Джон Каценбах
Човекът сянка (26)

Двайсет и шест
Чайникът

Човекът сянка стоеше мълчаливо в тъмното пространство в края на улицата, до самата граница на светлото петно, което хвърляше на тротоара неоновия надпис на аптеката. Погледна нагоре, към шестия етаж, където беше апартаментът на равина.

Тази част от него, която обикновено го предупреждаваше да бъде предпазлив, му подсказваше, че е глупаво да стои на това място, макар и добре прикрит от тъмнината. Понякога имаше чувството, че този вътрешен глас е като някакъв ангел, който го пази, кацнал на рамото му. Този път гласът беше пронизващ, настоятелен, и го подтикваше да се махне веднага, още този миг.

Да събере нещата си. Да отседне в хотел на летището. Да напусне града с първия сутрешен полет.

Поклати глава.

Имам несвършена работа, възрази сам на себе си. Чака ме тук, в тази сграда.

Каква работа!? Пази се! Този живот се изчерпи, както и другите преди това. Годините, прекарани в Маями, бяха приятни и ползотворни, но вече свършиха. Винаги си знаел, че това време ще дойде, не се е случило нищо неочаквано. Твърде много хора те търсят под дърво и камък. Хората говорят за Човека сянка, като че ли го познават от години. Време е да се махнеш и отново да станеш някой друг.

Отдръпна се още по-назад, в тъмнината, опря гръб на някаква сива стена.

В Лос Анджелис ще е добре, каза си. Там го очакваше апартамент, банкова сметка, нова самоличност. Чикаго също беше приемливо място. Имаше готовност и там да заживее нов живот. В Лос Анджелис ще трябва да купи кола. Там всички шофират. В Чикаго това няма да е нужно. В Лос Анджелис щеше да е пенсиониран бизнесмен. В Чикаго вече го познаваха като пенсиониран инвеститор. Замисли се над двете възможности, неспособен да вземе решение. Всъщност, каза си, няма разлика. Веднага, след като приемеше едната или другата самоличност, щеше да започне да изгражда нова, за да има винаги повече от една възможност. Може би във Финикс или Тусон, каза си. Някъде, където е топло. Не му харесваше зимата в Чикаго. Трябваше да проучи нещата още малко. Не знаеше дали в тези два града има компактна еврейска общност, в която да се включи. Има ли оцелели там? — питаше се.

Някъде в нощта засвири алармена инсталация на автомобил. Заслуша се в пискливия звук, който замлъкна също така внезапно, както бе и започнал.

Изведнъж го обзе гняв.

Тук се чувствах добре, помисли си. През цялото това време се чувствах както трябва. Този град ми харесва. Замисли се за враговете си. Веднага реши, че полицаят и прокурорката не са опасни, дори махна едва забележимо с ръка. Никога не се бе страхувал от полицията. Беше убеден, че ченгетата са твърде консервативни и лишени от въображение, за да го хванат. Търсеха доказателства и улики и не успяваха да разберат, че той беше по-скоро идея. Макар че сега, може би, бяха по-близо до него от когато и да било след 1994-а, пак им оставаше твърде много, за да го заловят. Предпазливостта обаче отново се обади — до този момент полицията никога не бе подозирала, че съществува. Мисълта го накара да се замисли, докато не си припомни, че тъкмо поради тази причина бе полагал толкова много усилия, за да има на разположение най-малко две различни самоличности. Фактът, че толкова рядко му се бе налагало да бърза, доказваше колко добре е планирал всичко. Сега, каза си, положението не е по-различно.

После си спомни стария детектив, съседа, и се поколеба. Този човек го безпокоеше преди всичко с това, че не можеше да си обясни защо се намесва, тъй като не беше нито служител на закона, нито жертва. Човекът сянка извика в представите си Саймън Уинтър и започна бързо да го преценява. Струваше му се упорит и интелигентен. Със забележителни инстинкти. Само че тази вечер не беше тук, а на следващия ден щеше да е твърде късно да направи каквото и да било. Може и да е опасен, мислеше си, но все още е една крачка назад. И с какво, всъщност, разполага? Ум и известен опит. Достатъчно ли е това, за да ме хване? Не.

Въпреки всичко, трябваше да го убиеш онази нощ, в апартамента му. Извади късмет.

Този път няма да има късмет.

Човекът сянка пое дълбоко въздух и си представи двамата старци на шестия етаж.

