Джон Каценбах
Човекът сянка (5)

Пет
Ловци и жертви

Саймън Уинтър седеше в апартамента си, вдигнал колебливо ръка над номератора на телефона. Макар че наближаваше обяд и стаята бе изпълнена с дневна светлина, имаше чувството, че ще влезе в тъмно помещение, без да знае къде е ключът за лампата. Бе успял да дремне малко, но сънят му беше неспокоен и изпълнен с кошмари. Чувстваше се изтощен. Погледна още веднъж навън през прозореца и видя как лек ветрец люлее жълтата полицейска лента. Сега единствено тя и надписът „МЕСТОПРЕСТЪПЛЕНИЕ. НЕ ВЛИЗАЙ!“, залепен на вратата на Софи Милщайн, показваха какво се бе случило предната нощ.

Не знаеше дали започва или приключва нещо, но реши, че е длъжен да се обади. Чувстваше се замаян, почти като болен, но когато телефонът започна да звъни, успя да се съвземе.

— Да? — чу далечен глас.

— С равин Хаим Рубинщайн ли говоря? — попита Уинтър.

— Да. Някога бях равин, но вече съм пенсионер. Кой се обажда?

— Казвам се Саймън Уинтър… — Замълча за миг, докато реши кой е всъщност, после добави: — Приятел на госпожа Софи Милщайн.

— Софи е мъртва. — Гласът на равина прозвуча ледено. — Беше убита. Снощи. Направил го е някакъв наркоман, който е търсел пари за дрога. Така пишеше във вестниците.

— Знам. Аз съм й съсед.

— В такъв случай знаете повече от мен. Знаете повече от това, което пише във вестниците. Какво искате?

— Тя дойде при мен вчера вечерта, само няколко часа, преди да умре. Беше изплашена и смяташе, че трябва да ви каже нещо. На вас и още двама ваши приятели. Господин Силвър и госпожа Кронер. Не разговаряхте ли с нея снощи?

— Не, не. Не разговарях. Искала е да ни каже нещо? Какво? — Равинът леко повиши глас, появи се нотка на страх и притеснение.

— Че е видяла… — Саймън Уинтър млъкна за миг и се поправи: — Че й се е сторило, че е видяла един човек, когото нарече…

— Der Schattenmann — прекъсна го равинът.

— Точно така.

Телефонната линия притихна.

— Равине? — обади се Саймън Уинтър.

Последва нова ледена пауза, после равинът каза с леден глас:

— Той ще убие всички ни.

 

 

Равин Хаим Рубинщайн живееше в скромна, стара сграда, на лошата страна на Оушън Драйв — гледката към океана бе закрита от две по-големи, по-внушителни постройки. Уинтър видя, че само от най-хубавите апартаменти се вижда късче бледосиньо. Иначе нищо не отличаваше постройката от десетките подобни из целия град и предградията му, освен името „Роял Палм“. Разбира се, в сградата нямаше нищо, което да напомня монархическо величие, нито пък се виждаха палми, ако не се брои увехналото, непретенциозно дръвче в саксия във фоайето.

Уинтър се качи с асансьора на шестия етаж и тръгна по коридора. От малки високоговорители на тавана се разнасяше блудкава, дразнеща музика. Самият коридор беше потискащо монотонен — бежов килим, тапети на цветя, безкрайна редица бели врати с позлатени номера по средата, които бяха единственото нещо, биещо на очи.

Почука на номер 602 и зачака. Чу как ключалката изщрака, после вратата се отвори няколко сантиметра. Имаше верига.

— Господин Уинтър?

— Равин Рубинщайн?

— Моля, покажете ми някакъв документ за самоличност. Със снимка.

Саймън Уинтър кимна, извади портфейла си и му показа шофьорската си книжка, достатъчно дълго, за да може да я разгледа.

— Благодаря — каза равинът след малко, затвори вратата, за да освободи веригата, и я отвори широко. — Моля, влезте. Благодаря ви, че дойдохте.

Стиснаха си ръцете. Равин Рубинщайн беше нисък, слаб мъж, но не прекалено. Имаше гъста, къдрава сива коса, която падаше над ушите му, и очила с дебели черни рамки, кацнали на върха на носа му. Огледа Уинтър през тях за момент, после го покани с жест да влезе.

Възрастни мъж и жена седяха на бяло канапе пред стъклена масичка и го очакваха. Когато влезе, двамата се изправиха.

— Това са господин Ървинг Силвър и госпожа Фрида Кронер — представи ги равинът.

