарнитурата висеше голяма картина с ярки цветове, примитивния реализъм на хаитянската школа, явно рисувана от човек с незначително образование и огромен талант. Изобразяваше пазар — ярки, трептящи цветове се редуваха с тъмните лица на търгуващите селяни. Картината беше великолепна, дори поразителна, защото веднага го въведе в малкия си свят, накара го да почувства късче от съдбата на хората върху платното. Вгледа се в нея, изненадан, че я вижда в дома на Дървосекача. Беше попадал на доста такива картини, но в модните галерии в богатите квартали, в Маями Саут и Корал Гейбълс. Те някак странно привличаха заможните — комбинацията от самобитност и специфична изразителност, характерни за изкуството на бедните карибски острови, бяха сякаш предопределени да висят по стените на къщите с изглед към Бискайския залив, струващи милиони долари.

— Има нещо по-различно в нея, нали? — каза Дървосекача тихо. Беше влязъл в стаята незабелязано.

Уолтър Робинсън се обърна.

— Хубава е.

— Не очакваше такова нещо тук, нали?

— Не очаквах — отвърна Робинсън.

— Преди няколко столетия, преди бебетата и ипотеките и всичко останало, жена ми учеше живопис. Купи я при едно пътуване до там. Не мога да разбера защо хората искат да прекарват отпуската си на Хаити. Хората там обедняват с всеки изминал ден. Затова непрекъснато опитват да дойдат тук.

— Онзи ден катер на бреговата охрана пак хвана цяла лодка с емигранти — отбеляза Робинсън.

— Е, това е — поклати глава Дървосекача. — Жена ми я взе и казваше, че един ден ще струва нещо. Знаеш ли? Сега могат да й се вземат десет, дори петнайсет хилядарки. Това е най-добрата инвестиция на семейството ни, нищо че е странно да виси тук. Наложи се да я застраховам. Мамка му, предпочитам да си купя моторница, но, все едно, човек свиква с всичко с времето.

— Така е.

— Има някаква ирония във всичко това, нали?

— Защо?

— Ами, онзи нещастник я е нарисувал и е взел няколко долара за нея. Може би колкото за резервоар бензин, или колкото да се наобядва, нещо подобно. Само толкова. Картината му обаче попада тук, в Щатите, без никакви проблеми. Самият той сигурно би дал всичко, за да я последва, както всички останали бедняци там. И картината струва повече, отколкото той може да спечели когато и да било. Това не е ли ирония?

— Да, така е.

— Дявол да го вземе, тези картини не са принудени да пътуват в някакви лодки, които е значително по-вероятно да потънат на петдесетина километра от брега, отколкото да се доберат до Маями.

Дървосекача се обърна и се намести предпазливо в едно кресло.

— Падаш ли си по изкуството, Уолтър?

— Да, интересувам се.

— Аз никога не съм се интересувал кой знае колко, само че знае ли човек? Жена ми ме мъкнеше по изложби и такива работи. Научих се да държа устата си затворена, да се разхождам наоколо, да пия вносните питиета и да ям ордьоврите. Да се съгласявам с всички. Ако главата ти не разбира нищо, така е много по-лесно.

Ръката му все още беше в шината, вдигната под прав ъгъл спрямо тялото, и приличаше на някаква изпосталяла птица със счупено крило.

Промени положението на тялото си и направи болезнена гримаса.

— Още ме боли, мамка му — каза той.

— Какво ти казаха?

— Слава богу, няма да има повече шибани операции. Четири месеца ще съм с този гипс, като марионетка, после шест или осем месеца рехабилитация. След това, ако е рекъл господ, пак на работа. Само че засега не е много ясно. Никой не може да каже със сигурност дали проклетата ръка ще се възстанови напълно.

— Иначе как я караш?

