Джон Каценбах
Човекът сянка (6)

Шест
Молитва за мъртвите

Саймън Уинтър се раздвижи неловко върху железния сгъваем стол, докато пред гроба говореше млад равин. Въпреки че хората бяха седнали под тъмнозелен сенник, осигурен от погребалния дом, обедната жега, нетърсена и неканена, се бе настанила сред опечалените. Сред тях преобладаваха възрастните хора и тъмните вълнени костюми, с които бяха, като че ли изпускаха пара под огненото слънце. Саймън Уинтър ужасно искаше да разхлаби вратовръзката, пристегнала яката на бялата риза под единствения официален костюм, който притежаваше. Огледа се и си помисли: „Всички ние изглеждаме така, сякаш сме готови да последваме Софи Милщайн и ковчега й“. Почувства се леко засрамен заради непочтителността в тази мисъл, но си прости, с горчивата забележка, че съвсем скоро и той самият ще бъде положен в подобен сандък или изсипан в някоя урна, а някой друг, когото не познаваше и от когото не се интересуваше, щеше да мрънка нещо над главата му.

Равинът, нисък, заоблен човек, който мъжки се справяше с потта, която се събираше в стегнатата му яка, повиши глас:

— Тази жена, Софи Милщайн, беше изпратена в ада, за да се издигне над него и, чрез доброта и всеотдайност, подобно на феникс, да стане възлюбена съпруга на Лио и обожавана майка на нейния умен син Мъри…

Гласът на младия равин звучеше пронизително, пробождаше като игла. Думите сякаш режеха неподвижния въздух. Погледът на Уинтър се устреми към бледосиния хоризонт, с надеждата да види облаци — някакъв знак, че се задава дъжд, който да направи следобеда поне малко по-приятен. Не видя. Въздъхна. Въздухът беше гъст и горещ, като дим.

Седеше сам, на последния ред. Изведнъж се ядоса на себе си, защото бе позволил горещината да го разсее.

Той може да е тук, каза си.

Някъде там, извън полезрението ти, скрит в онези дървета. А може би седи някъде сред присъстващите, облечен в траурен костюм. Ако наистина ловува, най-напред би проверил тук, сред приятелите на Софи.

Единственото, което не знае, каза си, е това, че някой го търси.

После се сепна и се остави на съмнението — ако такъв човек изобщо съществува.

Господин Финкъл и семейство Кадош, недалеч от него, слушаха унесено думите на равина. Госпожа Кадош стискаше бяла ленена кърпа, с която ту бършеше очите си, ту попиваше потта от челото си. Мъжът й държеше някаква брошурка и я свиваше на руло, после я разгъваше и приглаждаше страниците. От време на време деликатно размахваше книжката пред себе си, в опит да разсее — неуспешно — горещия въздух.

Останалите съседи от „Съншайн Армс“ също присъстваха. Уинтър забеляза, че господин Гонзалес, собственикът, през цялото време, докато равинът произнасяше хвалебствената си реч, държеше главата си наведена. Дъщеря му също бе дошла на погребението. Беше висока колкото баща си и носеше тънка черна рокля, с която според Уинтър би могла да отиде и на оперна премиера.

Саймън Уинтър въздъхна. В продължение на шест месеца дъщерята на господин Гонзалес бе живяла в празния апартамент до този на Софи Милщайн. Тя доста често посрещаше там различни свои приятели и ги забавляваше енергично и ентусиазирано, като обикновено забравяше да дръпне пердетата, така че Уинтър да може да я гледа. Струваше му се, че знае, че я гледат, струваше му се също така, че не дърпа пердетата, като вид неизречена услуга. Когато се бе преместила в по-добър апартамент на Брикъл авеню, с нея си бе отишла и голяма част от енергията на „Съншайн Армс“.

Преди да седне до баща си, се бе обърнала назад, през рамо, достатъчно дълго, за да се срещнат погледите им и да му се усмихне тъжно, сякаш за да му напомни какво му липсва, откакто е заминала — това, въпреки тържествеността на момента и тягостните му мисли във връзка със смъртта на съседката му, успя да предизвика в душата му донякъде изненадващ, но общо взето приятен вътрешен смях.

