Джон Каценбах
Човекът сянка (17)

Седемнайсет
Нещо не от познатия му свят

Около час след като бе започнал да слуша двамата старци, които му разказваха толкова невероятна история, че дори обръгналия детектив в него се разбунтува, Уолтър Робинсън вдигна ръка и ги спря. Даде си сметка, че му е нужно време, за да размисли, да смели чутото, така че им предложи кафе или нещо безалкохолно.

Фрида Кронер се намръщи.

— Да пием кафе, докато той крои плановете си!? — каза тя гневно.

— Мисля, че трябва да продължим — добави бързо равин Рубинщайн.

Робинсън погледна Саймън Уинтър, който бе мълчал почти през цялото време, откакто бяха дошли в отдел „Убийства“. Възрастният детектив поклати глава. Робинсън се вторачи в него и Уинтър разбра, че всъщност търси помощ от него.

— Може би нещо газирано — промени решението си той.

Равинът и Фрида Кронер се обърнаха рязко по посоката на гласа му. Фрида Кронер се намръщи и отвори уста, за да каже нещо, но равинът дипломатично я спря, преди думите й да прозвучат.

— За мен кафе. Със захар и мляко — каза той, а възрастната жена до него кимна неохотно.

— С две лъжички захар — промърмори тя. — За да върнат сладостта в живота ми.

— Добре — кимна Уолтър Робинсън. — Връщам се веднага. Пет минути.

Остави ги седнали в една от стаите за разпити и бързо тръгна по коридора. За момент се почувства ужасно изтощен, облегна се на стената и затвори очи. Искаше да изчисти въображението си, но не беше в състояние да го направи. В продължение на няколко ужасно дълги секунди, опита да си представи какво е да си натъпкан с десетки себеподобни в конски вагон, така че телата наоколо да не ти позволяват да дишаш. Трудът освобождава, каза си той. Отвори очи и изпъшка, като човек след продължително бягане.

От другия край на коридора се чу плач на млада жена. Зарадва се на възможността да се разсее. Беше протяжен, безутешен, не силен, но отчаян. Знаеше какъв е случаят — двайсет и една годишна майка на три деца, най-голямото от които на пет, ги беше оставила без надзор в малкия си апартамент, за да отиде до магазина на ъгъла за пелени и продукти. Беше никарагуанка, дошла в страната само преди няколко месеца, тоест, достатъчно отдавна, за да може мъжът й да изчезне, и достатъчно скоро, за да не успее да се сприятели с някой, който понякога да наглежда децата, а дупката, в която живееше, никога не би се появила в шарените рекламни брошури на Търговската камара, пълни с идилични фотографии на безгрижни, загорели от слънцето красавици по бикини. Прозорците в апартамента били оставени широко отворени, защото климатикът не работел. Докато я нямало, тригодишното й дете се измъкнало от кошчето, където го оставила, и се покатерило по някакъв начин на перваза — или за да почувства някакъв хлад отвън, или защото го интригувала улицата долу. Момченцето загубило равновесие и полетяло с главата надолу, точно когато тя приближавала входа. Паднало на плочите пред входа почти в краката на майка си.

Тогава тя се разпищяла, но откакто я бяха довели в отдел „Убийства“, бе престанала да говори и само от време на време призоваваше Santa Maria, Madre del Dios, здраво стиснала зърната на броеницата си.

Уолтър Робинсън въздъхна. Младата жена не разбира, помисли си. Тя не разбира тази смърт, не разбира тази страна, а и без друго едва ли разбира кой знае какво, защото е бедна и необразована, защото е сама, и съвсем определено не разбира защо полицаите са взели двете й други деца и се канят да я обвинят в престъпна небрежност. В края на краищата, тя бе отишла до магазина, за да им купи мляко с малкото останали долари, тъкмо защото ги обича.

Оттласна се от стената и остави плачът на младата емигрантка да се слее с околните шумове, така типични за полицейските участъци, дори и за модерните, с приглушено осветление и килими. Беше тъжно, но тъгата е нещо нормално и той знаеше, че никой човек с униформа или с полицейска значка не позволява тази тъга да се трупа в душата му, макар и да си даваше сметка, че винаги оставя драскотини някъде в психиката. Тръгна бързо по коридора и отстъпи встрани, когато се отвори вратата на друга стая за разпити и двама колеги изведоха тийнейджър с белезници.