— Жена ми ще се побърка около мен. На децата също взе да им писва. Мамка му, аз самият съм като дете. Не мога да карам колата, не мога да свърша кой знае какво вкъщи… Гледам телевизия. Питам се какво толкова намират хората в тези скапани сапунени сериали…

Уолтър Робинсън не каза нищо и Дървосекача се усмихна.

— Имам чувството, че ще превъртя — добави той, облегна се, пак се намести. — Не мога да си намеря място, ще знаеш. — Продължи още малко да търси удобно положение за тялото си, после го погледна въпросително. — Е, Уолтър, не си дошъл чак дотук, за да разбереш как я карам, нали? Нямам нищо против да е така, само че не е. Не сме близки приятели, така че, мисля си, трябва да има нещо друго.

Робинсън кимна. Тогава влезе жената на Дървосекача.

— Бебето заспа — каза тя. — Слава богу. Не вдигайте шум, за да не го събудите. — Погледна Робинсън, сякаш очакваше всеки момент да запее или затанцува.

— Има проблем с Лерой Джеферсън. Просто исках да го чуеш от мен, вместо от някой друг.

— Проблем? — попита жената.

— Какъв проблем? — прогърмя гърленият глас на Дървосекача.

— Доказа се, че Джеферсън не е убил онази старица и обвиненията бяха оттеглени. Въпросът е в това, че той може да осигури важна информация за убийството, вероятно и за още две други убийства. Много съществена информация.

— Накъде биеш?

— Може би ще има сделка с него.

— Мамка му! Каква сделка? Ще ти кажа каква сделка трябва да получи този кучи син! Иска ми се да завра пистолета в задника му и да натисна спусъка. Ето това е сделка, достойна за копеле като него.

— Ще събудиш бебето — предупреди го жена му тихо.

Дървосекача се втренчи в нея. Отвори уста, но се овладя, преди да каже каквото и да било. Очите му се присвиха.

— Кажи ми за какво става дума — настоя още веднъж.

— Става дума за това, че могат да го пуснат в замяна срещу помощта му.

Дървосекача въздъхна рязко и Робинсън си даде сметка, че движението му причинява болка. Полицаят се озъби като зло куче и между устните му се процеди гневно ръмжене.

— Значи ще се измъкне, след като стреля по мен?

— Опитваме се да го притиснем. Първо ще опитаме да му пробутаме по-малка присъда, за да полежи в затвора поне малко. — Робинсън млъкна, защото видя гневния поглед на Дървосекача. — Знаеш как стават тези неща. Ясни са ти приоритетите, знаеш как става.

— Да, мамка му! Само че и през ум не ми е минавало, че тъкмо мен ще прецакат. — Издиша бавно. — Не мисля, че идеята ми харесва. Никак не ми харесва. И не мисля, че в отдела ще се зарадват. Ченгетата общо взето не обичат да стрелят по колегите им, нали, Уолтър? Не смятам, че ще изпаднат във възторг, когато кучият син се измъкне, благодарение на шибаната прокуратура.

— Но ще помогне да разкрием убиец. Да махнем от улицата един наистина гаден тип.

— Аха. За да го смени друг — отвърна Дървосекача.

Уолтър Робинсън се чувстваше неловко. По принцип това беше самата истина.

— Съжалявам — каза той. — Просто исках да го чуеш от мен.

— Да, добре, безкрайно съм ти благодарен. — Дървосекача извърна лице за момент, после рязко се обърна и впери поглед в Робинсън. — Това твоя идея ли е, Уолтър? Ти ли го измисли?

Робинсън не отговори веднага. Спомни си равина и Фрида Кронер, после си представи зловещия тип, който ги дебне, и го побиха ледени тръпки. След това си спомни Еспи Мартинес и реши, че не иска гневът на Дървосекача да се излее върху нея. Стисна зъби и каза:

— Да. Моя е.

