Джон Каценбах
Човекът сянка (25)

Двайсет и пет
Татуировката

Саймън Уинтър и Уолтър Робинсън бяха подценили ефекта, който съобщението щеше да има върху общността на оцелелите. Докато вечерта се превръщаше в нощ, телефоните в Маями звъняха непрекъснато. Във фоайетата и по терасите на малкото хотели и общежития, които все още не бяха превзети от младите и все още приютяваха възрастни хора, седяха групички, чието обичайно време за лягане отдавна бе минало, и шумно обсъждаха това, което бяха чули. В ресторанта на Улфи, недалеч от търговския център на Линкълн Роуд, се водеше спор, в който скоро започнаха да прехвърчат остри, хапливи реплики. Това накара няколко младежи и туристи от чужбина да обърнат глави, учудени от факта, че обикновено кротките и миролюбиви старци този път далеч не бяха такива. Един външен човек би видял гнева по лицата им, но при по-внимателно вглеждане, би видял и още нещо — страх. Дълбок, черен страх, събуден от старите, отдавна стаявани спомени. Макар че малцина от тях бяха чували за Човека сянка, всички бяха преживели своя ужас — в Гестапо, SS, или чисто и просто бяха направили това, което им бяха заповядали и доброволно се бяха предали на машината на злото.

Мисълта, че едно от буталата на тази машина все още живее сред тях, будеше тревога, граничеща с ужас, съживяваше някогашни кошмари, които оставаха незабелязани и непознати за младите жители на Маями Бийч, тръгнали към нощните заведения и дискотеките.

Еспи Мартинес също стана свидетел на тревожната възбуда, предизвикана от съобщението. Седеше във всекидневната на равина и слушаше как той и Фрида Кронер отговарят на десетки телефонни обаждания. Скоро си даде сметка, че хората не искаха и не съобщаваха факти, а просто търсеха опора. Равинът се справяше чудесно, с успокояващия си тих глас, със способността си да изслушва спомените, които се стелеха край него като листенца на умиращи цветя.

— Не, Силвия, само този човек е… — чу го да казва.

— Да, властите го издирват. Ще го намерим, непременно…

— Съгласен съм… Ужасно е. Кой би го допуснал?

След това се обърна към нея, сякаш за да каже нещо, но телефонът иззвъня отново. Равинът вдигна слушалката, усмихна се тъжно и заговори:

— Разбира се, господин Филдинг. Разбира се, че ви помня. Да, разбирам. Значи и вие сте чули? Знаете ли нещо? Не? Да, разбирам. Естествено, естествено…

Продължи да разговаря по телефона, а Еспи Мартинес се обърна към униформения полицай, който четеше спортните страници на днешния вестник. Отвори уста, за да му каже нещо, после се отказа и отиде до френския прозорец, който водеше към терасата, и се загледа навън. Светлините на града багреха хоризонта в сребристо. Питаше се къде ли е Уолтър Робинсън. Искаше й се да е с него.

 

 

Той и Саймън Уинтър бяха в стаята за инструктажи в полицейския участък, където обсъждаха предстоящия арест с капитана на групата за специални операции и екипа му от девет души.

— Влизате моментално. Не искам да дадете на този тип и секунда. Ще оковете и ръцете и краката му, веднага щом го хванете…

— Няма проблем — отговори капитанът и махна пренебрежително. Струваше му се доста странно да се ангажират командоси за арестуването на някакъв си старец. — Имаш ли заповед за арест?

— Разбира се — отговори Робинсън и се поколеба. — Последният път имах проблеми — добави след миг.

— Чух за това — каза капитанът. — Но си следвал процедурата. Такива неща се случват.

Беше опитен полицай, чието военно обучение си казваше думата всеки миг от деня му и вероятно нощем го караше да хърка в маршов ритъм. Широкоплещест и ниско подстриган, той беше от хората, за които дисциплината е добродетел, по-съществена от интелигентността. Преди време бе станал треньор на училищния футболен отбор на малкия си син, но го бяха принудили да напусне, защото твърде много държеше на победите на всяка цена.

— Този, който ще арестувате, е въоръжен и много опасен.

