Джон Каценбах
Човекът сянка (10)

Десет
Така се правят тези неща

Еспи Мартинес показа личната си карта на сержанта на входа. Той й посочи асансьорите и кимна:

— Трети етаж. Очакват ви.

След това отново се върна към романа с меки корици, оставен върху купчина книжа. На корицата се виждаше оскъдно облечена, много апетитна жена, с пистолет в ръка, която веднага прикова цялото му внимание.

Еспи Мартинес мина покрай него забързано. Токчетата й издаваха тъп, нетърпелив звук по покрития с линолеум под.

Асансьорът се издигна тихо. Вратата се отвори и Еспи Мартинес излезе на третия етаж. Очакваше да види Уолтър Робинсън, но вместо него видя един детектив от отдела, който се занимаваше с грабежите — преди няколко месеца беше главен свидетел на обвинението в едно нейно дело. Детективът вдигна очи от бележника си и й се усмихна.

— Ей, Еспи, издигаме се, а? — Тя сви рамене в отговор и той добави: — Представлението е ето там. Време за притискане.

Не беше трудно да се досети какво има предвид и се усмихна нетърпеливо. Тръгна накъдето я бе упътил детективът, по тесен коридор, осветен с флуоресцентни лампи, и влезе в сърцевината на полицейския участък. Имаше чувството, че някак си е изолирана от жестоката горещина вън. Тръбите на климатичната инсталация вливаха студен въздух в неголямото пространство и тя неволно потрепери. Даде си сметка, че звукът от стъпките й потъва в дебел сив килим и че чува само собственото си дишане. За миг се почувства съвсем сама и осъзна, че заподозрените би трябвало да се чувстват по същия начин. По средата на коридора имаше две врати, една срещу друга, с табели, на които пишеше „РАЗПИТИ 1“ и „РАЗПИТИ 2“. До тях имаше прозорци, така че от коридора се виждаше кой е в стаите. Еспи Мартинес си даде сметка, че стъклата са специални — тя виждаше хората вътре, но те не можеха да видят нея. До прозореца видя звънец със звукова уредба.

В едната от стаите видя Уолтър Робинсън, седнал срещу млада, удивително красива негърка, която явно бе плакала. В другата стая видя набит негър — той барабанеше по плота на масата и гледаше гневно двама униформени полицаи, които не му обръщаха никакво внимание. Мъжът запали цигара и ядосано хвърли изгорялата кибритена клечка в препълнен с фасове пепелник. После се завъртя нетърпеливо на стола си и това накара униформените моментално да застанат нащрек и да впият очи в него, докато не се успокои. След което отново престанаха да му обръщат внимание. Еспи Мартинес видя, че устните му се раздвижиха — вероятно изруга — но полицаите изобщо не реагираха.

Тя се обърна отново и влезе в стаята при Уолтър Робинсън и младата негърка.

Когато се появи на прага, той стана.

— А, госпожице Мартинес, радвам се, че успяхте да дойдете.

— Добър ден, детективе — поздрави тя престорено официално.

Уолтър Робинсън се усмихна, макар и не особено приветливо, и се обърна към негърката:

— Йоланда, разгледай тази жена много добре.

Йоланда вдигна очи към Еспи Мартинес.

— Виждаш ли този хубав костюм, Йоланда? Разгледай обувките й. Хубави са, нали? Виж куфарчето й. Истинска кожа. По нея няма нищо евтино. Видя ли всичко това, Йоланда?

— Виждам — отвърна негърката навъсено.

— Веднага си личи, че не е ченге, нали, Йоланда? Видя ли я добре?

— Не прилича на полицай.

— Точно така, Йоланда. Това е помощник щатски прокурор Есперанца Мартинес. Госпожице Мартинес, това е Йоланда Уилсън.

Еспи Мартинес кимна на младата негърка. В очите й се четеше единствено страх.

— Йоланда — продължи Робинсън тихо, едновременно заплашително и изкусително, — опитай се да направиш много добро впечатление, защото… Знаеш ли как госпожица Мартинес изкарва прехраната си? Знаеш ли какво прави всеки ден? Всеки час, Йоланда? Знаеш ли с какво се занимава?

— Не — отговори младата негърка, погледна към Еспи Мартинес и пак се обърна към детектива. Избърса очите си със смачкана книжна салфетка.

— Работата й е да вкарва хора като теб в затвора — каза Робинсън рязко, после стана и посочи Еспи Мартинес. — Помисли си за това, Йоланда.