— Трябва да изчистиш неразкритите дела, нали? Може пък и да се изкачиш малко по-нагоре, а? Ще ти дадат препоръки, може да те повишат! Ще подобриш статистиката на отдела с още някое разкрито убийство. Или пък шибаните вестници ще пишат за теб. Новата, черна звезда на небосклона, нали?

Робинсън опита да пропусне покрай ушите си намека за расата му.

— Не. Идеята е да предотвратим друго убийство. За това всъщност става дума.

— Разбира се — каза Дървосекача иронично. — Естествено. И пет пари не даваш, че ще те повишат.

— Грешиш.

— Разбира се. Трябваха ми девет години в униформа, преди да ме преместят във „Въоръжени грабежи и кражби на коли“. След това още три години там. Какво ще кажеш, Уолтър? Ти обаче попадна направо в отдел „Убийства“. Голям ход, нали? Хората като теб не си губят времето с глупости. А аз може и да не се върна повече на работа. Много благодаря.

Двамата мълчаха. Дървосекача сякаш премисляше нещо.

— Направи това, което трябва — каза след малко той. — Това е положението. Направи каквото е нужно.

Уолтър Робинсън стана.

— Добре. Благодаря ти.

— Аз също ще направя каквото трябва — добави Дървосекача.

Робинсън го погледна.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо. Абсолютно нищо. А сега си върви.

— Какво искаш да кажеш? — настоя Робинсън.

— Казах ти. Нищо. Вратата е там.

Робинсън искаше да попита още нещо, но нямаше начин. Излезе от всекидневната и тръгна към изхода. Когато отвори пътната врата, жената на Дървосекача застана зад него.

— Детективе? — повика го тя тихо.

Той се обърна.

— Да?

— Онзи арест беше ваш и той се съгласи да помогне. Беше ваш план. И едва не го убиха. Може да остане сакат за цял живот, благодарение на вас. Сега искате да пуснете боклука, който стреля, на свобода. Надявам се да горите в ада, детективе. — Подчерта думата „детектив“, но в гневните й очи Робинсън видя, че има предвид друга дума. Зачуди се защо не използва нея.

— Махайте се от дома ми — добави жената.

Стори му се, че в края на изречението й увисна едно „ч“, сякаш в последния момент се бе сдържала да не го нарече „чернилка“. След това му мина през ума, че може и да греши. Може би просто беше ядосана, но нямаше никакво намерение да го обижда. Може би не бе обърнала внимание, че живее в свят, в който страхът от чернокожите и расовата сегрегация бяха не по-малко, отколкото във всяка плантация преди Гражданската война. Може би, но се съмняваше. Помисли си, че това е нещо много характерно за Маями — хората мислят „чернилка“, но никога не го казват гласно. Изведнъж го обзе силно желание да се махне, да се отдалечи, да се върне към работата си. Кимна и излезе от помещението, охлаждано от централна климатична инсталация, навън, в безмилостния пек. Имаше чувството, че в безупречно чистия дом е открил кал. Чу как вратата трясва зад гърба му, после чу плача на събуденото бебе.

 

 

Еспи Мартинес беше бясна от доволството, което Томи Олтър не бе в състояние да прикрие.

— Знаех си, че ще се вразумиш, Еспи — каза той.

— Не, Томи, не е това. Става дума за обстоятелства, а не за разум.

Двамата седяха на една крайна маса в кафенето в съдебната палата. Пред тях стояха недокоснати чаши горещо кафе. Наоколо седяха други прокурори и адвокати, но не заедно — тези, които бяха заедно, или се караха, или се пазаряха, както Еспи Мартинес и Томи Олтър в момента. Другите от време на време хвърляха по някой и друг поглед към тях, но си даваха сметка какво става и умишлено не сядаха на масите край тях.

— Все едно ми е как ще го наречеш. Какво е предложението ти?

— Томи, той трябва да излежи някаква присъда. Не може да простреля полицай и да се измъкне съвсем безнаказано.