— Хайде, мъжкарче — подкани го единият от полицаите, но тийнейджърът — покрито с акне лице, обградено от сплъстени кичури коса, татуировка, възхваляваща добродетелите на хеви метъл рок група високо на силния мускул на ръката му — вместо да се подчини, връхлетя върху полицаите. Тримата се сборичкаха, загубиха равновесие и паднаха на пода.

Робинсън се спусна към тях. Тийнейджърът започна да рита бясно. Полицаите се претърколиха върху него, с добре отработено движение, и моментално го укротиха. Робинсън спря на няколко крачки от тях. Някак странно му напомняха братя, които се боричкат, докато най-малкият престане да се съпротивлява.

— Имате ли нужда от помощ? — попита Робинсън равнодушно.

— А, не, Уолт, благодаря — отвърна единият полицай. Протегна спокойно ръка, сграбчи шепа дълга, сплъстена коса и блъсна лицето на младежа в пода.

— Скапан задник, ченге! — извика хлапето.

Полицаят го удари още веднъж.

— Гадняр!

Вторият полицай заобиколи, опря коляно в гърба на младежа и изви ръцете му силно назад.

— Това поне си схванал правилно — каза той през зъби, по-скоро с раздразнение, отколкото с гняв.

— Сигурни ли сте, че не искате да ви помогна? — попита Робинсън още веднъж.

— Майната ти! — извика хлапето, но желанието му да се съпротивлява бързо се изпаряваше, с всеки следващ удар в пода. — Майната ви и на двамата! — успя да извика между два удара.

— Какво е направил? — попита Робинсън.

— Изгорял от сделка с наркотици. Сделка! Ама че сделка! Мамка му. Кокаин за петдесет долара! Прибрал се вкъщи, взел деветмилиметровия пистолет от нощното шкафче на баща си, намерил другия боклук, който го изментил, и го застрелял. На улицата, посред бял ден, пред гимназията, точно когато учениците излизат. Малко необичайна извънучилищна дейност, нали? Страхотно шоу. Като в отдел „Борба с порока“, само че без лъскави коли и моторници, модни прически и тузарски дрехи. Кръвта обаче беше навсякъде. Заради петдесет шибани долара, боклук с боклук! — При последното изречение полицаят блъскаше главата на хлапето в пода при всяка дума, в ритъм с чувствата си.

— А и ти не приличаш на Дон Джонсън — отбеляза Уолтър Робинсън.

Полицаят, млад човек, се усмихна.

— Е, опитвам се.

Тийнейджърът престана да се съпротивлява. Двамата полицаи го изправиха и той се озъби.

— Майната ти, ченге! — изръмжа още веднъж. Наклони главата си назад, защото от носа и устата му течеше кръв. — Счупи ми шибания нос! Мамка му!

— Не бяхме ние — отвърна спокойно по-младият полицай. — Подът беше.

— Майната ти! — изруга хлапето още веднъж, а другият полицай се засмя.

— Не можеш ли да измислиш нещо оригинално, боклук? — попита по-възрастният след това със сарказъм. — Не смяташ ли, че ни е писнало да слушаме едно и също непрекъснато седмици и месеци наред? Толкова много сме го слушали, че вече не означава нищо за нас. Просто не ни обижда. Защо не измислиш нещо по-умно? Покажи интелигентност. Бъди оригинален, кажи нещо, което наистина ще ни вбеси. Поне това удоволствие ни достави.

— Майната ти — каза хлапето още веднъж.

По-възрастният полицай се обърна към Уолтър Робинсън.

— Да се чудиш с това младо поколение, нали, Уолт. Май гледат прекалено много телевизия. Това унищожава ума. Твърде много трещяща музика. Това убива сетивата. Нали, боклук?

— Майната ти — потрети хлапето бавно.

— Видя ли какво имам предвид? — изви ръцете му рязко.

— Ауууу! — изрева тийнейджърът. — Майната ти! Нищо няма да ми направиш! Ще ме изпратят в дома за непълнолетни.

— За предумишлено убийство? Няма начин, боклук — възрази полицаят. Започна да дърпа и блъска хлапето към асансьора, с който щяха да стигнат до ареста. Щеше да остане там няколко часа, докато подготвят необходимата документация.

Вторият полицай спря пред Робинсън и изтупа прахоляка от борбата от дрехите си.

