Джон Каценбах
Човекът сянка (3)

Три
Счетоводител на мъртвите

Вече беше дванайсет и девет минути след полунощ и оператор номер 3 на телефон 911 се ядосваше, че смяната закъснява за трети път тази седмица. Знаеше, че номер 17 има съвсем малко дете, което е болно от бронхит, но времето си е време, а тя искаше да се прибере у дома достатъчно рано, за да не е съвсем изтощена, когато собственият й син я събуди рано сутринта, както обикновено, с тропането си в банята и кухнята в дома им, в Каръл Сити. Едно от преимуществата на пубертета — тя го знаеше — беше известната безчувственост към шума. Продължаваше да брои минутите, като към типичната за номер 17 туткавост добавяше шофирането през града, после по моста, до магистралата, покрай Либърти Сити, до малката си, нейна собствена къща, в прашната част на областта, в нещо, което не беше нито град, нито предградие, нещо като анклав на долните слоеве на средната класа, който предлагаше относителна сигурност и по-малко тревоги от останалия свят, започващ на около два-три километра оттам.

Вдясно от нея седяха номер 11 и номер 14, които бяха започнали нощното си дежурство навреме и вече бяха потънали в задълженията си. Номер 11 уведомяваше противопожарната служба за пожар на третия етаж на Колинс авеню, номер 14 издирваше информация за пътен патрул, докато преследваше някакво беемве по моста „Татъл“. Вечерта досега бе уморителна — грабеж в супермаркет, изнасилване, сбиване пред нощен клуб. Ужасно много работа, но според нея нищо от това нямаше да се появи в новините на следващия ден. Номер 3 проточи врат над конзолата с телефонни апарати и се огледа. Нямаше и следа от смяната й.

Все още се озърташе, когато червената светлина на пулта пред нея започна да мига. Натисна копчето машинално и заговори като добре обучена машина:

— Пожарна, полиция и „Бърза помощ“, Маями.

Още с първите думи разбра, че разговаря с възрастна жена.

— Божичко! Моля ви, изпратете полиция веднага! Някой я е убил! О, горката госпожа Милщайн! Линейка! Изпратете помощ, моля ви!

Работата й бе да успокоява истеричните.

— Да, госпожо, веднага. Дайте ми адреса.

— Да, да… о… „Съншайн Армс“, 1290, Търтийнт Корт. Побързайте, моля ви.

— Госпожо, от каква помощ имате нужда? Какво точно се е случило? — Тонът на номер 3 си оставаше равен, напълно спокоен.

— Чухме шум, аз и Хенри, слязохме долу да проверим, господин Финкъл също излезе и тя беше мъртва! О, боже, какво става с този свят! Изпратете полицията, моля ви. Някой я е убил. Боже мой, накъде отиваме всички ние!

— Изчакайте на телефона, моля.

Номер 3 остави жената да чака и се включи на друга линия.

— До всички, възможен десет-трийсет, на 1290, Търтийнт Корт. Код три. На мястото има хора. Някой патрул, моля обадете се. — Натисна втори бутон, за да се свърже с „Бърза помощ“. — Имаме десет-трийсет на 1290, Търтийнт Корт, но наоколо има възрастни хора. Отбийте се и проверете дали някой няма нужда от помощ. — Това не беше задължителна процедура, но номер 3 беше оператор на номер 911 повече от десет години и знаеше, че писъкът на сирените и възбудата доста натоварват сърдечния мускул.

След това спокойно се свърза с жената на отворената линия.

— Госпожо, уведомих когото трябва. Полицейският патрул ще е при вас всеки момент. Обадих се и на „Бърза помощ“.

— Моят Хенри го видя, като бягаше през задния вход. Чернокож. Хенри го гони до задната уличка, но онзи избяга и Хенри се върна, а аз се обадих. Горката госпожа Милщайн!

— Госпожо, извършителят все още ли е там?

— Какво? Кой? Не, не, избяга по задната уличка.

— Още един момент, госпожо, трябва да запиша името и адреса ви.

Отново я остави да чака и се включи в друга линия.

— Маями Бийч, отдел „Убийства“. Говори детектив Робинсън.

— Детективе? Аз съм Оператор три от 911. Струва ми се, че бездействието ви за тази нощ свърши. Току-що се обадиха, възможно десет-трийсет в жилищен комплекс на име „Съншайн Армс“, в Саут Бийч. Изпратих униформените, но предполагам, че ще искате да изпратите някого там, преди да са объркали нещо.

Уолтър Робинсън позна гласа.

— Луси — каза той, — нощта ми нямаше да е пълна, без твоето обаждане.