— Защо да не може? Полицаите са отишли да го арестуват за нещо, което не е направил. Разбиват вратата му, размахват оръжия. Извадил е късмет, че не са го застреляли още в началото. Извадил е късмет и че ти не го застреля за нещо, което не е направил. Струва ми се, че е редно да му се извините.

— Станал е свидетел на убийство, а след това е ограбил жертвата. Някак си, не мисля, че едно извинение би било уместно.

— Както и да е. Нашата позиция е никакъв затвор. Ако искаш, нека му дадат изпитателен срок. Предяви по-леки обвинения. За грабеж. Взлом. Но да не влезе в затвора. В никакъв случай, ако ви помогне да заловите убиеца. А може би ще му попречите да убие още веднъж?

Еспи Мартинес пое рязко въздух.

— Какво говориш, Томи? Да убие още веднъж!? Какво ти е казал той? Знаеш ли нещо?

— Май докоснах раната, а, Еспи? Не, не мога да кажа, че знам със сигурност каквото и да било. Просто предполагам, това е. Предполагам, че старицата е била убита поради някаква причина и че същата причина може да се отнася и за други хора. Просто предположение.

Мартинес се поколеба.

Олтър се усмихна.

— Ще получиш това, което искаш, Еспи. Истински, жив свидетел. Сделката може и да не е най-добрата на света, но в същата тази сграда са сключвани и много по-лоши.

— Трябва да ни помогне изцяло. Пълни показания. Описание. Ще работи с художник, за да направят портрет. Ще прави всичко, което поиска от него Уолтър Робинсън, а след това, когато го повикаме, ще се яви да свидетелства и в съда. Ще свидетелства както трябва. Разбираш ли? Ако не се яви или прояви несговорчивост, ако излъже и ни заблуди, ако изчезне без причина, ако обърка и най-малкото нещо, заминава. Заминава за дълго, Томи, ясно ли е?

— Това е приемливо. Стискаме ли си ръцете?

— Не желая да стисна ръката ти, Томи.

Той се засмя.

— Не мислех, че е чак така. Успокой се, Еспи. Той ще ти помогне да вкараш вашия човек на топло. Помисли си какъв герой ще станеш след това. Мисли си за това, когато застанеш пред съдията. Ще се постарая делото ни да се разгледа сутринта. Могат да доведат Джеферсън рано. Току-що го освидетелстваха за инвалиден стол.

Еспи Мартинес кимна.

— Искам да мине в нормалния график, с колкото може по-малко шум. Съвсем кратък разговор и после тръгва с детектива.

Олтър се усмихна и стана.

— Разбира се. Звучи резонно.

— Трябва да запазим коректността на разследването.

— Каква чудесна фраза. Разбира се.

— Томи, не ме ядосвай повече, отколкото съм ядосана.

— Защо ми е да го правя? — попита той, но не изчака отговора. Обърна се и тръгна към изхода.

Мартинес го видя как свива юмрук и доволно замахва във въздуха. Опита се да мисли за двамата старци, да убеди сама себе си, че това, което прави, е равносилно на лекарство — щеше да запази живота им.

 

 

Един длъгнест тийнейджър беше малко по-бърз и скачаше малко по-високо от останалите, така че когато вземеше топката, почти винаги вкарваше кош. От мястото си, непосредствено зад телената ограда, Саймън Уинтър следеше как преодолява другите играчи и му се възхищаваше. Някога и аз бях такъв, каза си.

