Джон Гришам
Бар „Петлите“ (9)

9

Чакането беше съсипващо. Тод реши да убие времето, като поработи няколко часа в бара. Марк и Зола излязоха от сградата и отидоха на кино. Стряскаше ги всяка вибрация на телефона, но така и не получиха новини от издирването. Обаждаха им се състуденти, които се интересуваха има ли новини. Социалните медии жужаха от новини и клюки. Онлайн изданието на „Поуст“ отразяваше случилото се.

След работа Тод се появи в апартамента на Зола с шест бири и тримата си поръчаха пица. Докато ядяха, Зола им разказа за родителите и брат си. Следобед ги бяха завели в център за задържане на имигранти в Пенсилвания. Въоръжени агенти на ИМН им бяха дали един час да опаковат малко лични вещи и дрехи и ги бяха подбрали с белезници и с още четирима човека в един микробус. Баща й се беше обадил от ареста, където според описанието му било „малко по-добре от затвор“. Нямаше представа колко ще ги държат там, преди да ги върнат в Сенегал.

Марк и Тод бяха гневни и шокирани. Моментът беше изключително труден. Зола беше съсипана, още преживяваше самоубийството на приятеля си, а сега и това. Решиха да останат заедно и в полунощ най-сетне заспаха: Зола в леглото си, Марк на канапето, а Тод на стола до него.

Рано сутринта, докато тримата пиеха кафе и се отърсваха от мъчителния сън, чуха гласове и движение в отсрещното жилище. Марк открехна вратата и се ослуша.

Д-р Карви, Бренда и семейство Танър бяха в апартамента на Горди. Завариха го безукорно подреден, с измити и прибрани съдове, без развалена храна в хладилника и без капка алкохол. Дневната беше подредена, подовете — чисти, а на работното място на Горди върху масата цареше ред. Леглото му беше оправено безупречно. Дрехите му бяха изпрани и сгънати. На тоалетката имаше голяма рамкирана снимка на Бренда, която той обикновено държеше в чекмеджето. В банята кърпите бяха сгънати и подредени на купчини. Подът, шкафът, душкабината и тоалетката буквално блестяха. В шкафчето над мивката нямаше и следа от хапчетата на Горди. Допуснаха, че си е направил труда да излъска целия апартамент, преди да изчезне.

Бренда се разплака. Седна на канапето и се разрида, а баща й я потупваше по коляното. От другата страна на коридора тримата следяха случващото се в зловещо мълчание.

Семейство Танър решиха, че бързият оглед им е достатъчен засега. Щяха да се върнат по-късно за вещите. Заключиха апартамента и излязоха заедно с Бренда и баща й. От прозорец в коридора на втория етаж тримата приятели наблюдаваха как колата потегля. Изпитаха болезнена мъка за тези хора.

Беше понеделник, 6 януари. Занятията щяха да бъдат подновени след седмица, но никой не мислеше за следването си. И макар че първото посещение в център за задържане на имигранти не беше точно представата им за вълнуващо пътуване, имаха нужда да излязат от града. Зола се обади в службата, че е болна, а Тод си взе почивен ден от бара. Напуснаха Вашингтон преди обед и се отправиха на север. За да избегнат река Потомак, Тод караше по Кънектикът авеню и мина през Чеви Чейс и Мериленд. През първия половин час почти не говориха. Зола седеше на предната седалка. Беше потисната и гледаше невиждащо през прозореца. Тод пиеше кафе от висока картонена чаша и въртеше копчето на радиото. Накрая се спря на станция със стари хитове, но я остави да свири съвсем тихо.

На задната седалка Марк преглеждаше разни документи. Той извади статия от някакво списание и зачете:

— Според „Поуст“ Имиграционният и митнически надзор поддържа петнайсет центъра за временно задържане на имигранти, в които всеки ден има трийсет и пет хиляди човека. Миналата година са задържали повече от четиристотин хиляди работници без документи и са депортирали почти същия брой, което е струвало над двайсет хиляди на човек. Общо разходите за задържане на имигранти надхвърлят два милиарда годишно. Това е най-голямата система за задържане на имигранти в света. Освен петнайсетте центъра на ИМН, федералното правителство има договори със стотици окръжни арести, младежки центрове за принудително задържане и щатски затвори да приемат техни арестанти срещу сто и петдесет долара дневно на човек и триста и петдесет за семейство. Две трети от тези центрове се управляват от частни компании. Колкото повече хора има в тях, толкова повече пари печелят. Вътрешна сигурност, която е шапката на ИМН, има квота, определена от Конгреса. Никое друго министерство не действа на квотен принцип.