Номер 3 се усмихна, съжали за момент, че не е по-млада и по-секси и че мъжът й е у дома и хърка на голямото двойно легло, после отговори:

— Е, детективе, сега вече е пълна. На линията ме чака изпаднала в истерия старица, която ми каза, че извършителят е избягал от местопрестъплението преди малко. Може би ако побързате, ще имате късмет.

— Късметът — отбеляза Робинсън — е нещо доста дефицитно на този свят.

Номер 3 кимна, после вдигна очи и видя, че номер 17 влиза в помещението, смутена, че е закъсняла.

— Е, детективе, ако не ви трябва късмет…

— Не съм казал, че не ми трябва, Луси, а че няма достатъчно. Особено късно през нощта, в града.

— Амин — каза номер 3, прекъсна разговора с детектива и чу далечната сирена, която долиташе по отворената линия заедно със сълзливите ридания на старицата.

 

 

Уолтър Робинсън остави телефонната слушалка на мястото й и записа адреса на малко листче, докато си мислеше колко горещо е навън, колко гадна, гъста, задушаваща и мазна е жегата, която заплашва да остави дробовете ти без въздух. Вече знаеше какво ще стане, когато напусне хладните, стерилни помещения на отдел „Убийства“, предусещаше задушаващата влага, която щеше да стегне гърдите му като преса. Въздъхна и прибра учебниците по право, които четеше, в едно чекмедже, после измъкна радиотелефона от зарядното устройство в ъгъла на бюрото. Каза си: „Ужасно е да умреш в такава нощ“.

Робинсън, остарял не толкова заради физическата си възраст, колкото заради голямата доза уличен цинизъм, с която бе облъчен, скоро щеше да завърши право и дипломата, според него, щеше да е билетът му за напускане на полицейската работа. Подкара през бледожълтата светлина на уличните лампи, които придаваха на града неземно сияние. Макар и да не смяташе себе си за коренен жител на Маями — този термин се отнасяше за селяндурите от област Дейд — бе роден в града, в Коконът Гроув, в семейство на начален учител.

Второто му име беше Бирмингам, но никога не го използваше. Много му бе трудно да обясни на колегите си от полицията, предимно бели и испаноговорещи, защо му е било дадено име на град. Майка му беше далечна братовчедка на едно от децата, загинали през 1963 година при бомбения атентат в църквата, в град Бирмингам, Алабама, така че когато той се бе родил, малко след това, тя бе изразила скръбта си, като му бе дала името на града, за да му напомня, както често му повтаряше, откъде е.

За Уолтър Робинсън обаче идеята да забрави откъде е не беше толкова ужасна. Никога не бе ходил в съименника си, в Алабама, нито пък изпитваше особена носталгия по квартала, в който бе израснал. Гроув беше интересна част на Маями — по една случайност, с времето и разширяването, едно от най-кошмарните гета на града се бе оказало непосредствено до най-заможния квартал и това съседство създаваше непрекъснато напрежение, страх, гняв и завист. Робинсън бе изпитвал всички тези чувства и не му се искаше да си ги припомня.

И въпреки осемте години служба в полицията — първо в униформа, после и като цивилен детектив — не смяташе, че там е неговото място. Смяташе, че тази липса на корени е необикновена, донякъде тя го безпокоеше, но общо взето опитваше да не й обръща внимание.

Намери улицата и видя полицейските коли, спрели пред „Съншайн Армс“. С удоволствие забеляза, че униформените вече са оградили района с жълтата полицейска лента. Слезе от необозначената си служебна кола и мина покрай малка група възрастни хора, които се бяха събрали в единия ъгъл на двора. Един униформен сержант го поздрави по име, още докато приближаваше, той кимна и попита:

— Е, какво е станало тук?

— Жертвата е възрастна жена, в спалнята. По задната врата има следи от взлом. Плъзгаща се врата, към верандата, знаеш ги какви са… И шестгодишния ми син може да я отвори, ако поиска.

— Знам ги. Следи от съпротива?

— Не много. Извършителят обаче изглежда е задигнал всичко, което е успял да докопа, преди да пристигнат съседите. Избягал е, когато е чул, че идват. Един от тях, казва се Хенри Кадош, живее на горния етаж, го е гонил до задната уличка и е успял да го види. Жена му се е обадила на 911.

— И?

— Мъж, чернокож, на около двайсет години. Един седемдесет и пет, до два метра висок, здравеняк. Бил е с мокасини и черна памучна фланелка.

— Точно като мен — отбеляза Уолтър Робинсън. — Обзалагам се, че някой ще каже „Всички черни си приличат“, още преди да свършим тук. — Каза го с имитация на старчески глас.

Униформеният сержант се засмя.

— А може, когато отидеш там, някой да изкрещи: „Ето го! Той е!“.