— Всички, които арестуваме, са такива — отговори капитанът спокойно. — Автоматични оръжия?

— Не, мисля, че няма такива.

— Добре. Вероятност да се предаде без съпротива?

— Не мога да преценя.

— Вероятност да избяга?

— По-вероятно е да се изпари — обади се Саймън Уинтър съвсем тихо, но все пак така, че капитанът да го чуе.

— Това ще ми е за първи път, старче — отвърна капитанът добродушно.

— В този случай има много неща, които стават за първи път — поклати глава Уинтър.

Капитанът стана от стола, а с него и хората му.

— Е, тръгваме когато кажете.

Уолтър Робинсън кимна. Отиде до телефона на стената и набра номера на Еспи Мартинес за десети път, но отново чу гласа на телефонния секретар. След това набра номера на равина. Опитваше да се свърже с него за четвърти път, но номерът му даваше заето. Имаше право да се обади в телефонната централа и да поиска да го свържат, но не искаше да го прави. Просто искаше да съобщи на Рубинщайн, че имат напредък в разследването, защото смяташе, че дори и без дълги обяснения, това ще поуспокои двамата възрастни. Саймън Уинтър беше на същото мнение.

Изненада се, защото този път телефонът беше свободен и почти веднага чу гласа на равина.

— Да, равин Рубинщайн е. Кой се обажда, моля?

— Детектив Робинсън.

— А… детективе… Обявата даде някакъв резултат. Телефонът ще се счупи от звънене.

— Опитвах се да се свържа с вас. Някаква информация?

— Не. Обаждат се само разстроени хора, което е разбираемо. Въпреки всичко, аз съм оптимист. Все някой трябва да знае нещо и, както изглежда, ще се обаждат до сутринта.

— Ние със Саймън Уинтър също открихме нещо… не, не ме прекъсвайте… Сега не искам да навлизам в подробности, но мисля, че имаме напредък. Просто ни изчакайте. Как е госпожа Кронер? Полицаят там ли е?

— Да.

— Бъдете нащрек.

— Разбира се. Казахте, че сте открили нещо. Това е добра новина. Какво е то?

— Наистина предпочитам да говорим по-късно, защото още не съм сигурен.

Равинът се поколеба.

— Добре — каза той след малко. — Искате ли да говорите с госпожица Мартинес? Тя е тук.

Стомахът на Уолтър Робинсън подскочи.

— Да — каза той веднага. След миг чу гласа й.

— Уолтър?

— Еспи, опитвах се да се свържа с теб. Съжалявам, че не те посрещнах, но открихме нещо. Имаме име и адрес…

— Там ли отиваш сега?

— Да. Стой там. Ще ти се обадя, когато приключим.

Еспи Мартинес се изпълни с вълнение. Искаше да отиде с екипа, но си даде сметка, че Уолтър не я бе поканил.

— Искам да дойда с вас.

— Еспи, последния път едва не те застреляха. Този път няма да го допусна.

Тя понечи да възрази, но се отказа.

— Какво стана в Германия?

— Научих някои неща — отговори тя. — Невероятно. Просто нямах представа. Учим история в училище, после в колежа, но всъщност нямаме представа за какво става дума. Човек трябва да го види с очите си. Този тип, Човекът сянка, е бил старателно обучен в Гестапо. В какво ли не. Следене, фалшификации, ликвидиране, каквото искаш. Опасен е, Уолтър, бъдете много внимателни.

Уолтър Робинсън си спомни Лерой Джеферсън в инвалидния стол и си помисли: „Повече от опасен“. Спомни си, че Еспи не знае какво се е случило и се замисли дали да й каже, но реши да не го прави. Видя, че командосите са почти готови с екипировката си и разбра, че трябва да тръгват.

— Обучавали са го?

— Да. Той е експерт, Уолтър. Онези са били най-добрите, а човекът, с когото разговарях, твърди, че нашият е бил най-добър от добрите. Бъдете много внимателни!

— Разбира се.

Канеше се да затвори, но тя заговори отново, съвсем тихо:

— Има и още нещо, Уолтър. Може да е от полза.

— Какво?