Те са истинската опасност, каза си. Винаги са били. Винаги ще бъдат.

Спомените разпалиха искрата на гнева му.

Те са виновни за всичко. От самото начало.

Те са единствените, които помнят.

Те са единствените, които могат да ме познаят.

Пристъпи от крак на крак, после се овладя, макар че гневът все още не бе стихнал. Колко още остават? Само тези двамата? Колко други има? Колко още могат да си спомнят Човека сянка?

Може би никой.

Позволи си да се усмихне.

Може би тези двамата са последните, които някога са виждали Човека сянка? Бе прекарал много време в архивите, сред документи и видеозаписи, беше чел книги, бе се вглеждал в лица. Години наред. Убийствен труд. Неизбежно е, каза си. Просто няма как един ден да не стигна до края. До последните евреи от Берлин. Може би тъкмо те бяха там, горе, на шестия етаж?

Мисълта го изпълни с познато, приятно желание.

Въпреки че предпазливостта го призоваваше да се махне, да приеме нова самоличност, да изчезне, разговорът, който беше подслушал по-рано тази вечер в асансьора на сградата, в която живееше, когато бе научил, че искат сведения за него в храмовете, го убеждаваше, че тези двама старци няма да се откажат и рано или късно пак ще стигнат до него.

Усмихна се.

С удоволствие ще ги ликвидирам, помисли си. Може би това ще е ново начало за мен.

Човекът сянка се овладя. Направи компромис с предпазливостта си — ще напусна града до обяд, утре. Ще приключа с това, после няма да се колебая. Ще замина.

Каза си, че всъщност няма за какво толкова да се тревожи.

Подготвил съм всичко добре. Няма нищо прибързано. Три пъти съм влизал в тази сграда, огледал съм всичко — сутерена, покрива, стълбите. Огледах електрическата инсталация и таблото с шалтерите и бушоните. Прегледах архитектурните чертежи, съхранявани на микрофилм в общината, познавам разположението на стаите в апартаментите. Имам план и той ще свърши работа.

Както винаги.

Спомни си една случка, преди много години. Изплува в паметта му бавно, като сън, който избледнява в първите мигове на събуждането. Семейство, таванско помещение, в което знаеше, че се крият. Две малки деца, които плачеха, когато идваха бомбардировачите. Майка, баща, баба и дядо, братовчед, натъпкани в две малки стаички. Опита се да си спомни имената им, но не успя. Спомни си обаче как се молеха за живота си. И колко много бяха платили, за да ги остави. След това умряха, както всички останали. Бяха като плъхове, каза си, скрити в дупките си. Но той знаеше как да ги извади оттам, на открито.

Вдигна очи към сградата.

Правил съм го много пъти.

Наведе се и вдигна малката чанта, оставена до краката му, в която имаше няколко важни неща. Вдигна я и пак се загледа нагоре.

Judenfrei, помисли си. Това бе обещал някога на света фюрерът. Това обещание бе дал и сам на себе си. Може би сега, най-после, ще се освободя от евреите?

Спомни си стария равин и старицата.

Изражението му стана ледено, решително. Трябваше да изпълни дълга си. Направи крачка напред и внимателно огледа пустата уличка. Няколко пресечки по-нататък се виждаха автомобили, но нямаше нищо обезпокоително. Внимателно, само в сенките, се отправи към целта си.

Те не знаят, помисли си. Никога не са знаели. И вече са мъртъвци.

 

 

Саймън Уинтър наблюдаваше мълчаливо как Уолтър Робинсън опитва да се справи с бъркотията, предизвикана с ареста на Давид Исааксон. Възрастният мъж и жена му седяха на едно канапе в ъгъла на общото помещение на отдел „Убийства“ и ту се мръщеха, ту заплашваха да повикат адвоката си — макар че бе ясно, че нямат адвокат, особено адвокат, готов да се надигне заради тях посред нощ — и от време на време, неохотно, даваха по хапка информация. Започнаха да отговарят по-охотно, едва когато Робинсън ги увери, че полицията ще плати поправката на разбитата им врата и всички счупени вещи у дома им. Словесната престрелка между тях и Уолтър Робинсън продължи известно време, през което Саймън Уинтър се изнервяше все повече и повече.

Уолтър Робинсън приключи с възрастната двойка късно през нощта и едва тогава отиде при Саймън Уинтър. Един униформен полицай, неестествено любезен и услужлив, помогна на двамата старци да се изправят на крака и ги придружи навън, към служебната кола, която щеше да ги закара у дома им.