— И днес всички ние чувстваме скръбната загуба… — продължаваше равинът съвсем предсказуемо.

Саймън Уинтър отдели поглед от дъщерята на господин Гонзалес и отново насочи вниманието си към присъстващите. Ако той е тук, помисли си, би трябвало да се вглежда в лицата, да търси, да рови в паметта си.

Направи му впечатление един мъж, вдясно от него, който не сваляше очи от равина. Нещо в него трепна. Защо си толкова любопитен?

След това обаче видя, че човекът прошепна нещо на възрастна жена, седнала до него. Тя докосна ръката му.

Не, помисли си Уинтър. Ти трябва да си сам. Не си ли винаги сам?

Ако съществуваш.

Наклони леко глава напред и се замисли. Беше казал на Ървинг Силвър, Фрида Кронер и равин Рубинщайн да не идват на погребението. Не искаше да даде на човека, от когото те толкова се страхуваха, шанс да ги открие, преди самият той да е решил какво ще предприеме по-нататък. Бяха възразили. Той бе настоял.

Огледа още веднъж присъстващите, лицата, които не познаваше, но те бяха твърде много. Софи Милщайн бе членувала в немалко женски организации, клубове за бридж и религиозни групи. На сгъваемите метални столове седяха около стотина възрастни хора.

Думите на равина сякаш трептяха в горещината.

— Да преживееш толкова много и да бъдеш лишен от живот в самия му залез, това е непоносима трагедия…

Уинтър се огледа, за да потърси детектив Робинсън или младата жена от прокуратурата, но не ги видя никъде. Подозираше, че сред опечалените има човек от полицията — това беше нормална процедура по негово време при всички убийства с неизвестен извършител, дори когато заподозреният беше от друга раса или на различна възраст. Никой не можеше да каже дали убиецът няма да се появи, тласкан от любопитството си. Подозираше, че Робинсън е изпратил някой свой подчинен — цветът на кожата му не би позволил да седне сред присъстващите под сенника и да ги наблюдава незабелязано.

Естествено, човекът, изпратен от Робинсън, щеше да търси не когото трябва.

Саймън Уинтър въздъхна и сви юмрук. Почувства, че го обзема неконтролируем гняв, безсилна злоба.

Не знам нищо, каза си.

Имам работа с трима изплашени старци, няколко странни съвпадения и един кошмар от отминала епоха.

Отново погледна към хоризонта. Гневът му постепенно се превърна в чувство за вина. Наистина ли можеш да си спомниш как се прави такова нещо? Как от подозренията да стигнеш до твърди, неоспорими, истински факти?

Стисна зъби.

Започвай да действаш така, както някога, настояваше пред самия себе си.

Искаш ли пак да започнат да те наричат „детектив“? Тогава се дръж като такъв. Задавай въпроси. Търси отговори.

На първия ред, близо до гроба, някакво четири или петгодишно дете нервничеше и се опитваше да говори по-силно от равина, а майка му се мъчеше да го успокои.

Равинът млъкна за момент, усмихна се на майката, после продължи:

— Коя беше тази жена, Софи Милщайн, която даде толкова много от себе си, която постигна толкова много през своя живот? Чувствам, че трябва да науча повече за тази забележителна личност, така че уроците на нейния живот да ме поучат така, както са поучили нейния син, нейната снаха и любимите й внуци…

Саймън Уинтър виждаше само гърба на Мъри Милщайн. Докато равинът говореше, той протегна ръка зад раменете на жена си и я сложи върху рамото на сина си. Равинът продължи с молитвата над ковчега на иврит, но Саймън Уинтър вече не чуваше думите и не чувстваше потискащата горещина. Виждаше единствено ръката на младия баща върху рамото на сина му, момчето, което бе опряло бузата си върху нея — окуражаващото докосване на бащата, прогонило само за миг всички детски страхове от смъртта и умирането.

 

 

Саймън Уинтър застана в самия край на опашката от опечалени, които чакаха ред, за да изкажат съболезнованията си. Искаше да има на разположение повече от няколко секунди, защото трябваше да поговори с адвоката. Когато хората оредяха и младият адвокат започна да търси с очи жена си и сина си, Уинтър се приближи до него.