— Шибаното хлапе може би има право — процеди през зъби. — Простреляният е в кома, но е много вероятно да оцелее, макар че животът му след това няма да е същият. Така или иначе, ще трябва да променим обвиненията на опит за убийство и нападение със смъртоносно оръжие. Какъв свят, а, Уолт? Застрелваш някого заради някакви си петдесет долара в наркотици и съдията ти казва: „Ах, ти, лошо момче, нали няма да правиш повече така…“. Е, поне ще опитаме. Трябва да ги убедим да го третират като възрастен. А е само на шестнайсет. Мамка му.

Без да изчака отговор, забърза след партньора си и хлапето.

Уолтър Робинсън проследи триото с поглед и се замисли. Това го разбирам. Оставено само дете пада през прозореца, тийнейджър, който стреля по човек и очаква да се отърве безнаказано — това беше ежедневие. Тук нямаше нищо необичайно, нищо изключително. Тези неща просто се случваха. Утре щеше да има други престъпления, същите като тези. Погледът му се спря на вратата на стаята за разпити, където двама оцелели старци и един бивш полицай на преклонна възраст го чакаха да се върне с кафета и безалкохолни напитки, за да продължат да му разказват историята си, пълна с омраза и зло, каквито му бе невъзможно да си представи. Даде си сметка, че нито една тяхна дума не му звучеше познато. Осъзнаваше само, че навлизаше в система за смърт, която разстройваше дори него, и се питаше дали, в края на краищата, някъде в миналото на всекиго, не се спотайваше по един Човек сянка.

Изведнъж се попита: „Как можеш да откриеш престъпник, който не прилича на никой друг?“. Добър въпрос, каза си. Не знаеше, че Саймън Уинтър се бе питал съвсем същото преди няколко дни.

Как можеш да откриеш такъв човек?

Трябва да откриеш грешката му. Някъде несъмнено е сгрешил.

Как да откриеш грешката му?

Анализирай го. Разбери го и ще видиш къде е допуснал грешка.

Разбери го? Що за човек трябва да си, за да мразиш толкова силно?

Въздъхна дълбоко. Не знаеше отговора, но подозираше, че старците, които го очакваха, биха могли да му го покажат.

Поклати глава. Мислиш твърде много, каза си. Опита се да се отърси. Забърза към бюрото си. Разбра, че много му се иска да проведе един телефонен разговор.

 

 

Еспи Мартинес грабна слушалката още преди края на първото позвъняване.

— Да?

— Еспи?

— Уолтър, опитвам се да се свържа с теб от…

— Знам, съжалявам. Бях на оглед на местопрестъпление, сега онези хора са при мен.

Млъкна. Известно време двамата чакаха.

— Исках да поговоря с теб. Просто да поговорим.

Тя се засмя. В гласа й се прокрадна облекчение.

— Това е чудесно. Просто да поговорим. За теб и мен. За нас. Или, може би, за времето.

— Дяволски горещо е…

— Или за спорт. „Делфините“ ще победят ли в реванша?

Той се засмя.

— Добра идея, но спортът не е който трябва.

— Добре, какво ще кажеш да поговорим за бъдещето?

— За нашето? Или за бъдещето на Лерой Джеферсън?

— Добър въпрос. Шибаният Лерой Джеферсън.

Уолтър Робинсън се усмихна.

— Започваш да говориш като ченге. Може би трябва да го наричаме Ш. Лерой Джеферсън. Или Лерой Ш. Джеферсън, ако искаш да звучи традиционно.

Тя поклати глава.

— Няма друг начин, предполагам. Работата най-напред. Ходих при Олтър и възхитителния му клиент. Симпатяга. Самата искреност. Не можеш да не се изпълниш с оптимизъм за бъдещето на света, в който живеем.

— Толкова ли е зле?

— Знаеш ли какво? Ще познаеш ли? Лерой Шибания Джеферсън е очевидец.

— Видял е убийството? Бил е там?

— Да. И веднага след това, като добър гражданин, какъвто иска да бъде, е ограбил Софи Милщайн. Трупът й още е бил топъл.

— Боже мили, що за…

— Няма шега. Проблемът е, че убиецът е…

— Възрастен бял мъж — прекъсна я Робинсън.

— Откъде знаеш?

— Мисля — каза той, — че е най-добре да дойдеш да изслушаш хората, които са при мен.

— Как… Не съм сигурна, че разбирам, но… Добре, идвам веднага.