— Е, какво става? — подкани го Уинтър.

— Стават лайна — отговори Робинсън и се стовари тежко на стола до него. — Не си ли уморен, Саймън? Не ти ли се иска да се прибереш у дома и да си легнеш, а тази каша да изчезне, докато спиш?

— Не мисля, че ще изчезне сама — отвърна Саймън.

— Няма — кимна Уолтър и се усмихна, сякаш се присмиваше на самия себе си. — Дявол да го вземе, тази вечер сътворих купчина боклук, който ще разчиствам поне месец.

— Месец, в три екземпляра — каза Саймън.

Младият детектив се разсмя.

— Не знаеш колко си прав. Ако ти покажа колко формуляра трябва да попълня… След това ще размотават задника ми из кабинетите на всички началници, на които им се иска да подъвчат някого. А не са никак малко. После при адвокатите на отдела… И те трябва да получат своето…

— Планирал го е внимателно — отбеляза Саймън тихо. — Предвидил е, че някой може да направи връзката и вместо фалшиво име и адрес, е използвал реално съществуващ човек. Можел е да избира между това, да използва фиктивно име, което би могло да привлече нечие внимание, и объркването, което би се получило в ситуация като тази. Избрал е по-добрия вариант, струва ми се. Какво ще кажеш? Може би е видял Исааксон на някое събрание? Или на видеокасета? А може би в синагогата или на плажа? В някой ресторант или в магазина за хранителни продукти? Спрял се е на него, без горкия старец изобщо да подозира каква роля трябва да изиграе.

— Прав си. Може би все пак Исааксон ще успее да си припомни нещо по-съществено утре, когато се успокои. Тази вечер обаче това няма да стане. — Уолтър Робинсън въздъхна дълбоко. — Човекът сянка явно много добре знае как действат бюрократичните институции като полицията. Дали е бил истинско ченге някога?

— Не забравяй кой го е обучавал. Съществувала ли е някога по-кошмарна бюрокрация от тази в нацистка Германия?

— Може би да. Нашата, в Маями — отвърна Робинсън с горчивина и бутна някакви листове на бюрото до себе си. — Е, не е чак така. Все пак, виждам какво искаш да ми кажеш. Копелето е умно, нали?

— Да. И знаеш ли, цялата тази подготовка ми подсказва още нещо.

Робинсън кимна. Не изчака, за да чуе отговора, а го даде сам.

— Че Човекът сянка си е оставил отворена врата за измъкване и след като веднъж мине през нея…

— Ще изчезне безвъзвратно.

— Да. Това ми мина през ума и на мен. — Робинсън се облегна назад. — Обадих се по телефона… Исках да проверя нещо. Докато Исааксон и жена му се гневяха тук, аз се обадих в Лос Анджелис, на директора на тамошния център за жертвите от Холокоста. Нали си спомняш писмото, което ни показа Естер Вайс, подписано от заместник-директора?

— Няма такъв човек, нали?

— Няма. Но бланката е истинска.

— Не е трудно да се сдобиеш с бланка. Пишеш им писмо, в което искаш нещо, каквото и да е, и те ти отговарят. Толкова. Нищо по-просто от това.

— Така е.

— Тогава — попита Саймън Уинтър бавно, — какво ще правим?

Робинсън се замисли.

— Може би равинът и госпожа Кронер ще научат нещо. Може би той ще опита да се добере до тях. Не знам. Телефонът се е нажежил от звънене тази вечер. Може би обявата ни ще свърши и някаква полезна работа, в края на краищата, освен че изплаши всички. Ако не… не сме съвсем в началото на пистата, но и не знам точно къде сме.

Уинтър кимна, после вдигна ръка и улови шепа въздух.

— Беше близо, много близо, а след това… нищо — каза той. — Мисля, че трябва да замахнем по-бързо.

— Първо трябва да разберем срещу кого замахваме — поклати глава Робинсън.

Облегна се назад и се залюля на въртящия се стол.

— Добре, Саймън. Утре двамата с теб отново ще започнем с портрета. — Усмихна се. — Вместо да отидем за риба. Струва ми се, че това е най-сериозният ни шанс. Какво ще кажеш?

— Обикалянето никога не вреди на разследването — съгласи се Саймън, макар и да не беше убеден, че има сили и време за подобно нещо.

