Джон Каценбах
Човекът сянка (4)

Четири
Надежда

Когато видя проблясващите светлини на полицейските коли от края на улицата, Саймън Уинтър закова на място стреснато. Краката му сякаш пуснаха корени в настилката, челюстта му увисна от изненада.

Направи крачка към светлините и през ума му се изви вихрушка от възможни кошмари. Станал е пожар, каза си. Имало е грабеж. Някой е получил инфаркт. Някакъв инцидент. Постепенно ускоряваше крачка, така че, когато стигна до жълтата лента, вече тичаше, а обувките му чаткаха тревожно по плочите.

Спря задъхано пред входа на „Съншайн Армс“. Отпред, на тясната уличка, бяха спрели поне шест полицейски коли, а светлините им хвърляха червени и сини отблясъци наоколо. Видя два фургона на телевизионни станции и екипи с камери. Видя и фургона на съдебния медик. До пресъхналия фонтан в средата на двора стояха няколко униформени полицаи. Веднага долови, че никой не бърза, и това го накара рязко да поеме въздух. Когато сърцето бие, хората действат бързо. Когато не бие, не си правят този труд.

Преглътна веднъж, почувства, че гърлото му е пресъхнало, и се мушна под полицейската лента. Един от униформените го забеляза и му махна с ръка.

— Ехо! Не можете да влезете тук.

— Тук живея — отговори Уинтър. — Какво се е случило?

— Как се казвате? — попита полицаят и се приближи.

Беше младеж, а издутата бронирана жилетка го правеше да изглежда по-едър, отколкото бе в действителност.

— Уинтър. Живея в 103, ето там. Какво се е случило?

— Сам ли живеете, господин Уинтър?

— Да. Какво се е случило?

— Грабеж. Убили са една възрастна жена.

Саймън Уинтър едва успя да произнесе името:

— Софи Милщайн?

— Да. Познавахте ли я?

— Да. — Преглътна. — Само тази вечер. Видях я тази вечер. Помогнах й да се заключи вътре.

— Видели сте я тази вечер?

Уинтър кимна. Почувства как стомахът му се свива от болка.

— Искам да говоря с детектива, който разследва случая — каза той.

— Знаете ли нещо съществено, господин Уинтър, или проявявате любопитство?

— Искам да говоря с детектива, който разследва случая. — Впери в младия полицай продължителен поглед, който според него прикриваше бурята, разразяваща се в гърдите му.

Полицаят се поколеба, после кимна:

— Добре, ще ви заведа при него.

Поведе Саймън Уинтър през двора и той видя групата възрастни хора, излезли по пижами и нощници и застанали встрани. Госпожа Кадош веднага започна да му маха.

— Господин Уинтър! Господин Уинтър! Боже мой! Ужасно е!

Саймън Уинтър тръгна към тях. Господин Кадош клатеше глава.

— Наистина е ужасно — повтори той.

— Какво се е случило? — попита Саймън Уинтър. — Излязох да хапна, след това се поразходих, а когато се върнах…

Госпожа Кадош бързо го прекъсна. Беше закръглена жена, с посребряла руса коса, прибрана под мрежа, достатъчно голяма, за да ловиш с нея риба, и дебел яркочервен пеньоар, подшит на квадратчета, като юрган, който със сигурност не бе подходящ за такава гореща нощ.

— Почти било полунощ и Хенри се готвел да ляга, след като погледал няколко минути Джей Лено, само шеги, не приказки, приказки, приказки, а аз седяла и чакала, и тогава чули писък, може не било чак писък, но някой изплашено извикал, не знаела откъде дошло, но помислила после и разбрала, че това горката госпожа Милщайн, и казала, може сънувала кошмар, защото напоследък не спала добре и аз чувала често вика покоен мъж. Лио, лека му пръст. Аз не обърнала много внимание, но мой Хенри дошъл и питал: „Чула това?“ и аз, разбира се, казала „да“. И той веднага казал, че по-добре провери какво става с горка госпожа Милщайн.

— Така било — промърмори господин Кадош. — Госпожа Милщайн трябвало провери.

На Саймън Уинтър му се щеше да ги накара да побързат с разказа си, но знаеше, че са унгарци — Хенри някога се бе казвал Хенрик — и при тяхната възраст и затрудненията с езика, които имаха, едва ли биха се справили с едно по-бързо темпо. Само кимна.

— Значи мой Хенри отишъл и намерил чехли, после намерил халат и отишъл в кухня за фенерче, после почукал на съсед Финкъл да отиде с него…

Господин Финкъл кимна в знак на съгласие:

— Така беше.

Госпожа Кадош го стрелна с очи, сякаш за да му каже, че е свикнала да я прекъсва съпругът й, но всеки друг трябва да си чака реда, после продължи:

— Значи Финкъл, разбира се, махнал бил слухов апарат, така че нищо не чул, но и той облякъл халат и двама слезли долу и почукали на врата на госпожа Милщайн. Чук, чук, чук, но никой не отворил. „Госпожо Милщайн, госпожо Милщайн, всичко наред ли?“ Пак никой не отговорил. Тогава Хенри и господин Финкъл върнали горе при мен и питали: „Какво да прави? Тя не отговаря“, и аз казала слезе долу пак и отиде отзад, за да погледне през врата на веранда и те слезли и погледнали. И знаеш какво?

— Врата на веранда разбита. Отворена — отговори Хенри Кадош.

— И — продължи госпожа Кадош, — Хенри и господин Финкъл дотичали пак отпред, където аз чака, и казва: „Мария, Мария, обаждай на полиция, обаждай на 911. Веднага!“. И докато казали това, чува друг шум, пак отзад. От веранда се чуло. Изтичали отзад и Хенри видял бързо…

— Не котки и кучета рови в боклук, а чернилка една бяга от апартамент на госпожа Милщайн.