Младата негърка го погледна, сякаш й бе ударил шамар.

— Не искам да отида в затвора, господин Робинсън.

— Знам това, Йоланда. Но за да не се случи, трябва да ми помогнеш. Трябва да ми кажеш всичко, което знаеш.

— Опитвам се. Казах всичко.

— Не, Йоланда. Не мисля така. Освен това не съм научил най-важното. Трябва ми име, Йоланда. Искам да ми кажеш само едно име.

— Не го знам — изхленчи тя умолително. Гласът й се превърна в скимтене. — Не знам! Реджи никога не ми казваше никакви имена!

— На умно момиче като теб? Йоланда, просто не ти вярвам.

Йоланда подпря глава на двете си ръце и започна да се поклаща напред-назад. Робинсън я остави за момент да потъне в тишината, да почувства страха по-добре.

— Не знам за никакво убийство, детективе — каза тя след малко. — Повярвайте ми! Изобщо не знаех, че някой е пострадал. Къде е сержант Лъв? Той ще ви каже, моля ви!

— Сержант Лъв не може да ти помогне Йоланда. Може да ти помогне само тази жена. Помисли си, ние ще се върнем след малко.

Изведе Еспи Мартинес в коридора, затръшна вратата на стаята и остави подсмърчащата Йоланда сама.

— Тази част от работата харесвам най-много — отбеляза Робинсън, ала Мартинес вече бе останала с впечатлението, че детективът харесва всичко, което върши.

— Какво е това нещо, което си открил… — заговори тя, но Робинсън сякаш бе очаквал въпроса й, защото извади полиетиленово пликче, в което имаше златен медальон на верижка. Подаде й го и тя видя името „Софи“ и малките диаманти в двата края на буквата „С“.

— Това беше на шията на Йоланда.

— Сигурен ли си, че…

— Мислиш, че е бил на някоя друга Софи?

— Не, но…

— Добре де, ще го дадем за експертиза по-късно. Може би някой съсед или синът й ще го разпознаят. Но е нейният медальон. Повярвай ми.

— Добре, Уолтър. Каква е процедурата сега?

Робинсън се усмихна.

— Е, вече се запозна с госпожица Горчиви сълзи и разкаяние. Проблемът е, че казва истината. Вярно е, че не знае много, макар че може и да е чула името. Още не съм сигурен. Йоланда е по-умна, отколкото си мислим. Част от сълзите може и да са искрени, но все пак видях с какви очи изгледа куфарчето ти… Е, ще видим. Ченгетата са едно, живият прокурор е съвсем друго. За нея това ще е ново преживяване и мога да се обзаложа, че в момента размишлява много сериозно. От друга страна, ето тук, зад врата номер две… — Докато говореше, Робинсън се усмихваше широко. Еспи Мартинес също се усмихна. — … Зад врата номер две е господин Инат Искам Адвокат. За него съм сигурен, че знае каквото ни трябва. Процедурата е проста. Ще изправим единия срещу другия.

— Щом като иска адвоката си, тогава сме длъжни да…

Робинсън направи гримаса.

— Еспи, ела на себе си. Разбира се, че поиска адвоката си. Започна да крещи, че го иска, още когато влязох в магазина му. В момента просто искам да съм сигурен, че си дава сметка за усложненията, до които ще доведе упорството му. Искам да му дам възможност да осъзнае за какво става дума. Възможност да постъпи правилно. Все още никой не му е задал истински трудните въпроси.

— Добре, но…

— Еспи, тези неща се правят така. Само гледай.

— Уолтър, не съм сигурна, че разбирам.

— Ще ти се изясни много скоро.

— Ще видим. Какво искаш да направя?

Уолтър Робинсън се засмя.

— Искам да го побъркаш от страх.

Преди Еспи Мартинес да успее да отговори, че не е сигурна дали би могла да изплаши когото и да било, Робинсън почука по стъклото на стаята за разпити. Двамата униформени полицаи вътре станаха моментално прави, а собственикът на заложната къща извика:

— Ей, къде отивате?

Двамата излязоха, затръшнаха вратата и Робинсън ги представи на Еспи Мартинес.

— Еспи, това са Хуан Родригес и Лайънъл Андерсън.

— Сержант Лъв?

— От плът и кръв. — Улови ръката й с огромната си лапа и я стисна. — Нали вие вкарахте онези хлапета където им е мястото… Имам предвид взломните кражби.