— И условията са отвратителни — добави Зола, като че ли знаеше повече от Марк.

— Несъмнено. Тъй като няма независим надзор, със задържаните често се злоупотребява. Подлагани са на дълги престои в карцер, предлагат им се неадекватни медицински грижи и лоша храна. Изложени са на опасност от нападения и дори изнасилване. През изминалата година сто и петдесет човека са умрели по време на принудителното си задържане. Задържаните често биват разпределени заедно с опасни престъпници. В редица случаи не ги представляват адвокати. На хартия ИМН има изисквания към въпросните институции, но няма законова принуда за прилагането им. Няма почти никакъв контрол над изразходването на правителствените средства. Истината е, че никой не следи и никой не дава пет пари, освен задържаните и техните семейства. Тези хора са забравени.

— Достатъчно — обади се Зола.

Тод също се включи:

— Да, стига толкова. Защо изобщо говорим затова?

— А за какво искате да си приказваме? За Горди? За Бренда? За следването? Занятията започват след седмица, направо нямам търпение.

Разговорът секна за известно време. Марк разгледа още няколко статии, пригласяйки на радиото. Накрая попита:

— Е, Зола, може ли да поговорим за семейството ти?

— Разбира се.

— Защо са напуснали Сенегал?

— Родителите ми не споменават често страната си. Радваха се, че са заминали, и бяха твърдо решени да си изградят нов живот тук. Започнах да задавам въпроси, когато поотраснах, но винаги отговаряха уклончиво. Баща ми работел в някакъв фермерски кооператив, но възникнали проблеми с властта. Създал си врагове, изгубил работата си и преценил, че е най-добре да се махне. Винаги го е ужасявала мисълта да се върне. Повечето му близки са се пръснали и за него там няма нищо, само неприятности. Страхува се, че ще го преследват, ако се върне.

— А братята ти?

— Големият, Сори, се ожени за американка и сега живее в Калифорния. Съпругата му не е мюсюлманка и баща ми почти не общува с него. По-малкият, викаме му Бо за по-кратко, е роден в Сенегал, затова и той е в опасност. Не е женен и е много набожен.

— Мислех, че ИМН имат политика да не разделят семействата.

— Може и да го пише някъде — отбеляза Марк, — но невинаги се спазва. Снощи прочетох една статия за семейство от Камерун, родители и пет деца, които живеели заедно в апартамент в Бронкс. Властите нахлули в апартамента през нощта, прибрали бащата и след време го изпратили обратно в Африка. Майката също нямала документи, затова с децата живеела в страх, че ще дойдат и за нея. Само си представете какво е това. Децата са родени тук като Зола, така че може да се окажат разделени и от двамата си родители. Когато журналистите проявили интерес към случая, някакъв служител отговорил нещо от сорта на: „Щатът Ню Йорк има отлична система за приемна грижа“. Можете ли да повярвате?

— Предпочитам да говорим за следването — обади се Зола.

— Не и аз — възрази Марк. — Не мога да се върна. Вие наистина ли мислите да влезете в час следващия понеделник?

— А какви варианти имаме? — попита Зола. — Ако прекъснеш, ще си изгубиш работата. Не може да се откажеш преди последния семестър.

— Ще получа работата само ако издържа изпита за правоспособност, което в момента ми се струва невъзможно. Не съм емоционално и умствено устойчив, за да изтърпя курсовете за преговор на материала. А ти, Тод?

— Направо ми се гади.

— Дотогава има седем месеца — отбеляза Зола.

— Не може ли да прекъснем за един семестър и да се поразмотаваме малко? — попита Тод.

— Не може, защото лихварите ще ни схрускат на закуска. Ако не учим, трябва да започнем да изплащаме заема си. Може и да има някаква пробойна в договора, но едва ли ще я открием.

— Не, не е възможно да сме такива късметлии.