— Сега трябва да се прибереш у дома. Ще те закарам. И недей да носиш този пистолет утре, става ли? Сигурен съм, че имаш разрешително за него, но също така съм сигурен, че нямаш разрешително да носиш скрито оръжие.

Саймън Уинтър се усмихна и стана. Мисълта да поспи не беше непривлекателна, а и там, в светлото помещение на отдел „Убийства“, умората постепенно премахваше всяко чувство, че няма достатъчно време.

Робинсън се надигна от стола си с огромно усилие и каза:

— Да си вървим, преди да е изгряло слънцето.

Двамата се спуснаха до партерния етаж с асансьора, потънали в собствените си мисли. Излязоха навън, на улицата, и влажната топлина ги обгърна като покров, като че ли някъде наблизо бе вилняла буря, а на тях им се бе разминало. Качиха се в колата на Робинсън, на крачка от пълното изтощение. Уолтър запали двигателя и го форсира два пъти, като че ли по този начин щеше да съживи и себе си. В този момент от радиостанцията се чу гласа на полицейската диспечерка и Робинсън се наведе напред, готов да спре пронизителния, дразнещ звук. Саймън Уинтър улови ръката му.

Робинсън го изгледа учудено. Очите на Саймън се бяха разширили. В същия момент собственото му тяло се наелектризира, за част от секундата забрави всякаква умора.

— Това беше адресът на равина, по дяволите! — извика рязко Саймън Уинтър, почти останал без дъх. — Тя току-що изпрати пожарната на адреса на равина! Чух я!

Робинсън включи на скорост и настъпи педала.

— Кой е там? — питаше трескаво Саймън Уинтър, сякаш не беше в състояние да си спомни.

Уолтър Робинсън не отговори. Той знаеше. Двама възрастни, един млад, вероятно неопитен полицай, и Еспи Мартинес.

И още един човек.

 

 

Еспи Мартинес бе заспала на канапето във всекидневната малко след като равинът и госпожа Кронер се прибраха в стаите си. Полицаят, оставен, за да ги охранява, бе отишъл в кухнята, където отпиваше кафе, опитваше се да чете един роман, препоръчан му от домакина, и, полузаспал, броеше минутите до идването на следващия, който щеше да се заеме с това досадно занимание, почти като пазене на малки деца, отегчило го още на петата минута след пристигането му.

Когато противопожарната алармена система на блока разцепи тишината, той скочи стреснато и изруга от изненада.

Еспи Мартинес също стана. Страхът прониза стомаха й, тя заопипва наоколо, за да намери ключа за лампата в непознатата стая.

В стаята за гости, Фрида Кронер бе сънувала неприятен сън, граничещ с кошмар — намираше се на място, което не познаваше и което ставаше все по-малко и по-малко около нея. Всеки път, когато се насочеше към изхода, вратата се преместваше на друго място. Звънецът на алармената инсталация прекъсна съня и тя се събуди с викове, на немски:

— Въздушна тревога! Въздушна тревога!

Минаха няколко секунди, преди да си спомни къде е и коя година е.

Равинът също се събуди внезапно, разтреперан, сякаш от студ. Облече веднага домашния си халат и излезе от стаята.

Четиримата се събраха във всекидневната, обзети от страх, изненадани.

Първи заговори младият полицай. Гласът му беше почти фалцет, забързан, сякаш опитваше да догони ударите на сърцето му.

— Стойте спокойно — каза той. — Без паника. — Интонацията му обаче подсказваше точно обратното. — Стойте заедно и ще излезем навън…

Еспи Мартинес тръгна към изхода, но Фрида Кронер я улови за ръката и я спря.

— Не! — извика възрастната жена. — В никакъв случай! Това е той! Той е тук!

Останалите се обърнаха към нея.

— Това е проклетата противопожарна аларма — възрази полицаят. — Облечете се и да се махаме от тук.

Фрида Кронер тропна с крак.

— Това е той! Напада ни!

Полицаят я изгледа, сякаш беше луда.

— Това е пожар, дявол да го вземе! Може би не ни остава много време.

— Фрида е права — намеси се равинът. Гласът му беше неравен, но зареден със спокойствие. — Това е той. Тук е. — Обърна се към Еспи Мартинес и добави: — Не излизайте, госпожице Мартинес.

Полицаят се вгледа в старците. Опитваше се да говори разумно и спокойно, но не му се отдаваше.