— Да, аз бях — отговори Еспи Мартинес.

— Добре свършена работа — обади се Хуан Родригес. — Тези хлапета със сигурност щяха да убият някого.

— Вече не.

Униформените полицаи се усмихнаха.

— Така е — кимна Родригес. — Поне докато не излежат присъдите си.

— Какво ще правим сега? — попита Андерсън.

Уолтър Робинсън се приближи до двамата и заговори шепнешком:

— Ето какво… ще влезете при Йоланда и ще й разкажете колко по-големи ще са шансовете й, ако ни помага. Накарайте я да повярва, че всичко ще бъде наред, стига да не мълчи. И без лъжи. Това е.

— Това ще е истинско удоволствие, Уолт.

— Ако Лайънъл знае нещо — обади се Родригес, — то е да кара младите дами да вярват, че всичко ще е наред, въпреки деликатното им положение.

— Имам известен опит, госпожице Мартинес — кимна Андерсън, козирува шеговито и двамата влязоха в стаята при Йоланда.

Робинсън погледна Еспи Мартинес и отбеляза:

— Това не е неприятна задача. Е, а сега да вървим да събудим у Реджиналд Инат Джонсън страх от Бога и американската правосъдна система.

След това веднага отвори вратата. Еспи Мартинес влезе след него.

Реджиналд Джонсън вдигна очи и се намръщи.

— Обади ли се на адвоката ми?

— Кой беше номерът, Реджи? — попита го Робинсън.

Собственикът на заложната къща само изсумтя.

— Коя е тя? — попита след малко.

— Реджи? Изненадваш ме. Не я ли позна?

— Не съм я виждал никога.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. Коя е?

Робинсън се усмихна, после се наклони напред и доближи лицето си до Джонсън, като родител, който се кани да се скара на детето си.

— Реджи — просъска той, — сигурен съм, че си я виждал в кошмарите си, защото тя е най-големият ужас, който някога си виждал. Тъкмо тя ще се погрижи да те тикнат където трябва, Реджи. Право в затвора „Рейфорд“. Двайсет и четири часа в следствения арест, а съм сигурен, че там няма да има сладурани като Йоланда. Всъщност, ще извадиш късмет, ако никой не реши да използва теб за заместител на Йоланда. Схващаш ли за какво става дума, Реджи?

Реджи се отпусна назад, сякаш го бе ударил по физиономията, после погледна Еспи Мартинес крадешком.

— Най-големият ти кошмар, Реджи — добави Уолтър Робинсън натъртено.

— Не съм направил нищо лошо! Не знам за никакво убийство!

— Нима?

— Да не мислиш, че разпитвам хората, които идват при мен, откъде са взели боклуците си? Няма начин! Само определям цената и пиша разписка, това е. Няма нужда да задавам никакви въпроси.

— Може и да е така, но със сигурност знаеш кой е донесъл този медальон. Йоланда дотолкова го е харесала, че веднага го е сложила на врата си.

Джонсън не отговори веднага.

— Не мога да говоря с полицията за бизнеса си. Иначе няма да имам бизнес — каза той най-накрая, наклони се заедно със стола си назад и скръсти ръце на гърдите си, сякаш нямаше какво повече да коментира по въпроса.

— Можеш — възрази Уолтър Робинсън. — Защото сега твоят бизнес е мой бизнес, а това е сериозен проблем.

Джонсън се намръщи, но не каза нищо. Еспи Мартинес седна на стола в единия край на масата и вдигна очи към Робинсън. Той се разхождаше напред-назад зад гърба на задържания, навеждаше се безмълвно към главата му, после пак се отдалечаваше. Най-накрая придърпа един стол и седна до него — съвсем близо. Еспи Мартинес го наблюдаваше съсредоточено, сякаш гледаше изпълнението на съвършен актьор на сцената. Всяко движение, всяка дума и интонация имаха своето предназначение и бяха отлично подбрани, за да постигнат целта. Почувства колко умело объркваше собственика на заложната къща, как ловко отстраняваше упоритостта и арогантността му. Въздъхна дълбоко и започна да се пита в кой момент би било най-добре да се намеси в представлението и дали би се справила така блестящо. Уолтър Робинсън продължаваше да гледа втренчено Реджиналд Джонсън, с леко присвити очи, без да трепне, докато собственикът на заложната къща най-накрая не извърна лице и не изруга.

— Мамка му! Не знам за никакво убийство! — добави след това. Този път обаче гласът му едва доловимо трепна.