Уинтър пристъпи напред и се ръкува с тях. Госпожа Кронер, едра жена с бели памучни панталони и широка фланелка, заради която изглеждаше два пъти по-едра от равина, седна веднага и му наля чаша кафе. Господин Силвър беше дребен, закръглен човек, почти напълно плешив, който започна нервно да барабани с пръсти по коляното си веднага щом отново зае мястото си. Уинтър се огледа бързо. Видя библиотека с книги и прочете няколко заглавия. Имаше книги по юдаизъм, множество трудове по история на Холокоста и няколко съвременни трилъри и романи на ужаса. Равинът улови погледа му и отбеляза:

— През повечето време чета, господин Уинтър. Опитвам се да разбера събитията, малка част от които бях и аз. На това съм посветил цялото си време след пенсионирането си. Все пак, понякога обичам да прочета нещо и от Стивън Кинг. Това не е ужасно. Всички злини и свръхестествени чудовища, за които пише той, не могат да съществуват в действителност, нали? Не са истински, но той някак си успява да ги направи истински, което е най-интересното. Всички ние от време на време имаме нужда от малко страх, така ли е? Забавно е.

— Вероятно — кимна Уинтър.

— Понякога е много по-лесно да четеш за ужаси, които са плод на човешко въображение, вместо да изучаваш ужасите, които наистина са се случили… — посочи с ръка ред книги за Холокоста.

Детективът кимна.

— … или продължават да се случват.

Равинът го подкани с жест да седне, а госпожа Кронер му подаде чашата с кафе. Не го попита дали иска захар или мляко. Ървинг Силвър се раздвижи на мястото си и се наклони напред. Ръцете му леко трепереха, защото чашата му подрънкваше в чинийката, когато я вдигна от масата. Уинтър забеляза, че е пребледнял, че е скован от някакво мрачно нетърпение. Равинът кимна и заговори:

— Е, господин Уинтър, разкажете ни какво ви каза Софи.

Имаше странен глас — в началото на въпроса тонът му беше дълбок, мрачен, после, след всяка следваща дума, се повишаваше, така че в края звучеше висок и настойчив.

— Мога само да повторя това, което ви казах по телефона, равине. Дойде при мен много изплашена. Вярваше, че е видяла човека, когото помни отпреди петдесет години. Смяташе, че е неин дълг да предупреди вас, тримата. По-късно същата нощ беше убита…

— Да, да… наркоманът — намеси се господин Силвър. Гласът му беше писклив. — Прочетохме във вестника. Споменаха и в обедните новини. Влязъл е у дома й, убил я е и е откраднал някои неща! Полицията го търси! Не споменаха нищо за Der Schattenmann!

Равин Рубинщайн го изгледа гневно и пак се обърна към Уинтър.

— Сигурна ли беше Софи, лека й пръст, че е видяла именно него?

Уинтър се поколеба, преди да отговори, защото видя страха в очите на тримата пред него. Имаше чувството, че е попаднал при тях по средата на някакъв спор, който са водили от седмици, и подозираше, че е било именно така.

— В първия момент, когато почука на вратата ми, изглеждаше достатъчно уплашена, за да е сигурна. След това се поуспокои и вече не беше толкова убедена.

Изведнъж млъкна.

— Видяхте ли? — обади се Ървинг Силвър рязко. — Не е била сигурна! Никой от нас не може да е сигурен!

Равинът бавно поклати глава.

— Ървинг, моля те. Остави господин Уинтър да завърши. Моля ви, разберете ни, господин Уинтър. Ние не искаме да повярваме, че този човек е тук. Сега. Днес.

— Трябва да е умрял! — прекъсна го Силвър рязко. — Как може още да е жив? И защо ще дойде тук? Защо сега? Просто трябва да е умрял! Няма как да е оцелял!

Фрида Кронер се намръщи и се обади за първи път. В говора й се долавяха следи от германски акцент.

— Той е тук, стари глупако! Къде другаде да бъде?

— Но ние сме хората, които той навремето…

— Точно така — прекъсна го тя хладно. — Навремето той ликвидира мнозина от нас. Сега отново го прави. Това трябваше да се очаква. Защо се изненадваш толкова? Възможно ли е човек, изпълнен с такава омраза, някога да престане? Горката Софи! В момента, в който я е видял, вече е била обречена. Никой не би имал шанс на нейно място.

По облата й буза се спусна голяма сълза. Тя се облегна, скръсти ръце пред големите си гърди и не направи усилие да я изтрие.

Саймън Уинтър вдигна ръка.

— Госпожо Кронер… няма никакви индикации, че в смъртта на Софи е замесен някой друг, освен онзи наркоман, както подозира полицията…

— Ако я е видял, не би се колебал. Би действал веднага и тя не би останала жива. Точно това се е случило.

Жената говореше с тон на горчива обреченост, която накара Уинтър да се замисли. В главата му се въртяха десетки въпроси, но той се заставяше да не бърза.

— Имало е някакво писмо. Софи ми разказа за някой си Херман Щайн, който се самоубил. Твърдеше, че той е видял същия човек.

Стаята отново потъна в тишина.

Равин Рубинщайн кимна едва доловимо.

— Разговаряхме за това, но не бяхме съгласни един с друг.

— У вас ли е това писмо?