— На ръката си е татуирал номер от концентрационен лагер. Това му е помогнало да се измъкне, когато корабът е започнал да потъва и плъховете са се разбягали. Взех номера. Може да е променил самоличността си хиляда пъти, но не мисля, че е сменил номера. Ако го хванете…

— Кажи ми номера.

— А26510 — отговори Еспи.

Уолтър Робинсън го записа.

 

 

На една пресечка от адреса, където живееше онзи, който твърдеше, че пише мемоарите си, капитанът на специалната група слезе от микробуса с хората си и се качи в колата на Робинсън, на задната седалка, пъргаво, доколкото му позволяваше екипировката.

— Така — каза той. — Нека сега минем покрай мястото.

Уолтър Робинсън включи на скорост мълчаливо и колата потегли бавно по малката странична уличка в скромния квартал. В тази част на Маями Бийч, около Четирийсет и първа улица, има странна смесица от къщи. Някои, предимно край брега, струват милиони. Други са елегантни, просторни, на два етажа и с керемидени покриви, много търсени от младите специалисти, които започват кариерата си в града. Сред тях обаче, по уличките с доста надупчен асфалт и не така впечатляващи палми, са пръснати по-обикновени жилища, ниски, неугледни, със стари щори на прозорците, потискащо еднакви. Брокерите на недвижими имоти често ги наричат „къщи за начинаещи“, което означава, че могат да си ги позволят съвсем млади семейства, които нямат финансова подкрепа от родители, или пък старци, които все желаят да живеят в Маями, а високата престъпност не ги е прогонила във високите блокове. Много от тях брокерите наричат, евфемистично, „специалитет на майстора“, защото след години горещини и палещо слънце просто всичко в тях плаче за ремонт. Нерядко подобни къщи, стари като обитателите си и страдащи от не по-малко болести на времето, са засенчени от някоя голяма, комфортна и добре поддържана къща на лекар, адвокат или преуспяващ бизнесмен, сякаш за да напомня за миналото.

Адресът, който Уолтър Робинсън държеше в ръката си, беше на една от тези къщи.

Той спря колата край бордюра на отсрещната страна на улицата. Къщата беше на около десет метра по-навътре от тротоара, пред пътната врата имаше два неугледни храста, сякаш застанали на пост.

— Прозорци с решетки — отбеляза Саймън Уинтър.

През повечето време беше мълчал и бе мислил за този, когото щяха да арестуват.

— Вероятно и отзад е така — каза капитанът. — На вратата има солидни резета. Вероятно има врата отзад или отстрани, но предполагам, че е отстрани, където са онези кофи за боклук. Това е. Две стаи, две бани, няма централна климатична инсталация, а само климатици на прозорците, които бръмчат достатъчно силно, за да заглушат шума, който ще вдигнем. Виждаш ли следи от животно?

— Чакай малко…

Тримата замръзнаха по местата си, защото видяха една фигура да минава край прозореца. Висок мъж. След миг мина и по-нисък силует. След още малко в стаята се появиха отблясъци от телевизор.

— Има жена! — възкликна Саймън. — Дявол да го вземе!

— Искате ли да приберем и нея? — попита капитанът.

— Да — отговори Робинсън. — Може да му е помагала.

— Може и да не знае нищо — обади се Саймън Уинтър.

— Ще разберем това в участъка.

Капитанът огледа къщата още веднъж, после кимна на Уолтър Робинсън да подкара колата. Потеглиха, но не запалиха фаровете, докато не се отдалечиха на половин пресечка.

— Няма проблем — заяви капитанът и се облегна на седалката. — Двама отзад, двама отстрани, останалите влизат отпред. Няма да разбере какво му се е случило.

— Доскоро и аз мислех, че ако го намеря, няма да има проблеми — каза Уолтър Робинсън.

— А сега?

— Сега не знам.

— Какво стана с онзи, който ти създаваше главоболия? — попита капитанът.

— Натъкна се на типа в тази къща.