След това, с усмивка, опита да си представи какво би направил, за да спре атаката на хлапето. Разсъждаваше технически, с езика на точността, в обтекаемия контекст на баскетболното игрище и си даде сметка, че отдаването на подобни фантазии е като нуждата на детето от бонбон — нещо не абсолютно необходимо за живота, но пък и нещо, което доставя огромно моментно удоволствие. Наблюдаваше младежа внимателно. Беше висок, почти метър и деветдесет, но въпреки това бе малко по-нисък от него. Първо правило, каза си, не позволявай да пипне топката. Пази го високо, където обича да получава пасовете, после не допускай да приклекне, да се обърне и да тръгне към коша. Принуди го да стои в края на игрището — така ще има по-малко пространство да маневрира. Стой пред него, за да не може да прехвърли топката в дясната си ръка, накарай го да играе с лявата ръка — тя е по-слаба. Не му позволявай да скочи. Така би взел няколко точки, но не много, заключи Уинтър. Подобна игра би го изтощила, скоро би започнал да търси възможност за пас, а когато това стане, значи си свършил работата си.

Уинтър поклати глава и се усмихна. Играта наум винаги водеше до едно — победа.

На корта пред себе си Уинтър видя как хлапето се втурва между двама противникови играчи, как отнема топката и как вкарва кош — леко, елегантно, неспасяемо. Знае как да играе, каза си. Силното забиване може и да е ефектно, но истинските играчи ценят движението, което води до коша, не самото вкарване.

— Падаш ли си по баскетбола, Уинтър?

Саймън Уинтър се завъртя на мястото си.

— Някога си падах, детективе.

Уолтър Робинсън седна на пейката до него.

— Аз не. Не обичам да играя баскет. Беше както обикновено. Чернокож, атлетичен, всички очакваха, че ще съм луд по тази игра, само че аз в училище предпочитах футбола. Играех в средата. Бяхме добър отбор. Станахме шампиони на града.

— Било е хубаво.

— Това беше най-хубавият ден в живота ми. На седемнайсет, скоро щях да навърша осемнайсет, излязохме от терена окървавени, замаяни и изтощени, но пък бяхме победили. Оттогава не съм преживявал нищо подобно. Невероятно усещане.

— Биваше ли те?

— Не бях зле. Умеех да играя, макар че не бях достатъчно едър за средната линия. Това е интересна позиция. През повечето време вършиш черната работа на отбора и ако се справиш, друг отнася славата. Все едно, имаше и моменти, когато те изпускат и оставаш сам, а топката лети право към теб. Защитниците също тичат насреща ти и тогава си даваш сметка, че всичко зависи единствено от теб. Ако изпуснеш топката, пак се връщаш в солените мини, за да се трудиш като пчела. Ако я хванеш, можеш да направиш с нея каквото си поискаш, както си поискаш. Обичах тези моменти.

— В спорта има поезия — отбеляза Уинтър и се усмихна.

— И символика — добави Робинсън.

— Как ме намери тук?

— Съседите ти, семейство Кадош, ми казаха, че обичаш привечер да идваш тук, за да гледаш как играят хлапетата.

— Не знаех, че са толкова наблюдателни.

Робинсън се засмя, а Уинтър сви рамене и добави:

— Разбира се. Така е. Урок номер едно: съседите винаги знаят повече, отколкото показват, че знаят. Това е то. Разбрах как си ме открил. Следващият въпрос е, защо?

— Защото утре сутринта Лерой Джеферсън ще се изправи в съда и още преди обяд ще започне работа по портрета с художника и ще даде показания. След това трябва да решим каква ще е следващата стъпка.

— Стръв в капана.

— Точно така.

— Трябва да сме много предпазливи — отбеляза Саймън Уинтър.

— По принцип е така. Какво точно имаш предвид?

— Позицията ни е много уязвима.

— Продължавай — кимна Уолтър Робинсън.

— Трябва да намерим този човек. Трябва да го намерим сега и нямаме право на провал. Просто друг шанс няма да има.

— Слушам — подкани го Робинсън.

Саймън Уинтър замълча, загледан в играчите на терена пред себе си. Халогенното осветление придаваше жълтеникав оттенък на физиономиите им, сякаш бяха болни, и напрягаха мускулите си, и се потяха в борбата за топката, за да се излекуват от някаква чудновата болест.