— Да. — Равинът протегна ръка и взе екземпляр от „Унищожаването на европейските евреи“ от Раул Хилберг, който беше до сервиза за кафе. Писмото бе в книгата. Подаде го на Уинтър, той го разгъна и го прочете:

Равине,

Знам за вас чрез равин Самюелсън от храма „Бет-Ел“. Той ми даде адреса ви и ми каза, че сте от Берлин, както и аз, преди много, много години.

Предполагам, ще си спомните една особа, която, в онези тъжни времена, всички познавахме само като Der Schattenmann. Това беше лицето, което откри моето семейство през 1942 година, докато се криехме в града. Той се погрижи да бъдем депортирани в Аушвиц.

Надявах се този човек да е мъртъв, както останалите.

Уви, това не е така! Преди два дни присъствах на голямо събрание на жителите на крайбрежната улица и случайно го видях сред присъстващите, седнал два реда зад мен! Той е тук. Сигурен съм в това.

На кого да го кажа?

Какво мога да направя?

Не е справедливо този човек все още да е жив и чувствам, че трябва да предприема нещо. Умът ми чернее от въпроси, замъглен е от страх. Можете ли да ми помогнете?

Писмото беше ръкописно, подписано от Херман Щайн, който бе добавил също така адреса и телефонния си номер.

Саймън Уинтър вдигна очи от листа.

— Кога го получихте?

— Три дни след смъртта на господин Щайн. От Сърфсайд. Не е много далече, не е Аляска или Северния полюс, но пощите са такива. Минаха три дни, преди да го получа. Това е.

Горната устна на равина леко потрепери.

— Беше твърде късно, за да му помогна.

— Какво стана после?

— Обадих се в полицията. Обадих се също така на господин Силвър и госпожа Кронер. Разбира се и на съседката ви.

— Какво ви казаха в полицията?

— Говорих с един детектив. Той направи копие на писмото, но ми каза, че господин Щайн, когото не познавах, живял сам в продължение на много години и всичките му съседи се тревожели за него напоследък, защото им се струвал ужасно тъжен. Бил посърнал, говорел си сам…

— Бил е като полудял, както се държат хората, когато ги дебне смъртта — намеси се Фрида Кронер.

Равинът кимна.

— Детективът ми каза, че господин Щайн е написал предсмъртно писмо, преди да се самоубие и това решавало въпроса. Не можел да ми помогне повече. Беше симпатичен човек, но ми се струва, че имаше да върши много други неща и не му се занимаваше с моите проблеми. Показа ми предсмъртното писмо на господин Щайн.

— Помните ли…

— Разбира се. Как бих могъл да забравя подобно нещо? Още е пред очите ми. Всъщност, състоеше се само от едно изречение: „Уморен съм от живота, липсва ми моята обична Ханна, така че сега ще отида там, където е тя“. Само толкова. Застрелял се е. Така ми каза детективът. Веднъж, право в челото.

— В челото?

— Така каза полицаят. — Равинът чукна с показалец челото си, точно над веждите.

— Сигурен ли сте? Прочетохте ли доклада на полицията за местопрестъплението? Показаха ли ви снимките? Видяхте ли протокола от аутопсията?

Равинът повдигна едната си вежда, докато слушаше бързата поредица въпроси.

— Не. Каза ми само това и нищо повече. Не ми е показвал каквото и да било. Никакъв протокол.

Саймън Уинтър понечи да зададе още един въпрос, но се отказа. В челото. Замисли се. Не в слепоочието. Не в устата, както бе решил самият той преди… струваше му се, че са минали години. Опита се да си представи как би държал пистолета в такова положение. Неудобно. Не невъзможно. Дори не беше невероятно. Но неудобно. Защо човек да се самоубива по неудобен начин? Първото обяснение, което му хрумна, бе, че равинът не е разбрал правилно.

Рубинщайн вдигна рязко поглед към него.

— Разбирате ли от такива неща, господин Уинтър?

— Да. В продължение на двайсет години бях полицай, в Маями. Преди известно време се пенсионирах. Така че, да, беше отдавна, но все още разбирам от тези неща.

— Били сте полицай? — намеси се господин Силвър веднага. — А сега?

— Сега съм един от старците по крайбрежието, господин Силвър.

Равинът изсумтя.

— Затова Софи е отишла при вас.

— Да, предполагам. Страхуваше се и знаеше, че имам оръжие. — Уинтър въздъхна дълбоко и добави: — Мислеше, че ще мога да й помогна.

— И аз ще си взема пистолет — заяви Ървинг Силвър навъсено. — Мисля, че всички ние трябва да си вземем оръжие, за да можем да се защитим, ако се наложи.

— Какво разбираш ти от оръжия? — прекъсна го Фрида Кронер. — Изобщо какво знаеш ти, стари глупако? По-вероятно е да застреляш сам себе си или някой съсед, или момчето, което ти доставя лекарството за сърце от аптеката.

— Да, но може пък преди това да застрелям него, когато дойде, за да ми види сметката.