Госпожа Кадош поклати глава.

— Хенри гонил мъж до задна улица, а Финкъл и аз влезли вътре и какво види? Горка госпожа Милщайн мъртва. Убита!

Уинтър почувства как му се вие свят, как в гърдите му се надига топла вълна и губи ориентация. Младият полицай го докосна по рамото и Уинтър се обърна към него.

— Е, сега чухте какво е станало. Още ли искате да говорите с детектива?

— Да — отговори Уинтър. — Жертвата… — Млъкна и се замисли: „Жертвата какво?“.

В главата му се оформи простата истина — една старица бе почукала на вратата му, уплашена, че някой може да я лиши от живот. След това тя наистина е убита, но от съвсем друг човек…

Реши, че му е нужно време, за да помисли, но си даде сметка, че крачи през двора, след младия униформен полицай, към входа на апартамента на Софи Милщайн. Мина покрай херувимчето с тръбата. На всеки няколко секунди червената светлина от патрулните коли обливаше статуята и тя приличаше на окъпана в кръв. Спря в антрето и се озърна. В апартамента кипеше дейност — видя мъж с кожена чанта да сваля отпечатъци в кухнята. Друг вземаше проби от килима. Младият полицай се приближи до жилест негър, който се бе облегнал на стената и разхлабваше вратовръзката си, защото беше много горещо и влажно. Посочи към Саймън Уинтър, който реши да изчака да го повикат. Продължи да се оглежда и да се мъчи да потисне обзелите го емоции, да се съсредоточи, да си спомни всички подробности. Случвало ти се е много пъти в миналото, каза си, огледай всичко внимателно — мястото ще ти каже всичко, стига да му дадеш нужното време, да го оставиш да говори на неговия език, с неговия глас, древния глас на насилствената смърт.

 

 

Вдигна поглед към Саймън Уинтър и видя как очите му шарят наоколо. Реши, погрешно, че това се дължи на слаби нерви. Все пак Уолтър Робинсън попита униформения полицай, който бе довел възрастния човек:

— Е, какво иска старецът?

— Казва се Уинтър и живее в сградата от другата страна. Твърди, че е видял покойната по-рано тази вечер. Вероятно е последният, който я е видял жива. Чул я е как заключва вратата. Реших, че може да искаш показанията му.

— Аха — кимна Робинсън. — Вземи ги ти.

Полицаят кимна.

— Може би ще се съгласи да идентифицира и трупа.

Робинсън се замисли за момент. Защо не?

— Добра идея.

Двамата се приближиха до Саймън Уинтър и Уолтър Робинсън се представи.

— Бих искал този колега да запише показанията ви. Също, ако сте съгласен, бих ви помолил да идентифицирате трупа. Разбира се, само ако желаете. За да оформим документите и да сме напълно сигурни, преди да се обадим на близките й. Само ако искате. Гледката е доста…

Саймън Уинтър престана да оглежда стаята и най-накрая погледна детектива в очите.

— Виждал съм това и друг път — каза тихо.

— Кое?

— Виждал съм го. Двайсет и две години в полицията на Маями, последните петнайсет от тях в отдел „Убийства“.

— Били сте полицай?

— Да. Сега съм пенсионер. Мина доста време, откакто за последен път присъствах на местопрестъпление. Повече от десет години.

— Няма за какво да съжалявате — отбеляза Робинсън.

— Така е — кимна Уинтър. — Не съжалявам.

Робинсън му протегна ръка — направи го от професионално уважение.

— Нещата трябва да са били по-различни тогава.

— Не — поклати глава Уинтър. — Хората умират по един и същи начин. Различна беше само науката. Нямаше много от нещата, с които разполагате сега. Психологически портрети, ДНК тестове, компютри. Нямахме компютри. Разбирате ли от компютри, детективе?

— Да.

— Смятате ли, че те могат да разкрият убиеца?

Робинсън сви рамене.

— Може би. — Замисли се за миг и добави: — Повече от вероятно.

Вгледа се за момент в Уинтър, чиито очи отново оглеждаха мястото и попиваха всичко. Младият детектив си помисли две неща. Първо, че не е сигурен дали Саймън Уинтър му допада и второ, че не иска да завърши като него, като пенсионер в Маями Бийч, чийто живот е изпълнен единствено от полицейски спомени — десетки убийства, изнасилвания, грабежи, запомнени като „доброто старо време“… Мислите му веднага се върнаха към един юридически проблем, който бяха обсъждали на последната лекция. Беше написал шеговито есе по въпроса и професорът бе похвалил тъкмо неговата работа.

Уолтър Робинсън беше решен не само да смени полицейската значка и револвера за куфарче и малко по-скъп костюм, за да работи на отсрещната страна на същата улица като адвокат или прокурор, както мнозина полицаи, негови познати, които бяха завършили право. Казваше си, че иска да отиде в някоя корпорация, да се ръкува с директори и бизнесмени, така че изцяло да забрави за всякакви престъпления, престъпници и безпомощни жертви.

— Добре — кимна той и прогони приятните представи за бъдещето от мислите си, — да идентифицираме трупа, а после ще кажете каквото имате на колегата.

Саймън Уинтър последва младия детектив към вътрешността на апартамента — бе минал по същите стъпки по-рано вечерта. Сега обаче малкото пространство бе изпълнено с хора, експерти и полицаи, всички лампи бяха запалени, светлините от патрулните коли вън багреха стените и объркваха Саймън Уинтър — имаше чувството, че апартаментът, в който бе влязъл, докато Софи Милщайн го чакаше край пътната врата, беше друг, далечен и различен, като спомен от детинство. Гледката, цветовете, миризмите — всичко му се струваше чуждо. Озърна се, за да открие котката, но тя бе изчезнала. Влезе с детектива в спалнята.