— Слушайте… дявол да го вземе… тези стари сгради горят като факли. Тази тук може да лумне за секунди. Виждал съм го с очите си. Виждал съм как изгарят живи хора, защото не са излезли навреме. Трябва да се махнем от тук и то веднага. На кой етаж сме?

Равинът го изгледа учудено.

— На шестия.

— В Маями няма толкова висока противопожарна стълба, не знаете ли? Трябва да слезем долу. Веднага.

Звъненето продължаваше и изпълваше въздуха наоколо с настойчивост. Чуваха гласове, долитащи през стените и входната врата, приглушени стъпки на площадката отпред. Ослушаха се. Чуха няколко панически крясъци.

— Виждате ли? По дяволите! — изруга младият полицай. — Всички други излизат. Хайде, да тръгваме. Когато тази стара сграда пламне…

Фрида Кронер седна на канапето.

— Това е капан. Той е заложил този капан. — Скръсти ръце на гърдите си. Беше развълнувана, но все пак успя да довърши: — Всеки момент ще дойде при нас.

Равинът седна до нея.

— Фрида е права. Ако отворим вратата, всички ще умрем.

— Ако останем тук, ще се изпечем — възрази полицаят и погледна двамата старци, сякаш бяха изгубили ума си.

— Не — настоя Фрида Кронер. — Аз ще остана тук.

— И аз — обади се равинът. — Така навремето излови толкова много от нас. Този път няма да го допусна.

— Не знаете какво правите! — възкликна полицаят. — Слушайте — добави умолително. — Аз съм с вас. Дори ако онзи смахнат изрод е някъде там, няма да предприеме нищо. Хайде, да тръгваме!

— Не — отсече Фрида Кронер.

Полицаят повдигна очи отчаяно, сякаш молеше Господа да даде разум на побърканите старци.

— Ще умрем! — извика той. — Госпожице Мартинес, помогнете ми!

Еспи Мартинес гледаше старците, без да каже дума.

— Добре — каза полицаят след малко, след като разбра, че няма да постигне своето. — Нека направим така. Аз ще изляза и ще проверя какво става. След това ще се върна и ще ви изведа, щом се уверя, че всичко е наред. Ако мога, ще доведа и пожарникар, разбирате ли ме? Съгласни ли сте? Чакайте ме тук и ще се върна с помощ. Госпожице Мартинес, поне вие елате с мен навън. Хайде, да тръгваме.

Тръгна към вратата, Еспи Мартинес направи крачка след него, но спря.

— Не, ще остана тук, с равина и Фрида.

Полицаят се обърна.

— Не полудявайте и вие!

— Не — отвърна тя. — Оставам.

Младият полицай се поколеба за момент, после отвори вратата и изчезна в тъмния коридор към стълбището.

 

 

Колата на Робинсън летеше към апартамента на равина с пълна скорост, със сирени, с проблясваща сигнална лампа на покрива. Двамата мълчаха. Саймън Уинтър стискаше дръжката на вратата несъзнателно, така че пръстите му бяха побелели. Градът летеше покрай тях като филм на бърза скорост.

Уолтър Робинсън шофираше с усещане за смърт в сърцето си.

Двигателят ръмжеше на пълни обороти, гумите свиреха, двамата бяха залепени за седалките от скоростта. Робинсън предчувстваше неприятности. Изведнъж всичко, което имаше значение за него, се оказа застрашено от Човека сянка — любовта му, кариерата, бъдещето. Мисълта за това го изпълваше с отчаяна ярост. Продължаваше да натиска педала и имаше чувството, че от скоростта не може да диша.

Колата поднесе за миг и Саймън Уинтър най-после отвори уста.

— Бързо! — извика той.

— Не може повече — отвърна Уолтър през зъби. Някаква червена спортна кола натисна спирачки пред тях и той изруга и натисна оглушително клаксона.

— Още две пресечки! По-бързо! — извика Саймън Уинтър.

След миг сградата се появи пред очите им. Уолтър видя отблясъците от полицейските и противопожарните коли, след няколко секунди натисна рязко спирачки, колата поднесе странично и спря.

Двамата изскочиха навън. Робинсън спря за миг край колата и се вгледа в тълпата от хора по халати, пижами и хавлии, които се въртяха пред сградата. Пожарникарите вече окачваха маркучите за противопожарните кранове, проверяваха оборудването си.

— Еспи! — извика Уолтър няколко пъти и се обърна към Саймън Уинтър. — Не е тук. Ще се кача горе!