След тези думи настъпи мъртвешка тишина. Саймън Уинтър погледна трите лица пред себе си. Равинът изглеждаше съсипан от страх и тъга. В очите на госпожа Кронер се четеше смесица от отчаяние и дързост. Господин Силвър прикриваше ужаса, който го бе обзел, с гняв.

Равинът заговори първи:

— Трябва да ни простите, господин Уинтър. Софи беше наша приятелка и ние скърбим. Но освен това сме обезпокоени, а сега вече се и страхуваме.

— Няма защо да се извинявате, равине. Защо обаче сте така убедени, че я е убил онзи човек? Полицията има свидетел, друг наш съсед, който е видял как извършителят бяга. Бил млад чернокож мъж.

— Вярвате ли? — попита Ървинг Силвър.

— Има очевидец — отвърна Саймън Уинтър рязко. — Той е гонил убиеца чак до задната уличка.

Равинът поклати глава.

— Объркан съм, господин Уинтър. А объркването ме прави още по-несигурен. Страхувам се. Господин Щайн заявява, че е видял Der Schattenmann и умира. Самоубийство. Софи казва, че го е видяла, и също умира, убита от непознат чернокож младеж. Това е мистерия за мен, господин Уинтър. Вие сте детектив. Кажете ни, възможно ли е да има такова съвпадение?

Саймън Уинтър се замисли, преди да отговори.

— Равине, бях детектив и съм се занимавал с убийства в продължение на много, много години.

— Да, да. Отговорете на въпроса, обаче — прекъсна го Ървинг Силвър, после отново отвори уста, но Фрида Кронер заби лакът в ребрата му.

— Остави човека да говори — просъска тя рязко.

Уинтър замълча, докато обмисли отговора си.

— Ето какво ще ви кажа. Съвпадения се случват, фантастични, невъобразими съвпадения. Всички детективи си спомнят такива забележителни случаи, неща, които никой не би могъл да предвиди при никакви обстоятелства. В работата на криминалиста тези неща са, ако не ежедневие, то най-малкото познати. След като казах това обаче, искам да си дадете сметка, че повечето убийства са еднообразни и лесно обясними. Много важно е най-напред да се потърси простият отговор, защото в преобладаващия брой случаи, тъкмо той е истината за настъпилата смърт.

— Значи казвате, че… — намеси се Ървинг Силвър.

— Остави го да свърши — извика Фрида Кронер ядосано и пак го смушка с лакът в ребрата. — Невъзпитан старец! — скара му се тя.

— Благодаря ви, госпожо Кронер, но вече свърших.

Равинът поклати глава.

— Значи казвате, че, да, обяснението би могло да е това, което изглежда на пръв поглед. Самоубийство. Убийство, извършено от някакво животно, дошло от улицата.

— Точно така.

Отново се възцари тишина.

— Имате ли някакво мнение, господин Уинтър? — попита Фрида Кронер.

— Имам въпроси, госпожо Кронер — отвърна Саймън Уинтър. — И, струва ми се, полезно е да премахнем съмненията, защото има твърде много. Независимо от това как са намерили смъртта си Софи и господин Щайн, мисля, че за вас тримата ще е много трудно да продължите да живеете, ако всяка секунда си мислите, че онзи тип ви дебне. Ако съществува.

Тя кимна. Равинът също.

— Независимо от това, искам пистолет — промърмори Силвър.

Всички замълчаха. Уинтър забеляза, че в ъгълчетата на очите на Силвър се събират сълзи. Започна едва доловимо, почти незабележимо да клати глава, сякаш се опитваше да се отърси, да се освободи от струпалите се в главата му мисли.

Равинът се наклони напред и мушна пръсти в заплетената си коса. Изду бузи и бавно издиша през присвити устни. После вдигна глава към Саймън Уинтър.

— Ще ни помогнете ли, господин Уинтър?

Уинтър чувстваше някаква решимост в себе си. Гледаше лицата на тримата възрастни в стаята и си спомняше треперещата ръка, която съседката му бе сложила върху неговата, когато се бе отказал от собствената си смърт, за да я пусне да влезе. Забеляза, че на ръката на равина има същата синя татуировка и подозираше, че ще я види и под фланелата на госпожа Кронер и карирания ръкав на господин Силвър. Обещах да й помогна, помисли си, но не го направих. Даде си сметка, че все още не е изпълнил дадената дума.

— Ще опитам — отговори гласно. — Не съм сигурен какво трябва да направя, но…

— Вие знаете неща, които ние не знаем. Много неща.

— Мина доста време.

— Човек може ли да забрави професията си? Всички онези техники?

— Не.

— В такъв случай ще можете да ни помогнете.

— Надявам се.

Тримата възрастни се спогледаха.

— Мисля, че се нуждаем от помощ — каза госпожа Кронер. — Може би дори повече, отколкото признаваме, господин Уинтър.