Детективът отново остави тишината да изпълни стаята. Продължаваше да не сваля очи от заподозрения. След миг въздъхна шумно и заговори тихо:

— Може би съм сгрешил. Може би съм се заблудил за теб, Реджи.

Джонсън се обърна рязко към него, изненадан от промяната.

— Може би наистина съм сгрешил, как смяташ, Реджи? Сгрешил ли съм?

— Да — отговори Реджиналд разпалено. — Сгрешил си.

Без да сваля очи от Джонсън, Уолтър Робинсън попита:

— Вие как смятате, госпожице Мартинес? Сгрешил ли съм?

За момент Еспи Мартинес не знаеше какво се очаква от нея да отговори, но след миг се съвзе и с най-ледения глас, на който беше способна, възрази:

— Вие никога не грешите, детективе.

— Не, този път мисля, че сгреших.

— Не мисля, детективе — отвърна Еспи Мартинес.

— Греша ли, Реджи? — попита той пак.

— Да, мамка му, казах да. Грешиш!

Робинсън продължаваше да не отделя поглед от Реджиналд Джонсън. Малката стая започваше да се изпълва с фалшиви надежди.

— През цялото време си мислех, че Реджи само е купил няколко крадени дрънкулки не от когото трябва. Само че, знаете ли, госпожице Мартинес — добави той и се намръщи на Джонсън, — може би не е така. Може изобщо да не е имало друг човек, нали, Реджи? Никакъв наркоман не е идвал късно миналия вторник, който е бързал да пробута крадени вещи, нали, Реджи? Не е имало никакъв друг човек, а аз само съм се заблудил…

Поколеба се за момент, колкото да обърка собственика на заложната къща още повече.

— … Не, Реджи. Не е имало друг човек. Може би е много трудно да обличаш момиче като Йоланда с такива хубави дрехи, да я возиш в такава скъпа кола и да купуваш луксозни мебели за новата къща. Може би си решил, че трябва да поработиш малко повече, а? Да добавиш още малко пари в раздрънкания касов апарат, нали? Значи, Реджи, въобще не ти е бил нужен никакъв друг човек. Просто си се качил на автобуса до Маями Бийч и си се захванал с обири. Докато, миналия вторник, онази старица не се е събудила и не ти е създала проблем. Истински проблем. И се е наложило да й видиш сметката, нали, Реджи? Това ли стана?

Робинсън изведнъж вдигна пръст пред лицето на Джонсън.

— Ти си я убил, нали, копеле с копеле?!

Реджиналд Джонсън изгледа детектива като обезумял и се сви страхливо.

— Не съм убивал никого! Казах ти вече! Не знам за никакво убийство.

Робинсън изведнъж се протегна, сграбчи ръцете му и ги притисна към плота на масата с дланите нагоре.

— Силен си, Реджи. Имаш яки ръце. Не ти е било трудно да удушиш онази старица, нали? Нали?

— Не знам за никакво убийство и за никаква старица!

Опита да измъкне ръцете си, но Уолтър Робинсън го дръпна силно напред, за да го извади от равновесие.

В последвалата тишина Еспи Мартинес усети как през тялото й преминава топла вълна. Заговори, но имаше чувството, че думите не излизат от нейната уста.

— Укриване на крадени вещи от две до пет години. Това ще е сравнително лека присъда, при средно строг режим. След това е кражбата с взлом. За нея дават от пет до десет. Тя е малко по-сериозно нещо, но могат да те пуснат по-рано за добро поведение и да лежиш само три. След това обаче имаме нападение. Истинските неприятности започват с това, Реджи. Щатският прокурор просто ненавижда хората, които нападат старци. Ще получиш от десет до петнайсет. И не е изключено съдията да размисли и да запази юрисдикцията си над теб, така че да няма предварително освобождаване по никакъв повод, дори да се държиш като ангел…

Еспи Мартинес млъкна и пое дъх. Видя как Реджиналд Джонсън се бори със себе си в другия край на масата, сякаш думите се трупаха като камъни в гърдите му. Тя продължи бавно, натъртено, грубо и изведнъж си даде сметка, че някъде дълбоко в себе си се наслаждава на това, което прави.

— И след това наистина става жестоко, Реджи. Съучастничество в убийство първа степен означава от петнайсет години до живот, само че никой не дава петнайсет години за такова нещо. Особено когато жертвата е беззащитна възрастна жена. Всички получават доживотни присъди. В „Рейфорд“. Това място не е приятно. Никак не е приятно, уверявам те.