— Върви — отговори Саймън и махна на младия детектив да побърза.

В главата му вече бе дошла нова мисъл, леденостудена, която не допускаше размекване или чувства. Не последва Робинсън, който се втурна към вратата, без да обръща внимание на виковете на пожарникарите. Вместо това, застана в страничната уличка, на самия ъгъл, и се прикри в една сянка, почти на същото място, където малко преди това бе стоял Човекът сянка. Разбира се, Саймън не знаеше това. Избра място, от което можеше да вижда всичко — пожарникарите, полицаите, проблясващите светлини. Погледът му обаче бе прикован към тълпата обитатели на блока, прогонени от домовете си по домашно облекло, изнервени, изплашени, разтревожени.

 

 

Алармата продължаваше да звъни по коридорите. Еспи Мартинес се обърна към старците. Фрида Кронер се изправи и каза:

— Трябва да сме готови.

Преди да направи каквото и да било обаче, светлината в апартамента внезапно изгасна и останаха на тъмно.

Тримата изпъшкаха изненадано.

— Стойте спокойно — обади се равинът. — Къде си, Фрида?

— Тук съм — отговори тя. — Тук, до теб.

— Госпожице Мартинес?

— Ето ме. Каква гадост! Къде са бушоните?

— Чакайте — прекъсна я равинът. — Ето какво ще направим. Той е човек на тъмнината. Знаем го. Ще бъде тук всеки момент. Фрида?

— Готова съм.

Тримата стояха в средата на стаята и се ослушваха, за да чуят нещо друго, освен звъненето на алармената инсталация. След малко доловиха далечен вой на сирени, който приближаваше. И още нещо — лютива миризма, която започваше да изпълва въздуха около тях, подобно на страха, който изпитваха.

— Дим! — извика Еспи Мартинес.

— Стойте спокойно — каза равинът.

— Спокойна съм — обади се Фрида, — обаче трябва да се подготвим.

Гласът й заглъхна и Еспи разбра, че е отишла в кухнята. Започна да отваря и затваря чекмеджета, след малко се върна. В същото време равинът отиде до някакъв шкаф, отвори го, взе нещо и пак го затвори.

— Така — каза той. — А сега да изчакаме да се върне полицаят.

Миризмата на дим ставаше по-наситена, макар и все още да не беше нетърпима.

— Търпение — добави равинът.

— Сила — добави Фрида Кронер.

Еспи Мартинес имаше чувството, че тъмнината я обгръща като мъгла в гробище. Каза си, че трябва да запази спокойствие, но усещаше как страхът витае в ума й и търси опора, за да пусне корените си. Чуваше учестеното си дишане, сякаш въздухът не беше достатъчно, за да запълни дробовете й. Чувстваше се като удавник, който размахва ръце и крака, за да се добере до повърхността. В този момент не знаеше от какво се страхува най-много — от нощта, от огъня, който дебнеше някъде в сградата, или от мъжа, който, според двамата възрастни, скоро щеше да се появи при тях. Всичко това се сля във въображението й, заедно с извечните човешки страхове и тя продължаваше да стои неподвижно в тъмнината, с чувството, че е попаднала в някаква кошмарна центрофуга.

Прокашля се и се задави.

След това чу нещо — близо, но не съвсем. Настойчиво чукане.

— Какво беше това? — попита с треперещ глас.

— Не знам — отговори равинът. — Тихо!

Чукането се повтори и отекна в притихналата стая. След това чуха силен, настойчив глас:

— Пожарна на Маями Бийч. Има ли някой вътре?

Чукането продължаваше. Чуваше се и гласът. Еспи Мартинес реши, че това е пожарникар, който проверява дали в апартаментите не е останал някой.

— Това е пожарникар — каза тя гласно. — Той ще ни изведе. Търси останали по апартаментите хора.

И преди някой от двамата възрастни да реагира, тя се втурна към вратата, като се препъваше в мебелите по пътя, и я отвори рязко.

— Не! Не отваряй! — извикаха зад гърба й равинът и Фрида Кронер едновременно.

Не ги чу.

— Тук! Тук! — извика силно. — Имаме нужда от помощ!

— Кой е? — попита мъжки глас недалеч и тя видя тъмен силует, който приближаваше.