— Все пак искам пистолет — промърмори Ървинг Силвър. — Ако тогава имахме пистолети…

— Тогава нацистите щяха да ни застрелят на място.

— Може би така щеше да е по-добре!

— Как можеш да кажеш подобно нещо, стар глупак такъв! Ние оцеляхме! Сега светът няма да забрави!

— Светът може и да не забрави, но какво е научил?

Ървинг Силвър и Фрида Кронер се втренчиха ядосано един в друг. Равинът въздъхна.

— Често се карат така — обясни той на Уинтър. — Някога, когато бяхме твърде млади, всички ние попаднахме във водовъртежа на онези събития, а сега спорим. Но ние бяхме там и участвахме в нещо, което може би не е само история.

— Също и той — изсумтя Ървинг Силвър.

Равинът млъкна и погледна другите двама.

— Наистина. Той е също толкова част от всичко онова, колкото и онези, които загинаха или оцеляха.

— Той също не е забравил — добави Ървинг Силвър.

— Не. Мисля, че не е.

Фрида Кронер започна да бърше ъгълчетата на очите си със салфетка.

— Ако той е тук…

— И ако ни открие… — добави Ървинг Силвър.

— Мисля, че ще ни убие.

Саймън Уинтър вдигна ръка.

— Но защо? И защо би убил или би искал да убие Софи и онзи господин Щайн? Все още не сте ми обяснили това.

Веднага щом зададе този въпрос, Саймън Уинтър си даде сметка, че навлиза в територия, над която господстват спомените и историята, територия с тъмни краища, черна като катран в средата.

— Защото… — започна равинът след малко. — Защото ние сме единствените хора, които могат да надигнат глас и да го изобличат.

— И да го предадем на правосъдието — прошепна Фрида Кронер.

— Ако е тук! Не го вярвам! Изобщо не вярвам, че е тук. — Ървинг Уинтър удари с ръка коляното си. Другите го погледнаха рязко, но първи заговори Саймън Уинтър:

— Ако е тук, бихте ли го познали?

Ървинг Силвър не отговори веднага. Възрастният детектив видя как гръдният му кош се издига и спуска, сякаш се бореше с въпроса.

— Да — каза Силвър накрая. — Аз също видях лицето му. Само за няколко секунди. Взе пари от брат ми и мен.

— Позна баща ми — каза равинът тихо. — Позна баща ми, когато бяхме в тролея. Баща ми обърна главата ми, да не го гледам, но аз го видях. Бях малък.

Фрида Кронер поклати глава.

— И аз бях малка. Както равинът и Софи, още бях дете. Откри ни в парка. Беше пролет, градът тънеше в развалини и смърт, но беше пролет и хората бяха излезли вън, да се порадват на хубавия ден. Аз и майка ми също излязохме, защото трябваше да се държим като всички останали. Преди войната наричаха подобно време „фюрерово време“, като че ли Хитлер можеше да командва небесата!

Отново настъпи тишина.

— Трудно се говори за тези неща — отбеляза равинът.

Саймън Уинтър кимна.

— Да — каза той замислено. — Мисля обаче, че ако искате да ви помогна, трябва да знам повече.

— Естествено.

— Има нещо, което не разбирам.

— Какво, господин Уинтър?

— Защо му е да ви убива? Защо просто не се скрие някъде? Няма да е трудно. Не би поел никакъв риск. Защо чисто и просто не изчезне?

— Мога да отговоря — обади се Фрида Кронер бързо.

Уинтър се обърна към нея.

— Защото той обича смъртта, господин Уинтър.

Другите двама кимнаха в знак на съгласие.

— Виждате ли, господин Уинтър, причината той да се различава толкова много от останалите и всички ние да се страхуваме от него до такава степен не е в това, че беше повярвал на гадната нацистка лъжа, че ще го оставят жив, ако им помага! Той не го правеше, за да защити семейството си, например… И такива оправдания сме чували… Правеше го, защото му доставяше удоволствие.

Тя потрепери.

— И защото беше по-добър в тази гадост от всички други.

— Иранишещрасе — добави равин Рубинщайн. Този път гласът му не се повиши, а остана равен и дрезгав. — Еврейското бюро за разследвания. Там Гестапо наблюдаваше ловците, а те на свой ред наблюдаваха нас.

— Свалиха звездите им — обади се Ървинг Силвър. — И те ни преследваха.

— Берлин… Виждате ли, самият Химлер обяви по радиото, че градът ще бъде Judenfrei! — добави равинът разпалено. — Но това не стана! Никога не е оставал без евреи! Когато руснаците дойдоха, в развалините все още се криеха хиляда и петстотин души. Хиляда и петстотин от сто и петдесет хиляди! Но така или иначе, ние все още бяхме там, когато нахлуха танковете и изметоха нацистите в собствения им огън. Берлин никога не е бил „свободен от евреи“! Никога! Дори и само един от нас да беше останал, пак нямаше да е Judenfrei!

Саймън Уинтър кимна.