Робинсън се усмихна.

— Нищо чудно. И няма да е за първи път.

— Пуснах описанието за издирване. Ако имаме малко късмет…

— Ти си вторият, който ми говори за късмет през последния половин час. Тази вечер не се чувствам късметлия.

Сержантът сви рамене и кимна по посока на апартамента.

— И старицата не е била.

— Смяташ ли, че свидетелят ще може да помогне да направим портрет на фоторобот?

— Каза, че го е видял добре. От друга страна обаче, след като го каза, жена му му подаде очилата.

— Страхотно. Двамата там ли са? При онези? — посочи групичката възрастни хора в ъгъла на двора.

— Най-отпред.

— Добре, нека първо хвърля един поглед вътре.

— Вече повиках лабораторията и съдебния лекар. Всеки момент ще са тук.

— Добре. Благодаря ти.

Детективът отиде до входа на сградата. Поколеба се за момент, после бавно влезе в апартамента на Софи Милщайн. С всяка следваща крачка вниманието му се изостряше, очите му попиваха и най-малката подробност. Във всекидневната, край покрит птичи кафез, стоеше още един униформен полицай и записваше нещо в бележника си. Вдигна очи към Уолтър Робинсън и кимна към задната част на апартамента — ненужно, защото Уолтър вече се бе запътил натам. Радваше се, че е пристигнал преди хората от криминологичната лаборатория, както и поради факта че първите дошли на местопрестъплението полицаи не се разхождаха около трупа, както ставаше много често. Винаги предпочиташе да прекара няколко минути насаме с жертвата — така даваше воля на въображението си, за да си представи последните секунди живот. В такива моменти имаше чувството, че чува гласа на убития. Като детектив от отдел „Убийства“, свикнал да борави само със солидни факти, знаеше, че това е несериозно, но пък то му помагаше да разбере по-дълбоко, а той отдавна бе научил, че всичко, което улеснява изясняването на нещата, е добре дошло.

Докато влизаше в спалнята — тихо, като родител, който се стреми да не събуди заспало дете — отново си помисли, че не иска да е детектив от отдел „Убийства“. Това беше една безкрайна поредица от горещи нощи, трупове и бумащина. Горещина, воня, досада. Макар и все още да бе млад, отдавна бе изоставил идеята, че е някак си свързан с Шерлок Холмс и Еркюл Поаро, нито пък гледаше на себе си, както някои негови колеги, като на някакъв обществен отмъстител, посветил себе си на изправянето на злините, които човешките същества изглежда си нанасяха едно на друго непрекъснато. Бе започнал да гледа на себе си като на счетоводител на мъртвите. Работата му беше да организира и подреди техните последни, ужасни моменти и да представи истината за тях на по-висшите власти.

Вярваше, че върши работата си с рутина, упорито като куче, и предпочиташе да не мисли за моментите на наелектризиращо вълнение и поривите на въображението, когато се насочваше към поредния убиец. Смяташе това за неизбежен резултат от упоритостта си, докато другите, които го наблюдаваха как работи, биха били склонни да говорят за артистизъм. Независимо от всичко, стилът му беше резултатен. Решаваше успешно не по-малко случаи от колегите си, а шефът му — човек, който не се интересуваше особено от начина, по който се разкрива дадено престъпление, а от статистиката — го ценеше високо, следователно и хората от полицейската йерархия в Маями Бийч смятаха, че е човек с потенциал.

Той, на свой ред, не обичаше етикетите, смяташе, че „потенциал“ е нещо като заболяване, и предпочиташе да работи сам.

Робинсън приближи бавно до жертвата, като внимаваше къде стъпва и държеше ръцете си близо до тялото. Видя, че очите й са отворени широко. Знаеше за поверието, че очите на жертвата запечатват лика на убиеца и бе виждал, неведнъж, трупове с избодени тъкмо по тази причина очи. Щеше му се да е истина. Нещата щяха да са много по-лесни, каза си.

Искаше му се да попита: „Кой те уби?“, но видя само ужаса. Това не го изненада — беше я събудил натискът около гръкляна. Ако се бе събудила при влизането на извършителя, щеше да я убие някъде другаде, не в леглото. Озърна се и потърси с очи хапчета за сън. Провери в банята, каза си, сигурен, че ще ги намери на някой рафт.