 

 

Саймън Уинтър слушаше с половин ухо, докато капитанът инструктираше хората си за разположението на къщата и плана за влизане. Даде си сметка, че Уолтър Робинсън му е позволил да присъства на ареста в знак на уважение и че би трябвало да стои настрана от мястото на истинските действия. Част от него искаше самият той да нахълта първи през вратата, но, от друга страна, разбираше, че това е гласът на егото му. Изпитваше странна смесица от емоции — възбуда, защото човекът, който бе владял мислите му толкова време, е така близо, но също така и известно разочарование, защото след като белезниците щракнеха около китките на Човека сянка, той щеше да стане излишен. Помисли си, че би трябвало да се радва, защото всъщност неговите усилия бяха осигурили връзката между портрета и конкретния човек, с име и адрес, и, неизбежно, щеше да привлече вниманието на вестниците и телевизията. Това обаче щеше да отмине и имаше тревожното чувство, че няколко седмици след ареста на Човека сянка, ще се върне точно там, където беше, когато Софи Милщайн бе почукала на вратата му, с изпълнени с ужас очи.

Спомни си го с горчивина — седнал на канапето, лапнал цевта на пистолета, с пръст на спусъка.

Протегна машинално ръка под лявата си мишница, където сега беше старият кобур, с пистолета, скрит под тънкото яке, което го караше да се поти и го изнервяше. Надяваше се да не са забелязали. Не мислеше, че Уолтър е видял, че е въоръжен. Все едно му беше. Тежестта под мишницата му вдъхваше увереност, като ръкостискане на стар приятел.

Командосите започнаха да проверяват оръжията си и Саймън погледна нагоре, към нощното небе. Опита да си представи какво ще прави през следващите дни. Погледна младия детектив и го измери с очи. За момент се изпълни със завист. Искаше му се всичко това да се повтори още веднъж. Всеки миг. Всяко отчаяние. Всяка болка.

Помисли си, че не би се отказал от нищо преживяно и прехапа устна — съвсем скоро пак щеше да е свършен, отново ненужен никому, сам.

— Саймън? Готов ли си? Ще пипнем ли този тип най-накрая?

Обърна се към Робинсън и видя в очите му ентусиазъм.

— И още как…

— Добре — каза Уолтър и улови стария детектив за рамото — жест, който донякъде изразяваше възбуда, но също така и симпатия. — Може би утре ще можем да отидем за риба. Или вдругиден. Обеща, нали си спомняш?

— С удоволствие — отвърна Саймън тихо.

Робинсън подкара колата към целта.

— Това нещо буди ли спомени? — попита той.

— На моята възраст — отвърна Саймън Уинтър, — всичко буди спомени. Човек гледа повече назад, отколкото напред.

— Не и ти… Е, хайде да приключваме с този тип. Да му щракнем белезниците и да му вдъхнем малко страх от Бога. Да му покажем, че не е чак толкова умен, в края на краищата.

— С удоволствие — отвърна Саймън, макар и да не беше сигурен дали не лъже.

 

 

Прикриха се зад тухлената стена, която ограждаше съседната къща. Капитанът огледа мястото за последен път, сложи на ухото си слушалката на радиостанцията и с едно движение на ръката изпрати хората си напред. Командосите хукнаха напред, приведени, за да заемат позиции. Черните им униформи се сливаха с тъмнината. Робинсън, застанал непосредствено зад капитана, чакаше като спринтьор преди състезание, с напрегнати мускули, готов да полети.

Капитанът изчака да му докладват, че са заели позиции отзад и отстрани на къщата, съобщи на хората си, че отпред няма нищо необичайно, и даде командата.

Предната група хукна към пътната врата. Уолтър Робинсън вдигна ръка, за да задържи Саймън Уинтър за момент, после двамата също хукнаха напред, почти веднага след бързите черни силуети. Земята сякаш изчезна под краката им. Робинсън престана да усеща краката си. За момент имаше чувството, че лети, както някога, напред по футболното игрище, в атака, без да чува рева на публиката. След миг обаче това отмина и цялото му внимание се насочи към пътната врата, където командосите готвеха тарана за разбиване.

— Полиция! Никой да не мърда! — изкрещя капитанът.

Черният стоманен таран се залюля, чу се силен трясък и се разлетяха трески.

Саймън Уинтър беше на крачка след Уолтър Робинсън. Дишаше учестено, движеше се бързо.