— Ако не открием и не спрем Човека сянка, ако само го изплашим, ще изчезне. Може да отиде навсякъде. Да се превърне в каквото си поиска. Ако ни се измъкне, никой не може да каже къде ще отиде. Не знаем нищо за корените му, за миналото му, за това какво е правил след войната. Нямаме представа с какви ресурси разполага. Как можеш да преследваш човек, който няма плът? Смяташ ли, че ще остави диря, по която да се движим? Съмнявам се. Не и след като е стигнал дотук, след толкова много години. Остава само да се надяваме, че няма да пропилеем шанса, който евентуално ще ни даде Лерой Джеферсън. Трябва да го хванем сега.

— Мислил си за това, както виждам.

Уинтър кимна, после погледна Робинсън.

— Както и ти. Обзалагам се, че тъкмо затова си тук тази вечер.

Робинсън изпъна краката си напред и се отпусна назад.

— Имал си страхотна репутация в полицията.

— Чел си служебното ми досие?

— Разбира се. Исках да знам с кого си имам работа.

— Това са глупости, знаеш го. Разкрил еди-кое си престъпление, арестувал еди-кой си. Получил не знам каква препоръка. Не можеш да разбереш кой съм от тези неща.

— Така е. Кой си ти, всъщност?

Саймън Уинтър не отговори веднага. След малко посочи играчите.

— Виждаш ли онова хлапе, което в момента е с топката?

Робинсън кимна.

— Което стреля от двайсет метра, нали?

— Да.

— Е?

— Ако играех аз, нямаше да му позволя да вкара такъв кош.

Робинсън се засмя, после се вгледа в играта — видя бързината и ловкостта му, забеляза колко умело дриблира.

— Какво би направил? Ще му препречиш пътя със сила?

— Не. Просто ще неутрализирам триковете му един по един, а после, когато най-малко очаква, ще го принудя да се върне назад. Ще го изненадам и ще ми даде топката.

Робинсън въздъхна.

— Няма да е лесно.

— Но това е единственият начин.

— Прав си. Значи мислиш, че трябва да го направим по същия начин?

— Да. Капанът трябва да има невидима защита. Някаква тънка линия. Човекът сянка трябва да мисли, че ще получи нещо. Поредния успех. Всъщност обаче ще прави това, което ние искаме от него. Така, че да го хванем. Ето това трябва да направим.

Двамата замълчаха за момент.

— Двамата старци, равинът и Фрида Кронер…

— Не се безпокой за тях. Те ще направят каквото трябва, когато му дойде времето.

— Оставих патрулни коли пред жилищата им. Ще ги наблюдават по двайсет и четири часа на денонощие.

— Не. Трябва да ги махнеш. Не бива да го правим по-предпазлив, отколкото вече е.

— Да, но ако…

— Те разбират опасността. Те са стръвта и си дават сметка за това.

— Не ми харесва.

— Иначе какво би могъл да направиш?

Уолтър Робинсън се замисли.

— Никак не ми харесва — повтори той.

Уинтър се засмя.

— Виждаш ли? Ето това е моето преимущество пред теб. Аз не работя за никого. Не получавам заплата от общината на Маями. Няма за какво друго да мисля, освен за успеха. Не ме интересува какво ще пишат по вестниците и какво ще кажат началниците ми. Когато казах, че трябва да заложим капан, имах предвид точно това. Капанът иска стръв. Стръвта трябва да е свежа и привлекателна, освен това винаги съществува рискът да бъде изядена. Може би пружините на капана няма да щракнат точно когато трябва, може би плячката ще се окаже прекалено бърза и ще успее да се измъкне, след като лапне стръвта. Препоръката ми към теб, Уолтър, е да играете тази игра много предпазливо. Ти и приятелката ти, госпожица Мартинес, не бива да казвате на никого, така че ако нещо се обърка, да можете да обвините мен.

— Не бих го направил.