— Тук съм — извика тя пак. — С мен са равинът и…

Удари я по челюстта, после юмрукът се плъзна по рамото й и я завъртя, почти в несвяст. Еспи залитна назад, към апартамента с писък. Не загуби съзнание, макар и да почувства, че е много близо до това, после изведнъж осъзна, че е паднала на пода и над нея се е навел някой. Лъч светлина проряза стаята и Еспи видя, че равинът държи в ръката си фенерче. Видя също, че фигурата, надвесила се над нея, държи нож. Замахна. Точно в този момент лъчът на фенерчето го заслепи и сякаш го разконцентрира — ножът мина на сантиметри от лицето й.

Човекът сянка се изправи леко и вдигна ръка, за да закрие очите си от светлината, струяща от ръката на равина, и не видя Фрида Кронер, която се бе приближила и размахваше странен черен предмет. Той се стовари върху ръката му над лакътя с тъп метален звук и той изкрещя от непознатата болка.

Старицата се разкрещя на родния си език:

— Nein! Nein! Nicht dieses Mai! Не и този път! — И продължи да размахва оръжието си и да го удря където свари.

Светлината в ръката на равина се раздвижи, защото той също се спусна от другата страна на Човека сянка, възседнал младата жена. В ръката си държеше голям ритуален свещник, който просвистя във въздуха и се стовари върху рамото на нападателя. Равинът извика от усилието, фенерчето падна на пода и Еспи Мартинес видя как старецът се готви за втори удар, като бейзболист с бухалка. Опита да се надигне, но обувката на Човека сянка прелетя над гърдите й и я блъсна отново на пода. В първия момент имаше чувството, че я е наръгал с ножа.

Мина й през ума, че я е ранил, после осъзна, че не е. Опита да се надигне отново, напрегна слух, за да чуе нещо повече от гърлените викове на Фрида Кронер, и най-накрая, като насън, чу гласа на равина:

— Отиде си!

Тогава осъзна, че това е истина.

Имаше чувството, че светът изведнъж е притихнал, въпреки че звънецът на алармената инсталация още не беше замлъкнал и че отвън се чуваха сирени.

Обърна се в тъмнината към Фрида Кронер, която й говореше на немски:

— Hören sie mich? Sind sie verletzt? Haben sie Schmerzen? Добре ли си? Ранена ли си? Боли ли те?

Странно, струваше й се, че разбира всяка дума.

— Не, добре съм, госпожо Кронер. Всичко е наред. С какво го ударихте?

Изведнъж възрастната жена се засмя.

— С железния чайник на равина.

Равинът ги освети с фенерчето. Еспи Мартинес си помисли, че сигурно и тримата са ужасно пребледнели — съприкосновението със смъртта вероятно бе оставило следата си. Фрида Кронер обаче тържествуваше.

— Избяга! Страхливец! — След това млъкна и добави тихо: — Предполагам, че досега никой не се е съпротивлявал…

Равинът се съвзе първи.

— Трябва да го хванем! Веднага! Това е шансът ни!

Еспи Мартинес кимна. Протегна ръка и взе фенерчето от равина.

— Точно така. Следвайте ме.

Тримата тръгнаха към стълбите.

 

 

Уолтър Робинсън, обзет от непознат страх, тичаше нагоре по бетонните стъпала на аварийното стълбище и полагаше усилия да не се спъне в почти пълната тъмнина. Чуваше дишането си — хриптящо, учестено, накъсано от далечния вой на сирените и продължаващото дрънчене на алармения звънец.

Не видя трупа, докато не се спъна в него.

Загуби равновесие, полетя напред и падна на ръце, върху стъпалата. Извика изненадано, после се отърси от стъписването и се овладя. Протегна ръка надолу, обзет от нещо повече от ужас, че ще напипа старческата кожа на Фрида Кронер или равина, или, още по-лошо, тялото на Еспи. Фигурата беше едра и в началото това го обърка. После напипа полицейска значка. Отдръпна ръката си бързо и си даде сметка, че по пръстите му има кръв.

Тогава извика с цяло гърло:

— Еспи! Идвам! Чакайте! — Каквото и да е, само да отвлече вниманието на онзи, за когото беше сигурен, че е вече там, да го накара да се поколебае.

Все още не виждаше нищо, а звуците бяха удавени от тътена на страха. Стисна парапета и отново хукна нагоре, към шестия етаж.

— Еспи! — извика пак.

След това видя лъч светлина, чу и отговора:

— Уолтър?

— Еспи! — извика отново и ги видя. Бяха тримата.

— Добре ли сте? — попита.