Софи Милщайн лежеше в кревата си, по гръб.

Нощницата й беше разкъсана от боричкането, виждаше се извивката на старческата й гърда. Косата й бе разпусната и разпиляна хаотично върху възглавницата, като че ли беше под вода. Носът й бе разкървавен, а по горната устна имаше съсирена кръв. Едното й коляно беше върху другото, сякаш от срамежливост, виждаше се кожата на бедрото й. Чаршафите бяха омотани около краката й. Саймън Уинтър изпита желание да дръпне бялата нощница, за да прикрие алабастровата кожа на Софи Милщайн.

Огледа се. Фотографът снимаше чантата й, която бе отворена и захвърлена на пода. Дактилоскопист сваляше отпечатъците от бюрото. Всички чекмеджета бяха отворени, а съдържанието им бе пръснато навсякъде. Уинтър си спомни малката кутийка за бижута на бюрото, до снимката на Лио. Снимката обаче беше в ъгъла на стаята, стъклото бе счупено, а от кутийката за бижута нямаше и следа.

Обърна се към Уолтър Робинсън.

— Имаше една кутийка… Малка, метална, мисля, че от мед, с орнаменти на капака. В нея държеше пръстените и обеците си. Беше точно тук. Сега я няма — добави Уолтър, без да има нужда.

— Ще я познаете ли? — попита Робинсън.

— Мисля, че да — отвърна Уинтър и отново се обърна към Софи Милщайн. Друг дактилоскопист обработваше гърлото й — мажеше кожата с черен прах, много внимателно.

— Отпечатъци по кожата? — попита Уолтър.

— Да — кимна Робинсън. — Всъщност, това е изстрел в тъмното. Шансът да открием нещо използваемо е минимален, но все пак си струва да се опита.

— Понякога и ние опитвахме. Но никога не сме имали успех.

— Сега има нова хартия, а и лентата за вдигане на отпечатъците е много по-добра. Понякога използват и ултравиолетова апаратура, а в момента разработват някакъв лазер, който регистрира и най-малките следи от отпечатъци. Въпреки това… — сви рамене.

Дактилоскопистът се наведе над тялото на Софи Милщайн и го скри от погледа на Саймън Уинтър. Внимателно залепи парчето лента, което държеше в ръцете си, към гърлото на жената, после внимателно го вдигна и го притисна към лист специална бяла хартия, за да остави отпечатъците.

— Може би… изглежда добре — промърмори той и се отдалечи.

— Искате ли да идентифицираме трупа сега? — попита Уолтър Робинсън.

Саймън Уинтър направи крачка напред и се вгледа в покойната.

Удушена е, каза си веднага. Синините по шията на възрастната жена се запечатаха в паметта му. Кожата около ларинкса беше разранена и деформирана от силата на натиска. Прецени на око разстоянието между белезите.

Големи ръце, помисли си. Силни ръце.

— Това ли е Софи Милщайн? — попита Робинсън.

Саймън Уинтър продължаваше да гледа втренчено.

Очите на жената все още бяха широко отворени, вторачени безжизнено в тавана. Уинтър видя страха, изписал се на лицето й. Вероятно бе разбрала, макар и за кратко, че ще умре. Питаше се дали и самият той не бе изглеждал по този начин, когато бе мушнал цевта на револвера в устата си. Питаше се дали е успяла да си помисли за Лио в тези последни, изпълнени с ужас няколко секунди.

Отново погледна очите й. Не, каза си. Видяла е само ужаса.

Уинтър забеляза една драскотина, по-скоро тъмна ивица на шията й, по която, странно, нямаше кръв. Спомни си златната огърлица. Нямаше я. Беше откъсната след настъпването на смъртта — затова нямаше кръв.

— Господин Уинтър? — обади се Уолтър Робинсън.

Саймън Уинтър бързо спусна поглед към пръстите на старицата. Дали се е съпротивлявала? Дали се е опитвала, отчаяно, да запази за себе си оставащите й години живот, които убиецът е искал да й отнеме? Под ноктите й би трябвало да има частици от плътта му. Забеляза обаче, че ноктите й бяха изрязани съвсем късо.

Погледът му се премести върху дясната ръка на Софи Милщайн. Едва успя да различи татуирания в синьо номер.

Уинтър почувства докосване по ръкава и се обърна към младия детектив.

— Разбира се — каза му. — Това е Софи Милщайн. Огърлицата й я няма. Златна верижка, единична, с името й по средата. Хлапетата често носят такива, само че нейната не беше обикновена. В двата края на буквата „С“ имаше диаманти, не големи. Подари й я съпругът й преди година и половина и оттогава не я е сваляла.

Пое дълбоко въздух и видя Уолтър Робинсън да си записва в бележника.

— Ще познаете ли тази огърлица, ако я видите? — попита по-младият мъж.

— Да — отвърна Саймън Уинтър и добави: — Можете да вземете проби от под ноктите й.

— Ще го направят в моргата — отбеляза Робинсън. — Стандартна процедура. Знаете ли нещо за близките й?

— Да. Има син на име Мъри Милщайн. Адвокат е в Лонг Айланд. Във всекидневната, в шкафчето под телефона, има бележник с телефонни номера. Малък, с кожени корици. Тя каза, че винаги го държала там.

— Във всекидневната?

— Да. Ще ви покажа.

Робинсън поведе Уинтър вън от стаята.

— Благодаря за помощта, господин Уинтър. Оценяваме я…

— Беше много изплашена — прекъсна го Саймън Уинтър тихо. — Затова дойде при мен.

— Изплашена?

— Да. Много. Днес видяла един човек. Беше изплашена и се чувстваше в опасност.