— Господин Милщайн, аз съм Саймън Уинтър, съсед на майка ви.

— О, да, господин Уинтър. Майка ми е разказвала за вас.

— Съжалявам за загубата ви.

— Благодаря.

— Питам се обаче, дали полицията…

— Казаха, че напредват и че ще ме държат в течение. Вие също сте били полицай някога, нали? Спомням си, че майка ми…

— Да. Тук в Маями. Бях детектив.

— Майка ми ви ценеше. Обичаше всичките си съседи. Каква беше специалността ви?

— Убийствата.

Мъри Милщайн млъкна за миг, сякаш за да прецени тежестта на този кратък отговор. Беше нисък мъж, слаб, но жилав на вид, като бегач на дълги разстояния. Гледаше съсредоточено и внимателно, което подсказваше, че подробностите не му убягват. Саймън Уинтър реши, че ако пролива сълзи за майка си, адвокатът ще го направи, когато е сам. Изгледа Уинтър замислено, после каза:

— Полицията в Маями Бийч изглежда си разбира от работата. Това ли е и вашето впечатление?

— Да. Сигурен съм, че е така, но… Вижте, искам да ви задам няколко въпроса. Можем ли да отидем някъде, където да не ни безпокоят? Някъде по-далече от това? — Саймън Уинтър направи жест с ръка и видя, че равинът и собственикът на погребалния дом приближават към тях.

— Смятаме да летим обратно за Лонг Айланд тази вечер. Нещо конкретно ли искате да ме питате?

— Не… Да. Малко преди смъртта си майка ви ми каза нещо.

— Казала ви е нещо?

— Да.

— И това има някаква връзка със…

— Не съм сигурен. Във всеки случай съм обезпокоен. Може би защото съм стар и въображението ми е прекалено необуздано. Може да не е било нищо важно. Трябва да вярвате на тукашната полиция. Убеден съм, че смъртта на майка ви ще бъде разследвана както трябва.

Мъри Милщайн се замисли, след това отговори забързано:

— Днес следобед в апартамента на майка ми ще дойдат хора от една транспортна компания, за да уредим изнасянето на вещите й. В четири часа. Можем да поговорим тогава.

Уинтър кимна, а младият мъж се обърна и тръгна към приближаващите двама мъже.

 

 

Когато Мъри Милщайн пристигна, придружен от някакъв човек с жълтеникав костюм не по мярка, Саймън Уинтър вече чакаше до статуята на херувимчето. Двамата отидоха до вратата на апартамента, на която бе залепена голяма табела, забраняваща влизането без разрешение. Уинтър видя как младият адвокат се поколеба, с ключа в ръка. След това се обърна към мъжа с жълтеникавия костюм и каза:

— Не искам да влизам. Огледай мястото, после ела, за да се разберем. Не забравяй, че не бива да пипаш нищо.

Мъжът с костюма кимна, а Мъри Милщайн се обърна към Саймън Уинтър и седна тежко на стъпалата отпред.

— Исках да я настаня в дом за стари хора. Някое от местата във Форт Лодърдейл, които са специализирани за тази цел. Здравословен режим, двайсет и четири часова охрана, бинго, център за развлечения…

— Тя спомена за това.

— Не искаше и да чуе. Тук й харесваше.

— Понякога, когато човек остарее, промените му се струват по-страшни от всякакви други опасности.

— Вероятно е така. Все пак, ако тези други опасности означават да те убият като куче, докато спиш… — В гласа на Мъри Милщайн се долавяше вина. — Вие същият ли сте, господин Уинтър?

— Да. Не. Кой знае? Аз също не бих отишъл в такъв старчески дом. Разбира се, ако все пак попадна на такова място, може би ще ми хареса.

— В това е проблемът, нали?

— Предполагам. — Уинтър седна на стъпалото до Мъри Милщайн.

— Не мога да вляза вътре — каза младият адвокат. — Мислех, че ще мога. Че трябва. Да видя къде се е случило. Сега обаче не искам да го направя. — Въздъхна и попита: — Има ли кръв?

Саймън Уинтър поклати глава.

— Не. Няма. Само е разхвърляно. Винаги е така. Мебелите са изпоцапани с черен прах заради отпечатъците, влизали са много хора… Майка ви щеше да се чувства неудобно от това. Тя поддържаше безупречна чистота.