— Но този човек…

— Der Schattenmann — прекъсна го Фрида Кронер — прикриваше следите си по-добре от всички останали ловци. Говореше се, че който го види, ще умре. Ако чуеш гласа му, също умираш. Ако те докосне, също умираш… — Поколеба се, после добави: — Мазето на затвора „Плотцезее“. Ужасно място, господин Уинтър. Място, където ужасяващата смърт беше нещо нормално, а нацистите бяха измислили още по-страшни неща. Имаше куки за месо, гилотини, бесилки, всевъзможни уреди за изтезание.

— Казваха, че неговите ще са последните очи на жив човек, които ще видим — добави Ървинг Силвър монотонно. — Че дъхът му във врата е последното нещо, последният ни спомен.

— Ако наистина е било така, как бихте могли да го узнаете?

— Говореше се — отговори Фрида Кронер. — Носеше се във въздуха. Магазинер дочул от клиент. Полицай споменал нещо на някого от квартала. Някой подслушал чужд разговор в тролея. След това майките казваха на дъщерите си, както направи моята. Бащите казваха на синовете си. Ето така научавахме за Der Schattenmann. — Тя въздъхна дълбоко, сякаш думите й причиняваха болка.

— Но вие тримата, господин Щайн и Софи… вие сте оцелели.

— Въпрос на късмет — отвърна равинът. — Случайност? Грешка? Нацистите бяха толкова стриктни. Сега, след толкова много време, понякога казваме, че са били свръхчовеци. Всъщност обаче повечето от тях бяха бюрократи и чиновници, дребни душици, които попълваха формуляри. Може би това е причината някои от нас да попаднат в товарните композиции за Аушвиц, вместо в мазето.

В този момент Ървинг Силвър изхлипа. Обърнаха се към него и видяха, че очите му са зачервени и че е закрил устата си с длан, сякаш за да попречи на думите да излязат. Отново дишаше тежко, с усилие.

— Брат ми — изхълца той, с юмрук пред устните — попадна в мазето.

Другите мълчаха.

— Горкият Мартин! — изохка Ървинг Силвър. — Горкият ми брат Мартин.

След малко се съвзе, вдигна очи към събеседниците си и поклати глава.

— Извинете ме. Тежко е да си спомняш, но трябва да се помни — каза той и въздъхна. — Всичко е само спомен. Ние помним. Помни и Der Schattenmann. Може би е смятал, че навремето ни е унищожил без остатък, но се е оказало, че не е така. Ще опита отново. По-големият ми брат представляваше опасност за него, затова…

— Баща ми — прошепна равинът.

— И майка ми — добави Фрида Кронер.

— Господин Уинтър, не е никак чудно — каза равинът. — Точно както каза Фрида. След като ние не можем да имаме покой заради това, което помним, защо той да е по-различен?

Саймън Уинтър изведнъж се почувства като попаднал в силно течение, което го тегли към дълбините, далеч от брега. Всички детективи работят по памет, помисли си. Едно престъпление прилича на друго. Четвъртото донякъде напомня третото. Дори и при най-своеобразното има някакви свързващи нишки — мотивът: алчност, например, оръжието: пистолет или нож, следите: отпечатъци от пръсти, кръв, нишки от дреха или косми и така нататък. И всички тези нишки водят към общото във всички престъпления. Престъплението, за което говореха тримата присъстващи обаче, не се поддаваше на описание.

Остана мълчалив, замислен. Стана много тихо.

— Струва ми се, че трябва да науча повече за този човек — заговори той накрая. — Кой е бил той? Вероятно някой знае името му, откъде е, подробности за семейството му…

След малко Фрида Кронер отговори:

— Никой не знаеше нищо със сигурност. Беше различен от другите.

— Беше различен — добави равинът тихо, — защото беше като нож в тъмнината. Хората познаваха останалите ловци. Ако ловецът те познава, има шанс да го познаваш и ти. Може би от синагогата, от квартала, в който си живял, от лекарския кабинет или училището, от времето, преди да въведат расистките закони. При тях имаше шанс, ако си нащрек, винаги да бъдеш една крачка напред. Или да ги подкупиш. Или да се скриеш. Бяха предатели, безспорно, но някои от тях, дори към края, бяха запазили някакви човешки чувства у себе си… — Равинът въздъхна. — Никой обаче не знаеше кой е той. Сякаш нацистите бяха създали това чудовище. Този демон.

— Можете ли да опишете външния му вид?

— Беше висок, като вас… — започна Фрида Кронер, но Ървинг Силвър махна с ръка и поклати глава.

— Не, Фрида, не е така. Беше дребен човек, като язовец. И беше възрастен. Зрял…

— Не — намеси се равинът ядосано. — За да е жив, трябва да е бил млад. Млад, силен, умен и амбициозен.

Спогледаха се и замълчаха.

— Бяхме почти деца — продължи равинът. — Спомените ни…

— Аз бях малка, като Софи — прекъсна го Фрида Кронер. — Всички мъже ми се струваха ужасно големи.