— Смятате ли, че човекът, от когото се е страхувала, има нещо общо с престъплението?

— Не знам. Беше странно. Изглеждаше много изплашена.

— Странно е, че е била изплашена ли?

— Не — отговори Уинтър с леко раздразнение. — Беше стара, живееше сама. Мисля, че винаги се страхуваше.

— Точно това бих предположил. Е, разкажете каквото знаете на униформения колега. Кажете му какво се е случило.

— Онзи човек е бил…

— Той ще запише показанията ви. Аз трябва да приключа с огледа и след това да уведомя близките й.

— Да, но човекът, който…

— Господин Уинтър, бил сте детектив. Какво, според вас, се е случило тук?

Саймън Уинтър не се огледа наоколо, а впери очи в младия детектив.

— Бих казал, че някой е разбил вратата, влязъл е, убил я е, ограбил е каквото е успял и е избягал, когато е чул съседите. Това е очевидното обяснение, нали?

— Точно така. Освен това има свидетели, които са видели извършителя да бяга. Господин и госпожа Кадош, господин Финкъл. Те са ваши съседи. Така че това, което е очевидно, също така е и вярно. А сега разкажете каквото знаете на униформения колега. Кажете му от какво се е страхувала.

Не довърши изречението. Искаше да каже: От каквото и да се е страхувала, то няма нищо общо със случилото се.

Двамата спряха в средата на всекидневната. Саймън Уинтър искаше да се ядоса, но чувстваше, че самият той не е много убеден. Наруга мислено възрастта и нерешителността си.

— Е, къде е този бележник с телефонни номера?

— В чекмеджето.

Уинтър посочи, а Уолтър Робинсън прекоси малката стая и отвори чекмеджето под телефона.

— Не е тук.

— Видях го там по-рано тази вечер. Държеше го в това чекмедже.

— Вече не е в него. Как изглеждаше?

— Червена кожа. Не скъп, около десет на петнайсет сантиметра. На корицата имаше златна щампа „Адреси“, ръкописни букви. Може да се купи от всеки супермаркет.

— Ще го търсим. Това не е от нещата, които би взел наркоман, който търси пари. Ще се появи отнякъде.

Уинтър кимна.

— Когато си тръгнах, тя го беше извадила.

— Е, добре. Дайте показания на колегата и не се колебайте да ми се обадите, ако си спомните още нещо.

Робинсън му подаде визитната си картичка и пенсионираният полицай я прибра в джоба си. След това се отдалечи. Уинтър понечи да каже нещо, но се отказа, преглътна емоциите си и неохотно тръгна след униформения. Обърна се назад още веднъж и видя, че полицейският фотограф отново прави снимки в стаята на Софи Милщайн. Виждаше отблясъците на светкавицата и чуваше щракането на фотоапарата. Хората от моргата също бяха дошли, разговаряха тихо помежду си и търпеливо изчакваха в един ъгъл. Единият от мъжете нервно дърпаше напред и назад ципа на големия пластмасов чувал и се чуваше стържене.

 

 

Уолтър Робинсън огледа пода на спалнята, за да открие бележника с телефонните номера, но го нямаше. Отбеляза си, мислено, че трябва да го търсят, после се върна при телефона, поиска справки и попита за номера на Мъри Милщайн в Лонг Айланд. Дадоха му го, но преди да позвъни, реши да се обади на прокуратурата на област Дейд и поиска домашния номер на заместник-прокурора, който отговаря за тежките престъпления.

Набра го и изчака пет-шест иззвънявания, преди да чуе сънлив женски глас:

— Да?

— Търся заместник главен прокурор Есперанца Мартинес — каза той.

— Аз съм.

— Обажда се детектив Робинсън, отдел „Убийства“. Не се познаваме, но…

— Но скоро ще се запознаем, така ли? — прекъсна го сънливият глас.

— Точно така, госпожо Мартинес. Убита е възрастна жена, в апартамента й, на адрес „Съншайн Армс“, 1290, Търтийнт Корт. Извършителят е неизвестен. Престъплението напомня поредица взломни кражби, които имахме напоследък, но този път престъпникът е удушил жертвата. Имаме свидетел, който го е видял — чернокож, около двайсет години, около метър и осемдесет, бяга бързо.

— Смятате ли, че трябва да присъствам? — попита прокурорката. — Нуждаете ли се от съвет по някакъв правен проблем?

В гласа на младата жена се прокрадна раздразнение. Робинсън не му обърна внимание.

— Не, не виждам никакви правни проблеми. Самото престъпление е повече от ясно. Става дума обаче за възрастна жена, бяла, еврейка, и млад чернокож престъпник и ми се струва, че историята ще се разчуе доста бързо, а тази година шефът ви ще има избори, пък отпред има поне половин дузина репортери и телевизионни камери, които в никакъв случай няма да допуснат да висят тук цяла нощ, без да докопат история за първа страница или за началото на новините… Чувате ли ме?

— Смятате, че…

— Смятам, че става дума за убийство и за различни раси, а тази смес в този щат не е много приятна.

Това беше нормална практика в полицията — ако искаш някой да ти обърне внимание, спомени бунтовете от осемдесетте години. Мина известно време и жената отново заговори, този път доста по-съсредоточено:

— Чувам ви много добре, детективе. Идвам веднага, така че заедно ще развяваме знамената пред репортерите.

— Изглежда ще се забавляваме чудесно.

Затвори телефона и се засмя. Понякога да събудиш някой надут млад прокурор беше удоволствие, нещо като премия в професията на детектива. Прецени, че ще мине поне половин час, преди тя да дойде, за да я хвърли на пресата. Реши, докато чака, да провери докъде е стигнал огледа на задния двор и малката уличка отзад. Може би са намерили нещо, мислеше си. Кутийката за бижута. Трябваше да е някъде наблизо. Престъпникът вероятно я бе захвърлил в първата кофа за боклук, след като услужливо я бе покрил с отпечатъци от пръстите си и миризмата на страха.