Изгледа го ледено и след малко продължи:

— След това идва най-тежкото. Убийство първа степен. Предполагам, че знаеш какво ти осигурява това в нашия щат. Две хиляди и двеста волта електричество. — Насочи показалец към слепоочието си като пистолет и добави: — Чат. И ставаш минало.

Джонсън, чиито ръце все още бяха притиснати към плота на масата, опита да се завърти със стола си към Еспи Мартинес.

— Какви ги говориш!? Какво смъртно наказание! Казах ви, че не съм убивал никого!

Еспи Мартинес се наклони напред.

— Имам достатъчно улики, за да те изправя в съда, Реджи. Повече от достатъчно. И въобще не е важно с какви твърди доказателства разполагам.

— Какво искаш да кажеш? — попита собственикът на заложната къща отчаяно.

— Става дума за една старица, Реджи, която през живота си не е навредила на никого. Как ти се струва? Какво според теб ще си кажат съдебните заседатели — бели, от средната класа — когато те видят да влизаш в съда? Чернокож, сърдит, опасен. Мислиш ли, че ще дават пет пари дали имаме доказателства или не? Няма начин. Не и след като стана и им обясня, че си отнел живота на тази старица със собствените си ръце. Ще си кажат, че на нейно място можеше да е собствената им майка или леля им Мейбъл. Мислиш ли, че изобщо ще се интересуват от доказателства? Просто ще поискат жалкия ти задник да изчезне и толкова. Е, какво тогава ще е заключението на тези съдебни заседатели в края на процеса?

— Не съм направил нищо!

— Виновен. Виновен по всички пунктове на обвинението.

Еспи направи кратка пауза, за да остави Реджиналд да асимилира чутото, после продължи:

— Ами съдията? Какво според теб ще направи съдията, който също ще е бял, от средната класа? И който ще иска на следващите избори хората отново да гласуват за него?

— Казвам ви, не съм направил нищо!

— При толкова много бели хора, Реджи… Какво си мислиш, че ще стане?

Отново настъпи тишина. Еспи Мартинес въздъхна и вдигна показалец към Реджиналд Джонсън.

— Чат! Сбогом, Реджи.

Уолтър Робинсън най-накрая пусна китките му.

Мартинес стана и изгледа задържания ледено.

— Детективе, правете компания на този боклук известно време. Аз ще отида да поговоря с Йоланда. С нея се разбираме много добре и ми се струва, че тази вечер тя ще спи в собственото си легло, у дома си. Мисля, че ще се споразумеем. Освен това, сержант Лъв също би ме посъветвал да проявя снизходителност към нея, а не към този изверг тук…

— Няма да се споразумееш с никого! Йоланда не знае нищо.

— Нямаш представа колко знае, Реджи. Ще се изненадаш, като ти кажа колко е научила.

— Не знае нищо…

— Но ще излезе оттук — прекъсна го тя рязко, злобно.

Уолтър Робинсън се усмихна и кимна. Едва сдържаше възторга си от изпълнението на Еспи Мартинес.

Реджиналд Джонсън сякаш започна да пресмята шансовете си, после изведнъж заговори:

— Не знам откъде се взе онзи боклук! Обади ми се посред нощ и поиска да се видим в магазина, защото имал нещо за мен. Въобще не знаех за какво става дума! Не съм го разпитвал какво е правил преди това! Слязох долу и го заварих да ме чака пред магазина, това е истината! Не знаех за никакво убийство.

— Кой, Реджи? — попита Уолтър Робинсън.

— Ако ти кажа кой беше, трябва да ми обещаеш да не…

— Кой беше, по дяволите! Няма да обещавам нищо на боклук като теб! Кажи ми кой беше! — изкрещя Робинсън в ухото му.

Реджиналд Джонсън се раздвижи още веднъж, като човек, попаднал под вълна, който иска отново да намери повърхността. След това се наклони напред и каза:

— Името му е Лерой Джеферсън.

— Наркоман?

— Говори се, че си падал по тези неща.

— Редовен клиент ли ти е?

— През последния месец идва доста често.

— Има ли прякор?

— Маратонката, защото винаги ходи със скъпи маратонки.

— Къде живее?

— Кинг Апартмънтс. Номер тринайсет, ако не се лъжа.

— Фатално число — отбеляза Робинсън, изправи се и излезе.

Собственикът на заложната къща остана на стола, опрял глава на дланите си.