— Разбира се, че би го направил. И в това няма да има нищо лошо. Аз съм само едно смахнато бивше ченге и изобщо не ми пука. Мамка му, дори по този начин животът ми ще стане по-интересен.

— Все едно, не бих го направил.

— Защо? Аз съм стар. Знаеш ли какво? Вече не ме е страх от нищо. Разбираш ли? От нищо. Освен, може би, от мисълта, че може и да не хванем този кучи син.

Саймън Уинтър се усмихна и изръкопляска на поредния хубав изстрел в коша.

— Мисля, че ти остават още доста хубави годинки.

Старецът се засмя.

— Да, за годините съм съгласен, но не бих ги нарекъл „хубави“.

— Добре. Ще махна патрулните коли. После какво?

— После ще го накараме да направи ход. — В гласа на Уинтър се появи хлад.

— Как си представяш, че ще стане това?

— Обикновено, ако имаш физиономията на заподозрения, ще я разпространиш навсякъде. По телевизията, във вестниците, където ти хрумне. След това ще чакаш някой да ти се обади.

— Това е стандартната процедура.

— С нашия човек обаче няма да свърши работа, нали?

— Не — отговори Робинсън. — Ако направим такава глупост, ще го накараме да се скрие още по-дълбоко.

— Разбира се, ако го подплашим и избяга, има шанс да спасим живота на Фрида Кронер и равин Рубинщайн.

— Но вечно ще се озъртат и ще се страхуват, че ще се появи пак.

— Така е, но все пак ще са живи.

— Така. Ще са живи.

Двамата останаха мълчаливи за момент. Въздухът наоколо беше наситен със звуците на играта — викове, тупкането на топката, дрънченето на оградата, когато се удареше в нея.

— Значи не искаме да подходим стандартно — каза Робинсън. — Тогава какво ще направим?

Уинтър се усмихна.

— Хрумна ми нещо. Той няма да знае, че имаме негов портрет и че го чакаме. Ще направим нещо много хитро. Ще му предложим нещо. Ще направим достатъчно, за да го накараме да предприеме нужните действия веднага, може би преди да се е подготвил достатъчно добре.

— Разбирам идеята. А по-конкретно?

— Някоя вечер по време на службите, местните равини ще споменат, например, сянката, която се е спуснала над обществото. В Центъра за жертвите от Холокоста ще разлепим обяви с молба всички, които имат данни за Берлин по време на войната, да се свържат с равин Рубинщайн. Същата обява може да се разпространи и по време на редовните срещи на евреите. Достатъчно, за да го обземат старите притеснения и да реши да действа, без да се изплаши и избяга.

Робинсън кимна.

— Струва ми се рисковано — отбеляза той.

— Някога ловил ли си риба в плитчините край Кий Бискейн? Там рибата е много плашлива, бяга от всеки шум, очаква опасността. Същевременно обаче е и гладна, а скаридите и раците там са истински деликатес. Водата е сивкавосиня, блести със стотици цветове, променя се с всеки полъх на вятъра, а рибата отгоре прилича на невидима промяна в цвета. Някой някога ги беше нарекъл „призраци“. Можеш да гледаш във водата с часове и тогава, изведнъж, забелязваш леката промяна в оттенъка, която означава, че виждаш риба. Тогава хвърляш въдицата и, ако пуснеш стръвта съвсем леко, малко пред неясната сянка, ще хванеш рибата.

— Чувал съм за това — кимна Уолтър Робинсън.

— Трябва да се научиш да ловиш риба, Уолтър — каза Саймън Уинтър. — Това ще ти помогне, както някога помогна на мен.

Робинсън се засмя, въпреки че вътрешно се чувстваше неспокоен.

— Ще ме научиш ли, когато приключим с това?

— За мен ще е удоволствие.

Робинсън се поколеба, после попита:

— Това сега, като риболова ли ще бъде?

Възрастният детектив се усмихна.

— Точно.