— Бедният ми брат, Мартин, също беше голям и силен, а аз смятах, че всички мъже, които не са като него, са дребни и слаби.

— Вижте, господин Уинтър — намеси се равинът, — Der Schattenmann беше по-опасен от който и да било гестаповец. Беше като призрак. Където се появеше, ставаше тъмно, дори и в слънчев ден. Беше като… Като какво точно беше, Ървинг?

— Като блатен газ.

— И всички ние знаехме — продължи равинът хладно, — че ако открие някого, няма никакво спасение.

— А не можеше ли да се откупиш?

— И да, и не — отговори Ървинг Силвър. — Можеше да чуеш гласа му в някоя тъмна уличка, да обещаеш да му дадеш всичките си пари и да му ги дадеш, но Гестапо идваше при всички случаи. Човекът, който е разговарял с Der Schattenmann, неизменно отиваше в мазето, а семейството му попадаше в следващия влак за лагерите. Прикриваше следите си. Ако те открие, изчезваш безследно, все едно че никога не си съществувал.

Фрида Кронер си спомни нещо и изохка, после потрепери и вдигна нагоре ръка, но не каза нищо, когато останалите се обърнаха към нея.

— Но Софи… Вие тримата, господин Щайн… Искате да кажете, че…

— Ставаха грешки — прекъсна го равинът. — Никой не трябваше да остане жив, но понякога се случваше. Поради грешки. Сега, петдесет години по-късно, може би е дошъл, за да поправи тези грешки.

Ървинг Силвър потрепери, а Фрида Кронер избърса очите си.

Саймън Уинтър кимна. Беше му трудно да разбере страха, който виждаше пред себе си, но усещаше, че е изпълнил стаята. Огледа обикновените неща наоколо — голям месингов свещник, снимки на близки и приятели, красиво избродирана покривка. Всички тези предмети обаче сякаш бяха обгърнати от пелената на кошмарните спомени, въздухът сякаш бе пропит от отровна миризма.

Равинът се отпусна тежко назад.

— Трудно е да си спомняш такива неща на стари години — отбеляза той. — Все едно да откриеш, че се е появила нова болка. — Въздъхна. — Бях забравил какво значи да те преследват.

Останалите кимнаха в знак на съгласие.

Саймън Уинтър искаше да подаде ръка на този човек, да му помогне, но не можеше. Вместо това каза:

— Не разбирам нещо. Защо този човек е дошъл тук, в Маями Бийч, където живеят немалко оцелели? Нали рискът някой да го познае тук е значително по-голям, отколкото на друго място? Защо не отиде в Аржентина или Румъния, например? Някъде, където ще е много по-безопасно за него?

Ървинг Силвър поклати глава.

— Тук за него е най-безопасно.

— Защо?

— Помислете, детектив Уинтър — намеси се равин Рубинщайн. В началото говореше бавно, после все по-бързо. — Der Schattenmann не беше нацист. Не беше от Гестапо, нито от SS. Той е евреин, като всички нас. Никоя пронацистка организация, като „Одеса“ или „Железен кръст“ не би му помогнала да намери свободата си след войната. Бил е съвсем сам.

— Имало е и други възможности. Червеният кръст, организациите, които са помагали на прокудените да се завърнат по родните си места или да се устроят другаде…

— Разбира се. С тяхна помощ аз самият попаднах тук.

— Аз също — кимна Фрида Кронер.

— При мен не беше така. Помогнаха ми далечни роднини — каза Ървинг Силвър. — Кой обаче би помогнал на изверг като Der Schattenmann? Руснаците? Щяха да го разстрелят веднага, без съд и присъда. Кой?

— Вие ми кажете — отвърна Саймън Уинтър.

— Сънародниците му. Тези, които е предавал — отбеляза Силвър.

— Ако обаче не са знаели кой е той.

— Разбира се. Предателите в лагерите бяха предадени на властите — отговори Силвър.

Равинът кимна в знак на съгласие.

— Няма как да не е знаел за тази опасност — добави той.

— Тогава как би постъпил, според вас?

Тримата се спогледаха. За момент Уинтър чуваше дишането им. Сякаш разговаряха, обсъждаха, спореха и преценяваха, сякаш мислите им безмълвно се сливаха, за да стигнат до едно-единствено заключение.

Равинът бавно разтри лицето си с ръка.

— Трябвало е да стане един от нас, оцелелите.

Фрида Кронер кимна.

— Разбира се. Как иначе?

— А как би могъл да фалшифицира миналото си?

Ървинг Силвър се намръщи.

— Той беше Der Schattenmann. Би могъл да направи каквото си поиска.

— Но… — Саймън Уинтър се поколеба, преди да продължи: — Нали е имало и други като него и те са били заловени?

— Като него? Не, никой не беше като него.

— А защо е дошъл тук?

— Защото ние сме неговите хора!