 

 

За приятелите си, които не бяха много, Есперанца Мартинес беше Еспи. Облече се бързо в полутъмната си спалня — най-напред обу дънки, после размисли и ги смени с малко по-модна, доста широка рокля, защото прецени, че ще трябва да застане пред телевизионните камери. Въпреки че живееше сама в апартамента си, внимаваше да не вдига шум — живееше в двойна къща, а в съседната бяха родителите й. Майка й проявяваше удивителна чувствителност по отношение на движенията на дъщеря си и вероятно лежеше в леглото и се вслушваше, въпреки дървената стена и изолиращия материал помежду им.

Провери още веднъж външния си вид пред малкото огледало, което висеше до разпятието край пътната врата. Увери се, че е взела служебната си значка от щатската прокуратура и малкия си пистолет, двайсет и втори калибър, след което излезе вън, във влажната и гореща нощ. Когато запали двигателя на скромната си, доста раздрънкана кола, видя, че прозорците на родителите й светнаха. Включи на скорост и потегли надолу по улицата.

Късно през летните нощи Маями изглежда като че ли денят е оставил някакъв отблясък, сякаш долавяш топлината на наскоро изгасен огън. Огромните небостъргачи и сгради с офиси, които преобладават в центъра, остават осветени и разкъсват тъмнината на множество черни капчици. Въпреки характерното за тропическия климат спокойствие обаче, градът има свой тревожен пулс — когато излезеш от някоя от ярко осветените магистрали, които пресичат областта, имаш чувството, че се спускаш в изба. Или в крипта.

Еспи Мартинес се страхуваше от нощта.

Караше бързо. Измъкна се от тихите улички на предградието, по Бърд Роуд, после по Дикси Хайуей и нататък, към Маями Бийч. Нямаше много коли, но точно когато се качи на четирите платна на шосе 95, едно червено порше с мастиленочерни прозорци профуча покрай нея със скорост поне сто и шейсет километра в час. Завихрянето от спортната кола сякаш я всмукна, сякаш отзад я блъсна мощен ураган.

— По дяволите! — изруга тя гласно и усети как страхът, като вълна, я обля само за един-единствен злокобен миг, после утихна, докато гледаше как колата бързо се слива с жълтеникавия отблясък на неоновите светлини на шосето и изчезва в нощта. Погледна в огледалото и видя полицейската кола, която наближаваше със същата бясна скорост отзад. Нямаше сигнални светлини и сирени, защото пътният патрул искаше да настигне нарушителя, преди онзи да е разбрал, че го гони. Еспи знаеше, че това е против правилата и че вероятно полицаят ще излъже, когато дава показанията си в съда, но също така знаеше, че само така би могъл да се надява да настигне поршето — далеч по-бърза и маневрена кола. Полицаят профуча покрай нея и тя реши, че трябва да му прости.

— Късмет — каза гласно. — Ще ти е нужен.

Щеше й се шофьорът на поршето да е някой предприемач, може би лекар или адвокат на средна възраст, който иска да впечатли някое два пъти по-младо момиче, а не двайсет и няколко годишен пласьор на наркотици, с унищожен от наркотици и фалшиво самочувствие мозък, който държи пистолет на седалката до себе си.

Нощта, помисли си тя, е опасна. Гневът се прикриваше много добре след мръкнало, дебнеше, спотаен в наситения, черен въздух. Еспи Мартинес махна кичур коса от лицето си и настъпи педала.

Видя отблясъците от паркираните хаотично полицейски коли и микробуси на телевизионните екипи веднага щом сви по пресечката. Намери място за колата си, слезе и забърза по тротоара. Успя да се мушне под жълтата полицейска лента, преди да я забележат десетината репортери и телевизионни оператори, които се разхождаха отпред и чакаха някой да отиде да говори с тях.

Един униформен полицай се спусна към нея, за да я спре, но тя бързо извади служебната си значка.

— Търся детектив Робинсън — каза Еспи Мартинес.

Полицаят се вгледа в значката и кимна:

— Извинете ме, госпожо Мартинес. Взех ви за някой от журналистите. Робинсън е вътре.

Посочи с ръка и тя прекоси двора, без да забележи херувимчето. Пред вратата рязко спря, сякаш изведнъж бе останала без дъх.

Това бе третото местопрестъпление, на което й се налагаше да се яви като служебно лице. Другите две бяха анонимни жертви на наркобизнеса, млади латиноамериканци, вероятно нелегални емигранти от Колумбия или Никарагуа, без документи за самоличност. И двамата бяха простреляни в тила, с оръжие малък калибър. Възможно най-чистото убийство, почти деликатно. Труповете им бяха захвърлени безцеремонно на пустеещи места, а златните им бижута, пълните с пари портфейли и скъпите дрехи бяха недокоснати. На много места подобни прилики биха предизвикали обществен интерес и шум в пресата — хората щяха да се питат дали не става дума за сериен убиец. Не и в Маями. Прокурорите от щатската прокуратура в област Дейд наричаха подобни престъпления разчистване на боклуци. В полицията и прокуратурата се ширеше зловещата теория, че колкото по-близо до центъра на града е извършено едно убийство, толкова по-незначителна е жертвата. Истински важните наркотрафиканти свършваха земния си път в блатата край града или, оковани за парче бетон, в дълбините на океана. Двамата, които Еспи Мартинес бе видяла, бяха незначителни фигури и смъртта им не означаваше нищо. Вероятно бяха стигнали дотук, заради неправилно преценен полет на амбиции — изглежда бяха прекосили някаква невидима, но носеща неизбежна смърт линия. Смъртта като домакинска дейност на организацията. Убийците дори не искаха да си правят труд да се отърват от труповете така, че никой да не ги намери. Никой не очакваше да има арестувани и съдебни дела. Просто още две единици към броя на нещастниците в черната статистика.