— Онази нощ, на местопрестъплението, дойде един старец, съсед на Софи. Каза ми, че е била изплашена. От някакъв тип, когото познавала преди петдесет години. Преди петдесет години и в друг свят. Тогава не му обърнах внимание, а трябваше да се вслушам в думите му. Все едно, след пробите с детектора на лъжата, се върнах тук и прегледах бележките си и… По дяволите, изглежда невероятно, но мисля, че е имала причина да се страхува. Мамка му.

— Какво?

— Това не е първото правило, с което трябва да се съобразява един детектив в отдел „Убийства“, а може би трябва да е.

— Кое?

— Да изслушваш всички и да не пренебрегваш нищо, само защото ти се е сторило несъществено, защото може да се окаже, че се заблуждаваш жестоко.

Мартинес почувства странна възбуда.

— Смяташ ли, че си открил улика? Нещо реално? С удоволствие бих казала на Олтър и Джеферсън да вървят по дяволите.

— Не храни излишни надежди, Еспи. Засега са налице само едни изплашени старци и, може би, убиец, за какъвто досега не съм чувал. Никой не е чувал. — Замълча колебливо. Умът му работеше на пълни обороти. След това добави: — Ако Лерой Джеферсън наистина го е видял, това вече е нещо реално.

Еспи Мартинес стана.

— Добре. Идвам при теб.

— Побързай. Старците могат да се уморят.

— А след това…

Уолтър Робинсън се усмихна. Тонът му леко се повиши.

— След това ще можем да поговорим за случая или за каквото искаш, макар че, доколкото си спомням, последния път, когато говорихме за случая, нещата изглеждаха доста оптимистично. Ако искаш, можем да говорим и за времето. Да видим до какво ще ни доведе това.

Мартинес се засмя стеснително. Затвори телефона, напъха някакви книжа в чантата си и излезе забързано от кабинета си. Беше късно и повечето прокурори и секретарки си бяха тръгнали. Спусна се почти тичешком по спрените ескалатори на съдебната палата, покрай празните, тъмнеещи съдебни зали, махна на портиера, който не й обърна никакво внимание, защото беше погълнат от разголените бюстове и гениталии по лъскавите страници на „Пентхаус“, като ученик, който зубри за изпит. Нощният въздух навън беше сгъстен от горещината, наситен със светлини. Нетърпението й потисна обикновеното безпокойство, втурна се към колата си с чувството, че се насочва, ако не към решения, то поне към отговорите на голям брой много съществени въпроси.

 

 

Саймън Уинтър мълчеше, докато равинът и Фрида Кронер повтаряха търпеливо разказа си пред младата жена от прокуратурата. Забеляза няколкото разменени погледи между нея и Уолтър Робинсън и му се стори, че помежду им има нещо повече от професионално приятелство, но не се замисли над съмненията си, освен че отбеляза колко красива е Еспи Мартинес — не по-малко от дъщерята на хазяина му — и го обзе лека завист. Продължаваше да мълчи.

Когато стана дума за смъртта на Херман Щайн, старците се обърнаха към него и той си даде сметка, че очакват от него да каже нещо. Направи го:

— Щайн е бил убит.

Уолтър Робинсън поклати глава едва доловимо.

— Убийство в заключен апартамент.

— Написал е името на жена си с правописна грешка.

— Бил е потиснат, напрегнат, объркан… — обади се Еспи Мартинес.

Уинтър вдигна глава към нея. Проучи лицето й с поглед, извивката на веждите, формата на очите. Търсеше признаци на нещо друго, освен младост и липса на опит.

— Да, така е.

— Не смятате ли, че това го е подтикнало да направи грешка?

— В никакъв случай. Не и тази грешка.

Мартинес погледна Робинсън крадешком, но той се бе облегнал на стола си, бе отпуснал брадичка на гърдите си и размишляваше, като гледаше Саймън Уинтър изпод вежди.

— Уолтър? — подкани го тя. — Какво мислиш?

— Мисля, че хората непрекъснато правят грешки — отговори той бавно. — Но не мисля, че Херман Щайн би могъл да напише погрешно името на жена си, освен ако не е искал.

Фрида Кронер удари с ръка по плота на масата. Прозвуча като изстрел.