Робинсън огледа стаята внимателно, като оценител преди наддаване. Чекмеджетата бяха отворени, съдържанието им бе изсипано навън. Една нощна лампа беше разбита в пода. Борба, каза си. След малко обаче отхвърли идеята. Не. Борбата се бе водила на леглото — омотаните чаршафи, разкъсаната нощница… Беше свършила бързо. Знаел е, че не разполага с много време, и бе претършувал стаята колкото може по-бързо. Видя, че на пода се търкаля една възглавница, без калъфка. Възрастна жена да спи в свежи, чисти чаршафи, без калъфка от същия цвят? Абсурд. Онзи я беше взел, за да сложи в нея откраднатите вещи. Помисли си, че трябва да запомни десена. Дали си достатъчно умен, за да се отървеш от това нещо? Съмнявам се.

Детективът въздъхна дълбоко и бавно. В стаята беше горещо. Топлият въздух, нахлуващ през счупената врата на верандата и пътната врата, оставена отворена заради съдебния лекар и хората от лабораторията, бе твърде много за климатичната инсталация. Усещаше как по челото му се стичат вадички, неприятната, лепкава мокрота под мишниците.

Поклати бавно глава.

Всичко му се струваше ужасно, ужасно познато.

Възрастна жена. Сама. Партерен апартамент, с лоша ключалка на вратата към верандата. Тъмен квартал, с малки улички и много сенки, старци, които живееха от социалните си осигуровки. Идеалните условия — достатъчно бижута и двайсетдоларови банкноти, за да си струва усилието, недостатъчно богатство, за да очакваш алармени инсталации, охрана и добермани.

Типичен градски кошмар.

Всяка нощ, някъде, се случваше нещо такова. Еднообразни вариации на една и съща тема. Ти си стар и уязвим, опитваш се да задържиш малкото, което ти е останало на този свят, и в същото време там някъде има някой по-млад и силен от теб, някой по-отчаян, който се опитва да ти го вземе. Ако имаш късмет, ще те събори на пода или ще те удари по главата. Ще оживееш, макар и с мозъчно сътресение, счупена ръка или крак. Ако нямаш късмет, умираш. Опита се да си спомни колко такива случая бе имал. Десет? Сто? Дали си е представяла тази старица, когато си е лягала, че ще се превърне в плячка?

Заговори бавно, на глас. На убиеца.

— Значи, нахълта тук, никак не е било трудно, заварил си я заспала на леглото и си я удушил. С това обаче си вдигнал много шум, така че си събрал каквото си успял и си побягнал, но недостатъчно рано, копеле, защото са те видели.

Откъм всекидневната долетяха гласове и той разбра, че експертите по насилствена смърт вече са дошли.

— Ей, Уолтър, къде си? — подвикна полицейският фотограф.

— Тук — отговори Уолтър.

Погледна трупа още веднъж. Имаше нещо необичайно, но не можеше да го определи точно.

Отиде да посрещне новодошлите, все още замислен. Когато влязоха, веднага превключи на принудената насмешливост, защита на всички, които се занимават с насилствена смърт.

— Ей, Уолтър — извика дребен мъж, който мъкнеше голяма кожена чанта. — Какво има тук?

— Не много. Живяла е сама, Тед. Сигурно има отпечатъци. Прегледай тези чекмеджета много внимателно. Боби, снимай всичко, включително и разхвърляните по пода вещи. След това снимай разбитата врата отзад. Доктор Смърт дойде ли?

— Паркира отвън. Всъщност, не е той, а една от помощничките му. Шефът сигурно е останал да спи.

— Едва ли. Мисля, че работи по тройното убийство в Либърти Сити — намеси се фотографът, докато мереше светлината и монтираше светкавицата. — Дребен проблем в някакво свърталище на наркомани, доколкото разбрах от радиостанцията, докато идвахме насам. Нещо от рода на „това е моята спринцовка“, „не, не е твоята“ и бам, бам, бам… Утре за това ще пише във вестниците, значи е на първа линия.

Робинсън знаеше, че главният съдебен лекар на областта обича да присъства на убийствата, които ще бъдат на първа страница в „Хералд“ и ще бъдат показани по телевизията, но поклати глава:

— В началото може би ще отиде там — отбеляза той, — но ще се яви тук още преди да сме свършили, помнете ми думата. Същото важи за репортерите и телевизионните екипи. Той ще се появи горе-долу по едно и също време с тях. Ще ми се да можех да кажа, че работи до побъркване, само че май не е така.

Останалите се разсмяха, фотографът започна да снима и скоро всеки се зае с конкретната си работа — отпечатъци, косми, нишки от тъкани и така нататък.

Реши да излезе вън и да поговори с хората, които бяха прогонили убиеца. Стари са, помисли си, късно е, и съвсем скоро ще отидат да спят. Разпитай ги, докато все още си спомнят какво са видели.

Робинсън застана на прага и огледа стаята още веднъж. Опита се да определи какво го е смутило. Погледна трупа. Все още не знаеше име. То щеше да се появи много скоро. За момента старицата беше просто поредната жертва.