Тогава дори не й се бе наложило да се приближи до труповете — полицаите бяха настояли да дойде, за да са сигурни, че в прокуратурата ще отчетат колко неизбежно безплодно ще е разследването на тези престъпления.

Сегашният случай обаче беше различен.

Жертвата бе реален човек, с име. И биография. Контакти. Не просто някой, появил се мимолетно и изчезнал от лицето на земята.

Стоеше на прага и се мъчеше да овладее страховете си. Пред нея застана цивилен мъж, понесъл множество пликчета с проби и материал за изследване.

— Ще влезете ли? — промърмори той и се промуши странично край нея.

За да не пречи повече, Еспи Мартинес влезе в апартамента. Някакъв полицай я погледна и тя спря още веднъж, за да закачи служебната си значка за корицата на бележника си. Полицаят кимна и посочи с палец към спалнята. Тя пое въздух и прекоси апартамента, като се стремеше да не вижда нищо и същевременно всичко.

Спря за момент пред отворената врата. Няколко мъже стояха пред леглото и го скриваха от очите й. Единият се отмести леко и тя видя стъпалото на Софи Милщайн. Ноктите бяха лакирани в червено. Еспи Мартинес отново пое въздух и реши да изпробва гласа си, макар и да се опасяваше, че няма да се получи членоразделен говор.

— Детектив Робинсън?

Жилест чернокож младеж се обърна и кимна.

— Госпожица Мартинес, предполагам?

— Да. Ще ми кажете ли какво се е случило?

— Разбира се — отговори той и посочи трупа. — Това е Софи Милщайн, бяла жена, на шейсет и осем години, вдовица, живяла е сама. Била е удушена… Ето, вижте тези синини…

Детектив Робинсън й махна с ръка да се приближи и тя пристъпи напред. Опита да стесни обхвата на полезрението си, сякаш, ако гледаше части от трупа — шията, ръцете, краката — щеше да намали обзелия я страх.

— Доколкото мога да кажа на този етап, убиецът я е притиснал към леглото, изглежда с коляно, и просто я е удушил. По челото има белези, така че може би я е ударил няколко пъти, но във всеки случай е стиснал гърлото й много бързо, ето тук е бил палецът му, защото съседите са чули само съвсем кратък писък. Гръклянът е счупен, смазан.

Уолтър Робинсън видя, че Еспи Мартинес пребледня, и бързо застана пред очите й, за да скрие гледката.

— Хайде, елате да ви покажа откъде е влязъл.

Улови я за ръката и я изведе от спалнята.

— Искате ли чаша вода? — попита той.

— Да — отвърна Еспи. — И малко свеж въздух…

Робинсън посочи изкъртената врата към верандата.

— Почакайте ме там. Ще донеса вода.

Изплакна една чаша, напълни я с вода от чешмата и се върна. Еспи Мартинес бе излязла навън и дишаше тежко, сякаш преглъщаше нощния въздух. Взе чашата от ръката му, пресуши я, въздъхна и поклати глава.

— Съжалявам, детективе — каза тя. — Сигурно вече е банално… Младата жена, на която й призлява при вида на смъртта… Ей сега ще се съвзема и ще влезем вътре, за да продължите.

— Всичко е наред. Всъщност, няма нужда да влизаме пак. Мога да ви разкажа останалото и тук.

— Не. — Еспи Мартинес поклати глава. — Ще влезем. Това е част и от моите задължения.

— Не е нужно…

— Нужно е.

Без да го изчака, тя влезе в апартамента и отиде в спалнята. Опита да прогони от ума си всякакви мисли, но беше невъзможно. Гняв, страх, десетки въпроси бушуваха в главата й, като водовъртеж от страсти. Каза си: „Ето затова стана прокурор, заради тази жена тук“.

Двамата санитари от моргата се готвеха да вдигнат трупа.

— Един момент — спря ги тя, приближи се и се вгледа в очите на Софи Милщайн. Какъв ужасен начин да се запознаеш с някого, помисли си. Коя си била ти? Продължаваше да гледа убитата жена и съзря същия страх, който бе видял и Саймън Уинтър. Обзе я гняв. „Страхливец! — изкрещя мислено, сякаш убиецът можеше да я чуе. — Гаден мерзавец! Да отнемеш живота на тази жена, сякаш е някаква вещ! Ще те гледам, когато отиваш в ада!“ Взря се още веднъж в лицето на жертвата и кимна.

Двамата санитари от моргата се спогледаха. Това, което толкова бе впечатлило Еспи Мартинес, за тях беше ежедневие. Въпреки всичко обаче вдигнаха трупа внимателно, бавно.

— По дяволите! — изруга единият от двамата и за малко да изпусне тялото.

— Мамка му! — извика другият веднага след него.

Еспи Мартинес изпъшка и запази самообладание, колкото да запуши устата си с длан, за да не извика.

— По дяволите, вижте! — просъска единият от санитарите. — Детективе, може би ще искате да го снимате!

Уолтър Робинсън вече бе до леглото и гледаше втренчено това, което се бе показало под завивките. След миг кимна на фотографа, който се готвеше да направи нова поредица снимки и се обърна към Еспи Мартинес. Тя бе отстъпила крачка назад, но продължаваше да се държи. Погледите им се срещнаха.

— Съжалявам — сви рамене той. — Не знаех.

Тя кимна. Отново не беше сигурна в гласа си. Уолтър Робинсън се вгледа в малките, оголени от ужас зъби долу и каза:

— Никога досега не съм виждал удушена котка.