— Казах ли ви!? Значи повярвахте, господин Млад детектив? Значи започвате да схващате…

— Все още съм тук — отвърна Уолтър Робинсън тихо. — Все още слушам. — Вътрешно обаче умът му бушуваше. Бе го обзело някакво безпокойство. За момент опита да насочи вниманието си към двамата старци, да прикрие подозренията, които го бяха обзели, но това не беше лесно, защото въображението му се пълнеше с необясним, странен ужас. Положи усилие да потисне чувствата си, да го остави настрана, поне за момента. Знаеше, че съвсем скоро ще се върнат отново.

— Знам какво си мислиш — каза Уинтър. — На мен също ми хрумна.

Робинсън се обърна към възрастния детектив и прецени изражението на лицето му. Нямаше съмнение, че старецът е прав. Бе го обзела същата ужасяващ мисъл, в същия момент. Робинсън кимна, сякаш помежду им се бе образувала някаква невидима връзка, сякаш си бяха стиснали ръцете и бяха постигнали споразумение.

— За какво говорите? — попита Еспи Мартинес.

— Ще ти обясня по-късно — отговори Уолтър Робинсън. — Моля ви — кимна на равина и Фрида Кронер. — Продължете.

Равин Рубинщайн обаче вдигна ръка.

— Има нещо ново — отбеляза той. — Нещо различно. — Погледна към Уинтър. — Току-що се случи нещо и искам да знам какво е то.

Всички в стаята замълчаха за момент.

Някъде отвън долетяха викове, достатъчно силни, за да преодолеят звукоизолираните стени, но почти веднага утихнаха. Равинът скръсти ръце на гърдите си, в очакване на отговор. Фрида Кронер видя какво направи и удари по масата още веднъж.

— Господин Уинтър, детектив Робинсън. Какво има? — настоя тя. — Може да съм стара, но не съм дете, за да ме лъжат и да крият от мен неща, само защото съм това, което съм. Ако има нещо за горката Софи или господин Щайн, а сега и за Ървинг, трябва да го кажете веднага!

— Фрида е напълно права — заяви равинът рязко. — Забелязали сте нещо. Може би малка светлина в Сянката? Надявам се…

Саймън Уинтър поклати глава.

— Не, не е толкова хубаво. — Погледна Уолтър Робинсън, после Еспи Мартинес, която изглеждаше объркана.

— Уолтър, какво, по дяволите, е всичко това? — попита тя. — Може би съм пропуснала нещо?

Робинсън сви рамене и се усмихна, но не му беше никак забавно.

— Нещо съвсем професионално — отвърна той. — Щракване в мозъка. Наблюдение. Саймън Уинтър и аз…

— … видяхме едно и също нещо по едно и също време — довърши изречението му Уинтър.

— И какво беше то? — попита равинът.

Старият и младият детектив се спогледаха. След това Уинтър се обърна към равина и Фрида Кронер.

— Извинявам се. Трябваше да го забележа от самото начало. Вече не съм толкова наблюдателен, както някога.

Равинът махна нетърпеливо с ръка.

— Господин Уинтър, за какво става дума?

— Херман Щайн умира в заключена стая. Софи умира и полицията веднага започва да търси някакъв наркоман, който уж я е убил. Ървинг Силвър изчезва в океана или поне така изглежда. И ние смятаме, че вие може да сте следващите. Изведнъж на детектив Робинсън му хрумва… тъкмо затова седи на стола си толкова неспокойно, а може би чувства капки пот по гърба си и стомахът му се свива… изведнъж му хрумва, че може би, само може би, Херман Щайн не е първият. Прав ли съм, Уолтър?

Уолтър Робинсън кимна.

— Прав си — отговори Робинсън тихо.

Еспи Мартинес неволно вдигна ръка към устата си, за да прикрие изненадата, без да си дава сметка, че до същия жест прибягваха десетки холивудски актриси.

Фрида Кронер сякаш рухна.

Равин Рубинщайн се отдръпна назад, доколкото стола му позволяваше, сякаш искаше да се отдалечи максимално от чутото.