Мъри Милщайн се усмихна.

— Сигурно би била ужасена, ако можеше да разбере, че е умряла сред безпорядък. — В гласа му имаше много тъга, въпреки леката усмивка, която извиваше ъгълчетата на устата му нагоре.

— Така е.

Младият адвокат въздъхна.

— Ужасно трудно е — отбеляза той тихо. — Отношенията ни бяха изпълнени с всевъзможни трудности от най-прозаично естество. Опитвах се да накарам майка ми да направи нещо, което тя не искаше да прави. Оплакваше се на жена ми. После изпращаше подаръци на внуците си и преставахме да й се сърдим. Знаех, че остарява. Предполагах, че не й остава много време. А исках да й кажа толкова много неща. Когато баща ми почина, разбрах. Разбрах колко ужасно е да искаш да кажеш нещо на някого, но той да не може да те чуе. Още тогава реших, че ще кажа на майка ми всичко, което искам, преди да е станало твърде късно… Само че времето минаваше, едно, после друго, после трето, имах ужасно много работа, а времето лети толкова бързо, каквото и да правиш… И изведнъж всичко свършва, защото някакво гадно животно има нужда от десет или двайсет долара, за да си купи още една гадна доза кокаин или каквото и да е там, и смята, че за да я получи, си струва да отнеме живота на майка ми и…

Мъри Милщайн неусетно повиши глас, говореше гневно и разпалено, думите му отекваха из целия двор.

— Някакъв си шибан наркоман! Отрепка! Това смятат. Излива живота на майка ми в шибаните си вени или издимява бъдещето й с лула! Искам като хванат това животно, да ми позволят да изтръгна сърцето му! — Млъкна, за да си поеме дъх. — Гаден изверг! — добави ядосано и се озърна, сякаш се бе почувствал неудобно, че е позволил на емоциите си да се проявят толкова явно пред всички. Втренчи се право напред за момент, после попита: — Смятате ли, че ще хванат това копеле?

— Не знам. Вече разполагат с много добри средства. Може би.

— Но може и да не го хванат, нали?

— Може. При повечето разкрити убийства се знае кой е извършителят от самото начало. Съпруг. Съпруга. Съдружник във фирмата. Наркопласьор. Който и да е. Когато пътищата на двама души се пресекат случайно…

— Е по трудно?

— Точно така.

— Говорихте ли с детектива? Чернокожия тип?

— Да, стори ми се съвсем компетентен.

— Надявам се да е така. Ще видим какво ще направи.

— Не преставайте да го притискате обаче — каза Уинтър.

— Моля?

— Обаждайте му се непрекъснато. Пишете писма до щатския прокурор. Пишете до вестниците, до телевизионните канали. Това ще помогне. По този начин делото ще остане най-отгоре, няма да потъне в нечие бюро.

— Случвало ли се е това? Просто да забравят за някой случай?

— На всеки детектив може да се случи. Карайте ги непрекъснато да си спомнят, може и да е от полза.

— Това е добър съвет.

Двамата замълчаха за момент, след това Мъри Милщайн посочи с ръка двора.

— Аз съм на трийсет и девет години, искам да се махна оттук колкото е възможно по-бързо и никога повече да не се връщам. Искам този вътре да сметне по-бързо колко ще струва изнасянето и да се кача на самолета, за да се прибера у дома. — Обърна се към Уинтър и добави: — Е, задавайте ми въпросите си.

— Вечерта, преди да я убият, майка ви се отби при мен. Беше много изплашена. Видяла бе някого от миналото. От Берлин, 1943 година.

— Така ли?

— Означава ли нещо за вас Der Schattenmann?

Мъри Милщайн се замисли, после поклати глава.

— Не. Не си спомням нищо такова. Der Schattenmann — повтори той, сякаш това щеше да опресни паметта му. — Не, нищо не ми говори.

— Майка ви разказвала ли ви е за преживелиците си през войната?

Мъри Милщайн поклати глава.

— Изглежда не знаете какви са най-често отношенията между оцелелите от Холокоста и техните деца.

— Така е.