— Аз също — отвърна Еспи Мартинес мрачно.

 

 

Саймън Уинтър беше отвън, с младия униформен полицай, но видя Еспи Мартинес и детектив Робинсън да разговарят във всекидневната на Софи Милщайн.

— Коя е тази жена? — попита той.

— Помощник щатски прокурор. Мисля, че се казва Мартинес.

— Какво прави тук?

— Въпрос на политика. По принцип за всяко убийство би трябвало да има наблюдаващ помощник-прокурор, но в действителност ги викат само в една десета от случаите, когато детективът сметне, че случаят може да попадне във вечерните новини по телевизията или на първа страница в сутрешните вестници.

— Софи Милщайн!?

— Повече от вероятно. Ще бъде в новините няколко дни, поне докато не се случи нещо друго.

— Може би сте прав.

— Е — каза полицаят, — не се съмнявам, че искате да се приберете, за да поспите. На мен ми остават още четири часа, докато свърши смяната. Разкажете ми историята си.

— Моля?

— Видели сте жертвата тази вечер, нали?

— Искате показанията ми?

Полицаят бе извадил малък бележник и химикалка. Бе добил отегчен вид.

— Да, точно така.

Уинтър подреди мислите си и заговори бързо:

— Рано тази вечер, някъде към седем, госпожа Милщайн почука на вратата ми. Живея в апартамент номер 103, ето там. Беше ходила на пазар и нещо я бе изплашило, така че ме помоли да я придружа до дома й, за да проверя дали всичко е наред.

— И вие отидохте?

— Да. В апартамента й нямаше никой. Проверих прозорците и вратите, но бяха заключени. Това, което я беше изплашило…

— Видяхте ли някой да се навърта наоколо? Някой, който напомня описанието на заподозрения?

— Не.

— Когато отидохте отзад, за да проверите вратата към верандата? Никой ли нямаше там?

— Не, казах вече. Не видях жива душа. Когато бях в апартамента, вътре също нямаше никой. Тя обаче описа един човек, когото бе видял по-рано, през деня.

— Добре, разкажете ми за това.

— Спомена, че бил човек, когото познавала от войната.

— Каква война?

— Втората световна. В Берлин, през 1943 година.

— Берлин?

— В Германия.

— А… Добре. Значи човекът, когото е видяла, не е бил чернокож младеж?

— Не — отвърна Уинтър внимателно. — Не е бил чернокож младеж. Бил е възрастен, но тя каза, че я е гледал втренчено. Нарече го Der Schattenmann…

— Шат… какво!?

— Това е на немски. Der Schattenmann. Титла.

— Титла? Като кмет? Или общински съветник?

— Не знам точно какво означава.

Видя как младият полицай задържа химикалката над бележника за момент, после надраска нещо набързо.

— Тя не спомена ли как се е казвал този тип?

— Не. Имал е нещо общо с ареста и депортирането й. В Аушвиц. Този човек…

— Да, доста от старите хора тук, от Маями, са били прибрани на топло по онова време и са излежавали присъди.

— Аушвиц не е било излежаване на присъда. Не е било затвор, а концентрационен лагер.

— Да. Аха. Знам. Значи тя е познала онзи тип и…

— Не беше сигурна.

— Не е била сигурна, че го е познала?

— Точно така — кимна Саймън Уинтър. — Минали са петдесет години.

— Добре, значи се е страхувала от този шат-мат или какъвто беше там. Ако е бил той, разбира се. Вие не сте сигурен, тя също не е била сигурна. Добре, смятате ли, че това има нещо общо със смъртта й днес?

— Не. Не знам. Просто е много странно. Може да е съвпадение.

— Госпожа Милщайн страхувала ли се е и друг път?

— Разбира се. Беше възрастна и живееше сама. Често се безпокоеше. Промени привичките си, за да не се налага да излиза вечер сама.

— Добре, само че тази вечер не сте видели нищо необичайно или различно, нали? А поведението й, в края на краищата, не е било чак толкова необичайно. Така ли е?

Уинтър се втренчи в лицето на полицая.

— Да, така е.

По-младият мъж затвори бележника си.

— Е, мисля, че това е достатъчно. Ако си спомните още нещо, обадете се на инспектор Робинсън.

Уинтър преглътна няколко неприятни забележки и кимна.

Полицаят се усмихна.

— Е, вече можете да се прибирате. Екипът ни скоро ще приключи. Ден-два сигурно ще има известно оживление наоколо. Предполагам, че ще ви нападнат репортери, но можете да им казвате да вървят по дяволите, ако искате. Обикновено това върши работа. Ще се погрижа детективът да чуе всичко, което ми казахте.

С тези думи униформеният полицай се обърна и се запъти към улицата, а Саймън Уинтър остана на мястото си, с обляно от червените и сини светлини на полицейските коли лице.

 

 

В кухнята Еспи Мартинес наблюдаваше Уолтър Робинсън, който вдигна слушалката на телефона и много внимателно, като проверяваше по два пъти всяка цифра, набра някакъв номер.

Закри микрофона с длан и каза:

— Телефонът звъни посред нощ и ти съобщават, че майка ти е убита. Какъв кошмар. — След това сви рамене, сякаш за да се дистанцира от болката, която щеше да причини.

Еспи Мартинес го гледаше, донякъде засрамена от собствения си нездрав интерес — изпитваше вината, която изпитва човек, когато се вторачи в пътна катастрофа, от която асфалтът е останал покрит със счупени стъкла и локви кръв.

Робинсън промърмори тихо:

— Звъни — после, когато чу, че вдигат слушалката, леко се изправи.

— Да?

— Търся Мъри Милщайн, ако обичате.