— Естественият въпрос — продължи Саймън Уинтър — е, „Защо този човек започна да убива сега?“. Отговорът е, че не е започнал сега. — Уолтър огледа присъстващите и най-накрая очите му се спряха на двамата възрастни. — Смятате ли, че сте последните останали берлинчани, които помнят Човека сянка? Може би има и други, които не познавате. Колко сте били в началото? Двайсет? Сто и двайсет? Хиляда и двайсет? А колко са останали живи след избата? След конските вагони? След лагерите? Колко след това са успели да се доберат до тук, по незнайни пътища? Колко души са успели да го зърнат в парка, в Гестапо, в трамвая или в някое скривалище, когато са падали бомбите? Не мислите ли, че през цялото време, откакто е бил изстрелян последния куршум и е бил угасен последния пожар на войната, не е мислил за всичките тези хора, със свито сърце, защото всеки един от тях би могъл да надигне глас и да го изобличи? Как би постъпил, ако е така?

Останалите мълчаха, сякаш не искаха да изрекат гласно отговора.

Саймън Уинтър се обърна към Уолтър Робинсън.

— Нали това си мислеше, повече или по-малко?

Робинсън кимна.

— Повече или по-малко. Само дето може да е още по-лошо.

— По-лошо? Защо? — попита Еспи Мартинес.

— Да допуснем за момент, че този човек съществува и че е извършил три убийства. Колко други, освен тях? В какъв период от време? На колко места? Дали е дошъл в Маями миналата година? Или преди двайсет и пет години? Къде се е подвизавал и колко хора са загубили живота си? Не знаем нищо, освен че някога, преди петдесет години, е бил в Берлин, по време на войната, но нямаме име, никаква самоличност, отпечатъци от пръсти или други особени белези. Разполагаме единствено със спомените на тези хора. Те обаче си спомнят преди всичко ужаса. Зърнали са някакво лице, за миг, когато са били деца. Как да свържем настоящето с миналото?

Еспи Мартинес пое дълбоко въздух.

— Знам как — отговори тя тихо.

Другите се обърнаха към нея и я изгледаха.

— Господин Лерой Шибания Джеферсън.

Мина доста време, преди Фрида Кронер да отбележи:

— Това име е доста странно.

Еспи Мартинес си даде сметка, че е добавила мръсната дума към името на заподозрения непредпазливо, без да осъзнава как ще прозвучи в ушите на старците, които не използваха такъв речник, за разлика от блюстителите на закона. Побърза да се извини:

— Съжалявам, госпожо Кронер. Лерой Джеферсън е човекът, когото детектив Робинсън първоначално арестува за убийството на Софи Милщайн. Той е бил в апартамента й, или отвън, и е видял как Човекът сянка влиза и извършва убийството.

— Значи — каза равинът замислено, — той може да ни каже как изглежда Човекът сянка? Може да го опише?

— Да, струва ми се.

— Компютърен портрет — обясни Робинсън. — Художник от полицията ще поработи с него и ще стигнат до някакво подобие. Това може да послужи за начало. Може ли да даде и друга информация? Номер на кола, може би?

— Не знам — отвърна Еспи Мартинес. — Още не във всеки случай. Цената на господин Джеферсън е много висока.

— Колко висока? — попита Робинсън.

— Иска да сключи сделка.

— Мамка му — изруга Робинсън тихо.

— Сделка? — учуди се Фрида Кронер. — Той търговец ли е?

— Иска да го пуснем. Да оттеглим обвиненията.

— А, разбирам. Това проблем ли е?

Еспи Мартинес кимна.

— Стреля и рани полицай.

— Трябва да е ужасен човек, щом е направил подобно нещо — каза Фрида Кронер.

— Така е — съгласи се Еспи Мартинес.

Саймън Уинтър се замисли.

— Ако разполагаме с добра снимка, нещо, което достатъчно прилича на него…

Мартинес се обърна към стария детектив.

— Да? Какво?

— Най-напред това ще помогне много на равина и госпожа Кронер. Ще им помогне да се подготвят. Ще знаят как изглежда, вместо да се надяват да го разпознаят след толкова много време. Когато го видят, ще реагират веднага. Това ще е голям плюс. Така силите на терена ще се изравнят.

— Правилно — каза госпожа Кронер. — Няма да сме толкова уязвими.

— И още нещо. Хрумна ми една идея.

— Мисля, че знам какво имаш предвид — обади се Уолтър Робинсън. — Този човек се страхува само от едно. Страхува се, че може да загуби анонимността си, така ли е?

Саймън Уинтър кимна и се усмихна.

— Като че ли мислим еднакво.

— И — продължи Робинсън, — ако успеем да го заплашим с това, можем да направим и нещо друго.

— Какво? — попита равин Рубинщайн веднага.

— Да заложим капан.