Откъм къщата се разнесе пронизителен писък, чу се трясък на счупено стъкло, което заглуши командите на капитана. Командосите връхлетяха през разбитата врата и изчезнаха във вътрешността на къщата.

Робинсън полетя само на крачка след тях, с изваден пистолет. Чуха се гласове, викове.

— Лягай на пода! Долу! — чу Саймън Уинтър гласа му след миг. — Ръцете на тила!

Жената продължаваше да пищи изплашено.

Уинтър влезе в къщата и видя капитана и един от хората му, наведени над едър мъж, проснат на пода на скромната къща. Робинсън бе опрял пистолет в тила му и крещеше нещо. Двама други командоси държаха дребна възрастна жена, чиято бяла коса се бе измъкнала от фибите и сега се спускаше в безпорядък около лицето й. Плачеше жално.

— Какво сме направили? Какво?

Робинсън щракна белезниците около китките на проснатия и се надигна.

— Край — каза капитанът доволно и вдигна глава към Робинсън. — Казах ти. Проста работа. Значи това е закоравелият стар убиец, когото търсиш?

В ъгъла гърмеше телевизорът и капитанът кимна на един от хората си да го изключи.

Уолтър Робинсън изправи проснатия в седнало положение и заговори бързо:

— Давид Исааксон, арестуван си за убийство.

Най-после Саймън Уинтър видя лицето му.

— Какво съм направил? — попита мъжът.

— Човекът сянка! — Робинсън почти изплю думите и го изправи на крака. Доближи се до ухото му и добави: — Заминаваш. Ще те видя на електрическия стол.

Бутна го на близкото кресло.

Саймън Уинтър пристъпи напред и се вгледа в лицето на арестувания.

— Боже мой! — изпъшка бавно, едва чуто и улови Робинсън за ръкава.

Младият детектив се обърна рязко, недоволен, че някой го спира, после видя очите на Саймън Уинтър и се поколеба.

— Какво? — попита ядосано.

Уинтър почувства как устата му пресъхва. Думите му разсякоха моментната тишина като бръснач.

— Уолтър, погледни го, за бога!

— Какво?

— Погледни лицето му. Портрета. Изобщо не прилича на муцуната от портрета.

Уолтър Робинсън отново се обърна към арестувания и се вгледа в лицето му.

— Не — каза бавно след малко. — Грешиш, Саймън. Телосложението е същото, косата…

— Погледни го! Това не е човекът, когото разпозна Естер Вайс.

Уолтър Робинсън, който понякога се гордееше със способността си да остава спокоен при всякакви обстоятелства, изведнъж почувства, че го обзема страх — нежелан, мъчителен, почти неподлежащ на контрол. Очите му се разшириха, сякаш се опитваше да схване разликата между рисунката и мъжа пред себе си.

— Кой си ти? — попита.

— Давид Исааксон — отговори онзи със запъване. — Какво съм направил?

— Откъде си?

Мъжът го изгледа объркано и Саймън Уинтър реши да се намеси.

— От колко време си тук?

— В Маями съм от двайсет години.

— А преди това?

— Бях в Ню Йорк. Кожар.

— А преди това?

— Емигрирах от Полша, преди много години, когато бях още малък.

Жена му най-накрая успя да се отскубне от командосите и се хвърли към съпруга си.

— Давид?! Какво става? Кажи ми? — запищя тя и се залепи за него. Обърна се към полицаите и изкрещя в истерия: — Нацисти! Гестаповци!

Стаята утихна за момент и се чуваха само хлипанията на жената.

— Бил ли си в концлагер? — попита Саймън Уинтър рязко.

Мъжът кимна.

— За какво е всичко това?

Робинсън направи крачка напред и грабна ръката му. Вдигна я и леко я завърта. Вдигна ръкава. Веднага след това бръкна в джоба си и извади листчето, на което бе написал номера, който му бе дала Еспи Мартинес. Приближи го до синята татуировка върху сбръчканата кожа на мъжа и веднага видя, че номерата са различни.

— Боже! — изпъшка той бавно.

— Гестаповци — извика жената пак.

Саймън Уинтър също видя номерата и се обърна назад, към разбитата врата и тъмнината, която сякаш им се подиграваше.

Близо си, каза си. Много близо. Но къде?