— Те са… хм… проблематични. — Прокара ръка през челото си, сякаш за да прогони някаква неприятна мисъл, после продължи: — Тя не искаше да говори за лагерите. Или за живота си преди тях. Или за живота си, преди да се запознае с баща ми. Казваше, че животът й е започнал в момента, в който баща ми я е довел тук, в Щатите. Знаете ли, че когато е дошла, не е знаела и дума английски? След това не само е научила езика, а взела решението, твърдо и необратимо, да заличи всякаква следа от германски акцент в говора си. Баща ми разправяше, че е оставала до късно през нощта пред огледалото, за да се упражнява.

Саймън Уинтър сви рамене.

— Разбирам — каза той.

— Не, не разбирате — възрази Мъри Милщайн с леко раздразнение. — Не понасяше германски коли, германски продукти, нищо германско. Ако по телевизията се появеше нещо за Германия, тя изключваше телевизора. Макар че никога не се говореше за оцеляването й, то доминираше над всичко у дома. Всичко, което правеше баща ми, всичко, което правех аз като дете, докато растях, до деня, в който я убиха, беше свързано по някакъв начин, недоизказан, негласен, по дяволите, не знам какъв, с това, което й се бе случило. То винаги беше там. Винаги. — Мъри Милщайн поклати глава. — Израснах с призраци — добави той натъртено. — Шест милиона призраци.

— Но тя не е говорила за преживяното…

— Не на мен. Но е направила видеозапис. Миналата година. За библиотеката в Центъра за жертвите на Холокоста, тук, в Маями. Не съм го гледал, но знам, че го направи.

— Как разбрахте?

— Разбрах, защото ми изпратиха писмо. Молеха за помощ. Изпратих им пари. Обадих се на майка ми и казах, че искам да видя записа. Спорихме. Може би това беше единственият истински спор, който бяхме водили от години. Както и да е, тя ми забрани… Докато е жива.

— Сега ще го видите ли?

— Не. Да. Не знам.

Мъри Милщайн стана. Мъжът с жълтеникавия костюм излезе от апартамента.

— Е? — подкани го Мъри Милщайн. — Колко?

— До Лонг Айланд? Всичко? Две хиляди и двеста долара. Всичко ще бъде пакетирано и описано. Това е нашата специална услуга — отговори човекът с костюма.

— Добре — каза Мъри Милщайн. — Сигурен съм, че е много специална. — Подаде му ключа. — Преди полицията да освободи апартамента, могат да минат седмица-две…

— Не се безпокойте, господин Милщайн. Обадете ни се и ще дойдем веднага. Ще ви изпратя договора.

Младият мъж кимна, после погледна часовника си.

— Е, аз ще тръгвам. Вие отидете.

— Моля?

— Отидете да видите записа, господин Уинтър. И после ми кажете мнението си за него.

Мъри Милщайн слезе няколко стъпала надолу, към двора, след това се обърна и каза през рамо:

— Избрах немски.

— Не разбрах.

— Учих немски език. В гимназията. Задължително трябваше да учим някакъв чужд език и аз избрах немски. Тя се възмути. Почти не ми проговори цялата учебна година. Дори не желаеше в къщата й да влезе немски речник и трябваше да уча всичко в училище. Завърших курса с отлична оценка.

Уинтър не знаеше какво да отговори. Струваше му се, че понякога в света се акумулират ужасно много страдания и болка, които се стоварват, невероятно несправедливо, право в сърцата на хората без късмет.

Мъри Милщайн сякаш се замисли дълбоко, само за секунда, след което каза:

— Знаете ли какво означава?

— Кое? — Саймън Уинтър вдигна очи, почти стреснат, като че ли мислите му се бяха устремили някъде далеч, а гласът на младия мъж го бе върнал на земята.

— Der Schattenmann — отговори Мъри Милщайн. — Знаете ли какво означава?

Саймън Уинтър поклати глава. Не му бе минало през ум да попита какво означава думата.

— Означава „човекът сянка“. — Направи пауза и добави: — Питам се какво ли е имала предвид.

Но Мъри Милщайн не изчака, за да получи отговор. Обърна се и закрачи бързо през двора, покрай херувимчето с тръбата, чиято музика, помисли си старият детектив, в този случай е траурна.