— Да говорим за друго — предложи Зола.

— Хубаво, ама изчерпахме темите — отбеляза Марк, но след още едно продължително мълчание се обади: — Добре де, трябва да ви призная нещо. Когато разчиствахме апартамента на Горди в събота, забелязах две флашки до компютъра му и ги взех, защото реших, че няма да трябват нито на Бренда, нито на родителите му. Снощи ги прегледах и не открих нищо, свързано със самоубийството му. Обаче той е попаднал на следа.

— Свързана с Ракли?

— Да, но има и още. Следите ли въобще скандала с банка „Суифт“?

— Мяркала съм заглавията — отговори Зола.

— Аз не, имам си собствени проблеми — призна Тод.

— „Суифт“ е деветата по големина банка в страната. Преди няколко години адски се постарала да бъде определена като твърде значима, за да фалира, но федералните власти отказали. За жалост, банката така и не фалирала и оттогава се справя добре. Затънала била до ушите в проблеми около ипотечната криза, а и преди е била намесена в измами и корупция. Страшно съмнителна институция, която участва на практика във всякакви долнопробни финансови операции и в същото време харчи огромни суми за маркетинг, защото наистина иска да бъде кварталната банка на всеки.

— Виждали сме рекламите — потвърди Тод.

— Добре. Е, Горди смята… по-точно, е смятал, че Ракли притежава дялове от „Суифт“. Не е сигурно колко, защото както обикновено Ракли действа зад прикритието на редица кухи компании, повечето от които офшорни. Зад този параван тихомълком е изкупувал дяловете на „Суифт“, като винаги е поддържал придобитите дялове под пет процента. Знаете, че ако са повече, трябва да се регистрира в Комисията за ценни книжа и фондови борси. Горди е бил по следите на три отделни и наглед несвързани кухи компании, притежаващи общо дванайсет процента от „Суифт“. Сегашната им стойност е около четири милиарда, което прави Ракли най-големия акционер — факт, който той не желае да разгласява.

— Уха! А ние къде сме в картинката? — попита Тод.

— Не съм сигурен, че изобщо сме, но четивото е забавно и понеже не можем единодушно да изберем друга тема за разговор, ще продължа с банка „Суифт“ и Хайндс Ракли. Възражения? Добре, и така, преди около месец „Суифт“ попада на първа страница с нов скандал, което не е новост за тези мошеници, но този път може би са надминали себе си. Да кажем, Тод, че ти влизаш в кварталния клон на „Суифт“, за да си откриеш най-обикновена текуща сметка. Внасяш хиляда долара, получаваш симпатични чекове, всичко е чудесно, а усмихнатата служителка ти става много симпатична, защото се държи страшно приветливо. След като си тръгнеш обаче, тя се превръща в противна зла вещица и ти открива още няколко сметки. Спестовна сметка, дори две, инвестиционна сметка, кредитна карта, дебитна карта, може би дори брокерска сметка. И вместо с една сметка в „Суифт“ в действителност се озоваваш със седем. Жената получава премия и похвала: добро момиче. Ти изобщо не подозираш за другите си шест сметки, обаче добрата стара банка „Суифт“ ти прибира по няколко долара месечно за загадъчни такси по сметките.

— Кой е пропял? — попита Зола.

— Ами служителката. Оказва се, че акаунт мениджърите в цялата страна са обучени да пробутват непочтено на клиентите сметки, които те не желаят, а ако получат отказ — просто да им отварят такива сметки и толкова. Милиони сметки. Нашето момиче и още няколко други обаче разгласяват истината. Твърдят, че ръководството им оказва огромен натиск да разкриват такива сметки. В цялата банка настъпва хаос, а Конгресът започва изслушване следващата седмица.

— Дано всичко да е вярно, поне заради участието на Ракли — каза Тод.

— А съдебни дела? — попита Зола.

— Разбира се. Адвокатите на ищците буквално пируват. Вече са заведени два колективни иска, предстоят и други. Възможно е един милион клиенти да се окажат засегнати.

— Иска ми се да имах сметка в „Суифт“ — каза Тод. — Щях да имам шанс да го върна на този негодник.

— Той достатъчно дълбоко е забил нокти в плътта ни.

— Хайде да говорим за друго — пак се обади Зола.