— Да, да — извика Еспи. — Той е някъде тук.

Уолтър Робинсън разтвори ръце и прегърна Еспи Мартинес.

— Уолтър, боже мой! Той беше тук! Беше тук и се опита да ме убие! Госпожа Кронер и равинът ме спасиха. След това той избяга. Избяга, когато тя го удари. Но все още е някъде тук.

Робинсън се отдръпна от нея и погледна двамата възрастни.

— Добре ли сте? — попита.

— Трябва да го намерим — отговори равинът. Детективът извади пистолета си. — Някъде тук е, в тъмното — добави възрастният мъж.

Фрида Кронер поклати глава.

— Не… Мисля, че е избягал. Може би по другото стълбище, в отсрещния край на сградата. Бързо! Да вървим.

Четиримата тръгнаха надолу по стълбата. Еспи се бе вкопчила в Уолтър Робинсън, двамата старци пристъпваха предпазливо, заради възрастта си, но решително, подтиквани от необходимостта. Робинсън взе фенерчето и ги поведе, като спря за момент на третия етаж, за да огледа трупа на полицая. Фрида Кронер изохка, когато видя кървавата рана на гърлото му, но каза само:

— Бързо! Трябва да не му позволим да избяга!

 

 

Саймън Уинтър продължаваше да стои в тъмното и да наблюдава суматохата пред входа на сградата. Когато човек лови риба в плитки води, трябва да се вглежда в повърхността, да умее да долавя и най-малкото движение, най-малката вълничка, различна от породените от теченията и вятъра, защото тя издава близостта на рибата. Нещо подобно търсеше и старият детектив в тълпата отпред. Мислеше си: „Само един човек е тук, не защото противопожарната аларма го е вдигнала посред нощ от леглото. Само един човек е тук, за да убива“.

Очите му продължиха да се взират в тълпата, търсеха това едва забележимо движение срещу течението.

Видя го и мускулите му се изопнаха. Обзе го мрачна възбуда.

Видя едър мъж, облечен в обикновени, тъмни дрехи. Беше леко прегърбен, когато излезе от входа и един пожарникар го насочи към групата хора на улицата.

Саймън Уинтър направи няколко крачки успоредно с него.

Видя го да изчезва сред тълпата, да си пробива път към задната й част. Останалите гледаха напред, към домовете си, търсеха с очи дим и пламъци, не виждаха такива и нетърпеливо очакваха знак, че могат да се прибират по домовете си. Прегърбеният мъж обаче нямаше подобни грижи.

Вместо това продължаваше да си пробива път, с приведена глава, за да не се вижда лицето му, към прикритието на тъмната уличка зад хората.

Саймън Уинтър тръгна с неговото темпо.

Не виждаше лицето или очите му, но знаеше. Озърна се и потърси с поглед Уолтър Робинсън или друг полицай, който би могъл да му помогне. Нямаше никой. Даде си сметка, че е излязъл от тъмното и го осветява витрината на някакъв магазин. Направи още една крачка напред. Мъжът се озърна предпазливо и го видя.

И двамата замръзнаха на местата си. Разпознаха се.

Тогава изведнъж се чу нещо, което заглуши сирените и шума на противопожарните коли. Глас. Не беше писък, а предупреждение, на немски.

— Der Schattenmann! Der Schattenmann! Er ist hier! Er ist hier!

Уинтър се обърна рязко, само за момент, и видя Фрида Кронер, застанала на улицата, пред входа. Равинът също беше там и също извика:

— Човекът сянка е сред нас! Хванете го!

Размаха ръце като обезумял.

Саймън Уинтър видя Еспи Мартинес и Уолтър Робинсън, вкопчени един в друг, на няколко крачки зад възрастната двойка. Робинсън бе извадил пистолета си и оглеждаше тълпата. Уинтър го чу да дава нареждания на пожарникарите и на няколкото изненадани униформени полицаи, които се бяха появили на мястото. След това се обърна към тълпата и видя, че Човекът сянка вече бягаше. Успя да зърне само силуета му, миг преди да изчезне в тъмна малка уличка, която водеше към брега. Събралите се хора изведнъж се разшумяха, заговориха оживено, по лицата им се изписа изумление. Помисли си, че трябва да извика Уолтър Робинсън, но изведнъж осъзна, че няма време.

Вместо това се втурна напред, докато в ушите му продължаваха да отекват виковете:

— Той е тук! Той е тук!