— Никой не ни познаваше по-добре от него. Затова се справяше толкова добре. Защо да се страхува от нас?

Равинът стана и взе „Унищожаването на европейските евреи“ от масата. Писмото на Щайн падна на пода, но никой не се наведе, за да го вдигне. Тежкият том се поклащаше в ръката му. Не го отвори и Саймън Уинтър си даде сметка, че старият равин знае какво пише в книгата наизуст.

— Ако ще си спомняме онези времена — започна той, — да си ги спомняме както трябва. Объркване и несправедливост. Холокостът, детективе, беше като огромна машина за ликвидиране на евреи. За да могат обаче нацистите да се справят с тази задача — говореха за „монументалната задача“ във всички свои речи, по радиото и цялата пропаганда — им беше нужна помощ. Всякаква помощ, от всички възможни посоки.

— От папата, например, който не ги заклейми — обади се Ървинг Силвър.

— От Съюзниците, които не бомбардираха лагерите или железопътните линии към Дахау или Аушвиц… — добави Фрида Кронер.

— От другите народи, като поляци, чехи, румънци, италианци, французи и германци, които гледаха всичко това и не реагираха. Истината е, детективе, че по един или друг начин целият свят им помагаше. Включително и някои от народите, които те се опитваха да унищожат.

Саймън Уинтър слушаше мълчаливо.

— Помислете за Аушвиц, детективе. След като нацистите правеха подбора си, някой трябваше да затвори вратата на газовата камера и да изнесе труповете накрая. Някой трябваше да поддържа огъня в пещите и някой да се грижи цялата машина да работи гладко. Често този някой бяхме самите ние.

Равинът седна на мястото си тежко, с книгата в ръка.

— Вижте, ние помагахме. Просто с факта, че живеем, каквото и да струваше това, помагахме, за да работи цялата машина…

Погледна към госпожа Кронер и господин Силвър.

— Щеше ли да е по-правилно, по-морално, просто ако бяхме умрели пред лицето на това зло, детективе? Над тези въпроси си блъскат главите философите, аз съм само един стар равин.

Млъкна и поклати глава. Въздъхна тежко и продължи:

— Това беше безумие, детективе. Погледнете света, в който живеем днес. Понякога се замисляш и си казваш, че онова е толкова назад в миналото, че не е възможно да е било истина. Друг път обаче осъзнаваш, че злото е живо и днес, не по-малко ужасно и кошмарно, че очаква удобен момент, за да надигне глава. Der Schattenmann беше по-жесток от всички. Беше по-лош от нацистите. По-лош дори от злите неща, за които пише Стивън Кинг.

— И сега — обади се Ървинг Силвър горчиво, — той е тук, сред нас. Като някаква инфекция.

— Струва ми се, винаги сред нас има някой като Der Schattenmann. Не е ли така? — попита равинът тихо.

Въпросът му остана без отговор.

— Можете ли да го откриете, детективе? — попита Фрида Кронер.

— Не знам.

— Ще опитате ли?

— Ако е тук. Ако това, което предполагате, е истина…

— Ще го потърсите ли, господин Уинтър?

Саймън Уинтър почувства как го изпълва огромна, кънтяща тъга. Отговорът сякаш се надигна през тъмнината.

— Да, ще опитам.

— Добре — кимна Фрида Кронер. — В такъв случай ще ви съдействам с всичко, което мога.

— Аз също — каза Ървинг Силвър.

— Разбира се, това важи и за мен — добави равинът. — Ще направим всичко възможно.

Фрида Кронер кимна, протегна ръка и си наля още една чаша кафе. Саймън Уинтър я наблюдаваше, когато отпи първата глътка и почувства вкуса на горчивата течност. Госпожа Кронер се усмихна, но студено.

— Добре. И когато го намерите, детективе, с наша помощ, ще го убиете.

— Фрида! — намеси се равинът. — Мисли какво говориш. В нашата религия се говори за опрощение и разбиране. Това са наши отколешни принципи.

Тя се обърна към Саймън Уинтър.

— Бих предпочела да говоря за справедливост — заяви тя. — Намерете го и го убийте.

Ървинг Силвър се наклони напред.

— Аз ще помогна. Ще направя всичко, което мога. Фрида обаче е права. Намерете го и го убийте, господин Уинтър. — Пое дълбоко въздух и добави: — Заради скъпия ми брат, Мартин. Заради родителите ми и братовчедите ми…

— … и сестра ми — продължи Фрида Кронер тихо, — и нейния съпруг и двете ми малки племеннички, и баба ми и дядо ми, и майка ми, която се опита да ме спаси, и всички останали…

Саймън Уинтър не отговори. Погледна равина, който чакаше мълчаливо. Видя, че ръката му стисна книгата и затрепери още по-силно.

— Убийте го, детективе — продължи Ървинг Силвър. — Убийте го и на света ще остане един кошмар по-малко. Убийте го.

След това равинът също кимна.