— На телефона. Какво…

— Господин Милщайн, обажда се детектив Уолтър Робинсън от полицията в Маями Бийч, Флорида. Съжалявам, но трябва да ви съобщя лоша новина.

— Какво? Моля?

— Господин Милщайн, майка ви, госпожа Софи Милщайн, почина тази вечер. Станала е жертва на крадец, който е проникнал в апартамента й малко преди полунощ и я е убил, а след това е откраднал каквото е могъл.

— Боже мой! Какво? Майка ми какво?

— Съжалявам, господин Милщайн.

— Какво казахте? Какво е станало с майка ми? Не мога да…

— Съжалявам, господин Милщайн. Майка ви е била убита по-рано тази вечер. Това е, което казах.

Робинсън се поколеба. Гласът по телефона като че ли стана по-овладян. В слушалката дочу още един глас — резки въпроси, страх, притеснение. Съпругата на адвоката, помисли си детективът. Надигнала се е на леглото, запалила е нощната лампа на шкафчето, където държи будилника и снимка на децата, и сега е стиснала ръката на мъжа си, и настоява да й каже защо е спуснал краката си на пода, защо е пребледнял, потресен, ужасен…

— Детектив…

— Робинсън. Имате ли подръка лист и молив, господин Милщайн? Искам да ви дам телефонния си номер.

— Да, но…

— Това е служебният ми номер в полицията.

— Но какво се е случило? Майка ми…

— Все още не сме задържали никого, господин Милщайн. Мога да ви кажа само, че имаме точно описание на извършителя и предостатъчно физически улики, взети от апартамента на майка ви. Всъщност разследването е в самото начало. Имаме пълното съдействие на прокуратурата в област Дейд и се надявам в най-близко време да арестуваме престъпника.

— Но майка ми винаги заключваше…

— Извършителят е разбил вратата към верандата.

— Не разбирам обаче как…

— Предварителният оглед показа, че е била удушена. Окончателно обаче, причините за смъртта ще бъдат изяснени от съдебния медик.

— Тя е…

— Да. Тленните й останки ще бъдат пренесени в областната морга. След аутопсията ще трябва да се свържете с някое местно погребално бюро. Ако се обадите в моргата следобед, секретарката ще ви даде няколко телефонни номера.

— О, боже!

— Господин Милщайн. Съжалявам, че трябваше да ви съобщя тази новина. Искам да ви предупредя, че местните медии могат да проявят интерес към вас. Сигурен съм, че ще желаете да научите още подробности и ще ви съобщя всичко, което мога, но в момента ме чака работа. Моля ви, обадете ми се, когато ви е удобно, на номера, който ви дадох. Ще бъда там към осем сутринта.

Адвокатът реагира с нещо като ридание и сумтене, а Робинсън затвори.

Еспи Мартинес го наблюдаваше внимателно. Донякъде се чувстваше като воайор, едновременно омагьосана от това, което вижда, и отвратена от това, че гледа. Всичко ставаше в съзнанието й някак забавено. Видя как в очите на детектива за миг се появиха безпомощност и отчаяние, само за момент, достатъчно дълго, за да ги забележи, преди да отшумят и изчезнат. И двамата сме прекалено млади, помисли си тя ненадейно.

— Сигурно е много трудно да правите това — каза тя гласно.

Робинсън сви рамене, погледна я с лека насмешка, после поклати глава.

— Свиква се. — Тонът му й подсказа, че не говори истината. Изобщо. И че сам го съзнава.

 

 

Двамата излязоха вън. Еспи Мартинес имаше чувството, че тъмнината не е така гъста. Погледна часовника си и видя, че сутринта наближава. В единия край на двора имаше група възрастни хора, но преди да успее да попита, Робинсън сякаш предусети въпроса й:

— Тези хора живеят тук. Този, който е видял престъпника да бяга към задната уличка, се казва Кадош. Жена му се е обадила на 911. Името на високия е Уинтър. Той е изпратил госпожа Милщайн до дома й по-рано вечерта и се е уверил, че апартаментът е заключен. Собственик на комплекса е някой си Гонзалес, но все още не се е появил. На път е. И знаете ли кое е най-проклетото нещо? Един от съседите ми каза, че Гонзалес вече е сменил бравите на половината апартаменти. Тази събота е трябвало да оправи вратите и на госпожа Милщайн. Не мисля, че това би променило нещата, но… кой знае? Утре всички вестници ще пишат за случая.

Уолтър Робинсън кимна към групата репортери и телевизионни екипи, после с жест им показа, че отива при тях. После сниши глас и прошепна на Еспи Мартинес:

— Добре. Няма да говорим за огърлицата, която е носила, и за отпечатъка, който свалиха от шията й, поне докато не разберем дали ще можем да го използваме.

Робинсън вдигна очи и видя двама детективи и няколко униформени полицаи, които се появиха зад ъгъла на „Съншайн Армс“.

Единият детектив махна с ръка и се приближи.

— Ей, Уолтър, това беше твоя идея.

Робинсън го представи на Еспи Мартинес и попита:

— Малко по-нататък, по уличката, нали?

— Точно така. В кофа за боклук. Снимахме я, после техникът от лабораторията я прибра в плик. Може би наистина имаме късмет. Стори ми се, че единият ъгъл е изцапан с кръв.

— За какво говорите? — попита Еспи Мартинес.

— Една кутийка за бижута — отвърна Робинсън. — И нея няма да споменаваме пред журналистите, става ли?

— Разбира се. И без това предпочитам вие да говорите.

Робинсън кимна.

— Добре. Да вървим. — Усмихна се и се пошегува: — Е, не е по-лошо отколкото да ходиш на зъболекар.

Докосна лакътя й за миг, после двамата изведнъж се оказаха облени от прожекторите на телевизионните камери.